Розмари Роджърс
Загубена любов, последна любов (43)

43

Фредерик си тръгна засрамен, а Пиер — предателят! — предпазливо му помаха от вратата на малката библиотека, гледаща към предверието.

— Предполагам, че вие двамата бихте искали да поговорите насаме, независимо от ранния час? Бихте могли, разбира се, да позвъните, в случай че имате нужда от нещо. В шкафа има ликьор, въпреки че… — очите му пронизваха Джини като ножове — тя никога не ги бе виждала такива. — Не мисля, че моята скъпа братовчедка има нужда от още алкохол. Така че, ще се видим утре, след като всички си отпочинем и се успокоим.

Неспособна да се успокои и да намери подходящи думи, Джини бе останала насаме със Стив и легналото помежду им мълчание.

Той не може да ми стори нищо, няма да посмее! А когато обясня на Пиер, той ще разбере. Какво имаше предвид с приказките за някакви наемни убийци?

Тя все още мълчеше, заслушана в прашенето на дървата в камината. Тишината тегнеше като камък. Стив си наля питие, без да предложи и на нея.

Как смееше отново да нахлува в живота й по толкова арогантен начин, като че никога не го бе напускал… в нейния дом, държейки се така, сякаш все още имаше някакви права над нея? Сякаш я притежаваше! Джини усети как сърцето й заблъска лудо, свивайки се от страх и гняв едновременно. Тя нямаше да му даде да разбере колко смутена и объркана се бе почувствала! Нямаше да се предаде! Независимо от онова, което щеше да й каже или направи, тя нямаше да се предаде отново!

Видя как той се обърна, сега с чаша в ръка, удостоявайки я със загадъчен поглед. Улови се, че го наблюдава, неспособна да каже или направи каквото и да било, и си наложи да устои на погледа му. Пряко волята си забеляза наситено синия цвят на очите му, които изглеждаха още по-тъмни заради сянката, хвърляна върху тях от дългите мигли. Все едно го виждаше за пръв път. Те бяха двама преценяващи се един друг непознати и Джини с изненада осъзна, че и той я гледа, сякаш никога преди не я бе виждал.

Господи, колко красив бе! Въпреки белега, оставен от сабята на Иван Сарканов и новия — на слепоочието му… а може би именно заради тях. Неканената мисъл, проблеснала в главата й, подразни Джини и тя скръсти ръце в скута си. Разбира се, трябваше да си спомни, че познаваше Стив твърде добре! Изглежда с нищо не бе по-добра от останалите жени, които винаги се бяха заглеждали подире му! А той… очите му, които все още я наблюдаваха, не издаваха нищо.

Вълна на раздразнение се надигна в нея, карайки я да стисне устни. По дяволите, никога не бе успявала да разчете мислите му, с изключение на няколко случая, в които го бе сварила неподготвен. А сега… какво виждаше той, изучавайки я така внимателно? Защо не казваше нищо?

Те продължаваха да се гледат един друг и все още не бяха продумали. Потръпвайки, Джини забеляза, че бялата ленена риза на Стив е опръскана с кръв. Върху нея бе надянал широко черно сако, което изглеждаше измачкано и също покрито с тъмни петна. Той изглеждаше… изглеждаше така, сякаш се бе сражавал с някого! И като че ли не го бе грижа какво щеше да си помисли за вида му тя или който и да било друг.

Най-малкото, което й дължеше, след като така я бе изплашил, бе едно извинение или някакво обяснение! Докато бяха женени, той я бе лъгал, мамил и унижавал… бе имал връзка дори с мащехата й. На практика я бе принудил да го напусне. А накрая открадна децата й…

— Изглеждам ли… по-различна от преди? Защо ме гледаш така?

Не бе възнамерявала да започне първа, нито да прозвучи толкова предизвикателно, но думите сами се изплъзнаха от устата й. Ядосана, тя видя как ъгълчето на устата му потрепна, но гласът му бе равен и премерен, все едно говореше на непозната.

— Как бих могъл да те гледам, скъпа? Ти все още си много красива, дори след… колко години станаха? Две? Три? И си жива… знаеш ли, че дълго време те мислих за мъртва? Андре Делери също мислеше така. Но той се прости с живота, а ето те теб… от плът и кръв. Ти оцеля, нали така, Джини?

Докато говореше, той прекоси стаята и приближи към нея с онази широка котешка стъпка, която тя помнеше толкова добре. Пръстите му — дълги и загорели от слънцето, леко докоснаха лицето й, преди тя да се отдръпне с вдървен гръбнак и потреперваща брадичка, а от устата и да се отрони тих стон.

— Да, оцелях! Както и ти, виждам! Въпреки… мога ли да се осмеля да попитам какво се е случило с Андре? Или защо… защо си целият в кръв? — попита тя горчиво.

Стив стоеше пред нея, а очите му се присвиваха с омраза. Току-що си спомни, че бе възнамерявал да я удуши.

Той повдигна едната си вежда и каза меко:

— Наистина ли откривам загриженост в гласа ти или това е… раздразнение? — изсмя се късо и този смях я накара да подскочи.

Защо продължаваше да я гледа така… така преценяващо? Спомни си един друг случай, когато го бе разпитвала така — в Мексико, натъквайки се на нож в багажа му, тя бе започнала да го разпитва, докато не изкопчи истината за Мат Купър… Наистина ли искаше да знае за Андре Делери?

Беше толкова близо до нея, че почти докосваше притиснатите й едно до друго колена, и тя чувстваше сянката му да пада върху лицето и рамото й, карайки я да потръпва.

— Наистина ли искаш да знаеш? Дуелирах се с Андре Делери и излязох победител — това бе първият въпрос, нали? Колкото до втория, петната от кръв, които забеляза, са от… да кажем, спора ми с човека, който отвлече децата? Джини… — след това изтръгнало се от устните му възклицание, той смени темата. Гласът му не издаваше никакви чувства. — Знаеш ли, че кожата ти е точно толкова нежна и гладка, каквато си я спомням? На външен вид не си се променила особено, но не мога да открия предишната искра в очите ти — там дори има лека тъга. Възможно ли е да не си щастлива от това, че отново си със своя съпруг и децата си? Трябваше ли да те оставя да заминеш с швейцарския си банкер, който те обожава толкова много, че би ме погубил, ако можеше? Но в такъв случай… — отстъпвайки крачка назад, той продължи, но вече със стоманена нотка под измамната мекота на гласа му: — Не ме е грижа за хора, които изпращат наемници или размахват пред лицето ми малките си пистолетчета и скрити в бастуни шпаги. Защо толкова държеше да ме видиш мъртъв, Джини? Разводът ни почти е приключил и аз нямаше да попреча на следващата ти женитба, ако това е, което си желала. Всъщност, бях решил да не се намесвам по никакъв начин в живота ти, дори да не те виждам повече, ако успеех да устоя, когато ти ме принуди да го направя.

— Ти ми отне децата! И аз не… Аз не знаех, че Фредерик е… — Как ненавиждаше престорената мекота на този глас.

— Ах, да… Фредерик — каза той, подминавайки тази тема, сякаш младият мъж бе престанал да съществува. Отпусна се в креслото срещу нея и каза с равен глас: — А колкото до децата, те са също и мои, нали? Поне така си ми казвала. Но във всеки случай, мисля, че се… привързах към тях. А що се отнася до теб, скъпа, струва ми се ясно, както и на всеки друг, че ти сама си ги изоставила в търсене на наслади в султанския харем! Какво очакваше да направя, Джини? Да ги изоставя отново, след като веднъж вече съм бил при тях?

Съвсем неочаквано, като че борбата помежду им я бе изтощила напълно, Джини се отпусна в един стол, притискайки очи с побелелите си от напрежение пръсти, сякаш самата тя бе дете.

— О, Стив, недей! Не започвай отново своите игрички на котка и мишка, не сега! Твърде съм уморена, не разбираш ли? Аз… аз…

Преди да успее да реагира, той бе сграбчил китките й, отстранявайки ги от очите й, започнали да се пълнят със сълзи, които тя повече нямаше сили да възпре.

Гласът му бе неумолим като хватката на пръстите му.

— Ти… какво, Джини? За бога, защо най-сетне не се промениш и не бъдеш откровена с мен? А също и със себе си? Боже! Ти си една безнадеждно нещастна жена, това е изписано на лицето ти. И причината за това не е само в децата. Мисля, че — погледни ме, Джини! — това, че взех децата, просто те разгневи. А може би ти даде и мотив да продължиш да живееш… само това — да ги вземеш на свой ред от мен, да ме сломиш?

Тя вече трескаво клатеше глава, отхвърляйки хладната му логичност.

— Не, грешиш! И ти нямаш… нямаш право да се ровиш, нямаш…

— Какво е това, Джини? Заради Ричард ли? Още ли го обичаш? Да не би да се чувстваш наранена, смятайки, че той те е отхвърлил?

Стив пусна ръцете й също толкова неочаквано, колкото ги бе сграбчил и тя се свлече, ридаейки така, сякаш сърцето й щеше да се пръсне.

— По дяволите! — гласът на Стив извираше някъде високо над нея и през цветната пелена от сълзи Джини едва успя да различи, че той се бе отдалечил, сякаш не понасяше повече да стои близо до нея. Тя долови звъна на бутилката и чашата му, а след това и неговия глас — отново овладян и безчувствен:

— Току-що пристигам от Истанбул, Джини. Научих, че Ричард е в безопасност. Заминал е с жена си, сестрата на бившия султан, и техния син да живеят в Персия. Говорих с генерал Игнатиев, който по това време се връщаше в Русия. От него научих, че си отплувала за Франция или Петербург — не беше напълно сигурен. Той ме осведоми също за обстоятелствата около твоя… „развод“. — Гласът на Стив бе станал студен, без да издава нищо от чувствата му. — Доколкото разбрах, Ричард Ейвъри не се е развел с теб, защото го е искал, а в интерес на твоята безопасност. Но той изпитвал и чувство на отговорност — така ми казаха — към майката на своя син, да не говорим за самото дете. Изглежда той не е лишен от известна чувствителност, която, убеден съм, ти си доловила.

Джини не бе сигурна дали не е издала някакъв сподавен звук на протест. Усети пъхнатата в треперещите й ръце чаша.

— Изпий това! — сухо рече Стив. — Само коняк е, не е отрова. И няма нужда да се свиваш като бито куче. Ако възнамерявах да те убивам, щях да го сторя много по-рано.

Гласът му я стресна, карайки я да се изправи и да направи опит да се овладее, за да му даде подобаващ язвителен отговор, но следващите му думи я накараха да замълчи.

— Притежавам едно писмо, всъщност още запечатано, което е било предадено на генерал Игнатиев от Ричард Ейвъри. Адресирано е до теб и, предполагам, съдържа някои обяснения, които биха могли да те накарат да се почувстваш по-щастлива, отколкото изглеждаш сега. Бях решил да го оставя на братовчед ти, но тъй като с теб се натъкнахме един на друг…

Джини отпи голяма глътка и едва не се задави с коняка, който изгори гърлото й като течен огън. Това поне й помогна да си възвърне гласа.

— Не. Не искам да го чета. Аз… благодаря ти, че си го донесъл, но аз… не мисля, че има някакъв смисъл… това вече няма значение за мен.

Тя се насили да погледне Стив и откри през сълзи, че мрачните му очи не се откъсват от нея. В тях не се четеше нито гняв, нито презрение или укор, а само известно любопитство, може би. Това й даде сили да довърши:

— Аз го обичах… или поне той предизвикваше у мен такова усещане… за известно време. Беше мил и внимателен с мен. Караше ме да се чувствам така, сякаш бях единствената жена на света — закриляна и глезена. Тогава не можех да виждам и, бог ми е свидетел, имах нужда от утеха и разбиране! Но когато всичко свърши… Почувствах се празна, но свободна! Макар и да изпитвах известна вина за това. Ти няма да разбереш…

— Нима? — Той седна недалеч от нея и Джини го чу да въздиша дълбоко. — И аз срещнах една жена. Казваше се… Няма значение. Мислех те за мъртва и се обвинявах, че съм те убил. Моята проклета, безразсъдна гордост бе причината да предизвикам Андре Делери на дуел. А след това напуснах Куба, пътувах много и… тогава я срещнах.

— И? — гласът й бе едва доловим шепот, който се боеше да не скъса тънката нишка на общуването помежду им. Тя по-скоро усети, отколкото видя как Стив извърна лице от огъня, за да я погледне.

— И? Ето ме тук, както виждаш. Помолих я да тръгне с мен и тя ми отказа — заради сигурността и доверието, каза ми. Тя бе утеха и сладост и… всички неща, от които един мъж би могъл да се нуждае, но аз не можех да й дам онова, което тя търсеше — вечността.

Джини въздъхна:

— О, какво е вечност? — А след това, внезапно открила тази истина: — Знаеш ли, че… не мога да си спомня да сме разговаряли някога преди. Ние просто си разменяхме думи. Звучи толкова… странно!

Той се разсмя, изненадвайки я отново:

— Да, наистина е… необикновено! И се страхувам, че братовчед ти Пиер ще бъде разочарован. Той смяташе, че трябва да бъда много ядосан, задето си позирала на някакъв художник — предполагам, че по тялото ти е имало тук-там воали? „Подарък за султана“ — така ли се казваше? Мога ли да я купя?

Неочаквано, без сама да разбере как стана, сякаш от гърдите й се стовари тежък камък, оставяйки я свободно да поема дъх… и да се смее, макар че гласът й звучеше неуверено, все още по-скоро като хълцане.

— Аз… аз не знаех, че ще бъде изложена токова скоро. О, бедният Пиер, не е чудно, че ми хвърляше такива гневни погледи! Колкото до купуването, мисля, че Уелският принц вече… о, скъпи!

Бе се задавила с питието си и Стив я потупа с длан по гърба, уверявайки я, че това не е упражняване на насилие, а стар и изпитан лек против задушаване.

— Уелският принц? — попита накрая той, повдигайки едната си вежда. — И той ли е между обожателите ти?

— О, той обожава всяка привлекателна дама, която види, включително вариететни актриси и оперни певици.

Думите й заглъхнаха, когато осъзна, че го наблюдава — този мъж, когото тя знаеше от години и въпреки това все още не познаваше. А искаше да го опознае — това разкритие проблесна като светкавица в нощното небе.

— Джини — усети ръцете му на раменете си и след миг той я бе обърнал с лице към себе си. За пръв път очите му бяха толкова неприкрити и искрени, както трябва да са му изглеждали нейните.

Почти слепешком тя протегна ръка и докосна новия белег, за който не знаеше нищо.

— Да — каза тя, въпреки всичко обричайки му се отново. Разбираше интуитивно, че пред тях бяха уроците на миналото, от които да се поучат и бъдещето, което да откриват заедно.

Вечността е много, много дълга — мислеше Джини, усещайки как краката й с охота я водят при Стив, с вдигнато към него лице, готово да посрещне въпроса и отговора, които й носеха устните му.

Вечността беше бъдещето и скъпо струващото познание, че имат нужда един от друг. С това дойде новото разбиране… и доверието, и любовта. Ръцете й обгърнаха врата му, а той я притисна към себе си. Някъде зад тях пращеше огънят, а между небрежно дръпнатите завеси проникваше слънцето.