Розмари Роджърс
Загубена любов, последна любов (40)

40

Когато Джини пристигна, Франция бе забулена в мъглите на късната пролет. Студ и пастелни цветове замениха топлината, ярките багри, светлините и сенките на средиземноморските страни.

Франция я посрещна с връхлитащи я отвсякъде познати гласове, интонации, прояви на въодушевление. Някога тя наричаше Мексико свой дом, но това вече бе минало. Щеше ли вече да нарече нещо дом? Ще решавам всичко това едва след като видя децата си и се прибера в къщата — каза си Джини. А Пиер! И леля Селин — дали бяха довели близнаците? Копнежът й да види близнаците замени измъчвалата я до днес неосъзната празнота. Те нямаше да я познаят, разбира се, бяха прекалено малки. Но този път щеше да прекара цялото си време с тях, а после…

— Ето те и теб — посрещна я Пиер, навеждайки се да я целуне. — Ще се погрижа за багажа ти…

След това Джини потъна в топлата прегръдка на Селин, чувствайки влажната й буза до своята. Леля й винаги плачеше.

— Къде е Ричард? Толкова бяхме объркани…

— Ще ви разкажа цялата история по-късно, няма за какво да се тревожите. Не виждате ли колко добре изглеждам? Наслаждавах се на слънчевото време и постоянно бях навън.

— Хайде да тръгваме — подкани Пиер зад тях. Той хвърли смразяващ поглед на майка си, която продължаваше въпросително да се взира в очите на Джини. — Ще говорим в каретата — припряно рече той, докато ги побутваше пред себе си, без да даде възможност на Джини да протестира. Защо ли бързаше толкова?

— Как са…

— Ето, водя ти я. Джини, помниш ли Джоузеф? Джини, ти влизай с мама, аз ще се погрижа за останалото. Има достатъчно място за багажа.

Тя с въздишка се настани сред кадифените възглавници.

— О, колко е хубаво да се прибереш у дома. Ще поостанем ли в Париж или тръгваме направо за вилата? Не мога да чакам повече — искам да видя децата си, сигурно ужасно са пораснали.

— Да… да, най-малко с по няколко сантиметра — унесено отвърна Селин, търсейки Пиер с поглед.

— Добре ли са те? Последния път, когато ми писахте… но това бе преди няколко месеца, пощите в Турция не са от най-бързите. За това не ви отговорих.

— Скъпа, какво се е случило? — когато се приведе към ръцете на Джини, очите на леля й все още бяха пълни със сълзи.

Младата жена потръпна.

— Какво става обикновено? Ричард беше всеотдаен… в началото. Но да живея в харем беше все едно да живея в затвор, а след време той… той реши, че за мен е по-добре да съм свободна. Той самият не можеше да напусне, защото султанът го бе харесал, а това означаваше… — осъзна, че говори твърде бързо, стараейки се гласът й да звучи бодро, което не бе убягнало на леля и. С облекчение видя Пиер да се приближава, затръшвайки вратата на каретата.

— Добре, ето ни и нас — не бе трудно да се забележи престорената веселост в гласа му, което накара Джини да се намръщи въпросително.

— Пиер — какво става? Трябва да знаеш, че не можеш да скриеш нищо от мен. Лельо? — Очите й прескачаха от единия към другия и тя чувстваше кръвта да се оттегля от лицето й, когато прошепна: — Не са… децата? Нищо не се е случило, нали? О, за бога, кажете ми?

— Децата са добре — наистина. За бога, съвсем по женски се хващаш за най-лошото — грубо отвърна Пиер и за негово най-голямо учудване това не вбеси Джини.

— Добре — но предчувствам, че нещо не е наред. Защо не ми кажете какво е? Ако не са децата, къде са те сега?

Селин навиваше малката дантелена кърпичка около пръста си, а очите й избягваха тези на племенницата й. Върху Пиер легна неприятното задължение да отговаря и той въздъхна, изпъвайки крака пред себе си.

— Виж, Джини, трябва да разбереш… всъщност децата са в Англия, мисля. Не бива да се притесняваш, защото съм сигурен, че се грижат добре за тях.

— В Англия? — гласът й рязко се извиси, а младата жена невярващо се взря в братовчед си. — В Англия? — глупаво повтори тя, чудейки се дали е чула правилно. — Но… какво правят в Англия?

Селин смутено започна да се оправдава:

— Нищо не можахме да сторим, за да го спрем, Джини. Все пак той е техен баща и… имаше съдебно разрешение…

Пиер я прекъсна рязко, карайки Джини бавно да обърне глава към него, чувствайки врата си чуплив като стъкло.

— Джини, с маман неумело се опитваме да ти кажем, че твоят съпруг взе децата. Стив Морган… — предпазливо рече той, но при вида на очите й гласът му се промени — е доста… груб мъж. Въпреки това повярвай ми, аз бих го спрял, но той бе взел всички законни мерки. А и не сме очаквали подобно нещо от него.

— Нямахме право да го държим далеч от собствените му деца, миличка, въпреки че аз опитах да го разубедя. Но ти беше далеч и… и…

Цялата тежест на казаното от внезапно легна върху Джини като камък и тя се изправи със свити юмруци.

— О, това е съвсем типично за него — подло и мерзко. Той е… той е взел моите деца. Те са мои деца. Аз ги родих, а той дори не намираше време да дойде да ги види. А сега… Колко добре умее да се преструва този лицемер. Но този път няма да стигне далеч. — Тя си пое въздух, гледайки призрачно бялото лице на леля си и каменната физиономия на Пиер. — Ще си върна децата, чувате ли? Той няма да… той поинтересува ли се къде съм?

Пиер отвърна предпазливо:

— Той като че ли вече знаеше. Всичко, което каза за теб бе, че се надява да си щастлива. А той не е човек, с когото лесно можеш да се разбереш. Джини, той…

— О, да — процеди през стиснатите си зъби, — о, да това много добре го знам.

Чувстваше се като поразена от гръм. Стив… той бе посмял да използва децата, за да й отмъсти. Изпитваше желание да го убие, да го прободе в сърцето… И сигурно щеше да го направи, само да го откриеше.

Този път омразата я накара да заплаче. Пиер я прегърна, а Селин й предложи чиста кърпичка.

— Искам… да знам всичко — промълви през сълзи Джини, — всичко. Къде е отвел децата ми, какво… какво ще прави с тях — всичко.

Постепенно цялата история излезе наяве — говореше главно Пиер, който като мъж бе по-откровен с нея.

Стив пристигнал неочаквано с приятели. Сред тях, Пиер бе принуден да признае, била една много привлекателна жена, млада американка.

— Но между тях нямаше нищо, сигурен съм, защото по петите й неизменно бе страховитата й майка. Жената бе толкова красива… с коса като цвета на есенни листа.

Джини вече си бе възвърнала част от самообладанието си и рязко рече:

— Съвсем в стила на Стив. А ти ми изглеждаш доста впечатлен от тази красива жена. Кажи ми, колко други жени има около него? Какво стана с… онази оперна певица?

Пиер почервеня.

— Е, не съм го питал. Но е вярно, чух, че са били заедно в Париж. Мисля, че тя също е заминала за Англия преди няколко дни.

— И скъпата малка Консепсион е там. Сигурна съм, че няма да остане с празни ръце — бясно рече Джини. Неспособна да седи неподвижна, тя започна да обикаля насам-натам, спирайки само за да погледне обвинително братовчед си.

— Ами ти, Пиер… ти си адвокат, нали така? Сигурно си го оставил да отвлече децата ми, без и пръста си да помръднеш?

— Джини, уверявам те, че всичко бе законно. Те са и негови деца — съзирайки погледа й, той вдигна ръце в комичен жест на самоотбрана. — Е, добре, имаш обещанието ми, че ще ти помагам по всеки възможен начин. Също и Майкъл, ако го помолиш. Кълна се той все още храни необикновена привързаност към теб. Но какво смяташ да правиш? Надявам се да не действаш прекалено безразсъдно…

Като дишаше дълбоко, Джини сложи ръце зад гърба си, стискайки ръба на масата, и се наведе напред. Докато я гледаше, Пиер неочаквано си помисли колко прилича на рускиня, с широко отворените си, обхванати от зелени пламъци очи и пълните, решително стиснати устни.

— Защо? — каза тя с обезоръжаващо сладък глас, който обаче не го размекна ни най-малко. — Възнамерявам да отида в Англия и да видя децата си. Мога ли да сторя поне това, според теб? А колкото до Стив Морган, той вече не е мой съпруг…

— Джини, внимавай. Делото по развода ти все още не е завършило.

— А той опита ли се да внимава?

Пиер поклати глава, гледайки я подозрително.

— Не… не… изобщо. Всъщност той… ни каза, че ще направи всичко възможно да получиш развод колкото се може по-бързо. Възнамерявал да се ожени отново. Каза… каза, че децата имали нужда от майка.

Една скъпа ваза се разби в стената недалеч от него и Пиер трепна. Господи, какъв темперамент! Неговата тиха малка братовчедка се бе променила.

Тя вече правеше планове, обмисляше ходове. И се бе научила през повечето време да контролира яростта си.

Когато Джини отново напусна Франция, го направи напълно в свой стил — с целия си гардероб от нови дрехи и бижута. Отпътува с братовчед си Пиер и още някакъв мъж — нов обожател. На безименния й пръст блестеше огромен диамантен пръстен, за който тя бе убедена, че е по-красив от онзи, който Стив беше подарил на Ди Паоли. Приятелят й, господин Фредерик Мец, бе баснословно богат швейцарски банкер, а освен това и достатъчно щастлив в нейната компания, за да не й досажда. Сексуалните му предпочитания клоняха към собствения му пол. Той беше сравнително млад мъж, хубав, по тевтонски рус и щеше… ще свърши работа, за да впечатли Стив. Дълбоко в себе си Джини знаеше, че ще води битка на живот и смърт.

— Така — значи първо отиваме в Лондон? — рече Фредерик. Това го забавляваше — първото му приключение във висшето общество. След смъртта на баща си младият човек бе наследил цялото му богатство и животът му бе придобил нови хоризонти. Франция беше първата спирка. А сега и Лондон — в компанията на такава прекрасна жена, за която всички мъже щяха да му завиждат. Да, той истински се забавляваше!

— Първо отиваме в Лондон — каза Джини и се усмихна лъчезарно, изкушавайки господин Мец, но не и Пиер, който я гледаше с неудобство. Какво ли бе намислила този път?

Бе уредено да обитават една от градските къщи на лорд Далби, близък приятел на Уелския принц и член на клуба на ексцентриците. Сам Далби беше на сафари в Индия, защото, както драматично бе обяснил, така скъпата му Джини нямало да му крещи. Ще помисля по въпроса, когато се върнеш — с усмивка му бе обещала тя и той бе отпътувал с разбито сърце, оставяйки й къщата си за неограничено време.

— Знаех, че ще се окажеш една безсърдечна флиртаджийка — клатейки глава, отбеляза Пиер, без да сваля очи от братовчедка си, чието очарование и блясък го караха да се чуди как ще я следва чак до Лондон. Все пак тя се нуждаеше от мъж, който да я наглежда — не някой от обожателите й, когото щеше да върти на пръста си, а някой, който я познаваше добре и знаеше колко е невъздържана.

Джини, която притискаше внимателно накъдрената си и артистично аранжирана коса, оглеждайки се в огледалото, повдигна рамене в отговор.

— Но, скъпи ми братовчеде и мой най-скъп приятелю, та аз винаги съм била флиртаджийка! Какво забавно има в сигурността, пък и флиртовете не са забранени, ти го знаеш. Това, което не бива никога да правиш, е да се предаваш. Тогава, ако си жена, си лоша и никой не иска да флиртува с теб повече. Не е ли така? — Тя се извърна да го погледне, очаквайки коментара му относно елегантните си нови дрехи. — О, Пиер, моля те, опитай се да ме разбереш! Знам, че изглеждам шокиращо властна и независима, но аз съм си такава. А ти знаеш много добре защо съм в Лондон и защо омагьосвам горкия Далби, настанявайки се в къщата му. Но ето ни сега тук…

— Сега сме тук и се надявам, че няма прекалено да накърниш репутацията си! — рече Пиер. — Не ти чета лекции, скъпа братовчедке, но англичаните не са и наполовина толкова либерални, колкото французите. Затова всички бягат във Франция — за да се забавляват. Но ако имаш намерение да си върнеш децата, трябва да си много внимателна да не настроиш общественото мнение против себе си, без значение колко малко ти пука за него.

Лицето на Джини стана сериозно и тя започна да хапе устните си.

— Знам. И аз… наистина обещавам, че ще бъда дискретна… доколкото е по силите ми. — С чувство на облекчение видя прислужницата си да влиза и се приближи до Пиер, за да допре бузата си до неговата. — Трябва да напазарувам доста неща, така че може да закъснея. Ще ходим ли на театър довечера?

Излизайки от стаята, тя забеляза, че Пиер се е намръщи подире й, и до периферията на съзнанието едва-едва проникна известно чувство за вина. Добре, все пак имаше доста неща, които Пиер беше по-добре да не знае. Той бе станал толкова… толкова консервативен и праволинеен!