Розмари Роджърс
Загубена любов, последна любов (4)

4

Отначало Джини се чудеше дали да се разсмее истерично, или да крещи, побесняла от гняв. Това бе прекалено дори за Стив! В края на краищата сега тя бе негова съпруга, как смееше да я води на подобно място? Тя не бе вече уплашеното, покорно момиче, което някога бе държал като своя метреса в къщата на мадам Лила. Още докато тези спомени проблясваха в съзнанието й, Джини не можа да възпре тръпките на уплаха, полазили по гърба й.

Стояха един срещу друг в стая, която бе необикновено светла и просторна. На гледащите към градината прозорци имаше решетки. Мебелировката бе във френски провинциален стил — очарователна и елегантна, докато човек не забележеше огледалата, поставени навсякъде из стаята, така че от всички страни да отразяват огромното легло. Подобно на опитни дуелисти двамата бяха напрегнати, без да изглеждат такива.

След един безплоден опит да протестира Джини се бе насилила да запази мълчание. Дори гневното й възклицание „Стив!“ бе възпряно от не твърде учтивото стисване на китката й и почти нетърпеливия поглед, който й бе отправил. Без съмнение той бе взел надмощие или тя му бе позволила да вземе надмощие, замъквайки я нагоре по стълбите. Не, Джини нямаше да допусне подобно падение!

Усмихвайки се машинално, Хортензия я бе стрелнала с поглед.

— О, не бива да се притесняваш! Всички тук сме много дискретни, както Стив сам би могъл да потвърди. Докато си тук, никой няма да ти досажда! — След това по-енергично се бе обърнала към него: — Би ли желал да донесат закуска? Полята с малко шампанско може би? Ще наредя да го изпратят веднага.

Както и бе обещала, почти веднага на вратата им почука прислужник, носещ шампанското в сребърна кофа с лед — цели две бутилки от чудесна реколта.

След като отправи на Джини загадъчен поглед, Стив учтиво рече:

— Ще пиеш малко шампанско, нали? — Обърна се да й налее, без да дочака отговор. Джини пое дълбоко дъх и изпразни чашата, опитвайки се да запази спокойствие. Станеше ли време да започнат играта на котка и мишка, тя щеше да му покаже, че е не по-лош играч от него. Пое отново шампанското, срещайки непроницаемия му поглед, и с равнодушен жест докосна чашата му със своята.

— Колко мило от твоя страна да си направиш целия този труд, само за да ми покажеш къде си бил миналата нощ! Или ме доведе тук просто за да закусим? Ако е така, каква чудесна изненада!

Присвитите му очи изглеждаха по-тъмни от обикновено, но той я дари само с бегла усмивка, в която проблясваше едва доловим сарказъм.

— Touche, сладка моя! — меко рече той. — Виждам, че си се научила да се браниш с потопени в мед стрели, вместо да даваш воля на хапливия си език. Ако показваш по-често тази страна от характера си, това може да допринесе за подобряване на отношенията ни.

Тя му отвърна с усмивка, придала й вид на тигрица — по-скоро леко повдигане на горната устна, разкриваща ред бели зъби.

— Колко хубаво, че все пак по някакъв начин ти доставям удоволствие! Трябва ли да прибавя и „господарю мой“, както правят жените от Изтока? А що се отнася до… отношенията между нас… какво имаше предвид, Стив? Обясни ми отново каква е моята роля — може би на покорна съпруга? Майка? Робиня? Проявяваща разбиране пренебрегвана любовница може би?

Само по изопването на мускулите на лицето и внезапното замръзване на устните му можеше да се отгатне колко ядосан бе Стив. Той вдигна мълчалив тост, преди да изпразни чашата си и отново да я напълни с шампанско.

Замълча, защото не знаеше какво да отвърне. Бе вбесен от това, че тя отказваше да се предаде. И което бе още по-лошо — Джини бе успяла да запази спокойствие, предизвиквайки го да разкъса дрехите й и да я обладае, както толкова много пъти в миналото. По дяволите търпението, което си бе наложил през всичките тези месеци, откакто бяха женени! Тя го бе изоставила, заминавайки за Европа, за да флиртува с някогашните си ухажори и да прибави нови към колекцията си. И дори не си бе направила труда да го уведоми, че той е бащата на близнаците, които бе родила… ако наистина той бе бащата. Проклета да е! Нямаше право да се държи толкова непредсказуемо и предизвикателно. Заслужаваше да бъде поставена на мястото й или — както сама саркастично се бе изразила — да й даде да разбере каква е нейната „роля“.

Стив я погледна заплашително. Изпитваше желание да стори онова, към което го подтикваха слабините му, без да се безпокои за извинения. Пръскащите гневни искри зелени очи се взираха в неговите, като че тя наистина го предизвикваше… Може би наистина го предизвикваше, малката лисичка!

Спаси я пристигането на закуската — стриди, франзелки, които все още изпускаха пара, масло, изглеждащо така, сякаш бе бито същата сутрин и каничка с мед. Миризмата на кафе бе божествена.

— Колко уютно! — рече Джини, сядайки на масата и обслужвайки се сама, без да го погледне. Имаше чувството, че Стив изпитва желание да я изяде за закуска. — Винаги ли, когато посещаваш това… място се радваш на такова кралско посрещане? Хайде, седни и хапни… изнервяш ме, крачейки наоколо като звяр в клетка! В края на краищата сам поръча това пиршество.

Джини с облекчение го видя да придърпва стола и да сяда срещу нея, въртейки между пръстите си столчето на чашата с шампанско, без да престане да я изучава с лениво присвитите си очи. От няколко минути не бе отронил нито дума. За какво ли мислеше? Какво възнамеряваше да прави? Джини се почувства като обречена жертва на някакъв мускулест хищник. А Стив я дебнеше… ето какво правеше той! Опитваше се да я улови неподготвена… добре тогава, тя щеше да атакува първа.

— Често ли посещаваш подобни места, Стив? Винаги съм се чудела защо мъже, които са… доста привлекателни за жените, се ползват от ласките на… уличници. М-м-м, тези стриди наистина са превъзходни! Вярно ли е, че са смятани за…

— Джини! — Равният му глас я прекъсна по средата на думата. — Тъй като не си мъж, това не е нещо, което би могла да разбереш. А точно тази… хм… къща случайно е моя. Спечелих я на покер миналата нощ, когато нашият общ познат господин Бишоп, който много рядко губи, ми позволи да спечеля този залог.

Джини стоеше като ударена от гръм и за малко не се задави с една от стридите.

— Господин Бишоп? Искаш да кажеш, че той е тук, в Ню Орлиънс? Той извини ли се за това, че толкова закъсня да се намеси? Защото ако Роналдо и Миси не бяха заблудили войниците и хората на шерифа, отдавна вече и двамата да не сме сред живите!

— Сигурен съм, че господин Бишоп щеше да съжалява, а навярно и да подаде оставка. Джим е изключително практичен човек. — Скръстил дългите си нозе, Стив се облегна назад в стола си, забелязвайки с горчива ирония внезапното й слисване.

— И ти твърдиш, че си спечелил тази къща? Спечелил си… публичен дом на покер? Какво друго правеше, освен да играеш карти? Какво търси тук господин Бишоп? Много добре знаеш, че щом той е тук, то е, за да те убеди да направиш нещо за него. Какво е то този път? Стив, нали му отказа?

Докато го наблюдаваше, Джини имаше чувството, че нещо е притиснало гърдите й. Стив сви рамене и продължи делово.

— Дори Джим Бишоп от време на време излиза в отпуск. А ти имаш лошия навик да прибързваш със заключенията, Джини, скъпа. Както рано тази сутрин, ако си спомняш.

— Не се опитвай да се изплъзнеш, Стив! — Тя внезапно се наведе напред, опитвайки се да привлече вниманието му, което сега бе насочено изцяло към закуската. — Господин Бишоп никога не предприема някое пътуване без причина и двамата с теб много добре знаем това.

Стив повдигна едната си вежда.

— Сладка моя, трябва да ми обясниш откъде познаваш Джим толкова добре. Бе ми казала, че е изминал целия път до Мексико само за да те види?

— О! Ти си невъзможен!

— Съжалявам, че имаш такова мнение за мен, госпожо. — Колко мразеше да я нарича „госпожо“ с провлечения си, саркастичен глас. Следващите му думи обаче я накараха да побеснее и същевременно да изтръпне от лошо предчувствие. — Навярно би предпочела да заминеш обратно за Мексико без бремето на моята компания. Във всеки случай, сигурен съм, че си нетърпелива да се завърнеш обратно при децата си, а и се оказа, че тук имам някои делови задължения, които може да ми отнемат известно време.

— Да държиш публичен дом, например. Тъй като доста често ме наричаш уличница, навярно бих могла да ти бъда от полза. Това ли е причината да ме доведеш тук?

— Доведох те тук, защото си сприхава жена, която има нужда от малък урок. — Той се надигна почти без видимо усилие и, поставяйки ръце под мишниците й, я повдигна от стола. — А съществува неписано правило купувачът да получи мостра от стоката, преди да направи своя избор. Всъщност, мога да реша да те оставя тук. Това може да се окаже добър начин да се застраховам, че няма да извършиш някоя пакост, а и ще мога да те имам винаги, когато пожелая.

Добре премерените му, преднамерено жестоки думи предизвикаха желания ефект, карайки я почти да побеснее от гняв.

— Ти… ти, копеле! Не… никога няма да ме накараш…

— Така ли? Не ме предизвикай, Джини — безмилостно, както в предишните дни, той сложи точка на опитите й да го наругае, като я целуна брутално, наклонявайки главата й назад.

Джини усети световъртеж. В главата й нахлуха объркани и несвързани мисли. Не беше честно! Тя копнееше Стив да я люби. Желанието бе ненаситен демон, а той — дяволът, отнемащ й способността да мисли. Бе в състояние единствено да чувства, да иска. Това желание растеше с усещането за допира на кожата му по цялото й тяло, пробуждайки пулсиращото обещание в слабините й… О, господи! Щеше ли отново някога да принадлежи на самата себе си? Защо Стив, който я бе наранил и продължаваше да я наранява…

Без да знае защо, Джини се притисна към него, и повдигайки се на пръсти, отвърна на целувката му. Въпреки всичко той бе неин, той я желаеше. Нали сам й бе казал, че е обсебен от нея. Желаеше я също толкова силно, колкото и тя него. Независимо от недоразуменията между тях, желанието, което ги привличаше един към друг, бе непреодолимо.

Сплели тела, те паднаха върху леглото, сливайки се диво, без да губят време за събличане. И независимо дали бе омраза или любов, това бе страст и тя им стигаше.

 

По същото това време Соня Брандън се измъчваше от досада и отегчение. Не бе присъщо на Уилям да напуска дома, без да си направи труда да й каже къде отива, а Джини и този неин… съпруг още не се бяха прибрали.

Джини — ядосано помисли Соня — би трябвало да запази малко самоуважение, вместо да излиза на езда със Стив, който бе имал безочието да отсъства цяла нощ! Дори прислугата си шушукаше и камериерката на Джини бе казала на Тили, че когато се качила да събуди господарката си, я чула ожесточено да се кара със съпруга си.

Този мъж бе лишен от всякакви скрупули! Лицето на Соня поруменя при спомена за дързостта на Стив по отношение на самата нея, а отгоре на всичко той бе посмял да й го напомни… Соня срещна в огледалото собствения си втренчен, порцелановосин поглед и механично вдигна ръка, за да приглади един стърчащ кичур. Новата й шапка наистина бе доста прилична. Килната леко напред, за да пази очите й от слънцето, тя я правеше да изглежда… по-млада. Не че вече бе стара. Всичките й приятели я посрещнаха с комплимента, че никак не се била променила. А един очарователен млад мъж бе пофлиртувал с нея, правейки й дръзки комплименти, дори след като й се наложи да му напомни, че е омъжена. Как му бе името? А, да — Андре Делери.

След това прагматично настроената Соня махна с ръка. Вероятно бе толкова внимателен с нея, защото търсеше начин да се запознае с Джини. Този млад човек много напомняше на Соня за Стив Морган. Двамата си приличаха по един особен начин, ако не физически, то поне като поведение. Соня бе усетила нещо заплашително под неотразимия чар на Делери, виждайки страхопочитанието, с което останалите мъже се отнасяха с него въпреки младостта му.

— Ще имате ли нужда от бъгито^[1], госпожо? — Това бе Тили, приближила се безшумно както обикновено. Понякога Соня се питаше какво ли знаеше това момиче и какво ли всъщност си мислеше, но скоро отклони вниманието си от подобни абсурдни въпроси. Какво значение имаше? Тили поне бе лоялна и това бе важното.

— О… да, мислех да взема бъгито. — Все още озадачена от отсъствието на съпруга си, Соня звучеше малко разсеяно. — Чарлз може да ме откара дотам и да върне бъгито обратно. Сигурна съм, че госпожа Пруе ще се осведоми дали съм се прибрала в къщи… би ли изгладила за довечера синята ми тафтена рокля. Ще вечеряме у семейство Антоан заедно с няколко приятели.

Соня си помисли, че наистина би било много по-добре да не взима Тили със себе си, особено след като Аделин Пруе бе настояла за дълъг и интимен разговор.

— Само ние двете, скъпа. Колко много неща имаме да си кажем! Умирам да чуя последните клюки. Това място е толкова затънтено в сравнение с кръговете, в които се движиш сега! Но въпреки това — тя заговорнически бе понижила глас — по време на войната на нас всъщност не ни липсваха известни вълнения, нали?

Всичко това й напомни, че по онова време, в дните, които Соня се опитваше да забрави, че Аделин Пруе — по-възрастна, необикновено изтънчена жена, чийто съпруг беше заминал на война — бе нейната най-близка довереница.

Соня, следвана надолу по стълбите от Тили, която носеше чадърчето й, реши, че без съмнение днес най-сетне ще научи какво помни скъпата Аделин.

— Соня, скъпа! Чудесно е, че дойде. Вече бях започнала да се плаша, че тази непоносима жега може да те задържи в къщи. Бернар, би ли позвънил, моля те? Да видим… сигурна съм, че познаваш приятелите на Бернар… Люсиен Вале… Андре Делери… — Гласът на госпожа Пруе звучеше доста безгрижно, което бе твърде нетипично за нейния труден характер, но Соня, все още леко неразположена от потискащата жега навън, нямаше време да размишлява върху държанието на приятелката си. Бернар Пруе, млад мъж с не особено интелигентни черти, наследник на огромно състояние на Пруетови, вече бе позвънил за освежителни напитки и изискано й предложи стол. Соня му се усмихна топло, чувствайки известна вина заради облекчението, което изпитваше от присъствието му. Днес тя наистина не бе в настроение да слуша клюките на Аделин, особено ако, както Соня се опасяваше, госпожа Пруе бе разпознала Стив, въпреки мустаците, които той сега носеше.

Отпивайки малки глътки от студеното вино, Соня постепенно се оживи. Такава рядкост бе човек да види страшната Аделин Пруе дори съвсем леко объркана! Но Бернар изглежда бе довел двамата си най-близки приятели, за да му помогнат да съобщи на майка си, че предната нощ се бе сгодил за госпожица Алтея Пенингтън. Соня не виждаше нищо лошо в тази връзка — госпожица Пенингтън бе всепризната красавица, а милионите на баща й бяха не по-малко от тези на Пруетови. Разбира се тя не принадлежеше на някоя от старите креолски фамилии, но какво значение имаше подобен факт във времена като тези? Освен това Бернар вече бе възмъжал и разполагаше със свои собствени средства, така че бе крайно време да се освободи от опеката на майка си. Мислите на Соня приличаха на бледите петна, появяващи се по иначе порцелановата й кожа. В края на краищата Аделин, която всъщност бе мека душа, трябваше да разбере, че нещата невинаги ставаха така, както тя искаше. Не беше ли чудесно, че тя, Соня, все още успяваше да изглежда млада и привлекателна, докато през последните десетина години Аделин значително се бе състарила?

— Знаеш ли, страдах неутешимо, научавайки, че си се омъжила? Тогава казах на Люсиен: „Не може да бъде, тя е прекалено млада!“ Моля те, не го приемай като ласкателство, но с благородна завист трябва да призная, че миналата нощ на бала на „Гранд Опера“ ти бе най-красивата жена.

Андре Делери, разбира се, бе изкусен флиртаджия — как толкова млад мъж като него се бе оформил вече като такъв завършен прелъстител — но в ласкателствата му имаше нещо забавно. На Соня й бе приятно да се чувства център на вниманието, вместо постоянно да бъде засенчвана от Джини. А и нали нямаше нищо лошо в това и тя да пофлиртува малко? Тук, в Юга, това бе само една игра и всички гледаха на нея като на такава и не я приемаха на сериозно: Дори самата Аделин разбираше това.

Госпожа Пруе, която съвсем не бе глупава, можеше да прочете почти всяка мисъл на Соня, но бе твърде ядосана на сина си и неговата нерешителност да съобщи за годежа си с разглезената дъщеря на парвенюто Пенингтън. Как бе посмял да доведе своите приятели, като че ли за да го защитят от нея, собствената му майка? Той много добре знаеше, че логичният й начин на представяне на нещата ще го разубеди от подобен импулсивен ход и затова бе решил да се презастрахова. Защо, по дяволите, покойният й съпруг трябваше да припише всичките тези милиони на Бернар?

Към притесненията на госпожа Пруе се прибавяше и това, че синът й реши да я напусне точно когато приятелите му си тръгнаха под предлог, че трябва да уважат милата покана на госпожа Брандън.

— О, Аделин! — извика Соня с престорено съжаление. — Толкова се надявах, че ще можем да поклюкарстваме надълго и нашироко. Трябва в най-скоро, време да се видим отново. Може би този път ти ще ме посетиш.

В сравнително прохладния следобед и в компанията на тримата млади мъже обратният път към плантацията бе доста по-приятен. Соня отново се почувства като младо момиче, особено когато другите двама изоставаха малко и Андре — както я бе помолил да го нарича — остана да язди сам до нея. Дълбокият и някак неспокоен поглед на очите му не подхождаше на леко фриволния разговор. Тя се почувства поласкана, че бе решил да й довери историята на своя живот, както и факта, че е доста по-възрастен, отколкото изглеждаше. Увери я, че било истинско удоволствие да се разговаря с жена, достатъчно зряла, за да разбере мъж като него.

— Толкова е лесно да се разговаря с теб! Ти си първата жена, която… — той неочаквано замълча, като че бе казал прекалено много, а Соня се изчерви от удоволствие заради недовършения комплимент. Под безгрижната му, светска външност наистина се криеше сериозен млад мъж.

Ако сега на нейно място бе Джини… Соня с раздразнение си спомни за заварената си дъщеря, която още от самото начало бе за нея източник на тревоги и неприятности. Без съмнение тя щеше вече да е привлякла вниманието и на тримата мъже, безсрамно флиртувайки с тях. А при това положение те, разбира се, едва ли биха запазили уважение към нея. Човек трудно можеше да си представи млад мъж като Андре Делери да изпита удоволствие от разговора с такава жена. Той вероятно — при тази мисъл страните на Соня пламнаха — щеше да отиде много по-далеч от обикновен флирт с нея. Въпреки цялото уважение, което младият мъж засвидетелстваше на Соня, тя имаше чувството, че господин Делери е истински донжуан.

Късно същата вечер, когато двете жени седяха в една ложа в операта, госпожа Пруе положи големи усилия да потвърди тези опасения на Соня.

Каква злощастна вечер — помисли си по-късно Соня. Тя трябваше да се извини с обичайната си мигрена и да остане в леглото, както и щеше да стори, ако Уилям не бе толкова неразумен. Отначало той, който я разбираше най-добре от всички, а сега и Аделин Пруе — по принцип не особено приказлива — бяха сметнали за необходимо да я предупредят за това, че била видяна в компанията на господин Делери. У Соня се затвърждаваше мнението, че младият мъж е несправедливо оклеветен и неразбран от околните.

Аделин, разбира се, ревнува, защото е стара. Защото е допуснала така да напълнее и да се превърне в една от онези досадни богати вдовици, прекарващи времето си в предъвкване на клюки. Но за недоверието на Уилям няма извинение… след всичките тези години, през които сме женени… при положение че не съм му дала ни най-малък повод. Наистина бе прекалено да очакват от нея да се примири с това, както с неприсъща за нея непримиримост си мислеше Соня. Не, това просто не беше честно, като се има предвид с колко леко око гледаха на странностите на Делери.