Розмари Роджърс
Загубена любов, последна любов (38)

38

Генерал Игнатиев, висок, слаб мъж с внушителни мустаци, задаваше само повърхностни въпроси. Това бе едно от най-унизителните преживявания в живота й. Познавала ли императора? Била ли е в двора му? Кой я е издържал? А, някога е била омъжена за руснак и познавала личния лекар на императора… да-а-а. Джини имаше чувството, че не вярва на нищо от онова, което му бе казала, освен на уверенията й, че няма никакво желание да пътува до Санкт Петербург.

Генералът едва я поглеждаше — като че ли тя бе някоя муха или друго досадно насекомо.

— Дадоха ми да разбера, че сте… ъ-ъ-ъ… протеже на моя господар, императора. Ето защо уредих някои неща по отпътуването ви. Ако Санкт Петербург се окаже прекалено скучен за вас, сигурен съм, че ще намерите други, по-интересни места… и без съмнение, няма да ви липсва ескорт. — Леденият му поглед я държеше неподвижна, точно както следващите му думи удавиха протестите й: — Разбира се, можете да останете и тук, ако предпочитате този живот, който вече познавате. Разбирам, че принц Абдул Хамид е проявил интерес…

Тя не беше виждала Ричард от развода им. Всъщност не бе виждала никого, освен генерала. И всичко, което желаеше в момента, бе свобода — да се завърне към разумния и цивилизован живот, отвъд стените, които я задушаваха.

Сега, когато нямаше никаква връзка с външния свят, до нея достигаха само смътни слухове за онова, което ставаше отвън. Имаше групи, подобни на новотурците, съставени от свободомислещи хора, които предизвикваха някакъв обществен отклик повече зад граница, отколкото в самата Турция. Мидхад паша, един от водачите на младотурците, беше заточен в отдалечен вилает. Но сега, когато новият велик везир бе настроен проруски, се бяха появили проблеми, като напрежението в България, където две последователни лоши реколти докарали хората до ръба на бунта. Мнозина вече мечтаеха за нов велик везир в лицето на Мидхад паша.

В главата на генерал Игнатиев се въртяха прекалено много мисли и когато му дойде времето, той изпрати Джини с ескорт и лична охрана, под командването на едно от своите протежета — полковник Тарас Барсович Шевченко.

Плътно забулена, тя напусна двореца Долмабахче през незабележима градинска портичка, водеща надолу към малка каменна ниша. Стъпвайки на жизнерадостно изрисуваната лодка с копринено канапе, Джини видя за пръв път сините води на прословутия Босфор и срещу него — далечните зелени брегове на Азия.

През цялото време не бе изрекла нито дума, игнорирайки присъствието на грамадния, груб руски офицер, който седеше срещу нея със скръстени ръце. Униформата му на полковник бе окичена с ордени, а по мрачното изражение на лицето му тя беше сигурна, че мъжът не очакваше от това пътуване нещо повече от нея.

През тънкото парче мрежа, покриваща очите й, Джини продължи да изучава околността — повече, за да не изпадне в депресия, отколкото от интерес. Достатъчно бе плакала и мислила! Загърбваше част от живота си… Спомни си за Ричард, който със сигурност имаше пръст в нейното заминаване, тъй като се страхуваше за живота й. Страданието по лицето му, докато й съобщаваше, че се развежда с нея, я бе обезоръжило и отнело желанието да спори или да го пита нещо. Джини изпитваше натрапчивото чувство за празнота, но след едно дълбоко вдишване на свежия морски въздух си наложи да се успокои. От днес насетне щеше да бъде напълно независима! Никога повече нямаше да си позволи да се привързва или да зависи от мъж. Дори постоянната загриженост на Ричард бе започнала да я потиска. Държеше се с нея така, сякаш бе някое дете и в крайна сметка се бе наложило и тя да приеме тази роля. Нищо повече!

Руският офицер наруши мълчанието.

— Там е Златният рог… от тази страна е Пера, а от другата — Константинопол, турците го наричат Истанбул.

Той очевидно не говореше добре английски и имаше силен акцент, но поне се стараеше да бъде учтив. Джини наклони глава, решена да мълчи, но погледна в посоката, в която сочеше ръката му и не можа да сдържи въздишката си при тази с векове непроменена гледка.

Плуваха в посока Константинопол, покрай стария дворец Топкапъ, сгушен сред тъмнозелени кипариси и върби.

През Протока бяха пристигали стотици момичета, робини на султана, които никога повече нямаше да напуснат харема. Джини потръпна неволно и вдигна очи към Пера, към белите сгради с полегати червени покриви и хълмовете с лозя. Тук живееха повечето от европейците и навред редом с минаретата се издигаха църковни кубета.

Хвърли бегъл поглед назад, към позлатения и резбован дворец Долмабахче, с неговите гръцки колони, множеството блестящи на слънцето сгради и вечните кипарисови дървета — тъмнозелени на фона на хълмовете отзад. Никога нямаше да ги види отново. Пред тях лежеше Константинопол, построен подобно на Рим — на седем хълма.

Полковникът прочисти гърлото си. Той очевидно доста се бе измъчил, изправен пред непристъпното й мълчание. Добре! Колкото по-неловко се чувстваше сега, толкова по-лесно щеше да го накара да разбере, че не е нужно да я съпровожда по целия път до Санкт Петербург. Всъщност Джини вече беше решила, че няма да позволи да се отнасят с нея по този начин. Санкт Петербург. Децата й, всичките й приятели оставаха във Франция.

— Пристигнахме — ненужно обяви полковник Шевченко. Изглеждаше успокоен. За първи път Джини го погледна, чудейки се какво ли са му казали за нея. Изглежда спадаше към типа мъже с ненаситен апетит и предпочитание към селските жени. Бе малко по-висок от нея, но имаше телосложение на борец с масивни гърди и рамене. Тъмнокафявата коса, която се къдреше на челото му, бе прошарена по слепоочията. Мустаците му украсяваха широки, пълни устни. Като че ли бе на възраст около четиридесетте — трудно бе да се прецени, пък и това едва ли имаше някакво значение. Тя нямаше намерение да му бъде в тежест още дълго!

Все още забулена, така че лесно можеше да бъде взета за някоя знатна туркиня, Джини бе отведена от полковника в личните му покои. Той лаконично я осведоми, че естествено сам той щял да отседне в посолството, докато стане време да се отправят на път. А междувременно, в случай, че желаела, багажът й щял да бъде донесен и разопакован от наетата от него прислужница. Тя отново кимна с глава, след което мъжът тропна с пети и излезе, оставяйки я сама.

* * *

— Тя не продума нито дума — застанал пред бюрото на генерала, се оплака полковник Шевченко. — Държах се прилично, показвах й гледката, предоставих й цялата си къща и прислуга. И нито дума. Да не е глухоняма?

— Глупости — нетърпеливо отвърна генерал Игнатиев. Бе заровил поглед в купчина с натрупани на бюрото документи, а мрачните мисли оставяха по челото му дълбоки бръчки. Обстановката в България бе взривоопасна. Чудеше се какво ли ще излезе от всичко това. Имаше информации, че турците придвижват към непокорната провинция редовна армия и башибозук. Работите изглежда не отиваха на добре. И точно в този момент трябваше да се занимава с някаква си жена!

Генералът погледна за последен път зачервеното, очакващо лице на своя приятел, полковник Шевченко. Какво, за бога, бе казал току-що Тарас? Добре, нямаше значение. Той беше добър човек и изпълняваше стриктно дадените му заповедите.

— Дамата вероятно е родна дъщеря на самия император. Тя беше в двора и преди няколко години бе близка с него. По едно време беше съпруга на княз Сарканов — един от моите предшественици тук. Така че, както разбираш, мисията е много деликатна.

Още няколко добре подбрани думи и полковник Шевченко беше наясно с деликатността и трудността на задачата. Трябваше да ескортира до Санкт Петербург една родена в Америка дама, която обаче бе руска княгиня и притежаваше имения в Русия. Естествено, това значително щеше да увеличи шансовете му за повишение.

— Освен това — добави на глас сякаш лишеният от чувства генерал, — жената е доста привлекателна!

Поне така му бяха казали. Ако това бе същата жена. Дано да е тя, по дяволите!

— Той се обърна към мен — този полуангличанин — полутурчин, нейният съпруг, — защото съм единственият чужд посланик, на когото султанът има доверие и позволява да го посещава лично. Изглежда сериозно обезпокоен и иска за по-сигурно тя да бъде отведена оттук.

Генералът пропусна да спомене, че дамата изглежда не гореше от желание да го стори. Нека полковникът да разбере и да се оправя сам с това. Колкото до себе си, генералът си бе свършил работата и повече не носеше отговорност.

Няколко часа по-късно, вече с нова униформа и грижливо подстригани мустаци, полковник Тарас Шевченко се появи в къщата си, под претекст да провери дали всичко е наред. Бе добил кураж от изпитото с приятели не съвсем незначително количество водка, а умело подхвърлената му от генерал Игнатиев информация го правеше любопитен. Доста любопитен.

Вече стоеше на вратата на всекидневната стая, когато слугата с плах, дори смутен тон обяви пристигането му. В този момент полковникът занемя. Вместо забулената туркиня, която помнеше, видя млада, облечена по последната европейска мода жена, със сплетена коса, която откри изящните малки уши със звънтящи диамантени обеци. Очите й, изучаващи го студено и открито, бяха удивително зелени, а устата… полковникът се усети, че се взира в нея и поруменя, след което се поклони.

— Дойдох да видя… дали всичко…

— Колко мило. Колкото до това…

Всъщност излезе, че има доста неща, от които младата жена имаше нужда. Хартия за писма, писалка и мастило — трябвало да напише няколко писма… И шампанско…

— Шампанско?

— Намира ли се тук? В харема алкохолните напитки са забранени, нали? Определено бих пийнала малко шампанско. И още нещо — бих искала да посетя американското посолство, ако е възможно. Аз съм гражданка на тази страна.

— Повечето от чуждите посолства са в Пера. — Искаше й се да не я зяпа така със зачервените си изпъкнали очи. — А и ние скоро ще трябва да отпътуваме за Санкт Петербург… всъщност утре, така че едва ли ще има време…

— Полковник… — сега тя го погледна съвсем открито. — Няма да замина за Санкт Петербург — Ще напиша писмо на моя… на императора, което вие бихте могъл да му предадете, ако желаете, и в което ще сваля отговорността от вас двамата с генерала. Но трябва да разберете, че във Франция имам две малки деца и желая да ги видя отново.

— Госпожо, заповедите ми са да ви отведа в Санкт Петербург.

— Тогава единственият начин да ме отведете там е като затворник — доста упорит затворник; бих добавила. Какво ще направите — тихо попита тя, гледайки го право в лицето, — ще ме оковете ли? Аз съм княгиня Романова и не съм извършила престъпление срещу държавата!

— Разбира се, че не. Въпреки това идвате с мен в Санкт Петербург. Заповедите ми…

— Полковник Шевченко, аз не се числя към руската армия! Отказвам да следвам тези… заповеди. Можете да предадете това на генерал Игнатиев. Или сама аз да го направя, ако вие се боите.

Той се втренчи в нея, невярващ на ушите си. Тя го предизвикваше! Нещо повече — тя предизвикваше генерала. Но ако не успееше да се наложи над тази твърдоглава жена, глупак щеше да изглежда единствено той.

Той пристъпи към нея и си пое въздух, след което повтори малко по-рязко:

— Генералът ми нареди да ви отведа при Негово величество в Санкт Петербург, което и възнамерявам да сторя — без значение с или без вашето съгласие. Но мисля, че вие ще се съгласите да ме съпроводите.

Сега на свой ред тя се зае да изучава лицето му, като не пропусна пулсиращата на слепоочието му вена и големите, притиснати към тялото ръце. Приличаше на рунтава мечка — един мъж, обзет от неуправляема ярост. Може би трябваше да опита друга тактика?

Джини въздъхна и сведе поглед към дланите си и с едва доловим глас промълви:

— Бихте ли отделил една майка от децата й? Поне ми позволете да ги взема в Русия! Моля ви. Има ли в заповедите ви нещо, което да казва, че не може да отидем до Санкт Петербург по обиколен път?

Бе успяла да го изненада и сега долови колебанието в гласа му:

— Аз ще… трябва да говоря с генерала за това. Но плановете вече са готови и според тях трябва да пътуваме по море до Севастопол. Заминаваме утре.