Розмари Роджърс
Загубена любов, последна любов (37)

37

Най-непоносимо й бе, че Гюлбехар като че ли преднамерено търсеше компанията й — особено сега, когато Джини носеше детето на Ричард.

Сам Ричард с известно неудобство сподели с нея, че „горкото момиче“ навярно е самотно. Той като че ли мислеше, че Гюлбехар също като тях е пионка в нечии ръце и затова заслужава съжаление. Наложи се Джини да преглътне коментарите си. Каквото й да кажеше, той щеше просто да я помисли за ревнивка или да я съжали за „деликатното“ положение, в което се намираше. „Все пак не сме ли всички ние в странно и неудобно положение?“ — опита се да прояви великодушие тя. Ричард все още прекарваше по-голямата част от времето си с нея и макар с напредването на бременността вече да не спяха заедно, то бе само заради неговата загриженост за здравето й. Обикновено седеше на леглото й, докато тя заспи, унесена от нежния, успокояващ глас, с който й четеше.

Джини се опитваше да не си задава въпроса колко често Ричард ходи при другата си жена и кога, макар да знаеше, че го прави. Беше по-добре да не знае — така нямаше да се изкушава да мисли за това. Трябваше да мисли само за детето — Ричард бе сигурен, че ще бъде момче — и за собственото си здраве. Повтаряше й това непрекъснато.

Минаваха дни, вероятно и седмици, но времето бе изгубило значението си за нея. Детето в утробата й натежаваше, тя ставаше по-тромава в движенията си и само се молеше и надяваше всичко да свърши и тя отново да бъде свободна.

— Този път няма да боли — бе я уверил Ричард. — Обещавам ти, скъпа моя — никаква болка. Когато дойде моментът, аз ще бъда с теб. Трябва само да слушаш гласа ми. Няма да изпиташ и малка част от страданието, изживяно преди. Вярваш ли ми още?

— Да — прошепна тя и усети как Ричард се наведе над нея, за да я целуне. Нежността се превърна в страст, докато накрая той не се откъсна със задъхано възклицание:

— Колко те желая! А чакането е почти непоносимо. О, любов моя, никога не се съмнявай, че те обичам!

По това време пристигна писмо от леля й Селин, което я ободри — дори само заради увереността, че външният свят знае за съществуването й тук.

Децата бяха добре и, както изглежда, щастливи. Лора Луиз хванала настинка и лека треска, но скоро се оправила. Франсис — или Франко, както го наричаха всички, бил трудно дете. Липсвала им и всички очаквали завръщането й.

Вълни от носталгия заляха Джини и тя направи усилие да не се разхлипа като малко дете. В градината по това време на вечерта бе особено приятно, така че тя предпочете да се присъедини към Гюлбехар, вместо да седи в стаята си и да подсмърча. След като й прочете писмото, Ричард си бе отишъл, а на нея, която никога преди не бе имала нещо против да остава сама, този път това й се стори непоносимо. Не можеше да чете, не можеше да шие. Музиката, която долиташе до нея, бе непозната и пълна със странни, чувствено извиващи се звуци. Нищо наоколо не й беше близко, а и тя не бе в състояние да промени това, защото бе толкова безпомощна.

Но аз не съм безпомощна — помисли си. — Просто съм загубила едно от сетивата си… и то само временно. Не трябва да го забравям. Мога да мисля, мога да правя планове, да мечтая…

Лек бриз повя през отворените сводести врати и през прозорците и се заигра със спуснатите й коси, донасяйки със себе си тежките миризми на мускус, жасмин и розово масло и едва доловимия аромат на суха трева. Навън съществуваше един съвсем реален свят, макар и засега той да се състоеше само от оградена със стени градина. А тя не бе затворница, освен ако сама не гледаше така на себе си. Може би точно това бе ключът, за който говореше доктор Вунд.

Подобно на Шарлот от поемата на Тенисън, която бе чела наскоро, Джини решително се изправи на крака. Тя знаеше пътя до градината — през мраморния двор, в който се излизаше от стаята й, покрай басейна и през широката, окичена с лози арка, докато накрая стигнеше кътчето с ромолящия фонтан и ухаещи цветя.

Нямаше нужда да вика Фатме — не бе инвалид и не се нуждаеше от болногледачка. Спирайки на вратата, за да събере мислите си, Джини усети, че нещо в нея трепна. Внезапно си спомни за времето, когато, без да го съзнава, се бе превърнала в роб на опиума. Тогава бе обгърната от мъгла и живееше единствено заради краткото усещане за издигане, давано й от вълшебния прашец. И колко трябваше да изстрада, за да се освободи от зависимостта! Стив я бе накарал да страда и тя го бе мразила за това — така и не му прости напълно. Стив, който сега бе свободен да се ожени, за която жена пожелаеше. Дали това щеше да бъде Ди Паоли?

Какво значение има вече? Аз започнах съвсем нов живот! — предупреди сама себе си Джини. Мина през вратата на стаята и чу стъпките си да отекват върху мраморния под на банята. В градината, както и очакваше, Гюлбехар ядеше от любимите си сладкиши — кадаиф, локум и баклава, посръбвайки ошав — плодова напитка от праскови и други плодове, подправена с мускус.

С появата си Джини дочу ромон от гласове и шумно раздвижване. От гласовете се открои този на Гюлбехар, пълен със загриженост, каквато тя едва ли изпитваше:

— Без слугиня ли си тук? Би могла да паднеш в басейна и много да натъжиш нашия господар. Навсад, помогни на другата жена на съпруга ми да седне… да, там, между възглавниците. — Почти без пауза високият глас продължи: — Вземи си сладкиш. Съвсем пресни са и са много вкусни. Слугите ми намериха нов дюкян за сладкиши в Пера, върти го един от Александрия. Вземи си и айрян, полезен е за жена в твоето положение. Аз самата започнах много да пия, след като…

Многобройната свита на Гюлбехар се закикоти и Джини задъвка прекалено сладкия орехов сладкиш, без да усеща вкуса му. Вместо това усети вкуса на последните, свенливи думи.

— Вие също ли сте enceinte? — ясно попита тя на френски и питието загорча в устата й, докато Джини чакаше отговора. Той не закъсня — на френски и също толкова ясно изречен:

— Аз също съм благословена и моля Аллах да даря своя господар със син — и с много други след това. — След кратка пауза жената продължи с престорен интерес: — А вярно ли е, че си била омъжена и преди и имаш други деца?

Знаейки значението, което турците придаваха на девствеността на жените си, Джини не можа да подмине сарказма на тази забележка. Въпреки това тя просто сви рамене и безразлично рече:

— Да — близнаци. Ричард смята да ги осинови… — и й се прииска да види лицето на Гюлбехар.

След това гордостта й вече не й позволяваше да се оттегли прекалено скоро. Вирвайки брадичка, Джини остана седнала, насилвайки се да допие напитката, която била толкова полезна за нея. Слушаше музиката и извиващият се във фалцет глас на певицата, редящ неразбираеми думи. „Любовна песен“ — снизходително й бе обяснила Гюлбехар.

Някъде отдалече долетяха изстрели, след това — викове, които я накараха да подскочи. Отдъхна си едва когато от бъбренето около себе си разбра, че това са само военните игрички на Султана. Най-сетне за нейно облекчение бе минало достатъчно време, за да може да се оттегли в стаята си.

Ричард скоро ще дойде при мен, не при нея! — помисли Джини и се засрами от тази мисъл, виждайки в нея признак на слабост. Нима тя гледаше на Гюлбехар като на съперница? Нима заради това, че бе притисната от обстоятелствата, започваше да се приспособява? Разбира се, че Ричард щеше да дойде при нея и естествено и двамата знаеха, че тя не е затворница, а стоеше тук по собствена воля, защото и той трябваше да остане. А дали бе така? Дали тя не беше затворничка на самата себе си?

Джини стигна до стаята си и тъкмо щеше да извика Фатме, която винаги бе наблизо, когато първият спазъм, заварил я неподготвена, я накара да се превие на две. Тя се хвана за ръба на леглото и сграбчи покривката, която се свлече на пода заедно с нея. Джини имаше чувството, че в корема й е забит нож, който я разрязваше на две в последвалите болезнени тласъци.

Трябва да бе извикала. Навсякъде около нея се суетяха тъмни силуети, които я държаха, гласове, които й говореха… а всичко, което бе в състояние да направи, бе да крещи, докато изгуби гласа си. В някакъв унес до съзнанието й достигаше: Не може да бъде, още е рано! Не след дълго изгуби съзнание.

Дори в безсъзнание, пак усещаше болката — спомен за болка и истинска болка, когато се събуждаше, хъркайки и борейки се за всяко вдишване. Видя лицето на Стив да се надвесва над нея. Отне й известно време, докато разбере — и то едва след като чу гласа му, — че това не е Стив, а Ричард. Още по-бавно осъзна, че отново вижда, така, сякаш нищо не се бе случило.

Преди да успее да каже нещо, успокояващият глас на Ричард я отнесе някъде далеч от острата болка, която е опитваше да я погуби.

— Не! Не, не! — гласът, който чуваше, бе нейният, но й звучеше като чужд.

— Дръж се за мен. Ето ръката ми. Дръж се, скъпа моя. Ето, болката си отива. Сега ще заспиш… няма да умреш, ще заспиш… разбираш ли? Ще ме слушаш… няма да чуваш нищо, освен гласа ми…

Неговият глас… и след това нищо, докато много по-късно не отвори очи за слънчевата светлина и ярката коприна, покриваща стените… таваните със сини плочки и подовете, също покрити с плочки от нещо като седеф.

Всичко, което видя — о, боже, тя отново можеше да вижда — изглеждаше необикновено рязко фокусирано и ярко, но същевременно тя се чувстваше така, сякаш го наблюдаваше от огромно разстояние и напълно безстрастно. Всичко, дори и Ричард.

Той бе хубав мъж, независимо от белезите, оставени по лицето му от едрата шарка. Кожата му бе с цвят на слонова кост, но онова, което отначало толкова й бе напомнило за Стив, бяха сините очи и черната коса, а може би и нещо във формата на устата. Само че Стив никога нямаше да изглежда толкова измъчен и разтревожен.

— Джини! О, любима моя, не затваряй отново очи — ръцете му, силни и топли, стискаха нейните. — Ти отново си с мен и с всеки изминал ден ще ставаш все по-силна. Ще се оправиш, чуваш ли?

Подобно на всичко останало наоколо звученето на гласа му също бе нереално.

— И защо да не се оправя? Ричард, защо се чувствам толкова слаба? Какво се е случило с мен? Всичко, което си спомням, е болката…

Лицето му се промени, застина, а очите му избягваха нейните.

— Ти… иска ми се още да не ме бе питала за това… но не мога да те лъжа. Изгуби детето. Не знам каква е причината — вероятно нещо, което си яла или пила. Важното е, че си жива и си тук, с мен — той стисна ръцете й по-силно, докато Джини не простена тихо. Пръстите му се поразтвориха с неохота. — От сега нататък ще съм с теб по-често, обещавам ти. Ще се грижа за теб.

Защо да трябва да се грижат за нея? Веднага щом се почувстваше по-силна… Сънят отново я обори, унесе я пряко волята й, но този път й се отрази добре. Събуждайки се, Джини се почувства по-силна и си спомни.

Всичко, прочетено или чуто някога за Отоманската империя и нейната история, изплува в съзнанието й. Трябваше да го осъзнае — след случилото й се откакто бе тук. Тя възвърна зрението си и изгуби своето и на Ричард дете — „око за око“? Сега, когато й носеха храна или напитки, тя казваше учтиво:

— Моля, опитайте го първо. Знаете колко съм капризна.

А когато Ричард отново дойде при нея, тя го попита направо:

— Бях отровена, нали? Някой иска да ме убие… или да убие детето.

— Любов моя, ти си пренапрегната от загубата на детето — гласът му не бе убедителен, а сините очи избягваха нейните. Изглеждаше измъчен и уморен, с тъмни кръгове под очите. Видя сиви кичури в косата му и пожела да се протегне, за да ги докосне. Искаше да го успокои, както той я бе успокоявал толкова често.

— Ричард…

Той отново се опита да отклони разговора.

— Генерал Игнатиев ще дойде утре. Той иска… да говори с теб.

— Ще му бъде ли позволено да ме види?

Ричард пренебрегна подигравката в гласа й.

— Естествено, трябва да си забулена. Съжалявам, скъпа, но наистина те моля да разбереш…

— Не разбирам онова, което не мога да приема. Нито фереджето, нито тази насилствена изолация. Тя може би ги разбира, тъй като е израснала с тях. Опита се да ме убие, защото искаше детето й да се роди първо. Историята на султанския харем е пълна с подобни случаи, нали? И какво смяташ да направиш по въпроса, Ричард?

Джини видя как той потрепери от жестокостта на голите, хладно изложени факти. Самата тя също потрепери, все още изпитвайки желание да го докосне. Ако той я прегърнеше, ако обещаеше да я отведе, ако стореше нещо, каквото и да е, вместо просто да я гледа така, все едно го е ранила смъртоносно.

Най-сетне той сведе глава и притисна пръсти към слепоочията си. Джини осъзна, че той никога не би й показал колко е отчаян, ако знаеше, че тя може да вижда. По някаква причина, може би защото все още не се бе досетила за това, тя не му бе споменала нищо.

Бе на върха на езика й да му го каже, но когато Ричард вдигна глава, очите му имаха такова изражение, че тя пожела да е сляпа. Гласът му бе лишен от всякакви чувства.

— Какво смятам да правя? Исках да укрепнеш, преди да ти го кажа, но след като ме принуждаваш… Ще се разведа с теб, Джини. Според законите на исляма всичко, което трябва да сторя, е да повторя три пъти: „Развеждам се с теб“ — и готово. Утре, в присъствието на имам, ще кажа тези думи и ти ще си тръгнеш оттук. Игнатиев знае всичко и обеща да ти уреди безопасно пътуване до Санкт Петербург.