Розмари Роджърс
Загубена любов, последна любов (35)

35

Защо приготовленията и очакването на всяко голямо пътуване винаги изглеждат по-дълги от самото пътуване? Сега всичко бе зад нея — дилижанси, хотели, вили. Дори гондолите на Венеция и дългите отегчителни инструкции по турския етикет и няколкото турски думи. Последните научи в Крит, който все още беше турска провинция, макар че гърците вече обръщаха поглед натам. Също в Крит, при нея дойде съсухрен противен старец. Ричард й обясни, че е имам — свещеник, който щял да й обяснява ученията на Пророка:

— Искаш да…

— Искам да чуеш тези обяснения и да повториш някои думи след него. Няма да е трудно, любов моя, а и това няма да те ангажира по никакъв начин. Правим го само за да можем да се оженим официално според ислямския закон, преди да отидем в Истанбул. Така после ще бъде много лесно и за двама ни и аз с пълно право ще мога да те наричам своя съпруга!

Беше прав, разбира се. Какво толкова, ако повтори няколко думи, които дори не разбираше? Щом Ричард така искаше, това бе най-малкото, което можеше да стори за него, особено след всичко, което той бе направил за нея.

— Изненадана съм, че все още искаш да се ожениш за мен! — бе казала Джини развълнувано. — Би могъл да ме задържиш като своя наложница, без да се притесняваш!

Разочарованието от посещенията й при доктор Вунд във Виена не я напускаше. Бе развалило дори престоя й във Венеция. Бяха говорили с часове и Джини му бе разказала целия си живот. А накрая всичко, което каза той, беше:

— Помислете, госпожо, какво е онова, което не искате да видите? Когато разберете какво е то, ще сте открила ключа. Страхувам се, че не съм в състояние да ви го дам.

Беше плакала, презирайки се за тази проява на слабост, а Ричард я беше успокоил със своите уверения, че ще й върне зрението.

— Ще отнеме време, но може би… Може би ще откриеш този ключ, за който ти говори доктор Вунд, любов моя. И знай, че те обичам до полуда!

Междувременно тя се бе научила да се оправя сама. Спомняше си местата на мебелите в стаята и дори си правеше сама косата. Или избираше роклята, която искаше да носи — с пипане.

— Когато пристигнем в Пера — обеща Ричард, — няма дори пръста си да мръдваш, ако не искаш. Ще бъда личен лекар на султана, така че ще имаме прекрасна къща с прислужници.

Като гледаше назад, Джини не можеше да повярва, че най-накрая бе в Турция, че живееше в разкош, който далеч превъзхождаше великолепната къща, която й бе обещал Ричард. Дори и в най-дръзките си сънища не си беше представяла, че няколко седмици след пристигането им в Константинопол щеше да преплава Босфора в лодка с тежки завеси, пътувайки към двореца на султана в Далмабахче.

Можеше ли някой от двама им да знае какво щеше да последва. Султан Абдул Азиз беше не само абсолютен деспот, а и ексцентрик, чиито мании от ден на ден ставаха все по-странни. Страхуваше се, че някой се опитва да го отрови. С дни можеше да яде само яйца, сварени собственоръчно от майка му Пертевал. Тези яйца трябваше да му бъдат доставяни внимателно увити в черна кърпа и белязани с личния печат на майка му. Можеше ли някой да се оправи с такъв човек?

— Само го лекувах от пристъп на Acute Dyspepsia! — обяви Ричард разсеяно. — Яде твърде много, разбира се, дори когато това са само твърдо сварени яйца. Яде всякаква храна и много пие, макар че е мюсюлманин. Но вярва, че съм му спасил живота и по този начин…

— И по този начин?… — бе повторила Джини, усещайки колебанието му, и той каза бавно:

— Скъпа моя, знаеш ли, иска ми се да не те бях довеждал с мен. Поканени сме в двореца, за да бъда близо до Султана, в случай че той има нужда от мен. Не посмях да откажа. Мога само да се надявам, че скоро ще забрави за присъствието ми и ще си намери нов любимец.

За момента обаче бяха тук и трябваше да се справят с положението. В сравнение с тревогите на Ричард, отначало Джини дори намираше своето положение за комично. Нито един от тях не бе осъзнал, че докато живееха в двореца на султана, от тях се очакваше да спазват правилата на исляма.

Да, отначало Джини намираше за забавно да се намира в харем и да бъде обслужвана от роби. Такъв бил обичаят, както смутено й бе обяснил Ричард. А освен че трябваше да обитава предназначените за жените на султана покои, в които не бе стъпвал никой друг мъж, освен него, но когато се появяваше пред хора, трябваше да бъде забулена с фередже.

— Съвсем за кратко. Мислиш ли, че за мъничко би могла да се лишиш от свободата си?

Горкият Ричард — помисли си Джини, разтегляйки устни в едва доловима усмивка. Той бе много по-разтревожен от нея.

Всъщност той й се бе ядосал, когато шеговито бе подметнала, че в двореца се чувства липса на ханъми, които да изпълват великолепните покои. Тук имаше приказна градина, в която можеше да се разхожда всеки ден и дори да язди. Ричард й бе намерил кон и прислужник — тих мъж, когото Джини с раздразнение мислеше за евнух. Тя наистина не бе въодушевена от идеята да притежава роби, но какво можеше да стори, при положение че всички те й бяха подарени от султана? Личната й прислужница, както Джини предпочиташе да нарича жената с топъл глас, бе чудесна масажистка и компаньонка за часовете, когато Ричард не бе наблизо. Младата жена бе започнала да усеща как се разглезва.

Независимо от липсата на свобода, от която не страдаше истински, а само подсъзнателно усещаше, тя откри лукса на горещия басейн с ароматизирана вода и сръчните, помагащи й във всичко ръце, които дори подсушаваха и масажираха с благовонни масла тялото й. А дрехите! Не можеше да ги види, но си ги представяше по спомени от картини. Бе достатъчно чувствителна, за да се наслаждава на допира с коприната и тежестта на чуждоземните златни накити около врата, китките и дори по глезените й. Разбира се, костюмът, който турските жени носеха в уединението на своите покои бе много по-удобен и практичен от тежките пластове фуста, корсетите с банели и другите измишльотини, които модерните европейски жени бяха принудени да носят. Джини си помисли за писмото, което можеше да съчини на леля си Селин и не успя да се въздържи да не избухне в смях — младата жена, която масажираше гърба й със силните си, но нежни ръце, се разсмя заедно с Джини. Горката й леля, колко ли шокирана би останала, ако можеше да види своята племенница сега!

— Но аз наистина трябва да й пиша — помисли си Джини. — Да узная как са децата, ако изобщо мога да получа отговора й тук! — Тя реши да поговори с Ричард за това, когато се завърнеше от танците при Абдул Азис или от някой от племенниците му. А имаше и едно друго нещо, за което трябваше да разговаря с Ричард…

Тя отново бе бременна — с детето на Ричард, а по всичко изглеждаше, че горкото бебе щеше да си роди в двореца на турския султан! Мири Ханъм, златокосата киргизка — любимка на султана — също бе бременна и единственото забавно нещо, което Джини откриваше в цялата история, бе, че те двете навярно щяха да родят по едно и също време.

Така стана, че Ричард й изпрати съобщение, че тази нощ ще закъснее, тъй като султанът го бил повикал и щял да го задържи при себе си. Двамата щели да вечерят заедно. В послеписа, който трябваше да й бъде предаден лично, а не прочетен на глас, както бе прието, пишеше: „Скъпа моя, извини ме, но ти знаеш къде е сърцето ми. Ще се върна колкото е възможно по-скоро.“

Свивайки рамене Джини реши да вечеря, преди да отиде да си легне. Вечерята бе сервирана сред церемониален разкош. Всяко ястие бе донасяно под сребърен похлупак, за да се запази топло или студено, както трябваше да бъде консумирано. Джини се опитваше да нагоди вкуса си към турската кухня. И докато неизменната порция пилаф й допадаше, имаше определени ястия, които й се струваха прекалено сладки, като например задушените с ориз, стафиди, френско грозде и ядки пъдпъдъци. Всичко прекалено сладко и тежко я караше да чувства леко гадене, въпреки че шербетът, сервиран в края на всяко ядене, заедно с ментовия чай, винаги й носеше истинска наслада.

Тази нощ дълго се въртя в леглото. Прислужницата й Фатма й бе казала, че има пълнолуние, което навярно бе причината за безсънието й. Джини се питаше: „Ще видя ли отново луната или само ще я чувствам по приливите и отливите на тялото си?“ Почувства се самотна и изоставена в своето ъгълче от огромния мраморен палат, жадувайки да си поговори с някого или да има някакво занимание. Чудеше се с какво запълваха времето си ханъмите на султана, надзиравани от хиляда евнуси. Бе чувала, че някои от жените и момичетата спели по пет или десет в стая върху застлани направо на пода рогозки, докато чакали, надявайки се и молейки се, да бъдат забелязани от султана. Някои от тях никога нямало да узнаят какво е да бъдеш с мъж. И всички те, с изключение на майката на султана, след неговата смърт щели да бъдат заточени в Двореца на сълзите в Андрианополис. Онези от тях, които го били дарили със син, щели да бъдат зашити в чували и хвърлени в Босфора. Каква варварска страна! — помисли си Джини, потрепервайки. Изглеждаше като че ли цивилизацията бе спряла малко преди границите на огромната Отоманска империя. Ще бъда истински щастлива, когато си тръгна оттук. Младата жена осъзна, че нямаше нищо забавно в ситуацията, в която се намираше.

Трябва да е било доста след полунощ, когато Ричард най-сетне се върна при нея. Джини се събуди от лекия, неспокоен сън, откривайки съпруга си да лежи до нея. Спеше ли той? Тя се размърдва и бе взета в обятията му.

— Прости ми, любима. Нищо не можех да направя — прошепна той, сгушил лице в рамото й. Гласът му прозвуча уморено.

— Много ли беше зле? Ричард се прозина.

— Той бе… изключително напрегнат тази вечер. Вечерята бе безкрайна, въпреки че той не хапна почти нищо. А след това войниците му разиграха бойна сцена, която всички ние бяхме принудени да изгледаме. Джини, кълна се, че когато се съгласих да дойдем тук, не знаех колко се е помрачил умът му. При срещата ни в Лондон… той изглеждаше малко замаян, но доста разумен. Сега… но кой смее да каже на глас това? Аз съм също толкова страхлив, колкото останалите. Един от слугите му е бил обезглавен днес за съвсем незначително провинение. И този човек управлява огромна империя!

— Не мисли за това сега! — опита се да го утеши тя. Още не бе настъпил моментът да му каже за подозренията си. Може би утре? Понякога Абдул Азис прекарваше по няколко дена в пълна изолация — сам с майка си и киргизката, на което и се надяваше Джини. Тогава те щяха да имат време да поговорят и обсъдят плановете си — Ричард и тя. Джини се почувства откъсната от света, което я правеше още по-самотна в затворения свят на харема — без приятели, с изключение на слугите, на които тя не се доверяваше и с които почти не разговаряше. Ако бе в компанията на други европейци, тогава положението й не би било толкова непоносимо.

Ричард я прегръщаше, но не се опита да прави любов с нея и никой от тях не проговори повече. Джини отново заспа, този път много по-дълбоко. Когато бе събудена от песента на птиците, Ричард вече го нямаше. Очакваше я един ден като всички останали: събуждане в затворената градина, с нейните аромати на билки и цветя, неизменната закуска от плодове и козе сирене, последвана от многобройни сладки и меса, от които тя винаги се отказваше, кратка езда, след това вялото къпане, последвано от масаж, сресване на косата, избор на бижута, които щеше да носи през деня…

„Ех, ако можех да виждам! — отчаяно си помисли тя. — Ако можех да виждам, тогава, може би, всичко това щеше да бъде много забавно — като в «Приказки от хиляда и една нощ»!“

Когато Ричард се появи, тя бе облечена в разкошна рокля и парфюмирана, а кожата й блестеше меко като коприна, също както обкичената с накити коса.

Тя се поклони със събрани длани и каза на своя неправилен турски:

— Ваша робиня, очакваща наслади! — и неочаквано избухна в сълзи — смущаващ навик, който тя напоследък изглежда не можеше да контролира.