Розмари Роджърс
Загубена любов, последна любов (34)

34

Зелените ливади на имението се бяха ширнали по целия път надолу до езерото, в средата на което имаше малък изкуствен остров с беседка. Малко по-нататък бе реката, скрита от огромни върби, чиито клони докосваха леко потрепващите води. Две малки дечица играеха на ливадата под зоркия поглед на бавачката си, а група добре облечени мъже и жени пиеха чай на покритата тераса с изглед към малка градина. Във въздуха висеше тежкият аромат на рози. Идилична гледка на безгрижие в тихия, ленив следобед. Някой страничен наблюдател би си помислил, че тези хора нямат никакви грижи.

Напереният слуга се прибра в къщата, оставяйки господарката си — възрастна жена с посивели коси — да налива чай на сина си и неговите приятели. Селин Дюмон премести разтревожените си очи, малко по-светло кафяви от тези на сина й, от единия младеж към другия.

С неясно възклицание Пиер скочи на крака, сякаш не можеше повече да остане седнал.

— Е, сега Брусар не е вече тук и мога да попитам. Мишел, какво мислиш за промяната у братовчедка ми? Надявам се, ще бъдеш искрен, защото знам, че винаги си я харесвал.

Мишел Реми, граф Д’Арланжан, се покашля многозначително, преди да отговори. Имаше време, когато той бе обожател и любовник на Виржиния Брандън и дори искаше да се ожени за нея. И въпреки факта, че тя под носа му бе флиртувала с един мексикански полковник, принуждавайки Мишел да развали годежа, младият мъж все още бе твърде влюбен в нея. Само преди две-три години, когато Виржиния за последен път бе във Франция, той за малко да напусне жена си заради нея. Не беше честно от страна на стария му приятел Пиер да го пита за мнението му, още повече пред госпожа Дюмон.

— Моля те, бъди искрен! — каза Селин Дюмон с напрегнат глас. — Ние всички много се тревожим, но е толкова трудно да се говори с нея без… без тя да почувства, че я съжаляваме. Джини никога няма да се примири с това!

— Загубила е блясъка си, своя дух! — сподавено въздъхна Пиер.

— Със сигурност си го забелязал. Винаги е била толкова жизнена… да, и толкова безразсъдна! Спомни си колко много обичаше да язди… вечно искаше да е заета с нещо. А сега — сам виждаш! Прекарва по-голямата част от времето затворена в стаята си с него…

— Той не е ли добър с нея? — не издържа и попита Мишел, което накара приятелят му да се намръщи замислено.

— О, той й се е отдал всецяло и почти не я оставя сама — рече след малко Пиер, свивайки рамене. — Но проблемът не е в това. Не, проблемът е в самата Джини… затова те питам за мнението ти. Още повече, че ти я познаваш доста добре от времето, прекарано в Мексико, прав ли съм? Познаваш и човека, за когото тя се омъжи.

— От нея научих, че ще се развежда — рязко отвърна Мишел. — Естествено, не бе удобно да любопитствам повече.

— Но тя изглежда ли ти щастлива? — продължи да настоява Пиер. Той прокара пръсти през гъстата си руса коса. — Този лорд Тиндейл, за когото смята да се омъжи, изглежда доста свестен човек, въпреки че ми се струва малко възрастен за нея. А освен това е и богат, така че проблемът не може да е в това, но все още… не, чувствам, че нещо й липсва!

— Тя е… по-тиха от преди — предпазливо рече Мишел, докато се опитваше да подреди мислите си. — Но хрумвало ли ти е, старче, че навярно се чувства… е, как би могла да се радва на нещата, които обича, когато е… — почувства, че трябва да преглътне, преди да го изрече — когато е сляпа? — Най-накрая успя да го изрече, при което сърцето му се сви от болка.

Джини! Джини, с веселите, блестящи зелени очи и съблазнителни устни…

— Как е възможно да й се случи такова нещастие. Ако в това имаше пръст онзи разбойник, за когото се омъжи — щях да извикам копелето на дуел.

Но тя съвсем спокойно му бе обяснила, че слепотата й била само временна и че Ричард, нейният годеник, щял да я заведе при някакъв известен доктор във Виена, който да я излекува. Без съмнение, тя имаше пълно доверие в този мъж, още повече, че сам той бе лекар.

Дори сега, след толкова години, мислейки за мъжа, който навярно споделяше леглото на Джини, Мишел не можеше да не изпита известно чувство на ревност. Боже, каква страстна любовница беше тя! Понякога, въпреки цялата болка, която му бе причинила, той мислеше, че би дал всичко, за да може да върне времето, когато тя беше единствено негова.

За самата Джини неочакваната поява на Мишел в имението събуди много нежелани спомени. Горкият Мишел! Надяваше се да не е била прекалено рязка, когато след четвърт част предвзет разговор, помоли да бъде извинена.

— Имам среща с шивача си — обясни тя и припряно добави: — Ще се видим на вечеря. — Саркастично наблегна на думата „видим“.

Тогава Джини се запита дали и за него тази среща не бе свързана със същото неудобство, каквото бе донесла на нея. Скъпият Мишел… без съмнение Пиер го бе предупредил и Джини му бе благодарна за проявената тактичност, но истината бе… Каква всъщност беше истината? Без съмнение тя бе страхливка, която предпочиташе да живее зад стените на сигурния, щастлив свят, създаден за нея от Ричард. Нямаше нужда от нищо друго — най-малкото от спомени.

Джини седеше в удобния си стол до прозореца и усещаше как късното следобедно слънце стопля лицето и раменете й. Долавяше уханието на розите като лек бриз, носещ се към нея… и тежката миризма на хавански пури — Ричард и неговите гости, без съмнение.

Леля й Селин им бе предоставила цяло крило от стария фамилен замък — „за да сте уединени и да се чувствате като у дома си, скъпи мои“, както им бе казала. Джини си представи сълзите в нежните, топли очи. Бедната й леля, какво ли си мислеше? Пиер бе много по-искрен.

— Докато сте щастливи, това е единственото, което има значение — сърдито бе казал той. Трудно й бе да си представи младия човек, който за нея винаги е бил „братовчедът Пиер“, като проспериращ адвокат и дипломат, за когото се говореше, че със сигурност щял да стане министър. За нея поне той не се бе променил изобщо.

Под прозореца й имаше каменна тераса, до която слънчевите лъчи се промъкваха през листата на стари, изкривени дървета.

Последния път, когато пристигна в замъка, принадлежащ от поколения на рода на майка й, за да роди децата си, тя много бе обикнала тази тераса и точно тази стая, която сега бе нейна. Тогава не бе много щастлива, но днес имаше Ричард и децата си. „Ние сме семейство!“ — весело й бе казал той и тя осъзнаваше, че в думите му има истина. Навярно винаги тайно бе желала точно това, но не е искала да си го признае, тъй като бе твърде упорита и твърдоглава. Втурваше се в живота, без много да мисли… Но сега…

В далечината дочу смеха на близнаците, който я накара да се усмихне. Някога Пиер й бе обещал да нарисува устните й. Колко добре помнеше деня, в който започна да рисува портрета й. Почти несъзнателно Джини се опитваше да различи гласа на Ричард.

На него му допадаше да пие чай с нея — английски обичай, който той настояваше да спазват. Дали гостите му най-сетне не се готвеха да си тръгнат? Стори й се, че гласовете долу станаха по-високи. Мъжете бяха напуснали кабинета под стаята й и излязоха на терасата.

— Няма ли възможност — чу се глас — тя да прогледне отново?

Задържайки дъха си, Джини замръзна, когато дочу Ричард да отговаря с едва сдържан гняв:

— Всеки опит да прогледне е възможен… когато тя бъде готова за това. Тя няма физиологическо увреждане и когато отидем при моя приятел във Виена, тя ще вижда толкова добре, колкото и преди — толкова добре, колкото ти и аз.

— Съжалявам, ако съм те засегнал, но трябва да разбереш защо питам. За една жена, при това сляпа, да измине целия път до Истанбул с теб…

— Тя не е сляпа жена, тя е моята съпруга. Разговорът ни приключи. Ако искаш да дойда в Истанбул с теб, ще го сторя, но само защото преди няколко години обещах на чичо ти, султана.

— Според закона на исляма на истинския правоверен е позволена повече от една съпруга.

Дали наистина бе чула последния коментар, долетял до ушите й, или само си въобразяваше? След като Ричард отхвърли възраженията на мъжа, настъпи кратко мълчание. Може би този, който говореше, докато слизаше по стълбите към очакващата го карета, бе отправил думите си към свой придружител? Никой не разбра, че тя е на прозореца и чува всичко, което си говорят.

Джини кършеше ръце над книгата, която по навик държеше в скута си. Тя бе заобиколена от гласове без лица и звуци без образи. Защо не можеше да вижда? Каква бе истинската причина, която този приятел на Ричард се опитваше да открие? И при положение… при положение, че останеше сляпа, тогава какво?

Ричард имаше отговор за всичко. Дори на въпроса й: „Как можеш да се обвързваш с инвалид?“, той бе отговорил:

— Но ти изобщо не си инвалид, прескъпа. Ти си една здрава и много красива млада жена, в която се влюбих. Имам късмет, че те срещнах, ти изпълваш дните и нощите ми с щастие.

Както той изпълваше нейните. А нейното щастие беше борба, защото нали в това се състои щастието? Тя имаше късмет, че Ричард я откри. Той я уверяваше, че тя е негова орис, жената на неговия живот, и затова не се е женил досега. Ричард беше мъж, който държеше на думата си, мъж, комуто можеше да се вярва.

Гласовете се отдалечиха и Ричард щеше да се появи всеки момент. Трябваше да го поздрави с усмивка. Любовта трябва да се приема сериозно, тя не е само взаимно доверие. Отново тази дума!

Изведнъж, почти против волята й, мислите й се върнаха назад, преди две седмици, когато бяха в Париж, за да оставят в замъка децата и бавачката. По настояване на Пиер бяха отишли на театър, за да гледат представление на испански музиканти и танцьори. Тогава Джини си бе помислила, че Ричард и Пиер са прави. Не можеше вечно да се крие, сякаш страда от страшна болест. Няколко приятелки на леля й Селин бяха минали през ложата им — всичките те непоправими клюкарки. Докато си говореха, една от тях каза:

— О, погледни, скъпа, в ложата срещу нас! Това не е ли принцеса Ди Паоли? Оперната певица, нали знаеш? Казват, че щяла да играе Кармен на Бизе в Лондон следващия месец. Както чувам, в Америка постигнала огромен успех с тази роля. Каква красива жена, и тези камъни…

— Тя е с мой приятел, херцог Де Курси — бе казал Пиер смеейки се. — Или поне диамантената й гривна е от него. Той ми казва, че пренасяла ролите си и в реалния живот. Може би сега е дошла, за да научи нещо ново за испанските танци.

Джини се бе вслушала в клюките около нея, усещайки странно стягане в гърдите, което не можеше да спре. Ди Паоли! За щастие в този момент бе зазвучала музиката, придружена от страстното потропване с крака на наперен мъж и съблазнително тракане на кастанети. Неочаквано очите на Джини се бяха налели със сълзи, рукнали неудържимо.

— Скъпа моя! — бе въздъхнал Ричард, но тя само гневно тръсна глава. Не искаше никой да забележи. Представи си сцената. Виждаше се да танцува, както една нощ преди години, за император Максимилиан в Чапултепек, когато красивият Мигел Лопес бе скочил при нея на сцената. О, боже! Колко обичаше да танцува, да забравя всичко, увлечена във френетичен танц. А сега любовницата на Стив гледаше, учеше се…

И даже не мога да я видя как изглежда, тая хищна кучка — помисли си Джини с негодувание, — А тя може да ме наблюдава колкото си иска и без съмнение вече знае коя съм: „Виждаш ли там онова бедно сляпо създание? Това е жената на Стив Морган, бившата му съпруга.“ — О, не е честно! И тя бе заплакала тихо, неудържимо и отчаяно, докато малката й дантелена кърпичка не прогизна и Ричард не й подаде своята. Тогава един певец бе подхвана печално фламенко, накарало Джини да пожелае да е глуха и да не чува нищо. Едва се бе овладяла до антракта, когато помоли Ричард да я отведе в къщи. Той поне желаеше единствено нея.

Джини го чу да отваря вратата и повдигна лицето си да посрещне пламенните му целувки. Той прекоси стаята и я прегърна силно, сякаш не бе я виждал със седмици.

Коленичи до стола й и, като държеше ръката й, започна да описва пътуването, което щяха да предприемат, и онова, което им предстоеше. Картините, които й рисуваше, я очароваха.

Джини си спомни за цветните илюстровани книжки с разкази за варварските прелести на отоманския двор, които бе чела като дете. Спомни си историята за Сюлейман Великолепни и испанската робиня Роксалана, която той бе направил своя жена. Една друга, по-скорошна — за братовчедката на императрица Жозефина, Еме Дюбюк дьо Риври, отведена от пирати, за да се ожени накрая за султана и да стане майка на великия султан Махмуд.

Беше чела за известния дворец Топкапъ с неговите фонтани, мраморни дворове и вити коридори, из които придворните плетели интриги.

Подобно на приятелите си, Джини се питаше какво ли е да си младо невинно момиче със строго възпитание, пленено и продадено на пазара за роби като подарък на султана и обучено в изкуството да му доставя удоволствие. Какво е да се молиш да ти обърне внимание, за да преминеш по Златния път до леглото му, да му родиш син и да станеш майка на султан.

За младото момиче, което скоро щеше да се озове в парижките салони, тези разкази притежаваха неотразимо очарование. Но дори и тогава тя бе сигурна, че не би понесла такъв живот. Да бъде затворена завинаги между стените на харема, играчка на мъж, който има много други жени… Не, тя не би го понесла.

— Щях да изнамеря начин да избягам! — бе възкликнала някога Джини. — А отгоре на това да трябваше да се преструвам, че съм доволна от съдбата си.

— О, да! — се бе изхилил един от приятелите й. — И когато те откриеха, щяха да те зашият в чувал и да те хвърлят в Босфора.

— Бих се самоубила преди това! — Джини се върна мислено към географските карти.

Сега тези някогашни карти оживяваха във въображението й с помощта на спокойните обяснения на Ричард. Тя се опита мислено да проследи маршрута, по който щяха да пътуват.

Пътят от Франция до Австрия й бе познат, защото бе ходила във Виена. Щяха да прекарат поне седмица в този град…

— И ще танцуваме на музиката на Йохан Щраус син. Всеки мъж ще ми завиди — каза Ричард, карайки я да се усмихне и да забрави за момент защо всъщност бяха тръгнали натам.

От Виена, отново по суша, щяха да пътуват до Италия… до Венеция.

— Не си ли била във Венеция? В такъв случай непременно трябва да отидем. Няма друг град като Венеция.

Опитвайки се да улови настроението му, Джини се усмихна:

— Чух, че било много романтично. Ще ме повозиш ли с гондола на лунна светлина?

— И много други неща ще направя, прескъпа любов моя — той въздъхна, навеждайки се над нея, и за известно време урокът по география беше забравен.

По-късно през нощта, докато лежеше сънена в леглото и слушаше дълбокото равномерно дишане на Ричард, Джини си представи остатъка от пътуването, който щяха да изминат по море. Щяха да плават надолу по Адриатика, навярно отбивайки се в най-различни италиански пристанища, а после щяха да се отправят към Гърция. О, как обичаше звуците на Гърция, припомняше си цялото й древно великолепие и се чудеше какво ли ще бъде този път. А на остров Миконос щеше да види бялата вила с изглед към Егейско море, която Ричард смяташе да купи от един свой приятел турчин.

— Виждаш ли, скъпа, сега турците не са особено обичани в Гърция и за приятеля ми не е много добре да се връща там. През лятото бихме могли да водим там и децата — със сигурност ще им хареса, както и на теб.

— Сигурна съм, че ще ми хареса! Опиши ми останалото, Ричард, моля те!

— Ти сама ще го видиш! — увери я смело той.

После й описа пътя през Дарданелите, през Мраморно море, покрай пристанище Сарай, покрай Златния рог и Пера, до Константинопол, градът, наричан от турците Истанбул. И така до двореца Далмабахче, построен от султан Абдул Меджид, и Босфора в целия му неокласически блясък от мрамор и златни листа.

— Радвам се, че не съм една от султанските наложници. Каква ужасна смърт — зашита в чувал и хвърлена в Босфора! — мърмореше Джини, чувайки Ричард да се подсмихва:

— Хм! Означава ли това, че би била невярна? Ако бях султан, щях да оставя само теб и да освободя всички останали. Никой не може да иска повече от това.

Скоро Джини въздишаше, оставяйки Ричард с изключителна нежност и умение да я отведе до висините на удоволствието, откъдето тя се плъзваше удовлетворена към съня. Винаги бе толкова деликатен, мил и внимателен! Искаше й се да го попита къде се е научил да доставя такова удоволствие на една жена! С колко ли жени е бил? Странното беше, че тя изобщо не го ревнуваше. Означаваше ли това, че помъдрява? С леко негодувание си спомни нещо, което й бе казал Мишел, докато държеше ръцете й за довиждане последния път, преди той да се върне в Париж:

— Бих искал да те попитам дали си щастлива и доволна. Помисли, Джинет. Достатъчно ли ти е това, след като си познала бездните и висините?

Джини с вълнение се чудеше защо още не е заспала. Колко странно Мишел да й каже такова нещо! Какво бе имал предвид, всъщност? Но това сега беше без значение…