Розмари Роджърс
Загубена любов, последна любов (33)

33

„Денвър Хаус“ се славеше като най-добрият хотел в областта и чак на север до Санта Фе. Тази вечер управителите му бяха решили да блеснат. От мазетата бяха извадени вина от най-добри реколти, имаше всякакво месо, пушена пъстърва и прясна риба. От фермерките купиха пилета. Всичко бе приготвено за гостите. Полилеите — свалени и почистени, а подовете и масите — лъснати, докато всичко заблестя. Дори се разнесе слух, че ще има танци от тия, които дамите толкова обичаха.

Елизабет чу от Мартин, че мъжете говорели за това от снощи. Щеше да бъде празнична вечер. Но нейното настроение не беше празнично. Бе прекарала цялата нощ в плач, след като написа и изпрати по Доминго отговор на хладната бележка, която Мартин бе донесъл от Стив.

Нямаше нужда господин Морган да си прави труда да идва да я взема. Ако го направеше, тя щеше да откаже да отиде. Но тя възнамеряваше да се присъедини към останалите — защо пък не.

„Бет, съжалявал, че загубих самообладание — бе надраскал той. — Надявам се, че ще облечеш роклята, която ти донесох, когато дойда да те взема. Мисля, че ще ти отива. — И по-надолу: — Все още смятам, че има какво да си кажем и има нещо, за което бих искал да те помоля.“

Никога нямаше да я помоли да се омъжи за него, защото бе женен. И със сигурност имаше любовници навсякъде, където и да отидеше. Беше я пожелал само защото нямаше друга на разположение. Щеше да му покаже колко го мрази. О, трябваше да го направи!

Елизабет пристигна в хотела заедно с Мартин Бърнисън. С високо вдигната глава. Тя знаеше, че другите жени, всичките й „приятели“, които и така шушукаха зад гърба й, още повече щяха да я одумват, като ги видеха. Е, добре, пада им се!

Бе подготвена за всичко това, но се оказа неподготвена за красотата на Лорна Прендъргаст — облечена в елегантната си бална рокля и блестящи диаманти по шията и ръцете. Пръстите й собственически почиваха на рамото на Стив Морган. Не бе подготвена и за погледа, който й хвърли той, когато я видя — разочарование, преминаващо в дива ярост, което едва прикри.

Елизабет трябваше да бъде поласкана от факта, че Стив веднага изостави Лорна с някакво набързо измислено извинение и прекоси залата, насочвайки се към нея. Бет изпита желание да изчезне, но все пак промълви с треперещ глас:

— Мартин!

Мартин Бърнисон внимателно разтвори вкопчилите се в ръката му пръсти, след това ги стисна леко.

— Скъпи, мисля…

Мартин твърдо рече:

— Това е нещо, с което трябва да се справиш сама.

Дали не се съобразяваше с това какво биха си помислили хората? Без да продума, Стив стисна със стоманените си пръсти китката на Елизабет и поведе младата жена през залата, без да обръща внимание на сподирилите ги от всички страни погледи.

Бутна я в един далечен ъгъл между широка, отрупана с ястия маса и огромен съд с палма.

— Защо, по дяволите, не си с роклята, която ти купих?

Обхвана я безразсъдство и тя отвърна смело:

— Защото не ми отива. Разголва ме прекалено много, а жените тук не се обличат по такъв начин, ти го знаеш. Освен това, винаги си харесвал тази рокля.

След много колебания бе облекла черната си рокля от тафта, след като внимателно бе сгънала и прибрала хубавата дреха, която й бе донесъл. Роклята от бродирана коприна сигурно струваше цяло състояние. По плата бяха останали петна от сълзите й, но той никога нямаше да разбере това.

— Мили боже, Бет! Виждаш ли какво са облекли Лорна и майка й. Уважаващите себе си жени носят рокли, които показват ръцете им и имат деколте! Какво те интересува хорското мнение?

Тя не разбра как успя да запази гласа си спокоен.

— Интересува ме, защото тези хора са ми съседи и приятели, защото възнамерявам да прекарам остатъка от живота си сред тях.

— Разбирам. — Гласът му бе станал опасно тих, а очите му се премрежиха, карайки я да се чувства притисната в този ъгъл. — Какво се опитваш да ми кажеш, Бет? Мислех да те поканя да дойдеш с мен в Сан Франциско. Лорна и майка й също отиват там, а Джак уреди ескорт от войници, поне през територията на апахите. Бих искал да дойдеш, ако съумееш да загърбиш притесненията относно клюките на съседите си.

Мили боже — молеше се мълчаливо, — накарай го да спре да говори, накарай го да спре да ме изкушава, дай ми сила. Тя се изненада от спокойствието в гласа си.

— Ти все още си женен мъж, господин Морган. Или не те е грижа какво ще си помисли жена ти? Как ще ме представиш, като прислужница на госпожица Прендъргаст? — Видя го да поема дъх и се отдръпна при вида на свитите му устни.

— Би трябвало да те разтърся, докато глупавото ти мозъче не се задрънчи — процеди през зъби. А после с внезапен смях: — О, не се притеснявай, че ще направя нещо, с което да шокирам приятелите ти! Но понеже стана дума за съпругата ми, трябва да те уверя, че онзи, който ти е дал информацията, е пропуснал да ти каже, че тя е мъртва. Почина преди няколко месеца, така че имах време да свикна с мисълта, че съм вдовец.

Нещо в начина, по който изрече последните думи, студенината в гласа му и непроницаемият поглед на стоманеносините очи, накараха Бет да изпита желание да избяга и се скрие, за да не чува нищо повече. Сега обаче сякаш и двамата бяха уловени в капана на думите, които си разменяха, и тя, без да се замисля изтърси:

— Прощавай! Не трябваше да казвам…

— За бога! Никога не се извинявай за нещо, което си казала! А сега, когато приключихме с твоите извинения, би ли отговорила на въпроса ми? Е?

— Имаш ли деца? — и сама не знаеше защо го попита, но й се стори важно да знае.

Той я погледна изненадано, а след това ядосано:

— По дяволите, какво общо има с това… Да, имам деца, близнаци, ако трябва да бъда точен. Момче и момиче, доколкото знам. Никога не съм ги виждал.

— Не си…

— Бет, аз просто не ставам за баща. Обичам да бъда в движение. Аз съм просто неспокоен човек, предполагам.

Сега бе неин ред да каже с безизразен глас:

— Разбирам — после додаде: — наистина не трябваше… да задавам всички тези въпроси. Нямах право. Но бе редно да поговорим… и поне за разнообразие да бъдем честни един към друг. — Докато говореше, тя го гледаше жадно, припомняше си лицето му, копнееше да може да го достигне и да прокара пръсти по онзи белег така, както бе правила преди, когато бяха щастливи заедно и той бе „Смит“. Но това време бе отминало и сега най-сетне успя да му каже онова, за което бе дошла:

— Благодаря, че ме покани, но не мога да дойда с теб. Виждаш ли, обещах на Мартин Борнисън да се омъжа за него.

Мълчание. Видя го да свива устни и почти очакваше да си тръгне, без да каже нито дума. Но той стоеше, изучавайки я замислено с безизразно лице.

— Бет, сигурна ли си, че правиш това, което искаш?

Сега й бе по-лесно да говори. Преглътна буцата в гърлото си и рече:

— Сигурна съм. А Мартин е добър и много мил човек. Човек с корени. Това е, което искам. Не съм нито за Сан Франциско, нито за повечето места, където ходиш. Искам да остана, обичам тази земя. Мисля… сигурна съм, че след време ще обичам Мартин така, както той ме обича. Уважавам го и му вярвам.

След продължително мълчание той много нежно докосна лицето й.

— Ти си красива жена, Бет — каза меко, преди да я улови за ръка и да я отведе при Мартин Бърнисън.

 

Бет му липсваше. Но колкото и да му бе криво, Стив Морган трябваше да признае пред себе си, че това нямаше да продължи дълго. Тя бе права. Мартин Бърнисън й предлагаше не само живота, който тя искаше, но и женитба.

През по-голямата част от пътя до Калифорния Стив остана вглъбен в себе си. Държеше се като скаут и говореше със Сам Мърдок или с тихия човечец, нарекъл себе си Бъроуз, който се бе присъединил към тях в Аризона. Бъроуз познаваше Стив отдавна, от времето, когато били пазачи на дилижанс. Сам Мърдок също не му бе непознат. Пътуването с него бе приятно.

Франсис Прендъргаст понесе прехода много добре, но дъщеря й бе искрено отегчена и обидена, тъй като загадъчният господин Морган вече не й обръщаше почти никакво внимание. Тя вече съвсем открито споделяше всичко с майка си — търпелива и мъдра жена. Един ден й каза:

— Желая го, маман, и ще го имам!

Познавайки добре дъщеря си, Франсис повдигна вежди:

— О? И какво ще правиш с него, малката ми? Онова, което съм чува за господин Морган, ме кара да мисля, че с него не е лесно да се живее. Съпругата му бе много мила млада жена и се говореше, че са били лудо влюбени. Докато един ден не я изпрати в Европа и не се захвана с някаква оперна певица. Той е… много опасен. Бих казала, че е от мъжете, които наричат „вълци единаци“. Това ли е думата?

— О, да, правилно, маман. Но… знаеш ли? Той е мъж, когото всяка жена би искала да съблазни и да има.

— Много умно, скъпа, права си. Но не мисля, че може да бъде излъган лесно. Не, не смятам, че е подходящ за съпруг.

— Аз пък съм уверена, че ще бъде чудесен любовник — дръзко рече Лорна, на което майка й отвърна с укорителен поглед.

— По-добре баща ти да не знае за това, разбра ли? Известно ти е какво мисли.

— Той не би имал нищо против да се омъжа за Стив Морган! Всъщност даже би се радвал. Защо, мислиш, се съгласи да ме пусне на път?

Напук на предупрежденията на майка си Лорна правеше всичко възможно да привлече вниманието на Стив Морган с умелата си езда и точна стрелба. Колкото повече го опознаваше, толкова по-очарована бе от него. Той бе съвсем различен и… променлив! Виждаше го да носи безукорно вечерно облекло със същата животинска грациозност, с която носеше и грубите си дрехи за пътуване. А когато намереше време да разговаря с дамите, бе толкова забавен. Беше обиколил света и знаеше няколко езика. Лорна искаше да научи колкото се може повече за него. На нея все повече й се удаваше да привлече вниманието му и това я въодушевяваше.

Най-сетне достигнаха пристанището на Сан Диего в Калифорния. Стив бе предложил — небрежно, сякаш ставаше дума за разходка с лодка — да достигнат до Сан Франциско по море. Щяло да бъде по-бързо, а и в пристанището чакал кораб на компанията „Лейди Лайн“, в която той имаше дялово участие.

— Ще спрем за един ден в Монтерей, където имам имение, а и онази част на страната е много красива и чиста. След това, без да бързаме, ще продължим към Сан Франциско.

Лорна с негодувание си мислеше за комично официалното му държание, дори след като вече я бе целунал. Обеща си, че скоро всичко ще се промени. Възнамеряваше, още щом пристигнат в Сан Франциско, да си намери любовник. Това със сигурност щеше да привлече вниманието му към нея.

— Дали си спомня за онази старомодна фермерка, с която така фамилиарничеше в „Денвър Хаус“, маман? Очевидно се познаваха доста добре.

— Доколкото знам го е лекувала, след някакво раняване — тактично обясни госпожа Прендъргаст, до която бяха стигнали някои клюки.

— Е, дори да са имали връзка, какво значение може да има това? — презрително рече Лорна, прогонвайки Елизабет Кади от мислите си. — Мъжете имат нужда от… развлечения. Тя сбърчи нос пренебрежително.

Стив също бе прогонил от мислите си Елизабет, още щом клиперът „Зеленооката лейди“ напусна Сан Диего, макар че Лорна би се вбесила, ако разбереше, че благоразположението на Стив към нея бе просто проява на любезност. Зеленооката жена, на която бе кръстен корабът, не излизаше от главата му. Решението му да пътува по море до Сан Франциско бе просто форма на самобичуване. Връщаше се в Монтерей, където бе държал Джини като затворница, докато онзи доктор я лекуваше от пристрастеността й към опиати. Имаше усещането, че тя никога не му бе простила това. Джини… по дяволите, споменът за нея не го оставяше на мира.

— Колко време ще останеш в Сан Франциско? — небрежно попита Сам Мърдок, отгатвайки по смръщеното лице на съдружника, къде се реят мислите му.

Стив отвърна, свивайки рамене:

— Не зная точно, Сам. Достатъчно, за да прегледам сделката с мините все пак, а и да поразведа малко госпожа Прендъргаст и Лорна наоколо. — Стив забеляза замисления поглед на съдружника си и закрачи напред-назад из каютата. — Предполагам, след това ще се върна в Мексико — неочаквано рече Стив. Застана с гръб към Сам и се вгледа мрачно във водните пръски, заливащи палубата. — Не ми се искаше отново да се срещам с непоносимия си дядо, но нещо, което научих напоследък, ми напомня, че имам известни задължения. Две всъщност… — намусено добави и се запита дали двамата с Джини не си приличаха повече, отколкото допускаше.

Двете писма — от Роналдо и това от съпругата му, чийто стил бе доста по цветисто драматичен — не ги завариха по време на двуседмичния им престой в Сан Франциско.

След дълго колебание Роналдо бе писал на Сам Мърдок, който бе приятел на дон Франсиско. Сам Мърдок знае как да налива масло в огъня — мрачно си бе помислил Роналдо. Всъщност той се надяваше, че ако не друго, то поне гордостта щеше да възпре Стив да последва блудната си съпруга. Може би дядо му бе прав и на тях двамата не им оставаше нищо друго, освен да се разведат. Ако Джини наистина бе щастлива, то бог бе свидетел, че клетото момиче го заслужаваше и Стив трябваше да я остави на мира. На братовчед му никога не му бяха липсвали жени с техните утешителни прегръдки.

Роналдо и Миси, а дори и дон Франсиско, нямаше как да знаят, че Стив смята съпругата си за мъртва. И когато Сам Мърдок, който също не знаеше, че жената на съдружника му все още е сред живите, отвори и прочете писмото на Роналдо, изпита голямо облекчение от факта, че Стив бе за една седмица в Портоло Вали с Прендъргастови и други приятели. Първата мисъл на Сам бе уж случайно да „забута“ някъде и двете адресирани до партньора му писма, но сметна, че рано или късно Стив щеше да разбере. Мили боже, каква бъркотия. Спомни си за Джини. С привързаност мислеше за нея като за приятна, но нещастна жена — поне такава бе по времето, когато пътищата им се бяха кръстосали. Какво я бе накарало да избяга? Двамата сякаш бяха създадени един за друг и Сам никога не бе виждал Стив до такава степен обсебен от мисълта за някоя жена. Как ли щеше да реагира, когато узнаеше, че жената, по която скърбеше, е жива и е заминала заедно с децата си за Европа, решена да получи развод и да се омъжи за някакъв английски лорд, когото бе срещнала бог знае къде?

Сам Мърдок бе смел човек и неумолим, когато се налагаше, но в този момент той потръпна вътрешно. Господ да е на помощ на Виржиния и нейния съпруг, ако Стив научеше за тях! И защо неговият приятел дон Франсиско им позволяваше всичко това и дори ги насърчаваше?