Розмари Роджърс
Загубена любов, последна любов (32)

32

Мракът падна внезапно. Сенките от планините плъзнаха надолу към прериите, а планинските върхове скриха оранжевата светлина на залеза. Настъпи времето, когато се стъкваше огън и се палеха лампите. Време, в което се опитваш, дори и да е трудно, да не гледаш към спалнята и да не копнееш за близост. Но той не беше от мъжете, които можеха да чакат. Очакването и търпението бяха присъщи повече на нея.

Бет се движеше бавно из кухнята, протакайки всяка работа колкото се може по-дълго. Днес Мартин бе идвал отново, и отново я бе молил да се омъжи за него. Този път притесненията и стресът я бяха накарали да избухне, да му каже простата и гола истина:

— Мартин, аз… ти не разбираш. Имам причина да вярвам, че съм… че очаквам…

Тя почти го виждаше как се отдръпва с отвращение от нея. Чакаше занемяла изражението на лицето му да се промени, но вместо това той бе протегнал ръце към нейните, стискайки ги крепко.

— Ах, Елизабет! Бил съм женен и вече го подозирах. Жената става някак си… И така, какво ще правиш? Той знае ли?

— Не, все още не съм му казала. Разбрах го едва след като замина. Щом се върне…

— Ако се върне. Минаха три седмици, Елизабет. Твърде дълго време.

— Той ще се върне]

— Няма значение. Мислиш ли, че ще се ожени за теб? Ще бъдеш ли щастлива с него? Няма ли да му е тясно тук? — той бе описал широк жест с ръка и тя разбра какво иска да каже. В много отношения Мартин бе разумен мъж. Той бе продължи, преди да е успяла да му отговори: — За мен това е без значение. Въпреки онова, което ми каза, аз все още те искам за съпруга. Ще се опитам да те направя щастлива, Елизабет, и ще отгледам детето като свое — бе се усмихнал криво. — Надявам се да е момиче и да е като теб. Искам да е момиче, за да го глезя и да му дялкам кукли. Знаеш ли, че много ме бива да правя кукли? Имах племенница някога. Умря от тиф на пет години. Винаги искаше куклите на чичо Мартин, все чакаше нова… А сестра ми ще шие дрешки… Ти плачеш! Какво толкова казах?

— Плача, защото си добър човек, Мартин Бърнисън. И защото… съм ти благодарна, задето искаш да носи името ти, напук на онова, което знаеш за мен. Но, Мартин, аз…

— Знам — бе се изправил, поглеждайки я тъжно. — Не искаш да говориш за това, преди да се върне той и да си сигурна. Така ли е? Ами, трябва да избереш. Ако ми кажеш „да“, ще знам, че е истина, защото ще си го премислила внимателно и значи така искаш да бъде. Е, да дойда утре пак?

Този разговор не й излизаше от главата й. Мартин значеше сигурност. Щеше да дойде на другия ден, както бе обещал. А Смит… Мили боже, та тя дори не знаеше истинското му име! Откъде идваше и накъде отиваше. Всичко, което знаеше за него, бе, че я правеше щастлива в леглото. Беше ли това достатъчно, за да се градят някакви надежди, да се гради живот? И какво име щеше да носи детето й? Каква ли съдба щеше има бедното дребосъче? Би могла да понесе да бъде отхвърлена от другите, но не и от собственото си дете. Не и от неговото дете!

— Бет? — изведнъж той се появи зад нея толкова тихо, че тя не чу шума от вратата и така се стресна, че падна върху мангала. Смит я подхвана веднага и, ругаейки, започна да чисти въглените от ръкава й.

— О, Смит! — каза тя. — О, проклет да си, Смит! Къде беше? Ужасно се притеснявах!

— Чудесна защита си имаш срещу индианците! С коня прескочих оградата, свалих седлото, а никой не обърна внимание, дори и двамата ти каубои.

— Доминго къпеше Фиделито, знаеш каква залисия е! Не са те чули. Къде беше? Три седмици ни вест…

Докато му се караше, очите й не можеха да му се наситят. Бе загорял и заякнал. Носеше риза от син, подобен на лен плат, отворена на врата, и някакво ново тъмно сако. Не бе го виждала със сако. Изглеждаше някак си различен, чужд.

Бет остави думите си да текат, докато го гледаше, и й се искаше да погледът му да не бе толкова суров. По лицето й имаше сажди, косата й не беше привързвана отдавна и се беше разрошила, а и роклята си не бе сменяла цял ден. Как ли изглеждаше? И защо не я бе целунал още?

— Смит…? — въздъхна въпросително. Най-после той я сграбчи в гореща прегръдка.

— Бет, липсваше ми! Исусе, колко те желаех! — накара я да се изчерви и се изсмя на руменината й, повдигна я и, въпреки колебливите й протести, я понесе към спалнята.

— Не сега. Пусни ме долу! Яхнията ще загори. Ох… Смит, късаш роклята ми. Спри!

Дълбоко в гласа му долови нотка, която не бе чувала досега.

— По дяволите яхнията и роклята ти! Донесъл съм ти нова. По-късно ще я облечеш за мен. Сега те искам, незабавно. Без дрехи, без задръжки.

Когато започна да я целува, всичко останало отлетя надалеч. Не остана никакъв срам, никаква вина, която си втълпяваше, докато бе сама. Трябваше да му каже нещо… но дори това сега нямаше значение. Не сега, когато я караше да плаче от желание в отговор на неговата неудържимост.

По-късно, лежейки ленива и доволна до него, тя отново задаваше въпросите си, подтиквана от желание да узнае истината.

— Къде беше тоя път? Какво прави? Страхувах се.

Той се претърколи и легна с ръце под главата, но Бет усети, че се е обърнал към нея. Гласът му бе спокоен и равен:

— Прескочих първо до Мексико. Имах работа там. После тръгнах на север да посетя Прендъргаст.

— Какво направи? — тя се изправи в леглото, сякаш в нея се бе скъсала струна. — Какво? — почувства се глупаво, задето повтори въпроса си. Искаше й се да види лицето му в полумрака.

— Лягай, Бет! Имам много да говоря. Стига си ме гледала така!

— Искам да знам защо.

— Не отидох, за да ви продам, ако това си мислиш. Реших, че е по-добре да поговоря с Джак Прендъргаст, за да спрем тая проклета война, дето се подготвя. Във всеки случай съдружникът ми беше там и той бе първопричината да дойда по тия места.

— Твой съдружник? Съдружник в какво, Смит? Какво прави при тях?

— Успокой се Бет!… — рече с въздишка. — Опитвам се да ти разкажа. Та да започна с името си. То не е Смит. Казвам се Морган. Можеш да ме наричаш Стив, ако все още искаш да говориш с мен, след като ти обясня всичко.

Тя, разбира се, не знаеше, че не го бива много в обясненията. Лежеше до него вцепенена от едва сдържана ярост. Той бе излъгал. От началото е лъгал. Радваше се, че може да скрие сълзите си в тъмнината. Не искаше да слуша нищо, но сълзите щяха да я издадат, ако се опиташе да му го каже. Мълчеше през цялото време, докато накрая не издържа:

— Как можа… Защо се съгласи? Защо каза, че ще работиш за нас?! Само от злоба или ти харесваше да си играеш?! Ти…

— Приех работата, защото исках теб, Бет! И за да… по дяволите, сигурно ще кажеш, че това е било предизвикателство… за да правя нещо. Но най-вече заради теб. По дяволите, да не би да искаш кървава война? Говорих с Джак Прендъргаст и му казах на чия страна ще бъда, ако се случат неприятности, а той се съгласи да преговаря с вас. Всъщност ще бъде в „Денвър Хаус“ утре вечер и ако преодолееш гордостта си можеш да се срещнеш лично с него, жена му и дъщеря му.

С разума си Елизабет долавяше прагматизма в думите му, но чувствата й бяха накърнени.

— Що за човек си ти? — изрече накрая глухо.

— Ще трябва да избираш.

— Не само това имам предвид. Какъв си, стрелец ли? За това ли си вразумил дори Джак Прендъргаст. Кой си ти, господин Морган? Какво правиш всъщност… докато разиграваш хора като нас? Откъде взе всичките тези пари за пушките и мунициите, и…

— Не съм обирал банки, ако това си мислиш, поне не наскоро.

На следващия ден, когато в къщата се появи шерифът Блейн, тя щеше да си спомни думите му. За нея вече нищо нямаше значение. Отминалата нощ беше като лош сън, освен времето, през което правиха любов. Но знаеше, че вината за това бе и нейна. Бе се държала опърничаво и бе досаждала с въпросите си, докато накрая той не се изтърколи от леглото, за да се облече. Това я бе уплашило и накрало да се разкрещи през сълзи:

— Къде отиваш? Обеща ми обяснения и…

— Отивам в града и ще ме намериш в „Денвър Хаус“, щом си готова да ме изслушаш, вместо да крещиш като перачка! — и, обръщайки се към вратата, рече злобно: — Или ще предпочетеш да изпратиш Милт Кихоу след мен?

Беше твърде горда, за да го последва, така че прекара остатъка от нощта в плач, докато очите й се зачервиха. Защо не послуша? Какво ли щеше да прави сега? Мартин Бърнисън пристигна рано и това малко я облекчи. Обясни й, че Стив Морган — тя трябваше да престане да мисли за него като за Смит — е отскочил до тях през нощта и са говорили дълго. Съвсем тактично Мартин не каза нищо за вида й и скоро си тръгна.

— Обещах да говоря с останалите, Елизабет. Има смисъл в думите му. Защо да се впускаме във война, в която няма да има победители, а по-скоро само победени. Предложи някои от нас да отдадат под наем пасбища на Прендъргаст в замяна на вода… да, има смисъл, ако седнем всички на масата и си кажем болежките, вместо да прибягваме до насилие.

— Говориш като него — хапливо рече тя. — Той е жесток човек, всички го знаем? А се осмелява да говори за мир… — спомни си за Джарет, за причината за смъртта му и за това как много нощи бе спала с неговия убиец. Лицето й пребледня.

Мартин не скри, че разбира пристрастието й. Доста дълго не бе наминавал, затова прие чаша кафе, нахлупвайки с въздишка шапката си:

— Знаеш, че не те харесвам такава, Елизабет. Но трябва да помислиш внимателно за всичко. Да се отбия пак на връщане, може ли?

Не можеше да зададе въпросите си на Мартин. Отговорите й дължеше Стив Морган — синеокият странник с грубо лице, който бе споделял леглото й, бе я желал и я бе излъгал. Колко много лъжи! Или трябваше да го остави да каже истината, за да може да го обвини. Поне веднъж да й бе казал, че я обича!

Когато след обяд пристигна шерифът, тя миеше зачервените си очи и все още бе разкъсвана от вътрешни противоречия. Да отиде ли в града, да го гони както преди или да го чака сам да се върне? Щеше ли да го направи?

При звука от ботушите отвън тя изтича нетърпеливо на верандата. По лицето й се четеше смесица от страх и вълнение. Но беше само шериф Блейн. Той скочи от коня и хвърли юздите на Фиделито, който изглеждаше също толкова съкрушен и нещастен, колкото нея.

— Добър ден, мис Кади. Сама ли сте? — Знаеше, че въпросът е ненужен и погледът му зашари наоколо.

Не можеше да го остави навън. Понякога празните любезности бяха полезни:

— Радвам се да ви видя, шерифе! Ще желаете ли кафе с малко пай?

Той й поблагодари, сучейки мустаци по своя си маниер, и я последва вътре. Разположи се удобно зад масата в кухнята.

— Големи работи се пекат в града. Сигурно вече са ви казали?

Докато Бет шеташе около огнището, лицето й не издаваше нищо. След кратка въздишка шерифът продължи:

— Отдавна никой от Прендъргастови не бе идвал в града. Проклет да съм, ако старецът не е дошъл този път с госпожата си и малкото си момиченце — само дето не е толкова малко. Най-хубавото момиченце, което сте виждала… и прекрасно облечено. Чух да казват, че татенцето й купува дрешките чак от Изтока и дори от Париж. Май е вече на осемнайсет и още не е омъжена. Изглежда ми доста предизвикателна с тая коса… и изобщо…

— О? — каза Елизабет, като се стремеше да изглежда незаинтересована. Вътрешно отново бе започнала да кипи от гняв.

— Опа-а-а! — шерифът се облегна назад, изтръсквайки внимателно трохите от бухналите си мустаци. — Но не за това съм дошъл, Лизи.

Тя го погледна косо и той се ухили, с пълното съзнание, че я вбесява, използвайки това име. След това придоби тържествено изражение и рече зловещо:

— Имам едно сведение, което реших, че ще се радвате да чуете. Доста интересна информация. Знаете, че Милт Кихоу все ме разпитваше за тоя човек, който се нарича Смит.

— Не знаех — понечи да възрази Елизабет, но той я сряза като махна с дебелата си ръка:

— О, аз знам. Знам и какво говедо е Милт. Но съм любопитен човек, виждате ли, не като него, ако разбирате какво имам предвид. Слиза някой от влака с два пистолета последен модел. Оказва се, че такъв човек не може да си мине просто така през града. И се оказва, че умее да ги използва доста добре. Е, близко е до ума, че някой трябва да е чувал за такъв човек, разбирате какво имам предвид?

Елизабет си наля още една чаша кафе, без всъщност да има нужда, и се наведе, за да напълни отново чашата на шерифа. После каза студено:

— Знам, че истинското му име не е Джон Смит.

Той се залови за думите й:

— Името му е Стив Морган, понякога Сам Уитакър, въпреки че това е било доста отдавна. Предполага се, че Сам Уитакър е бил обесен от „бдителните“ в Далас миналата година. Но се говорят различни неща. Има някои съвпадения, които, свързани със Стив Морган, не изглеждат толкова случайни.

— Шерифе, аз всъщност не виждам…

— Само минутка, Лизи, и ще видиш. Ще разбереш. Бях посетен от един щатски съдия, който водеше разследвания по обявления на издирвани и тем подобни, и тъкмо излизахме на улицата, когато пристигнаха Прендъргастови с един възрастен мъж на име Мърдок — новоизлюпен милионер, така чух. Твоят приятел Смит яздеше до него. Съдията Сеймър го позна веднага. Каза, че е чувал за него в Тексас и дори го е виждал в престрелка веднъж. Не бил издирван, макар…

Елизабет знаеше, че шериф Блейн спира, за да види въздействието на думите си и че тя трябваше да се опита да скрие реакцията си. Този път обаче не успя. Стискаше гънките на полата си, впила очи в лицето му, докато накрая той прочисти гърлото си и отклони поглед встрани.

— Говори се, че е откраднал вагон, пълен със злато, собственост на щатския сенатор Брандън. Закарал го в Мексико, но не само златото, а и дъщерята на сенатора. Взел я за заложница, така казват, а татенцето наел съдии и хайки да го преследват от двете страни на границата. И всичко това — само за главата на тоя Морган. Това е. Докато не се завърнал след няколко години, женен за красивата дъщеря на сенатора. И обвиненията отпаднали. Чудя се какво, по дяволите, прави тук?