Розмари Роджърс
Загубена любов, последна любов (30)

30

Долината и ливадите, ширнали се под палещото слънце, навяваха смътното усещане за някакво очакване. Апахите отново бяха изровили томахавката на войната, а и команчите все по-често се появяваха от север. Не само дребните фермери и останалите заселници, но дори и хората на Прендъргаст се подготвяха да отвърнат на постоянно грозящата опасност. За кратко се бе възцарило благодатно, макар и напрегнато, спокойствие.

Елизабет Кади бе привикнала да не задава много въпроси — стигаше й да се чувства щастлива. Едва сега разбираше какво означава да живееш, да се радваш на всеки божи ден, каквото и да й носеше той. Каквото и да й носеше… Понякога я душеше страх и измъчваше неясно предчувствие, че е съгрешила и един ден ще бъде наказана не само за прегрешението си, но и за това, че му се радваше и че чувстваше щастие от него. През по-голямата част от времето прогонваше тези мисли, намирайки си работа, когато него го нямаше.

В ранчото имаше много работа. Винаги бе имало, но сега нещата вървяха. Доминго, изпълнен с чувство за отговорност, се суетеше наоколо, сякаш подмладен с двадесет години.

Оградата изглеждаше по-добре, отколкото когато е била нова, а зад нея сега се разхождаше добитък. Каруцата бе пребоядисана и поправена, подобно на почти всичко наоколо. Мазето, което преди тя рядко използваше, сега бе почистено и пълно с оръжие и амуниции. Не й се искаше да мисли за това и за времето, когато Смит щеше да замине и да отсъства с дни. Понякога й се струваше, че е прекрачил границата, а друг път си казваше, че не желае нищо да знае. Някои от членовете на Асоциацията, подбуждани от Милт Кихоу, роптаеха, но други, като Мартин Бърнисън и Франк Дийн, които бяха по-възрастни и опитни, като че ли разбираха и приемаха случващото се. Сега всички разполагаха с карти и бяха проучили терена наоколо. Откриваха слабите си места и местата, където имаше нужда от масирана защита, ако се стигнеше до там. Всеки един от тях бе превърнал къщата си в малък форт, със запаси от вода и храна, които трябваше да стигнат почти за седмица.

— Нуждаехме се от някой, който да ни организира — с въздишка казваше Мартин Бърнисън. Той наминаваше от време на време и, когато Смит го нямаше, оставаше да си побъбри с Елизабет. Тя знаеше, че Мартин я харесва и че винаги я бе харесвал. Беше вдовец, с голям, шестнадесетгодишен син и по-малък — току-що навършил десет. Говореше се, че бил добър съпруг и би се оженил отново, но изглежда бе доволен от онова, което имаше. Елизабет харесваше Мартин, защото бе мил човек и не псуваше. А след като жените, „почтените съпруги“, постепенно бяха спрели да я посещават, тя се радваше на компанията му, особено когато бе сама. Всичко беше невероятно различно и понякога имаше усещане, че разумът й не е в състояние да възприеме толкова нови изживявания, толкова нови идеи. Неща, за които преди бе вярвала, че са срамни или дори греховни — като четенето, носенето на копринено бельо и навика да се разхожда гола, оставяйки Смит да разглежда тялото й и да го целува — сега я радваха.

Джон Смит, хм-м… — Косата й се разпиляваше по лицето му, докато Елизабет се притискаше към него, накланяйки глава, за да може да го наблюдава. Понякога, когато го будеше рано сутрин, той недоволстваше, сумтеше и заравяше небръснато лице във възглавницата, с надеждата, че ще бъде оставен да поспи. Напразно. Пръстите й се спускаха надолу по гърба му, оставяйки розови следи.

— Смит! Това ми напомня за една история, която мама ми разправяше навремето. Някакъв английски капитан се оженил за индианска принцеса…

— А-ха! — промърмори той. — Покахонтас. Чудно дали и тя е била толкова немирна сутрин.

Тя се изкикоти и притисна тяло в неговото, разбуждайки го отново.

— По дяволите, Бет!

Веднъж, в момент на раздразнение, бе споменал, че не помни кой е. Същото, което разказа и на шерифа, без да се интересува дали му вярват или не. Но пред Елизабет се бе почувствал почти гузен заради тази невинна лъжа, особено виждайки колко наивно го разпитваше тя.

— Никога ли не си се питал… имам предвид… кой си всъщност?

Той упорито отказваше да я погледне, но, все още полубуден, й отвърна:

— Разбира се, нормално е да се питам!

— Ето, това имах предвид.

Бет седна до него и го накара да се претърколи по гръб, а той й отправи сънен поглед.

— Не помниш ли поне истинското си име, това исках да кажа. Разбра ме погрешно, нали? — тя въздъхна. — Толкова често не мога да разбера какво казваш. Не разбирам смисъла на онова, което казваш. Бих искала… Смит, кой си ти всъщност?

Без да обърне внимание на въпроса й той рече:

— А ти, Покахонтас? Що за жена си ти? Какво се крие под хладната ти, педантична външност? Не си ли се питала какво търсиш в леглото на негодник като мен?

— Недей! — отказа се да настоява тя, сгушвайки се в него. — Само се опитвах да кажа… — гласът й прозвуча приглушено, — че си различен. Преди да се омъжи, мама ходила на училище и, струва ми се, затова съм по-начетена от връстниците си. Но все пак не знам и половината от онова, което знаеш ти. Не умея да говоря толкова добре, не разбирам значението на думите, които използваш.

— Исусе, какво е това? Копнеж по духовно просветление? Какво се опитваш да ми кажеш, Бет?

— Смит, не ми се сърди! Просто понякога изпитвам желание да поговоря с някого, разбираш ли? Имам нужда от нещо повече от… това, когато сме заедно, веднага да се хвърляме в леглото. На теб го дължа. И още нещо, аз… те обичам, Смит. Поне така мисля.

— Бет…

— Не, моля те, не се опитвай да ме спреш — трябва да го кажа! Така ще е по-добре и за двама ни.

Той не отвърна нищо, само я прегърна и след малко Бет продължи:

— Джарет, да! И за него трябва да ти кажа. Джарет и аз… е, той беше първият младеж, който прояви интерес към мен, а аз не исках да бъда сама. Семейството ми не бе богато и често не си дояждахме. А Джарет тогава все още бе мечтател. Мечтаеше да отидем някъде на запад, да се заселим и си уредим хубаво кътче, само за нас двамата. Аз жадувах за същото — да мечтая, да пътувам, да бъда някой! Да се чувствам свободна. И… преглътнах това, че понякога прекаляваше с пиенето. Гледах само татко да не узнае. Беше ми все едно, когато… когато бяхме… знаеш… Не се държах особено любезно. Мислех си, че така трябва да бъде, че така е редно. Мама ми бе казвала, че мъжете искали някои… неща от жените. А съпругата трябвало да търпи, това било нейно задължение. И аз търпях. Търпях дори когато онова, което се случваше, въобще не ми харесваше. Чувствах се… не се смей… чувствах се осквернена. И така бе, докато… е, след като се преместихме тук, Джарет си намери приятелчета и започна да пие още повече. Постоянно ходеше в града и ме оставяше сама да се оправям с ранчото. Налагаше се да върша всичко, но аз… аз всъщност бях щастлива, че не се налага да лягам с него както преди. Често… понякога нарочно се скарвах с него, за да побеснее и да замине за града. Случвало се е да ме удари, но винаги е било по моя вина. Аз го предизвиквах. И щом той… когато станеше така, се чувствах виновна, отвращавах се от себе си, защото ми се струваше, че бог ми е сърдит, задето съм толкова лоша съпруга и задето дори не съжалявах за онова, което правех. А сега, с теб…

— Бет, скъпа! Стига, а? Ела при мен!

Той я притегли към себе си и обсипа с целувки обляното й в сълзи лице, опитвайки се да ги пресуши.

— Смит, о… Смит!

Тя отвърна на ласките му, притискайки топлото си отзивчиво тяло към неговото.

— Това не е грях, нали?

— Млъкни, Бет!

— Обичам те! — прошепна тя, а устните й потърсиха неговите. — Знам, че за теб не е същото, но и кой казва, че трябва да бъде. Знам дори, че един ден ще си тръгнеш, но това е без значение, чуваш ли? Няма никакво значение, щом сега си мой.

Той заглуши с устни трескавите й, несвързани думи. Казваше си, че всичко това са само настроения и му се искаше тя да не бъде толкова многословна. Бет бе топла, сладка и отзивчива и той не искаше да я наранява. Почти ядосано се нахвърли върху тялото й, но тя, въпреки дневната светлина, му отвърна с готовност, без да се съпротивлява. Завивките се свлякоха на пода, а Смит се поотдръпна и огледа голото й, тръпнещо тяло. После нежно прокара ръка по него.

— Прекрасна си, Бет! — Никога не й каза, че я обича.

Скоро след това той изчезна на едно от своите мистериозни пътувания, за които нито тя, нито някой от останалите смееше да го попита. Бет винаги казваше, че знае къде е, но била обещала да пази това в тайна. Чувстваше се по-добре, карайки ги да си мислят, че е много близка с него. Но, подобно на останалите, бе измъчвана от въпроси, още повече че той никога не й каза къде отива или кога ще се върне. А Бет бе твърде горда, за да попита. Мислеше за него, непрекъснато мислеше. Липсваше й и тя усещаше в себе си някаква празнина, която искаше да запълни. Питаше се как ли ще се почувства, ако Смит не се завърнеше от някое от своите пътувания. Дълбоко в себе си предчувстваше, че рано или късно това ще се случи. Такъв си беше! Отчасти бе свършил започнатото тук и, когато се отегчеше, един ден тя щеше да осъмне сама.

Мартин Бърнисън често посещаваше Елизабет. Беше единственият й истински приятел, единственият, на когото можеше да се довери. С известно чувство на вина Мартин трябваше да признае пред себе си, че го правеше само защото я обича.

— Елизабет — рече веднъж той с присъщата си педантичност, — прояви малко практичност. Дори и да остане, какво бъдеше би имала с него. Винаги ще трепериш, винаги ще се чудиш дали ще се прибере…

— Мартин, недей! — умоляващо извика тя, но мъжът безмилостно продължи:

— Не, трябва да го кажа и ти ще ме изслушаш! Съдейки по тъмните кръгове под очите ти, ти също мислиш като мен. Непрекъснато се безпокоиш, прав ли съм? Казваш, че все още не помнел кой е и откъде идва, но аз не вярвам на тия приказки. Все едно, за мен е без значение. Помисляла ли си, че може да е женен? Че някъде навярно друга жена го очаква да се върне?

— Не! Той не е такъв. Не е от тези мъже!

— А ти, не търсиш ли здрава връзка? И ако не е такъв човек, какъв е тогава? Ще ти даде ли онова, от което имаш нужда? За теб се безпокоя, Елизабет! Не обичам особено този мъж, но и не го мразя. Той е… от някаква друга порода. Виждал съм такива и преди. Понякога само объркват нещата, друг път ги оправят, но накрая винаги си тръгват. А ти, да, ти, какво ще правиш ти, когато си отиде? Уверяваш ме, че си живеела за мига, с настоящето, но когато настъпи онзи ден, ще се задоволиш ли с това да останеш тук? Или ще хукнеш подире му, за да се опиташ да го върнеш, независимо какъв живот ти предлага… ако изобщо нещо ти предложи.

Смит не й бе предложил нищо. Засега споделяше леглото с нея, бе мил и дори нежен. Говореше й, но не за себе си, а за други неща. Без съмнение я желаеше и, вземайки я, й даваше нещо безценно — познание за собствената й женственост. Освен това я бе научил колко прекрасна може да бъде любовта. Но същевременно колко ранима я правеше!

Бет си казваше, че е доволна от онова, което получаваше от него. Не се съмняваше, че би могъл да бъде жесток, напълно безмилостен, както я предупреждаваше Мартин, но всичко, което имаше значение бе, че той се държеше мило с нея. С мъка подбирайки думите, се опитваше да каже на Мартин, че би искала да можеше да я разбере, но той само мрачно поклащаше глава.

— Елизабет, говориш едно, а мислиш друго. Къде е сега този мъж? И за колко време?

— Не знам. Ти си единственият, на когото мога да го кажа. Но съм сигурна, че ще се върне. Даде дума. А и знаеш, че още не сме му платили.

— Да, той взема скъпо и все пак не изглежда като човек, който се нуждае от пари, прав ли съм? Има си достатъчно.

— Според нас.

Тя започна да го защитава.

— Сега имаме оръжие и амуниции, забрави ли това? И план, в случай на нужда. Ние вършим нещо, вместо само да говорим.

— И с кого говори той?

— Не ме гледай така, Елизабет! Просто искам да те накарам да се замислиш. Трябва да знаеш, че приятелите ни не са глупаци. Знаем, че познава Джак Прендъргаст, споменал го е пред Лефти, пристигайки в града. Откъде можем да сме сигурни…

— Това е отвратително! Ако наистина си мислите това, то тогава вие сте сбирщина лицемери. Защо не му го кажеш в очите, Мартин? Той не би ни предал на Прендъргаст. Защо да го прави? Не, невъзможно! Трябва да признаеш, че сега можем да се защитим по-добре от когато и да било.

— Елизабет! Не исках да кажа това. Исках само… ето, ядосах те и се разплака. А не исках! Боли ме, когато те виждам наранена.

Тя изтри рукналите сълзи с опакото на ръката си.

— Тогава… тогава не ми говори такива неща. Мартин Бърнисън, все още ли си мой приятел? Смит не е предател и не би ми сторил зло. Моля те, нека не говорим повече за това.

Мартин отново й предложи да се омъжи за него, но тя само отчаяно поклати глава.

— Но, Мартин, не мога! Не разбираш ли? Не бих могла да те обичам като него. Моля те, не ме питай повече!

— Ще чакам. Аз съм търпелив и държа на теб. Може би по-късно…

— Но аз… Как може да ми предлагаш женитба, след като аз… ние… Всички знаят! Всички знаят, че живеем заедно, че аз и той…

— За мен само ти си от значение, малка Елизабет! По-стар съм от теб и познавам добре човешката природа. Но стига толкова. Да говорим за нещо друго.

Изтече цяла седмица, а Смит не се връщаше. Къде се бавеше? Дали не се бе случило нещо? Дали изстиваше някъде мъртъв?

Елизабет се опитваше да не мисли за това, но безпокойството бе изписано на лицето й. Долавяше състрадателните погледи на Мартин и недодяланите опити на Доминго и дори на Фиделито да я успокоят.

Мили боже, дали не е дошло времето да си замине?

Убеждаваше сама себе си, че не би трябвало да се безпокои толкова. Бе й казал, че този път може да отсъства по-дълго от обикновено. Да, така й каза. Той умее да се грижи за себе си.

През цялото това време, докато траеше мъчителното очакване, бе обзета от апатия, не се чувстваше добре и не можеше да спи. Понякога и се плачеше без причина. Това продължи до края на втората седмица от заминаването на Смит, когато истината й се разкри с безмилостна яснота: Ще… ще имам дете! О, боже, случи се! През всичките тези години причината не е била в мен. Била е у Джарет. А сега ще имам бебе! От кого? — Тогава й хрумна нещо друго: — Веднъж да узнае… когато му кажа, всичко ще се промени. Тогава ще реши да остане с мен. Зная това!