Розмари Роджърс
Загубена любов, последна любов (3)

3

Въпреки цялата си решимост и добри намерения, на сутринта Джини приличаше на най-обикновена свадлива съпруга. Стив, разбира се, сам си бе виновен — дръзвайки да се вмъкне в леглото й, когато навън слънцето вече се издигаше високо и силно приличаше. Стив безгрижно бе излязъл от банята с все още мокра коса и кръвясали очи.

Току-що се бе прибрал! Как смееше? Джини направи опит да се престори на заспала, но учестеното й дишане я издаде и тя долови саркастичната му усмивка и дразнещото разтегляне на устните му. Тя седна сковано в леглото, с очи, в които припламваха зелени искри.

— Малко си подранил, Стив!

— Честно да ти кажа, изненадан съм да те открия тук в този час, сладка моя. Винаги, когато си ядосана, изглеждаш невероятно красива. Би ли ми направила малко място! Имам нужда от сън.

— О! Ти си… — Сляпа ярост отнемаше дъха на Джини. Младата жена искаше да го дере с нокти, докато проклетото саркастично хилене изчезнеше от лицето му.

Стив се строполи на леглото до нея, притегляйки я почти вяло с арогантна невъзмутимост. Пръстите му се все по-силно се впиваха в китките й, докато Джини не извика отново, този път от болка.

— Престани! Проклет да си, Стив, пусни ме! Да не мислиш, че съм някоя наивна глупачка, която ще повярва, че си прекарал нощта в игра на карти, или ще се хване на някое друго нелепо мъжко оправдание? Няма да търпя повече…

— Ако веднага не престанеш да вдигаш врява, мила моя, ще ме накараш да ти покажа какво аз няма да търпя — гневни изблици, когато се връщам в леглото си с единственото желание да поспя малко! Говоря напълно сериозно, Джини. По-добре престани да крещиш, освен ако не искаш да ме предизвикаш!

Джини долови внезапното присвиване на сините очи, гневно изучаващи я, и се задъха от гняв.

— О, да не си посмял! Ако мислиш, че ще ти позволя да се възползваш от тялото ми, след като си бил бог знае с кого… Май е по-добре да спим в отделни стаи, както някога.

Устните му се присвиха, а в гласа му се прокрадна болезнено позната, неприятна нотка.

— Има някои неща, госпожо, които трябва да разбереш. Едно от тях е, че имам законното право да се възползвам, както ти правилно се изрази, от тялото ти, когато и както пожелая. Да, дори и вече да съм бил с — как го нарече — бог знае кого!

Какъв смисъл имаше изобщо да се съпротивлява? Докато жестоко извиваше китките й, той продължаваше да движи тялото си над нейното със същата унизителна лекота.

Нейното „Стив, недей!“ бе твърде закъсняло, когато той, държейки лицето си съвсем близо до нейното, рече с убийствена вежливост:

— Следващия път, преди да си извадиш заключение, бъди така добра да ме попиташ къде съм бил! Нали говореше за доверие само преди няколко седмици?

Сега и двамата се задъхваха — той от ярост, а тя — от усилията, които полагаше, за да се освободи. Тъмносините и зелените очи водеха своя битка и Джини му показа белите си зъби. Това го предизвика да я целуне.

— Ти, звяр такъв! Винаги ли трябва да ме насилваш?

— А ти винаги ли трябва да ме предизвикваш да го правя?

— Проклет да си, няма да позволя да ме изнасилваш!

— Ако спреш да се съпротивляваш като дива котка, това няма да се наложи. — След това, преценявайки доколко бе успял да я разгневи, той продължи подигравателно: — Освен, разбира се, ако не предпочиташ тъкмо така да те любя. В такъв случай, сладка моя, би трябвало предварително да ме предупреждаваш и аз с удоволствие ще се подчиня на желанията ти.

Джини неочаквано престана да се съпротивлява, а тялото й стана напълно безжизнено. С лека прозявка, тя примирено притвори очи:

— О, много добре! От днес нататък няма да забравям, че си много по-силен физически… така че какъв смисъл има да се съпротивлявам? Прави с мен каквото искаш, но, моля те, опитай се да приключиш бързо! Умирам от глад, а и ти сам каза, че имаш нужда от сън.

Тя го чу да си поема въздух и само с неимоверно усилие на волята успя да задържи очите си затворени. Боеше се да срещне погледа му, защото започваше да чувства, че този път бе отишла твърде далече.

— Така ли опитомяваш любовниците си? — Измамната нежност в гласа на Стив бе непозната за Джини — тя не бе чувала тази нотка на задушаващ гняв, примесен с отвращение, които я накараха да потръпне. Стив продължи със същия тон: — Знаеш ли, звучиш почти като някоя уличница. Трябваше да се досетя, че си точно такава… Как си с професията напоследък?

Устните й бяха изтръпнали, но сега, когато двамата със Стив бяха отишли толкова далеч, тя се насили да отвърне с равен глас:

— Убедена съм, не толкова добре, колкото ти с твоята, каквато и да е тя този път. Стив, скъпи, толкова добре познаваш уличниците! В края на краищата нали ти ми бе учител?

Някъде в съзнанието й звучеше слаб, отчаян глас, който питаше: Защо трябва да изричаме подобни думи? Как започна всичко това?

Поглеждайки надолу към извърнатото й настрани лице, Стив почти изпита желание да я удуши. Злобна малка кучка! Как смееше да му отправя хапливи забележки, да го провокира, а след това да лежи като мъченица, очакваща да бъде разпната? А той си въобразяваше, че почти я е укротил!

— Както изглежда, не съм бил достатъчно добър учител. Да пукнеш дано! Но имам намерението да поправя грешката си!

Джини очакваше… не, не бе сигурна какво точно очакваше. Със сигурност не и последвалата реакция. С решителни, гневни крачки той се приближи към огромния гардероб, в който висяха роклите й.

Какво кроеше този път? Щеше ли някога да започне да разбира дивия, непредсказуем непознат, за когото се бе омъжила.

Когато пожелаеше, Стив можеше безупречно да играе ролята на джентълмен — цивилизован и изтънчен, но тя никога не забравяше дивака, който се криеше у него. Джини почувства в гърдите й да се надига лек полъх на страх. Защо ровеше из дрехите й?

Опита се гласът й да прозвучи толкова безстрастно, колкото бе възможно.

— Ако не възразяваш, бих предпочела прислужницата ми да върши това. — Тя потръпна, виждайки го да сваля от закачалката една от любимите й рокли от брокатена коприна. Стив се обърна, измервайки я по особено неприятен начин с присвитите си очи.

— Да, възразявам. Обличай се, Джини. И то колкото можеш по-бързо.

Тя едва не се задави от истеричния изблик на смях. Възможно ли бе да я молеше да се облече, а не да се съблече? Да не бе полудял? След това той й подхвърли роклята и зараждащата се истерия отстъпи място на отново пламналия й гняв.

— Няма да го направя, Стив Морган! Няма да позволя на никой мъж да ми нарежда какво да правя!

Вместо да отвърне нещо, той само подигравателно наклони глава към нея.

— Госпожо, имаш пет минути, докато аз отново се облека. След което… Нали преди няколко минути сама ми напомни колко съм по-силен от теб? — Гласът му стана по-рязък: — Джини, недей да подлагаш на изпитание търпението ми. Защото, все едно облечена или гола, ще дойдеш с мен. Реших да задоволя любопитството ти и да ти покажа къде съм прекарал нощта.

Джини си спомни, че преди време бе яздила с него — полугола, под дулото на пушката му. Спомни си и усещането, когато разкъсваше дрехите й, лепкавата му кръв по кожата си и кръжащите над главите им лешояди. Или как я влачеше през лепкавата кал на блатата, между дърветата, през чиито клони не проникваше и най-блед слънчев лъч, където тя се чувстваше като в зелена клетка. Толкова много спомени и всички те — част от вечния сблъсък на техните воли и упорство.

Стив внезапно се обърна, завъртайки се на тока на ботуша си, и излезе. Миг преди това Джини долови на лицето му израз на уважение.

Чакаше го облечена, когато той отново се появи в стаята, гладко избръснат и в чисти дрехи. Черните му вежди се смръщиха, докато очите му безсрамно я измерваха от главата до петите. Непредсказуема малка вещица! В най-добрия случай бе очаквал съпротива, ако не и нещо да полети към него, а Джини открито да го предизвиква. Но вместо това тя бе напълно облечена и съвсем спокойна. Изглеждаше смущаващо привлекателна.

Част от него й се възхищаваше. На устните й блестеше престорена усмивка.

— Харесва ли ти? Преди никога не си ме виждал да нося тази рокля… бе неимоверно скъпа, но не можах да устоя да не я купя. Защо избра точно нея?

Роклята се диплеше красиво над фустата, която бе в малко по-тъмно зелено от това на декоративните цветчета, красящи сатенения брокат. Роклята имаше изключително семпла кройка и бе изработена съвършено. Това бе бална рокля, не особено подходяща за ранна сутрин и това навярно бе причината Стив да избере точно нея.

— Най-добре ще е да се покриеш с някой шал — сухо рече той, решен да пренебрегне скритото в думите й предизвикателство.

— Няма нужда, благодаря ти, Стив. Много мило от твоя страна. Дълго ли ще яздим? Защото в такъв случай трябва да оставя съобщение на Соня.

— Вече се погрижих за това! — Гласът му я накара да бъде предпазлива и да не отива прекалено далеч в играта, която играеше. Джини злорадо си помисли, че наистина отдавна не го бе виждала толкова ядосан.

Час по-късно, когато слънцето приличаше вече доста по-силно, Джини имаше чувството, че от тялото й се вдига пара, а лицето й бе почервеняло и влажно от пот под шапката с воал, която бе принудена на сложи. Сега бе неин ред да започне да се ядосва. Дори откритието, че навлизаха в Ню Орлиънс, с нищо не смекчи гнева й… и тя трябваше да признае, че бе започнала да таи известни опасения.

Човек никога не можеше да знае какво да очаква от Стив. А когато той бе бесен…

Джини хвърли бегъл поглед към него, но лицето му беше безизразно. След дълги паузи, дори след като се бе опитала да го жегне, той едва проронваше по някоя дума, запазвайки при това пресилено сладкия си тон. В крайна сметка тя прибягна към последното си оръжие — сърдитото, навъсено мълчание. Но когато стигнаха целта си, мъжът скоро откри, че привидното й покорство бе само преструвка. Няма да позволя да ме прави на глупачка! — непокорно помисли Джини.

Странно, но дори без да я погледне, той можеше да отгатне мислите й. Както добре знаеше, Джини бе изключително упорита жена! Когато се налагаше, можеше да отстъпи, но никога нямаше да позволи да бъде прекършена. А той искаше ли го? Гневът му почти се бе стопил и сега Стив дори започна да се чувства малко неловко от този нелеп излет. Не биваше да се въздържа, а трябваше да я обладае, без значение дали тя желаеше това или не. Независимо какви оскърбителни думи си разменяха, телата им говореха друг език. Да, трябваше да си даде сметка за това и вместо сега дяволски уморен и раздразнителен да се връща в Ню Орлиънс, можеше отдавна да спи дълбок сън.

Леката карета, която Стив настоя да управлява сам, сви рязко по широк, засенчен от дървета булевард с внушителни тухлени и каменни сгради, повечето от които поне триетажни. „Безън Стрийт“ прочете табелката Джини и сбърчи нос. Какви странни имена даваха на улиците си жителите на Ню Орлиънс. Дали Стив не я водеше при някой стар приятел, за чието съществуване бе предпочел да премълчи? Не, това би било твърде просто разрешение. Неволно Джини вирна брадичка, което й придаде предизвикателен вид. Нямаше да му достави удоволствието да го разпитва или да прояви дори най-малък интерес към нелепото му алиби. Щеше да му даде да разбере, че не се интересува особено от това, което бе правил през изтеклата нощ. Подразни я дългата и отегчителна езда и това, че трябваше да замени приятния хлад в къщата край реката с градската задуха. Жаждата и лепнещата й от пот кожа я правеха заядлива. Напълно в свой стил Стив не й бе оставил време дори да закуси, преди да я измъкне с присъщата си безцеремонност.

Каретата рязко спря… най-сетне. Малко чернокожо момче, облечено в ливрея със златни копчета, изтича да поеме поводите на конете, подадени му от Стив. Уловило със свободната си ръка подхвърлената му монета, момчето разтегли лице в широка усмивка, разкриваща снежнобели зъби.

— Благодаря ви, господине! Уверявам ви, че ще се погрижа добре за конете.

Влажните очи на момчето с любопитство изучаваха Джини изпод дългите почти колкото тези на Стив мигли, докато високият джентълмен й помагаше да слезе от каретата.

Дамата изглеждаше доста по-различно от останалите жени, които идваха тук денем. Не бе виждало нито една от тях да носи толкова красива рокля. Зърнало за миг лицето й през плътния воал, момчето забеляза, че жената бе необикновено красива.

Стив също не сваляше очи от нея, докато рязко дръпна завързано на връв златно звънче. При звъна му зад портите от ковано желязо се появи възрастен мъж, облечен в ливрея, подобна на тази на момчето. Джини успя да зърне последните етажи на къща, разположена малко навътре в двора, с боядисани в бяло капаци на прозорците, пазещи обитателите от горещата дневна светлина. Алеята минаваше под иззидани от тухли и камъни арки и бе примамливо прохладна в сравнение с жегата навън. Малки факли, поставени в изящно изработени гнезда от ковано желязо, напомниха на Джини за Мексико. Това усещане се изостри, когато долови пред себе си тихото ромолене на вода. Фонтан! Две мраморни херувимчета държаха наведени кани, от които в кръгъл басейн се стичаше тънка струя вода. Имаше много дървета, хвърлящи сянката си над наредените под тях пейки.

Слугата, отключил железните порти, се поклони почтително и със сервилна усмивка ги преведе през внушителната входна врата от месинг и махагон. По начина, по който бе поздравил Стив, Джини заключи, че прислужникът го познава. Тя изпита желание да тропне с крак от раздразнение. Защо бе напуснал леглото й предната нощ? Защо се държа толкова… толкова надменно, предизвиквайки я да избухне, и сега наранената й гордост не й позволяваше да му зададе въпросите, на които умираше да получи отговор?

Красива прислужница мулатка пое дантеления й шал и шапката, така че сега, без досадния воал, Джини спокойно можеше да разгледа обстановката наоколо.

— Сър, желаете ли най-напред нещо освежаващо? Ако ли не, има свободен салон. Ще предам на мадам, че сте тук, защото не мисля, че тя ви очакваше толкова рано.

Всичко в антрето бе семпло и стилно. Закачалка за шапки, няколко огледала с позлатени рамки, правещи помещението да изглежда по-просторно, и изящен кристален полилей. Джини гневно се питаше коя ли бе тази „мадам“. Възможно ли бе Стив да възнамеряваше да я запознае с последната си любовница? Тя издърпа лакътя си от пресилено вежливите пръсти на съпруга си и вече бе отворила уста, за да му каже, че няма да търпи повече тайни, когато чу вратата да се отваря и някакъв дълбок и почти шепнещ женски глас рече:

— О, всичко е наред, Бел. Както сама виждаш, вече съм будна. Можеш да си вървиш… Стивън, тя е права, не очаквах да се върнеш толкова скоро! Изобщо ли не си лягал?

Висока, стройна и руса, жената приближи с протегнати напред ръце. Джини ядосано забеляза колко скъп е парфюмът й… както и роклята. А самата тя бе несъмнено привлекателна. Стив… как смееше? Какво си бе наумил?

Щеше да узнае това. С растяща подозрителност Джини наблюдаваше как Стив поема дланите на жената, целувайки я небрежно, преди безочливо да каже:

— Здравей, Хортензия. Ти си една от малкото жени, които познавам, успяващи да изглеждат пленително по всяко време на деня. Не, не можах да заспя. — Джини скришом го стрелна с поглед, усещайки, че дланите й се свиват в юмруци. — Така че реших да не се връщам сам. Имаш ли свободна стая?

Хортензия измери Джини с поглед, след което, отмествайки очи, мило се изсмя, сякаш Стив бе казал нещо много смешно.

— Както желаеш, cher ami^[1]. Всички са на твое разположение. Харесват ли ти бялата стая — онази, с многото огледала?