Розмари Роджърс
Загубена любов, последна любов (26)

26

Когато дойде в съзнание, Стив се чувстваше така, сякаш вижда водната повърхност някъде дълбоко от дъното на океана. Светли проблясъци и сенки, размазани силуети, които плуваха около него, появяваха се и отново изчезваха. Беше буден или поне жив. Но къде? Как?

Затвори очи, а когато ги отвори имаше чувството, че са изминали само няколко мига. Откри, че лежи в малка, обляна в слънчева светлина стая, а цялото му тяло е покрито с бинтове, дори главата. Онова, което беше останало от него, му причиняваше непоносими болки. В стаята имаше и някаква жена — хубавичка, с тъмнокафява коса и лешникови очи. Лицето й беше студено и мрачно. Когато го погледнеше и срещнеше погледа му, очите й се присвиваха. Не можеше да си обясни изражението й. Защо го мразеше? Не бе я виждал никога преди.

Стив понечи да говори, но само при мисълта за това разбра, че е твърде уморен и слаб. Все пак бе издал някакъв звук, защото жената се наведе над него и поднесе към устните му вода. Чу я да го пита с равен, идващ сякаш от много далече глас дали е в състояние да говори. След това усети тежестта на клепачите си и пряко воля си отново заспа.

Сега се луташе между съня и някакво нереално, полубудно състояние. Веднъж, докато бе в съзнание, я съзря надвесена над себе си да го насилва да погълне лъжица водниста супа. Друг път видя някакъв мъж с прошарена брада да сменя кървавите бинтове, причинявайки му непоносима болка. Жената със смръщеното лице също бе там.

— Ще живее ли, Док?

— Не мога да повярвам, че още е жив, с всичкото това олово в тялото си. Има силен организъм, предполагам. А и ти си дяволски добра болногледачка, Лизи. Не че съжалявам, задето го излекувах…

Разговорът обърка мъжа на леглото и му се прииска да попита… но мисълта си отиде, преди да бъде облечена в думи. След като докторът си тръгна, болката стана още по-непоносима. Макар че се опита да остане буден достатъчно дълго, за да попита жената… да я попита защо… Навярно отново бе загубил съзнание.

Следващия път, когато се събуди бе вечер. Нямаше представа какъв ден е. Но светлината отвън бе червеникава и постепенно избледняваше. Болният забеляза, че в стаята е запалена лампа. Жената му донесе супа в глинена паница и започна да го храни, а това го унижаваше. Този път, насилвайки се, успя да промълви едно „Благодаря…“, след като тя бе привършила. Жената вече ставаше от стола си, но се спря и кратко рече:

— По-добре ли се чувстваш?

Стив кимна с глава, затваряйки очи от болка. А жената, без да продума, излезе от стаята и почти веднага се върна с чифт белезници. Той не оказа съпротива, докато заключваше дясната му китка за желязната табла на леглото. Само се смръщи в недоумение:

— Защо правиш това? Мислех… Докторът каза, че си сестра и си ми спасила живота? Тогава защо…

— Само така ще могат да те обесят — отвърна тя студено и му обърна гръб.

Той се загледа във вратата, която тъкмо се бе захлопнала след нея, опитвайки се да мисли, да си спомни… и разбра, че не може. Дори това малко усилие го измори и отново усети как реалността му се изплъзва. Не след дълго заспа.

На следващия ден момичето се върна и се зае с него умело и безчувствено, сякаш той бе ранено животно, предназначено за кланица.

Изглежда беше сутрин. Тя му бе донесла закуската — някаква противна на вкус каша — и отначало отказваше да говори.

— Защо? — почувства се достатъчно силен, за да настоява. — Бих искал да знам защо ще ме бесят. И защо ти толкова държиш на това.

Накрая, побесняла от яд, тя се обърна към него с режещ глас:

— Един от мъжете, които уби миналата седмица, беше моят мъж — в гласа й имаше горчивина. — Довлече се дявол знае откъде, като дебнещ вълк единак. Казаха ми колко бърз си бил и как нарочно не си му дал шанс. Права ли съм? Е, сега знаеш защо ще те обесят. И аз ще отида да гледам.

— Но аз… — Стив бърчеше вежди и се опитваше да си спомни, но през това време жената му обърна гръб и излезе. Затръшването на вратата предизвика болезнено пробождане в слепоочията му. Той затвори очи и остана така, усещайки болката по цялото си тяло. Спомни си. Да, имаше изстрели… и парещи огънчета. Куршумите разкъсваха плътта му като кръвожадни насекоми. Невъзможно бе да е жив — спомни си как умираше.

Капаците на прозореца бяха затворени, но — стари и изкорубени — през тях се процеждаше светлина и шум от улицата… Гласове, тропот на копита, мучене на крава.

Ама тая жена? Дали е била там, докато траеше престрелката? И защо ли още беше жив? При всеки опит да си спомни нещо в слепоочията го пробождаше режеща болка, а понечеше ли да помръдне, болката ставаше толкова силна, че му се гадеше. Бе по-лесно да спи, да умре отново.

Полузаспал, в безсъзнание, той се мяташе наляво-надясно, докато раните му не се отвориха отново. От топлата лепкава кръв и вътрешния студ го втресе неудържимо. Усещаше всичко в просъница. Помисли си, че е буден отново, защото чу собствения си глас. Какво ли бе казал? Кожата му гореше, бе изритал завивките. Усети ледената й ръка на челото си.

— Май пак те тресе. Изпий това.

Беше изморен от нейната игра. Защо, по дяволите, не го остави да умре. Но тя държеше здраво поднесената към устните му чаша и го насилваше да преглъща. Мразеше смесеното чувство на безпомощност и ярост. Когато жената се появи отново, гласът му звучеше дрезгав и почти безплътен:

— Виж, гос’пойце… госпожо…

Мамка му, изглеждаше много млада, почти момиче, за да е омъжена.

— Не трябва да говориш — тя решително го остави, по-ядосан от всякога. Вече се чудеше дали жената изобщо съществува, освен във въображението му, ако, разбира се, още бе жив. Въобразяваше ли си или сънуваше? Може би наистина бе мъртъв и тази чиста бяла стая бе адът.

Започна да изучава стаята — денем, когато слънцето струеше през счупените летви на капаците и хвърляше светли петна по пода и стените. На отсрещната стена имаше ковьорче, а в ъгъла — малко дървено разпятие. Дали тя беше католичка? Точно срещу леглото се виждаше старомоден скрин с плетена покривчица върху него. Под прозореца видя умивалник, а върху него кана от кована мед без дръжка и нащърбен порцеланов леген за миене.

Не можеше да е затвор, нямаше решетки. И все пак той бе затворник. Дрънкането на ръждивите железни белезници му напомняше за това. Казаха му, че ще увисне на бесилото. За бога, защо? Бяха ли го измъчвали, докато е лежал в безсъзнание, или обесването, за което говореше жената щеше да бъде най-обикновено линчуване? И защо не беше виждал никой друг, освен нея! Наистина ли оня ден тук имаше доктор, който му сменяше превръзките, или й това бе сън?

Изпадна в мъчителен унес, изпълнено с кошмари, в които се виждаше как убива, бяга, преследва, яздейки през пустини и планини, а някой е по петите му — винаги невидим за него. А понякога имаше спътник. Меко женско тяло, притиснато до неговото, кичур бакърено червена коса, който докосваше лицето му и почти го заслепяваше. Опитваше се да се улови за нея, но се разнасяха изстрели и той падаше. Плющящи като камшици изстрели от револвери. Усещаше как се врязват в тялото му и агонизираше на границата на поносимото. Умираше отново. Знаеше го, защото беше заключен някъде под земята и се бореше да се освободи, докато останеше без дъх.

След това опитваше отново и отново, а белезниците дрънчаха о металната табла на леглото. Той падаше назад от слабост, задъхваше се, а потта обливаше тялото му. В отчаяният му мозък се блъскаха усещане за невъзвратима загуба и примесена с горчиво безсилие болка.

Неочаквано жената се бе появила отново. Ръцете й го докосваха и за момент гласът й издаде някаква сянка от чувство.

— Какво, за бога, си сторил? Толкова ли си луд да мислиш, че ще се освободиш?

Почти се изкуши да се защитава, но се насили да замълчи. Тя остави лампата, която държеше, и мъжът забеляза, че скромно носи косата си на дебела плитка, преметната през рамото й. Бе облечена с някакъв пристегнат през кръста халат. И когато се наведе над него, той усети миризмата на чисто и уханно женско тяло. Сложи ръката си на челото му и каза загрижено, плъзгайки я надолу по гърдите на мъжа:

— Целият си вир-вода! Треска ли имаше?

Изведнъж погледите им се срещнаха, нейният — объркан, а неговият — отчаяно търсещ и питащ. После очите й потъмняха и тя се извърна рязко, сякаш не можеше да понесе погледа му.

— Сигурно си жаден — рече решително и му донесе вода. Постоянно го насилваше да пие нещо, но този път той й беше благодарен.

— Благодаря ти…

Тя се стресна, обърна се настрани, оправи възглавницата му и дръпна нагоре завивките, така че да покрият полуголото му тяло. Под халата, макар и раздърпан, за момент на светлината на лампата се откроиха извивките на тялото й. Тя се обърна припряно, за да си тръгне, и посегна да вдигне лампата, когато мъжът каза:

— Не, не си тръгвай още. Моля.

Тя се спря за миг, все още с гръб към него:

— Ще се оправиш, вече нямаш треска.

— Трябва да говоря с теб — гласът му бе нетърпелив. — Вярвам ще разбереш!

— Да разбера! — гласът й се извиси — рязък и пронизващ, и тя рязко се обърна. Лампата хвърляше отблясъци, разкривайки неумолимото изражение на лицето й. — Господине, знам ги аз такива като вас. Хладнокръвни убийци, които като побеснели кучета дебнат да се нахвърлят върху жертвите си. Сякаш оръжията, които носите, ви дават правото да убивате всеки, изпречил се на пътя ви, както сторихте със съпруга ми. Вие и такива като вас — неусетно му бе заговорила на „вие“, но думите й бяха като отрова, — трябва да бъдете държани затворени, като хищни животни. А може би вече сте бил там?

— Затвор? Какво имате предвид? — веждите му се събраха и гласът му стана рязък подобно на нейния.

— О, нямате много тайни от мен, господине. Да не мислите, че не съм забелязала всичките тия белези? Носели сте окови и са ви налагали с камшик. Трябвало е по-добре да си свършат работата! Каквото и да сте направил, навярно е било наистина лошо. Вие… вие сте зъл, ето какъв сте…

Той слушаше, без да трепне, като я изчака да свърши. След това каза с гневен глас:

— Боже мой! Вие знаете за мен повече, отколкото аз самият. Значи съм избягал престъпник, а сега и бесен вълк единак.

— Точно така. И не си въобразявайте каквото и да било само защото… съм ви върнала към живота. Бих направила същото за всяко болно животно, дори койот. Но този път няма да избегнете бесилото.

Той се втренчи в нея, слисан от яростта й.

— Опитвали ли сте се вече да ме бесите? И някой някога ще ми каже ли защо трябва да бъда обесен?

В усилието да сдържи яростта си тя пребледня като платно.

— О! Вие… вие лицемер! Как смеете да се преструвате, че не си спомняте какво сте сторил! Или едно убийство в повече не означава нищо за вас?

Тя грабна лампата и разярена излезе, проследена от мълчаливия му поглед. Той чувстваше, че го обземат безпомощност и лудост. Проклета жена!

Следващия път, когато влезе, лицето й бе студено и преднамерено безизразно. Дори не го погледна, докато умело сменяше превръзките и дрехите му. Той също мълчеше, гледаше я и разбираше по руменината, обляла лицето й, че тя забелязва погледа му.

Не беше точно красива, но притежаваше стройно и гъвкаво тяло и грациозна походка. Имаше високи скули и сочни устни, когато не бяха свити неодобрително, както и добре оформена брадичка. Най-хубави бяха очите й — полупрозрачно зелено злато — големи и засенчени, с гъсти черни мигли. Косата й също беше гъста, падаше надолу по раменете на едри, тежки къдрици и скриваше почти детския й гръб.

Ненадейно мъжът наруши напрегнатата тишина, насилвайки се да не трепне, докато тя стягаше една превръзка:

— Докторът ще се върне ли?

Тя го погледна сдържано:

— Не е необходимо. Възстановявате се бързо, а и аз мога да ви преобличам и сменям превръзките.

Нещо го подтикна да отбележи язвително:

— Не виждам защо си правите труда. Защо просто не ме оставите да умра? Можете да ме гледате как кървя до смърт и това ще ви достави същото удоволствие като бесенето.

— Вече ви казах какво мисля. А и вашето обесване може да послужи за назидание на други като вас.

— Значи имате обичай да бесите хора, без да ги съдите?

— Няма нужда от съд. Вие застреляхте хладнокръвно трима души, един, от които бе съпругът ми, и ранихте още един, който може би ще умре. Имаше и достатъчно свидетели. Така че не можете да отървете кожата, като ме лъжете — по лицето й се изписа ярост. — Не, господине, дошъл сте тук, за да убивате, подмамен от кървавите пари на Прендъргаст.

— Изглежда онези, които съм убил, също са стреляли доста точно — иронично рече той.

Щеше му се да каже още нещо, но тя излезе, затръшвайки вратата след себе си. Остави го загледан в тавана и стените да гадае какво ли има зад тях. Беше горещо, почти можеше да помирише прахта отвън. От колко ли време бе тук? И колко ли оставаше, докато решат, че е готов да умре?

Когато жената се появи с обяда, той изпробва друга тактика:

— Може би ще е по-лесно, ако ме отключите, за да мога да се храня сам — предложи той.

— Не ви вярвам — студено промълви тя и, седнала на ръба на леглото, продължи да го храни, сякаш бе злоядо дете.

— Има ли цигари — попита мъжът, след като свърши с обяда и я накара да се намръщи.

— Не държа тютюн в къщата. А освен това един от куршумите е засегнал дроба ви, така че пушенето би забавило оздравяването.

Той прихна да се смее и спря едва когато го заболяха гърдите. Впечатли го контрастът между държанието й и този черен хумор. Тя избухна ядосано:

— Непоносим сте!

— А вие не можете да не признаете, че има нещо смешно в цялата ситуация! Буквално ме върнахте към живота, и сега седите на ръба на това легло, хранейки ме, сякаш съм дете. Дори се дразните, когато искам да пуша.

Това я разяри, а иначе бледото й лице бе поруменяло. Така изглеждаше още по-хубава.

— Как смеете да ми говорите по такъв фамилиарен начин. Човек като вас… звяр!

— Затова ли ме държите окован, сякаш съм домашен вълк? Има ли и друга причина, госпожо?

— О-о-о! — занемяла от ярост, тя го удари. Бе забелязал, че ръцете й са груби и мазолести, сякаш е работила цял живот. Наведе се над него с цялата сила на отворената си длан и, губейки равновесие, падна отгоре му. Почти инстинктивно той обви свободната си ръка около кръста й. И може би това бе причината ненадейно да я целуне, докато лицето й бе съвсем близо до неговото. За момент усети нещо като отклик, почти отдаване. И тогава с приглушено възклицание тя се изтръгна, бършейки демонстративно устните си с опакото на ръката, като го гледаше безмълвно. Обърна се и избяга от стаята.