Розмари Роджърс
Загубена любов, последна любов (22)

22

— Но не мога да разбера — сконфузено говореше Джини — къде съм била и къде съм сега? И какво се е случило междувременно? Последното, което си спомням, беше… един много горещ ленив ден, чувствах се зле от горещината и влязох в църквата, когато започна земетресението… Всичко след това ми прилича на сън. Сънувах, че съм мъртва и погребана, а чувах далечни гласове, без да мога да видя нищо. Сега будна ли съм? Много ли е тъмно? Не мога да те видя, въпреки че чувам гласа ти, познат ми е — тя раздвижи глава и я докосна с пръсти. Челото й бе влажно и хладно. Чувстваше се отчуждена от самата себе си, от своето собствено тяло. След малко рече нервно:

— Защо не казваш нищо? Кой си ти? Като че си ми познат и същевременно не те познавам, всичко е много странно. Бях болна, нали? Какво ми е?

Размърда се неспокойно и разбра, че лежи в легло, в чисто бельо. Чаршафът се свлече от раменете й и тя изведнъж осъзна, че под него е гола. Усещането за нереалност, чувството, че всичко е насън, не изчезна. Една ръка докосна нейната и я задържа. Това усещане бе твърде познато, както и хладният натиск на чужди устни върху нейните.

— Скъпа моя… прескъпа моя съпруго! Толкова много имам да ти обяснявам, както и ще направя. Но трябва да ми обещаеш, че ще лежиш мирно, докато говоря, и ще бъдеш спокойна. Много дълго бе болна и все още си слаба. Не трябва да се напрягаш.

— Но… не разбирам! Кой си ти? Познавам гласа ти и ти току-що каза, нарече ме… своя жена. Ти не си Стив — гласът ти малко прилича на неговия, но ти не си… той не е… какво не е наред? Защо не мога да те видя?

Ръката, която държеше в своята, я стисна по-здраво и тишината се разля като полюшващо се море помежду им… нещо като притихване след експлозия. Макар времето между трескавия въпрос на Джини и спокойния отговор, който получи, да изглеждаше цяла вечност, бяха изтекли само няколко секунди.

— Ще можеш, любов моя, и то много скоро. Аз съм лекар и открих, че няма нищо сериозно. След удара в главата ти се появи известно налягане, което успях да отстраня — няколко месеца бе в полусъзнание, нещо като кома. Но не разбирам вълнението ти и няма нужда от него. Защо не ми се довериш? Както казах, няма физиологическа причина да не виждаш. Аз лекувам не само тялото, но и съзнанието. Прекарах години на Изток, сред свети хора — някои ги наричат „гуру“ или учители, — изучавайки техните методи на лечение, които тук, на Запад, биха били наречени чудеса. Тъй че ако сега не можеш да виждаш, трябва да потърсиш причината в съзнанието си. Когато тази дълбоко скрита причина намери пътя към повърхността на съзнанието ти и откриеш защо не виждаш, тогава ще прогледнеш отново.

Сляп ужас накара Джини да сграбчи по-силно ръката, която държеше. Думите, толкова успокоително изказани, сега придобиха ясен смисъл.

— Аз… съм сляпа. О, господи, по-добре да съм мъртва! Страх ме е! Винаги съм се страхувала от тъмнината, а сега тя ме притиска като черна, кадифена възглавница… и ме задушава. Не мога да дишам. Помощ! Който и да си ти… — Ридаейки, Джини се хвърли напред, сякаш за да скочи от леглото, но бе толкова слаба, че отново падна назад, все още хлипайки: — Помощ, помощ!

Гласът, който бе чувала толкова често в сънищата си, който й бе говорил, бе я успокоявал, сега прозвуча, за да пресече неуверената и, недоизречена молба.

— Не мога да ти помогна, докато сама не пожелаеш — трябва да разбереш това. Само трябва да ме слушаш, да ми вярваш и да помниш, че те обичам. Че сме били заедно преди и ще бъдем заедно отново. Че в този, както и в минали животи, аз съм твой съпруг, а ти — моя съпруга. Слушай ме и насочи цялото си съзнание върху гласа ми, слушай ме, затвори очи. Ето, ти просто играеш на сляпа баба, спомняш ли си тази игра от детството? Това е всичко. Ние играем, а аз ще те водя към сигурност и светлина. Но ти трябва да слушаш внимателно и да чуеш всичко, което ти казвам.

Виковете за помощ останаха само в ума й. Усещаше как търси помощ от силната ръка и се опитва да усмири задъханите си ридания. Стискайки мъжката длан с треперещите си пръсти, Джини започна да се концентрира върху гласа му, тъй като изпитваше потребност да се залови мислено за нещо.

Постепенно, докато гласът ставаше все по-ласкав, но без сянка от угодничество, докато й говореше, успокояваше, извеждаше от тресавището на твърда земя, Джини се успокои, напрежението остана някъде зад нея и тя се предаде в ръцете и гласа му, които я обгръщаха отвсякъде.

— Как го правиш? — попита след известно време по-възрастната жена на име Хелън. — Използваш ли върху нея… онзи метод? Чух, че се нарича хипноза или животински магнетизъм. Тя не прави впечатление на податлива жена, не и с този цвят на косата. Чудно как успяваш я успокоиш. Наистина ли те приема за свой съпруг? Надявам се, братко, не си се захванал с някоя опасна измама или игра, която да доведе до сълзи и разбити сърца. Чух я да вика в треската си онзи Стив, нейния мъж…

— Той не й е истински съпруг. Всъщност бе омъжена за него насила, и той никога не й е бил верен. Правеше я нещастна. Аз съм й необходим, тя разчита на мен, има нужда от мен, вярва ми. Не забелязваш ли? Тя започва да ме обича. Двамата с нея ще си тръгнем оттук като мъж и жена, като семейство. Не се съмнявай в това.

Ричард Ейвъри, лорд Тиндейл, се усмихна с мъка на сестра си, но тя не му отвърна. Хелън Ейвъри бе по-възрастна от брат си и го обичаше с искрена, почти майчинска любов. Бе горда и щастлива, когато той реши да стане лекар. Бе останала при майка си и баща си, неомъжена, докато в продължение на четири години Ричард пътуваше, за да учи и прави изследвания. Той бе ненаситен за знания и Хелън разбра това, когато веднъж си дойде вкъщи и обяви, че западната медицина само се плъзга по повърхността. Влечеше го Изтока, където неразгадаемото и неизследваното бяха даденост, а хората познаваха невидимите сили на ума, с които може да бъде лекувано тялото.

Баща му, лорд Тиндейл, не одобряваше това, и Хелън знаеше защо. Беше заради майка й, някогашна принцеса и наследница на могъщо кралство. Още като дете настойниците й заговорничили срещу нея, възнамерявайки да я убият и изместят от трона. Точно тогава, на път към Източноиндийската компания, младият английски лорд пресичал границата между Афганистан и контролираната от Русия Персия. По това време той бил шпионин на компанията, представящ се за търговец. По някаква случайност му се удало да спаси принцесата от похитителите, които я били отвлекли, за да я убият. Това беше дълга история, за която Хелън предпочиташе да не мисли. Но Ричард бе същият като майка си — изпитваше неистово, изгарящо желание да пътува, да изследва чужди земи и чужди култури. Как иначе можеше да се обясни това, че при едно от своите завръщания той й бе разказал за някакво приключение, което преживял в Мека и което неимоверно много го променило, подтиквайки го да стане мюсюлманин като майка си. Да — мислеше си Хелън — Ричард със сигурност е необикновен човек.

Беше от онези мъже, които никога не мирясват, винаги са недоволни и не се задържат за дълго на едно място. Притежаваше дарбата на лечител и ако беше пожелал, можеше да придобие световна известност. Колко странно, че Ричард, който преди винаги бе изглеждал толкова… себедостатъчен, изведнъж се бе влюбил. Къде щеше да ги отведе тази неочаквана страст? И какво щеше да стане с жената? Хелън бе научила част от нейната история и изпитваше съчувствие към нея. Но какво щеше да стане, ако тази жена, която брат й така страстно обичаше, не отвърнеше на чувствата му?

Що се отнася до Джини, бе започнало да й се струва, че се е озовала в друг свят, друго измерение, където царуваше безвремие, и където нямаше граница между деня и нощта. Единствената й връзка с реалността и живота бяха различните гласове и най-вече ръцете и гласът на мъжа, който наричаше себе си неин съпруг, и постоянно бе до нея. Той я слушаше, хранеше и й четеше. Говореше за децата й като за „нашите деца“ и й обещаваше, че скоро ще я събере с тях.

— Потърпи малко, сърце мое. Знам колко си нетърпелива и това ме натъжава, но съм ти обещал.

— Как можеш да ми обещаеш такова нещо? Дори ако Стив… ако Стив е все още зает с други неща, сигурна съм, че дон Франсиско никога няма да позволи да бъдат отведени. Ти не знаеш какъв е. Привързах се към него, защото е честен човек, но също така е и деспот. Близнаците са негови правнучета и той няма да отстъпи… Не, не знаеш какво говориш.

Усети притискането на устните му върху дланта си, преди той да отговори ободрително и малко загадъчно:

— Само ми вярвай, не давам празни обещания. Дон Франсиско… е, аз го познавам. Дори сме далечни роднини. Мисля, че ще мога да го убедя, че децата принадлежат на майка си.

Самият факт, че беше майка на две деца, й изглеждаше някак нереален. Понякога дори не си спомняше как точно е изглеждала. Колко ли време бе минало, откакто за последен път бе стояла пред огледало, усмихвайки се или мръщейки се на отражението си? Какво ли ще види, ако отново прогледнеше? Мракът, в който трябваше да живее, я ужасяваше. Дори представата за тъмно мазе, в което е изоставена, и ужасяващото усещане за гадинки, пъплещи по сгушеното й тяло, не можеше да помогне. Мрак, чернота! Но постепенно, останала без избор, Джини започна да свиква с мисълта, че е сляпа. Само разумът й все още не можеше да го приеме.

— Как изглеждаш? — попита го веднъж, а той се засмя меко, взе ръката й и я постави на лицето си.

— А, най-после любопитство, това е добър знак! Пипни и се опитай да си ме представиш, любов моя! Все пак не очаквай някой красив принц. Просто не изглеждам зле, но когато бях малък, едрата шарка ме беляза завинаги. Усещаш ли?

— Да, но това няма значение. Какъв е цветът на очите ти, на косата?

— Вече наистина ме радваш. Очите ми са сини, почти тъмносини. Косата черна. Казват, че много приличам на баща си, въпреки че може би не съм толкова висок. Но съм по-висок от теб, малка моя, както скоро ще разбереш, когато започнем да излизаме заедно на разходка. Крайно време е да се поразтъпчеш из моите градини. Много са красиви и аз с най-голямо удоволствие ще ти ги опиша.

Тя се отдръпна назад, поклащайки глава отрицателно.

— Не! Всъщност… не съм готова още, не смятам…

Съдейки по глъхнещия й глас. Ричард се видя принуден да й даде право.

— Страхуваш се, нали? Разбира се, това е нормално, но ти не можеш да останеш завинаги в леглото, разчитайки на масажа да предпази мускулите ти от атрофия. На краката ти им няма нищо и трябва да се упражняваш, разбираш ли. Говоря в качеството си на лекар. Ще бъда до теб… ще се почувстваш по-добре, ще видиш.

— Станала съм страхливка — унило рече Джини, съзнавайки, че това е самата истина. Усещаше, че той я гледа, и се чудеше какво ли вижда. Искаше й се да скрие лице в ръцете си, но мъжът ги държеше здраво.

— Скъпа моя, ти изобщо не си страхливка. Премина през много трудности и оцеля, стана по-силна. Няма да позволиш на някаква временна несигурност да те победи.

Вечерта, когато жегата попремина, те излязоха да се разходят в градината. Джини носеше копринена рокля, която, по думите му, била с цвета на очите й. Обута във високи до средата на прасеца обувки, тя внимателно стъпваше по настланата с плочи алея. Във въздуха се носеше миризма на цъфнали портокали и екзотични цветя. Стигнаха до висока каменна стена.

— За уединение — обясни Ричард. И когато тя, сключвайки вежди, попита къде се намират, той й отвърна: — В Мексико.

Мексико… Джини не бе и предполагала, не бе помислила досега. За момент усети, че всичко, дори въздухът около нея, е напълно замрял, сякаш дъхът й бе застинал в гърлото. Мексико… — повтори тя наум и се зачуди дали са в Оризаба или в Кордоба, където след войната малка група южняци бяха основали колония. Някои от тях започнали да отглеждат портокалови дървета… Явно кръгът се затваря — помисли си Джини. В този момент усети, че сдържаните сълзи засмъдяха в очите й при спомена за неща, за които избягваше да мисли. Многократно се бе сбогувала с Мексико… и все се завръщаше. Дали това не бе съдба?

Все пак някак успя да запази самообладание и продължи да върви редом с Ричард, който я държеше здраво за лакътя. Не биваше да му дава да разбере, че думите му са я разстроили.

— Уморена ли си, любов моя? Да се приберем ли в къщата?

Джини кимна в знак на съгласие. От необичайното упражнение я боляха всички мускули. Какво пък, след като с мили бе вървяла неуморно — босонога и дрипава, — след като бе танцувала с усещането, че се слива с музиката, и може да не спре с часове… Толкова бе обичала да танцува… но не благоприличните валсове, кадрили и шотландски танци, така популярни в цивилизованите салони, а земните селски танци на Мексико, които се танцуваха под небето. Струваше й се, че гледа назад към някаква друга жена — една пламенна циганска душа, която не би се спряла пред нищо, за да вземе своето, да си върне желания мъж. Да, тогава все още вярваше в щастливия край. Неканена, мисълта проблесна в съзнанието й, носейки горчивина. Дори Стив да ме е обичал някога, или поне желаел, сега не би могъл. Стив харесваше сладки, весели и непорочни жени. Веднъж вече безмилостно я бе превел през ада, за да я излекува от пристрастеността й към опиума. Не би пожелал сляпа жена, а и тя не искаше той да научава за случилото се с нея.

Облегна се на отзивчивата и силна ръка на Ричард, правейки опит да си го представи — да запълни съзнанието си с неговия образ, така че да не вижда нещата, които би искала да прогони от там. Стив и Соня. Стив и Франческа ди Паоли. Ана дос Сантос… Не, това й стигаше и тя отказа да се тормози повече.

По-късно, след вечеря, Ричард както обикновено дойде в стаята й и освободи сръчната прислужница, която й помагаше да се съблече. Винаги идваше да я види, а понякога присядаше до нея, докато заспи. Четеше й, разказваше й за своите пътувания по цял свят и понякога масажираше ходилата и прасците й с леко ароматизирани масла, които винаги я сгряваха.

Тази вечер Джини изглеждаше неспокойна и някак променена. Въпросите й бяха несвързани и неуверени като на прохождащо дете.

— Ричард Ейвъри, защо не съм те срещала преди? И защо е била тази тайнственост? Имам предвид кораба, където бях с Андре, а ти си ме наблюдавал с бинокъла си…

Вместо да се подразни и да стане рязък, той й се усмихна.

— Значи си забелязала? Имах възможност да те наблюдавам и в други случаи. Веднъж в Насау, когато неблагоприлично реши да се изкъпеш в хубавото басейнче с водопад. Спомняш ли си?

Джини си пое рязко въздух:

— Да, но…

— Да отговоря ли и на останалите ти въпроси? Не, не съм искал да се превръщам в мистерия, но се стремях да избягвам тълпите и досадните въпроси. Наричаха ме отшелник и може би съм такъв. Както и да е, занимавах се с едно изследване за някакъв вестник, което бях обещал на един виенски колега. Така че, както разбираш, не желаех да ме безпокоят. Но ти ме разсейваше, сърце мое — всъщност, намирах те неустоима. Ето защо продължих да те следвам, болен от любов. И се радвам, че те открих в катедралата оня ден.

— Аз също се радвам и мисля, че трябва да ти простя за… за това, че си ме наблюдавал, когато съм мислела, че съм сама. Но кажи ми защо настояваш, че сме… че съм твоя съпруга?

— Може би защото много искам да е така — гласът му звучеше почти хлапашки и Джини го усети как се навежда, за да докосне леко ръката й.

— Освен това трябваше да им кажа нещо — на добронамерените власти, които настояват за паспорти и други подобни формалности. Най-лесно бе да обявя, че сме женени… Дори и нещо повече — струва ми се, че е истина. Някой ден ще ти обясня, обещавам. Когато си готова за това.

— Бих искала да мога да видя лицето ти — въздъхна тя. — По него бих отгатнала…

— Дали лъжа или не — довърши той нежно и поднесе ръката й към устните си. — О, прескъпа моя, слушай гласа ми, докосвай лицето ми и така ще знаеш кога то се променя. В миналото многократно си била наранявана от лъжи и измами. Но аз се кълна, че не бих те наранил или измамил съзнателно. Обичам те, откакто за пръв път те зърнах, но дори и преди това. Ние сме се познавали и обичали много пъти преди, и отново ще бъде така. Мислиш, че съм луд ли?

— Не — в гласа й прозвуча съмнение, което тя се опита да скрие. — Но разбирам, че има много неща, които трябва да ми обясниш.

Тогава Ричард започна да й говори. Гласът му бе нисък и успокояващ. Силен, какъвто го помнеше от нощите, когато проникваше през воала на замъгленото й съзнание. Това бе мъжът, спасил живота й, мъж, който я обичаше всеотдайно и който вярваше, че срещата им е била предопределена.

Тази нощ Ричард Ейвъри не я остави да спи сама както обикновено — люби я с думите, а след това с ръцете си — нежни и любопитни, също и с устни… А когато Джини се почувства като лира с изопнати до скъсване струни, вибрираща от желание да му се отдаде, той я взе. След това легна до нея, притискайки я крепко и нежно до себе си, докато и двамата заспаха.