Розмари Роджърс
Загубена любов, последна любов (21)

21

Много скоро след като акостираха в неприветливото пристанище Нуевитас, уморен от добросъвестната охрана, уморен от разговори, Стив реши да се отърве от прекалено услужливия лейтенант Де Марко и хората му. За съжаление лейтенантът бе на друго мнение. Бе се свечерило, в целия Нуевитас не можеше да се намери почтена странноприемница или хотел, само публични домове, а и на посетителите и чужденците не им бе разрешено да пътуват за Камагуа нощем, при това сами.

— Не, не, господине. В никакъв случай. Навсякъде са плъзнали проклетите бунтовници, дори в градовете. Освен това в щаба очакваме новини от дядо ви, господин Алварадо. Дадени са инструкции, нали разбирате, да се поддържа постоянна връзка с господина. Мерки за сигурност, нали разбирате. Така ще научите къде точно може да бъде открит дон Франсиско, а утре ще уредя въоръжен ескорт за вас.

Задаваше се буря, из въздуха прехвърчаха пръски дъжд и това охлади желанието на Стив, още повече, че упоритият младеж му бе обещал така необходимата информация. Поблагодари, усмихвайки се любезно.

Още една нощ — помисли си той. Прилежният му ескорт не забеляза леката му язвителна усмивка при спомена за времето, когато не би си позволил такова закъснение. Бе станал по-предпазлив. Нямаше смисъл да бърза и то сам, в нощ като тази, в чужда и непозната страна. Ана бе по-скоро претекст за пребиваването му тук, отколкото негов водач, но той сякаш не бе проумял все още, че се бяха погрижили да ги разделят. В крайна сметка разбра защо ги бе изненадал, приемайки с охота неубедителните им аргументи да не си вземе довиждане с така наречената си „съпруга“. Във влажната нощ, на фона на трополящи копита и безцелно дрънкане на китара, пред тях лениво блещукаха светлините на града. Не след дълго се намериха пред стените на казармата. Разнесе се вик на часовой.

— Ето, пристигнахме — с ненужно твърд глас рече лейтенантът. — Казармата не е голяма, но поне офицерските помещения са достатъчно чисти и винаги има на разположение една-две стаи. По принцип има и охрана. Така че, господине, нека се скрием от този проклет вятър. Една — две чаши вино ще ни дойдат добре, надявам се.

По-късно през нощта заваля като из ведро. Бурният порой правеше локви по пода, а във въздуха се носеше миризмата на зажаднялата за дъжд земя. Възможността да остане сам и да обмисли всичко, което бе научил, бе добре дошла за Стив. Както го бе уверил лейтенантът, имаше топла, силно подправена храна и евтино червено вино… и дори млада, доста сносна и здрава жена да му топли леглото.

За щастие тя заспа веднага щом му се насити. Стив лежеше с ръце под главата си, заслушан в равномерното й дишане, докато бурята отвън постепенно утихваше. Ако всичко вървеше добре, утре щеше да е на път за Камагуа с обещания ескорт. А след това…

Явно Стив не бе единственият, който се интересуваше от дон Франсиско, и може би затова Хулио Зулета се бе показал толкова услужлив, изпращайки го тук. До това заключение Стив стигна благодарение на твърдоглавия майор, който бе на служба тук. Никой не можеше да знае със сигурност дали дон Франсиско е бил заловен от бунтовниците, дали бе техен заложник… или предан симпатизант и поддръжник на тяхната кауза.

Майорът се бе опитал да бъде тактичен:

— Наредиха ни, разбира се, да отделим специално внимание на господин Алварадо, така да се каже — той настоя да не се използва титлата му… но това със сигурност е изключително деликатен случай. Както и сам вие потвърдихте, разполагаме с писма, писани от ръката на дон Франсиско. Но прави впечатление колко къси и лаконични са тези писма. Той е в района на бунтовниците и аз нямах никаква възможност да изпратя отряд, който да го открие. По този начин бих застрашил не само живота на хората си, но и неговия. А всички те са въоръжени, начело с оня закоравял размирник Аграмонте. Разбирате ли положението ми?

Стив разбираше. Както разбираше и своето собствено положение. Бе изпратен, разбира се, за да открие дядо си. Да го намери и отведе, преди да е създал проблеми на испанското правителство.

За нещастие нито генералът, нито дон Хулио Зулета имаха представа за магарешкия инат на дон Франсиско Алварадо, който винаги настояваше да действа както сам той реши. Стив се смръщи мрачно в тъмнината, спомняйки си многобройните спречквания с дядо си. Дали бе довел със себе си и своя телохранител Хаим Перес? Немногословната му кореспонденция от преди няколко месеца, получена от Стив в Ню Орлиънс, казваше твърде малко, освен че ще остане в Куба, за да движи сам собствените си работи. Невъзможно бе тези работи да включват въвличането на дон Франсиско във въстание срещу испанското правителство. Поне на Стив му се щеше да вярва в това.

Загледан в тъмнината, той се улови, че мислите му отлитат в друга страна, в друго време, където самият той бе бунтовник и размирник — не само в очите на френското правителство на Мексико, но и в тези на дядо си. Дон Франсиско винаги бе поддържал авторитета на законното правителство и, сам бидейки испанец, нямаше съмнение в това, на чия страна биха могли да бъдат симпатиите му. И все пак… Защо не съм знаел, че има имоти в Куба. Би трябвало да го е споменавал. Стив не стигна до никакво заключение. Момичето до него се размърда, въздъхна, бутайки го със закръгления си задник, и той почти механично започна да гали влажното й, жадно тяло. Утрото щеше да дойде скоро, а с него и отговорите на въпросите, които си задаваше. Сега бе вечер и, след като не можеше да заспи, имаше по-добро занимание, на което да се отдаде до сутринта. Стив нарочно изключи съзнанието си за всичко останало и се отдаде на мига. През годините, преживявайки ден за ден, се бе научил да го прави.

 

В същият момент, но на друго място, Джини бе измъчвана от кошмарен сън. Сънуваше, че е мъртва и я погребват, а след това я изравят и увиват в черен покров. Увиваха я, увиваха, докато не покриха лицето и дори очите й. А тя си мислеше: Как е възможно да съм мъртва и да разбирам какво се случва с мен? А ако съм жива, защо тогава съм толкова неподвижна и скована? Разпозна идващи много отдалеч гласове. Увита в своя покров, не виждаше никого и не можеше да различи нищо…

— Май се движи!

— Все още е в безсъзнание, не виждаш ли? Във всеки случай не би могла да се движи. Така каза той.

— Винаги лично се уверявай, че до нея има някой. Внимавай много, особено когато я храниш! Не мести главата й!

— Заспи… спи, спи!

Последната дума, произнесена със странен акцент, продължи да отеква в празното й съзнание. Затихна, затихна, докато накрая съвсем заглъхна. И тогава Джини разбра със сигурност, че е заспала и всичко това е сън, от който скоро щеше да се събуди. Поне така си помисли в момента, но след това й дадоха да изпие нещо и сънят й стана много по-дълбок. Не можеше да чува нищо, да мисли за нищо. Превърната се бе в нищо. Колко странно! Да изплуваш близо до повърхността на съзнанието, с бликащ копнеж по свободата, но да си толкова слаб, че да потънеш обратно на дъното, описвайки големи кръгове, чувствайки се безтегловен, въпреки толкова необичайната неподвижност и скованост на тялото си.

Струва ми се, че укрепвам благодарение на този мой покров — мислеше си тя и тази мисъл вече не я плашеше.

Сега дългият сън й изглеждаше приятен, една удобна забрава, но гласовете, които все още чуваше и дори бе започнала да различава, бяха станали по-силни и неспокойни.

— Защо не се събужда? Това нормално ли е?

— Бъди спокойна, виж, помръдна отново. Ще се събуди, когато той реши, че е дошло време за това. Не разбра ли като ти обясниха?

Бяха женски гласове, единият принадлежеше на стара, а другият — на по-млада жена. Понякога долавяше и смътно познат мъжки глас. Струваше й се, че й говори — на нея, а не за нея на други хора. Гласът бе нисък и успокояващ и извикваше във въображението й картини, които я отнасяха далеч от тъмнината и постоянната жажда за въздух под черния покров.

Времето бе спряло — тя просто се носеше и понякога си представяше, че лети, а след това пада, но винаги много бавно и безболезнено. Колко лека се чувстваше! Нито бе трудно, нито неприятно в това небитие. И може би така щеше да е по-лесно, но един ден… Джини неочаквано осъзна, че не бе мъртва, нито полужива, нито дори заспала. Беше будна и някой пееше много нежно, на език, който тя не разбираше, макар че песента звучеше като испанско фламенко, тъжно и плачливо. Но това беше в друга стая. Там, където лежеше тя, цареше катранено черен мрак. Тя бе нащрек — странно усещане, като да се бе скрила, но виждайки и чувайки какво правят другите. Сякаш бе зад стена с пролука — оная стена в Шекспировия „Сън в лятна нощ“. Или може би си беше внушила, че сънува, и всичко това бе наполовина истина. Помислили са я за мъртва и са я положили в черен сандък… Не! — зовеше съзнанието й. — Не, по-скоро бих предпочела наистина да съм мъртва или да сънувам, отколкото да съм погребана жива.

Вероятно бе казала нещо или издала звук. Сърцето й биеше силно, ужасено, но тя не му обръщаше внимание. Изведнъж усети някаква ръка да докосва нейната, а после да я взима. Топли и твърди пръсти леко докоснаха челото й.

— Не се страхувай! Няма от какво! Аз съм тук, както винаги съм бил, както винаги ще бъда! Лежи спокойно, любов моя! Наистина много болна и не трябва да се безпокоиш или да оставяш страха да те завладее, защото болестта ти ще се върне отново. Дръж ръката ми, дръж се здраво, аз няма да те оставя, никога няма да те напусна, сърце мое!

Сигурно отново сънуваше!? Гласът, който чу, бе дрезгав и емоционален, но силен. Някак си усещаше, че е на силен мъж. Пръстите й здраво стискаха неговите. Бореше се да отвори очи, но не можеше. Все още бе толкова тъмно. Защо, защо?

— Не съм… не съм в мазе, нали? Плъховете…

— Не… тихо! Дори не си мисли за такива грозни неща. Не си в мазе, в никакъв случай. В стая си, на удобно легло, поне се надявам, че е удобно. Беше много болна и трябва да лежиш спокойно… да бъдеш много спокойна. Моля те, имай ми доверие!

— В ковчег ли съм? Така ли е? Те… някой мислеше, че съм мъртва и ме погреба жива, нали? Мисля, че си спомням… да, спомням си, че имаше земетресение, бях в църквата и побягнах, но се спънах… нещо падна…

— Не мисли за това. Не се притеснявай от нищо! Чуваш ли? Сега си на сигурно място и за теб се грижат добре. Трябва да почиваш, а по-късно ще ти обясня всичко, обещавам! Ето, любов моя, изпий това.

Тя усети хладния ръб на чаша върху устните си. Топла, успокояваща течност потече по гърлото й като мед. Беше будна, беше будна! Мили боже, защо всичко е толкова черно? Защо й се струваше, че е увита в тъмен покров?

— Не е опиум, нали? Не бих могла да го преживея отново, това би ме убило! Ти лекар ли си? Говориш като лекар… Будна ли съм наистина или това е част от съня?

Тя чу собствения си глас, отлитащ надалеч от нея — какво странно усещане. Утихваше и отслабваше, докато престана да го чува и се усети отново да се носи надолу, надолу и още по-надолу, докато ярката повърхност, която почти бе достигнала, се превърна в мрак и тя отново заспа.

Женският глас прозвуча сърдито:

— Как така ще й кажеш? Изглежда е преминала през много сътресения, а и е била в кома толкова дълго. Ти сам каза, че може да е опасно.

— Скъпа ми сестричке, аз съм лекарят. Не се тревожи. Първо трябва да укрепне, а междувременно, докато спи, аз ще й говоря, ще я подготвям за времето, когато реша, че е готова да се събуди напълно и да приеме истината.

— Ричард, сигурен ли си? Не искам да бъдеш наранен, как мислиш, че тя ще?…

— Знам го. Моля те, довери ми се! А когато децата й бъдат при нея, всичко ще е наред. Инстинктът ми някога да ме е лъгал?

— Не, но… но Ричард, това правилно ли е? Знаеш, че бих сторила всичко за теб. Всичко, което би те направило щастлив, и нея също. Бедното, нещастно, красиво дете! Но тя… мъжът, бащата на тези деца, той има права, има чувства? Не можеш да пренебрегваш такива неща, и, струва ми се, това ме безпокои най-много.

Той се засмя, но бързо придоби сериозен вид.

— Ах, Хелън! Моята умна, чудесна, тъй практична сестричка! Вярвай ми, не пренебрегвам нищо. Най-малко факта, че той, мъжът, за чиито чувства си се загрижила, не се интересува от тези две бедни създания, нито го е грижа за чувствата на жената, за която се е оженил насила. Какъв човек би пренебрегнал жена си, парадирайки с любовниците си пред очите й! Да, спал е дори с мащехата й. А той не си направи труда да отдели време, за да види децата си! Не, той пътува из Куба с младата жена, за която някога бе сгоден. Можеш ли да обвиниш моята възлюбена, че го напуска? Тя не го обича вече, тя ще обича мен. Веднага щом всичко се уреди, ще заминем заедно. Ще бъдем щастливи, а ти, прескъпа и най-разумна от всички сестри, ще ни посещаваш често, нали? Ще ти хареса да бъдеш леля.

Мрачното изражение на жената леко се просветли, макар че тонът й остана горчив:

— Наистина, ти не си вече предишният непрактичен мечтател и аз не съм съгласна да участвам в подобна лудост — отвличането на две невинни деца.

— Но, сестро, отвличане ли наричаш това да помогнеш на една майка да се събере с децата си! Те ще бъдат наши деца. Не е ли наистина твърде удобна тази ирония на съдбата, че във вените ни тече една и съща кръв.