Розмари Роджърс
Загубена любов, последна любов (20)

20

През следващите две седмици Стив Морган на няколко пъти се запита как ли я кара Ана, но след това отново я забравяше. Дон Хулио Зулета, доколкото бе разбрал, беше проницателен мъж, достатъчно цивилизован, за да изпрати Ана обратно при родителите й. Стив си имаше други грижи, за които да мисли, вбесен какво, по дяволите, беше прихванало дядо му.

Дон Хулио, не бе му казал много, а просто намекна за някои неща.

— Дядо ти и аз сме много стари приятели, делови партньори. За пръв път го срещнах в Испания. Не знаеше за това, нали? Добре. Трябва да ми простиш, но преди да си позволя да разговарям откровено с теб, трябваше да се уверя, че наистина си внукът на дон Франсиско — разбираш ли съображенията ми?

Стив хладно отвърна, че разбира. Дон Хулио, доста пълен и оплешивяващ мъж, чиито проницателни и студени очи променяха усмивката му, беше махнал неодобрително с ръка.

— Използвах телеграфа — изключително полезно изобретение! И научих много интересни неща. Млади човече, ти си си създал доста добро име в света на бизнеса — железопътни линии, сребърни мини. Но като оставим настрана твоето напълно естествено желание да намериш дядо си, човек би се попитал, какво те води насам? Куба е страна, разкъсвана от гражданска война.

Стив, долавяйки острия проницателен поглед на своя домакин, бе повдигнал рамене.

— Търся земя. Когато има гражданска война, обикновено има и евтина земя за продан. Земя за производство на захар, на кафе… Разбирам какви са интересите на дядо ми тук. Въпреки възрастта си той все още е доста проницателен бизнесмен. Но бъдете сигурен, господине, че се интересувам единствено от правенето на пари и не искам да създавам малка империя, както преди няколко години опита да стори моят сънародник полковник Критенден.

Дон Хулио се усмихна доволно, поклащайки глава.

— И много мъдро! Жалкото е, че някои други ваши сънародници не споделят разумните ви мисли, господине. Можем само да се надяваме, че правителството ви ще продължи да следва политиката, защитавана от Хамилтън фиш, вашият държавен секретар.

Ако и да се чудеше до какво ли ще доведе всичко това, Стив трябваше още доста да почака. Докато го подканваше любезно да си вземе още от закуската, Дон Хулио се бе поинтересувал за здравето на тъст му.

— Както разбирам е сенатор в Калифорния? Мъж, който също обича да инвестира парите си в много и най-различни проекти. Жалко. Надявам се, че се възстановява бързо.

Ако знае всичко това, вероятно са му казали и, че съм на път към Мексико с Ана… — помисли си Стив мрачно, но лицето му остана безизразно.

— Доста бързо, както разбрах напоследък. Естествено, съпругата ми остана при него.

Беше неестествено да пътува с любовницата си и да я прикрива като своя жена, мислеше си Стив. Но по дяволите, щеше да остави Зулета да си на прави сам заключенията — беше достатъчно умен за това.

За негова изненада по-възрастният мъж избягна тази тема и се върна към дон Франсиско.

— Добре! Но аз наистина възнамерявах да говоря за вашия дядо. Загрижен съм за неговата сигурност — аз самият живея в бунтовна страна и реших да направя някои проучвания. И макар че той се намира в относителна безопасност, може би ще е по-разумно да отидете при него? Мога да ви помогна, ако сте готов да заминете веднага. Лейтенантът, който ви съпроводи дотук, ще замине с войската си по обяд за Камагуа. Сега там е сравнително безопасно, откакто нашият добър генерал успя да се справи с Аграмон — един от бунтовническите водачи, както знаеш.

За най-голяма изненада на Стив, Дон Хулио му показа някои карти, за да подчертае колко нищожно малка е територията, контролирана от така наречените бунтовници. Испанските войници бяха дисциплинирани, с много добра организация. Захарната реколта от миналата година бе рекордно голяма, независимо от междуособиците.

Чудя се защо ли ми казва всичко това? Стив се запита какво прави още тук. Порази го мисълта, че вече има почти цялата информация, която искаше Бишоп. Но въпреки това умът му препускаше и той усети топлите вълни, които го заливаха винаги, когато се изправяше пред някакво предизвикателство или опасност. Знаеше — още преди Дон Хулио да бе свършил с малката си реч (а не беше ли това и урок?), — че щеше да замине за провинцията Камагуа, за да намери дядо си и, между другото, да разбере какво точно става в Куба.

— Най-бързият и безопасен път до Камагуа е по море. В Карденас има кораб, който чака войниците. На него ще бъде качен и голям товар с ром — произведен тук, разбира се. И така — късмет! Напомни на дядо си за мен и му кажи, че ще бъде чест за мен, ако мога да направя нещо за него.

Сеньор. Зулета, необикновено отзивчив, и с такава власт навсякъде, бе оставил Стив озадачен. Въпросът продължаваше от време на време да тревожи ума му. Не беше ли неговият домакин прекалено услужлив? И каква ли тайна се криеше зад усмивката му? Проблемът беше, че Зулета имаше предостатъчно време, докато той, Стив, стоеше в този бавен плавателен съд с широк корпус, който сякаш се влачеше през моретата, вместо да ги прекосява. Испанският лейтенант, досаден млад мъж на име де Марко, прекарваше времето, когато бяха заедно, в разговори или за жестокостите, извършени от бунтовниците, или за испанските победи. Перчеше се, че бил мъж, венчан за кариерата си… Когато Стив се уморяваше от дългите му безсмислени анекдоти, учтиво се извиняваше и се качваше горе. Взираше се в хоризонта, а понякога зърваше по-бърз кораб, който величествено ги подминаваше с обичайния поздрав. Веднъж в далечината видя платно, може би на „Лейди Лайн“.

Точно тогава без предупреждение изплува споменът, който беше прогонил в най-отдалечените кътчета на съзнанието си. Джини — зеленооката вълшебница, която някога му бе принадлежала. Виржиния Брандън Морган, неговата жена. Или вече бе успяла да стане неговата бивша жена? Мътните я взели! — прокле собствената си дебелашка арогантност. Наистина ли искаше такава жена, каквато се бе опитал да я направи? Джини трябваше да е тук с него, не Ана. Джини, която дори когато го вбесяваше толкова, че да му се прииска да я удуши, никога не бе го отегчавала. Никога не го оставяше да я приема просто като даденост. Единствената жена, която бе допуснал отвъд своята защитна стена. Дяволите да го вземат, не можеше да я прогони от ума си. Влудяваща и предизвикателна още при първата им среща, тя си бе останала такава…

Като ругаеше тихо под носа си, Стив се отдалечи от парапета. Проклета да е, горделивата, упорита малка вещица! Веднага след като приключеше с работите си тук, щеше да замине направо за Мексико, и за бога, най-добре за нея щеше да е, ако си бе там и го чакаше! Все същото — дори когато си казваше, че трябва да прогони Джини от мислите си, съзнаваше, че не е по силите му да се справи с нея! Стив скърцаше със зъби от яд и при най-малкото забавяне и му се искаше да го оставят сам да управлява това корито. Със сигурност би постигнал по-добра скорост от капитана — възрастен мъж, който отдавна трябваше да се е пенсионирал. Две седмици вече, а те все още не бяха достигнали до Порт Нуевитас. Вече би трябвало да са там… но не бяха. За съжаление, въпреки че при най-малка заплаха от буря щяха да бъдат допуснати във всяко пристанище по крайбрежието, нямаше да им разрешат да слязат на брега. Всичко това караше Стив да си мисли с ирония, че може би Хулио Зулета се опитваше да му даде урок по търпение или съзнателно го отклоняваше от пътя. Каквито и да бяха подбудите на този човек, Стив нямаше избор и не му оставаше нищо друго, освен да чака.

 

Ана Дос Сантос също чакаше. Не знаеше точно какво, но можеше да го почувства. Като животинче, хванато в капан, очакваше най-лошото. Нож или куршум, тя усещаше, че й се готви нещо, нещо лошо. Бе изпаднала в истерия, точно както очакваше циничната Мария Фелипа. Изнурена, тя се люшкаше между ужасната омраза към Стив, който я бе изоставил така безчувствено в ръцете на тези прекалено любезничещи хора, и откровената паника от факта, че бе съвсем сама.

И когато лекарят си отиде, в стаята влезе Мария Фелипа, сурова и горда, и заговори напористо:

— Съжалявам, че трябва да бъда толкова откровена, но жените като теб карат мъжете да се навъртат около тях. Той не се е оженил за теб, преди да те доведе тук като своя… компаньонка, нали? Нито пък, обзалагам се, ти е споменавал нещо за женитба. А?

В отговор на приглушеното ридание на Ана по-възрастната жена изсумтя презрително:

— Сигурна съм, че не е. А така ти подби собствената си цена, съгласявайки се да го придружиш като негова любовница. Защо си изненадана от това, което се случи? Достатъчно съм видяла, за да знам, че мъже като него захвърлят всичко, придобито без усилия, веднага щом се отегчат. Пфу! Ако имаш нужда от мъж за леглото си, защо не вземеш някой по-стар, който ще се отнася добре с теб?

— Престани! — извика в изблик на справедлив гняв Ана, отърсвайки се от самосъжалението си. — Как смееш да ми говориш така, особено когато съм принудена да стоя под твоя покрив? Ти винаги си ме мразела — да не мислиш, че не знаех. Всичко е заради Алонсо, защото се ожени за мен…

— Глупачка! Да не си мислиш, че Алонсо сам те избра за съпруга? Баща му — той го направи заради зестрата ти. А що се отнася до твоя Алонсо — това глупаво плямпало! Наистина ли си въобразяваше, че го искам? О, не, мила моя, съвсем не. Ако съм още сама, то не е заради външността ми, а защото сама избрах да бъде така. Исках да съм господар на собствената си съдба. С парите на баща ми мога да имам за съпруг всеки мъж, когото избера, и да го притежавам. О, как презирам глупостта — и мъжката, и женската!

Мария Фелипа й хвърли един последен отвратен поглед и напусна стаята. Следващия път, когато разговаряха, Ана беше тази, която преглътна гордостта си и подхвана разговора.

— Предполагам, че си права — въздъхна тя. — За мъжете, искам да кажа.

Като събра всичките си сили и умения, Ана бе твърдо решена да предразположи Мария Фелипа, без значение какво щеше да й коства това. А и в края на краищата наоколо нямаше друга жена, с която да си говори. Дон Хулио постоянно беше навън, или се затваряше в кабинета си със своите надзиратели. Ана се отегчаваше да смърт. Трябваше да се махне оттук, но как щеше да си тръгне и къде да отиде? Ана въздъхна отново:

— Надявах се, че Естебан ще ми помогне да реша какво да правя с плантациите. Разбира се, аз не мога да ги управлявам сама. Но свекърът ми ме накара да обещая да не продавам земята на човек, който не е от семейството, така че какво ми остава?

— Сега говориш малко по-разумно — каза Мария Фелипа. Както обикновено, тя пушеше една от своите пурети, направени специално за нея във фабриките на баща й. Изглежда се забавляваше от ролята си на настойница, поне засега. Димът се извиваше на дълги спирали из стаята и достигаше ноздрите на Ана.

— Аз наистина не разбирам, защо не можеш сама да ръководиш плантацията. Но ти сигурно ще я съсипеш, така че няма смисъл. Ако бях на твое място, щях да се огледам за някой мъж. Това е твоят начин, нали? Мъж, който да ти бъде опора, някой, с когото да те виждат хората все пак.

— Но… — Ана се опита да протестира, обаче другата я сряза:

— Няма значение. Сигурна съм, че ще се намери някой. Баща ми очаква посетител, който трябва да пристигне всеки момент — изключително привлекателен и елегантен млад мъж, точно какъвто ти трябва. Прилича на бившия ти любовник. Разкажи ми нещо за жена му.

— Какво… кой…?

— Моля те, няма нужда да заекваш. Помолих те да разкажеш нещо за госпожа Морган.

Сякаш мощен поток разби някаква преграда в Ана и тя най-сетне можеше да се освободи от част от трупаната с години омраза. Говореше за Виржиния Морган, за Джини Брандън — за произхода й, за лошата й слава, за неприкритите й скандални афери с други мъже. Разказваше за бащата и мащехата на Джини и за скандала, избухнал пред шокираната общественост на Ню Орлиънс точно преди Стив и Ана да напуснат града. Когато млъкна, Ана дори не се запита защо Мария Фелипа й бе задала този въпрос. Всичко, което имаше значение, бе, че се чувстваше по-добре. Много по-добре!

По-късно, когато Мария Фелипа с усмивка предаде на баща си наученото от Ана, той също се усмихна:

— Не знам какво бих правил без теб, дъще. Ти си много повече мое дете от онези мързеливи синковци! — той се изкиска. — Добре, добре! Очаквам, че, когато пристигне гостът ни, да научим повече. Много се радвам, че се е досетил къде може да ме намери по това време на годината. Той е доста находчив и интелигентен млад човек. Заслужава си разточителните суми, които му плащам. Когато бъде готов да замине за Хавана, бих могъл да го помоля да придружи госпожа Дос Сантос до тях.

— Тя е глупава, отегчителна жена. Бе цяло мъчение да се опитвам да водя разговор с нея. — Мария Фелипа повдигна рамене и се опита да скрие удоволствието от комплимента на баща си — той рядко правеше такива.

— Сигурен съм, че в Хавана ще открие друг покровител, ако господин Делери не я намери достатъчно забавна.

Андре Делери, който бе слязъл в Мотанзас, пристигна в плантацията Алава в края на седмицата, за най-голямо удивление на Ана дос Сантос.

Защо, в края на краищата, тя трябваше да се бои от този мъж? Не бе сторила нищо… бяха я използвали като пионка. Не, сега Стив Морган бе този, който трябваше да внимава, особено с мъж като господин Делери. Той си го заслужава — помисли си Ана. — Нека сам се оправя! В края на краищата имаше много неща, които тя не бе посмяла да признае пред Мария Фелипа. Не, можеше да го стори, без да изобличи самата себе си. Но може би този Делери, който съвсем скоро трябва да е бил в Ню Орлиънс, щеше да има по-прясна информация.

Ана се погледна в огледалото, реши, че изглежда чудесно и започна да се приготвя за вечеря и за срещата с Андре Делери, който, доколкото си спомняше тя, бе доста симпатичен мъж. Не беше ли той човекът, когото онзи нещастен сенатор Брандън предизвика на дуел? „Мъж, обречен да бъде опасен…“

Някога, в доброто старо време, така бяха говорили за Естебан. Тези думи важат с пълна сила за Андре Делери — реши Ана, докосвайки леко устните си с ружа. Усмихна се на себе си: — Любопитна съм да разбера що за човек е той, независимо дали ме харесва или не. Това би било добър начин да отмъсти на мъжа, който я бе оставил тук, без да се сбогува или дори да остави съобщение. Да направи този Делери свой любовник? Защо не, може дори да я придружи обратно до Ню Орлиънс, което бе за предпочитане пред хасиендата на родителите й в Мексико. Надяваше се, че Естебан ще я последва — щеше да й достави невъобразимо удоволствие да го заплюе в арогантното лице и да му каже, че не иска да го вижда никога повече.