Розмари Роджърс
Загубена любов, последна любов (19)

19

Бе настъпил най-горещият сезон на годината и вече наближаваше времето за събиране на тръстиковата реколта. Тогава големите фабрики за производство на захар започваха да работят денонощно, а гъстият сладък сироп се стичаше през фуниите, за да се превърне в ценните бели кристалчета, които после биваха опаковани в големи кутии от вносен дървен материал. Под фуниите за оттичане, щяха да бъдат поставени големи бъчви за недоброкачествената захар. Тежки миризми щяха да изпълват горещия, застоял въздух — ароматът на сироп, на тъмната изобилна меласа…

През този сезон разглезените дъщери и съпруги на плантаторите обикновено не посещаваха именията, предпочитайки по-прохладен климат. Много от тях, като семейството на Хулио Зулета, едва познаваха къщите си в плантациите. Те предпочитаха да живеят в града, където винаги можеше да се напазарува и да се намери някакво забавление, както и да се попадне на някое вълнуващо преживяване. Само най-голямата дъщеря на дон Хулио, която така и не се бе омъжила, следваше навсякъде баща си и изпълняваше домакинските задължения. Слаба, суха жена, тя се чувстваше съвсем на място в този мъжки свят, в който бе израснала и който никога не бе напускала. Сядаше някъде отстрани, с четвъртито платно за бродерия, неизменно поставено в скута й като претекст, макар че никой никога не я бе виждал да направи дори един-единствен бод. Говореше се, че Мария Фелипа знае за производството на захар и политиката толкова, колкото всеки мъж. „Жалко — казваха, — че не се е родила мъж.“ Имаше дори превъзходен вкус за цигари и вино. Посетителите в дома на Хулио Зулета винаги можеха да разчитат на изискано сервирана храна. И най-дребният детайл беше обмислен и на мястото си.

Въпреки това посетителите не бяха нещо обичайно през сезона, когато се прибираше реколтата. Зулета, който до голяма степен бе свикнал да се доверява на дъщеря си така, сякаш му бе син или доверен съдружник, се чувстваше задължен да й обясни защо бе поканил тези хора да прекарат известно време с тях.

— Наистина ми се иска да доставя удоволствие на генерала и да задоволя собственото си любопитство. Може би ти трябва да разбереш нещо от жената, скъпа моя? Тя беше женена за най-младия от братята Дос Сантос, помниш ли го? Необуздан момък, който преда време направи предложение на сестра ти, но, разбира се, аз не исках да оставя Инохенсия да се омъжи за такъв нехранимайко като него. Времето доказа, че съм бил прав, нали?

Мария Фелипа седеше тихо с бродерия в скута си, наблюдавайки баща си. Той се приближи до прозореца и застана там, вперил поглед навън за известно време, сякаш беше забравил за какво говори. Но тя, разбира се, го познаваше добре. Баща й просто събираше мислите си. Кафявите й очи просветнаха. Баща й беше най-умният мъж, когото познаваше — достатъчно бе само да си спомни откъде бе тръгнал и какво бе постигнал. Сега той беше най-богатият и влиятелен човек в цяла Куба, особено след като онзи глупак Мигел Алданя така открито подкрепи бунтовниците. Сега Алданя бе изпратен в изгнание и живееше в студения Ню Йорк, в Съединените щати, а чудесният му дворец в Хавана бе изгорен от разярената тълпа. Докато баща й… ах, той от самото начало бе разбрал какво щеше да се случи и на чия страна да застане. Тънките й пръсти смачкаха бродерията. Той й се доверяваше — да, говореше пред нея по-свободно, отколкото пред братята й, които прекарваха повече време в преследване на любовниците си и в игра на комар, отколкото в грижа за плантациите. Само да се бе родила мъж…

Дон Хулио запали отново цигарата и замислено се намръщи.

— А що се отнася до другия ни гост — той е доста загадъчен. Оженил се за вдовицата Дос Сантос и я направил сеньора Алварадо — така ни казаха. Сега са на път към нейната плантация, която възнамерявали да разгледат.

— Това запуснато място!

Мария Фелипа пое дълбоко въздух, а лешниковите й очи проблеснаха. Когато уловеше този поглед, баща й винаги се изпълваше с чувство за вина, че я беше оставил стара мома. Трябваше да я омъжи… само да не бе толкова непреклонна! Непрекъснато се ровеше в счетоводните книги и, решена да разбере как той ръководи бизнеса си, го обсипваше с въпроси. В началото беше търпелив, дори малко се забавляваше, шегуваше се с нея, с надеждата синовете му да се засрамят. Но не след дълго бе започнал да разговаря сериозно с Фелипа и освен него сега тя беше единственият човек, който наистина се интересуваше от работата в плантацията.

— Та те дори нямат собствена фабрика! — Мария Фелипа говореше разпалено, приведена леко напред в стола си. — Ако не беше така любезен да им разрешиш да изпращат тръстиката си тук…

Дон Хулио махна с цигарата си:

— Добре, добре — това е една доста отдавнашна уговорка. Ти знаеш, че съм човек, който държи на думата си. Но аз искам внимателно да наблюдаваш това приятелче Алварадо. Неговият дядо, дон Франсиско, е един от най-богатите мъже в Мексико — разбрах, че е съдружник в едно от именията на кралицата майка, а също така притежава и половината провинция.

Зулета многозначително замълча. Дъщеря му кимна, присвивайки устни, и продължи да се взира в лицето му.

— Някога беше собственик на плантация за кафе — един от най-богатите. Отскоро внася добитък от Флорида, а също и от Мексико. Опасна територия, особено в тези размирни времена. Проклетите бунтовници са навсякъде. Ето защо, когато самият дон Франсиско се озова в Хавана и пожела по-сигурна охрана, убедих моя приятел, губернатора, да му я осигури. Дон Франсиско има значителни интереси и в Испания. Неговата благодарност към мен може да се окаже от полза, нали?

Усмивката на Мария Фелипа се беше превърнала просто в свиване на тънките й, безкръвни устни. Когато се усмихваше, заприличваше на баща си. Нейният пъргав ум вече се опитваше да разбере какво си бе наумил той, канейки внука и наследник на дон Франсиско да ги посети заедно със съпругата си. Ако наистина беше такава. Без съмнение баща й бе предприел някои проучвания по телеграфа — това толкова полезно изобретение! А междувременно тя щеше да се погрижи гостите да се чувстват удобно, отлагайки заминаването си толкова дълго, колкото бе необходимо. Баща й беше по-умен от всеки друг, изключителен мъж, който гледаше далече в бъдещето. Ето защо бе придобил власт дори и над губернаторите, които идваха и си отиваха. Затова и поддръжниците на правителството в Испания не смееха да му се противопоставят. Нима онзи глупак Прим, опитал се да предостави част от бизнеса с маслини на бунтовниците, не бе изпитал това на свой гръб?

Сега, тъй като не искаше да губи време, Мария Фелипа се изправи, шумолейки с черната си, широка и старомодна пола. Беше ги чула да казват, че изглеждала като гувернантка, като прислужничка. Тези празноглави жени, които се интересуваха само от своите прически и дрехи. Мъжете поне оценяваха ума й. Хората от обкръжението на баща й я уважаваха и дори понякога се съветваха с нея… Тя хвърли бегъл поглед към неясното си отражение върху една от остъклените рамки на картините и след това бързо отмести очи. Външността е нещо преходно.

— Предполагам, че е по-добре да отида и да поговоря със слугите. Трябва да пристигнат всеки момент, нали? Аз ще се погрижа за всичко, татко.

Бе възнаградена с широка усмивка и с облекчението, което се четеше в погледа му.

— Зная, дъще, че винаги мога да разчитам на теб.

 

Въпреки влажната, тежка горещина на изпълнената с цветни ухания нощ, ръцете на Ана бяха студени и трепереха. Тя прехапа устни, за да им придаде цвят. Седеше изправена в леглото и когато Стив се прибра, лампата все още светеше, сякаш й носеше успокоение. До нея лежеше отворено томче с кожена подвързия. Бе го захвърлила там, отегчена от четенето. Но какво правеше все още будна? Беше се оттеглила преди около два часа под претекст, че е преуморена от пътуването.

Стив сбърчи чело не особено разчувстван. Надяваше, че тя не се разболява. Господи, какво ставаше с нея? Задето бе закъснял ли се цупеше? Още първите й думи, изречени в припрян шепот, го накараха да пристъпи към нея, а устните му да се втвърдят.

— Какво, какво те питаха? О, господи, Естебан нали беше внимателен? Бях забравила за това, докато не я видях — съсухрена стара вещица, която ме гледаше с тези свои странни очи. Те могат да бъдат опасни, могат да ни убият и никой няма да разбере. Защо, мислиш, няма други гости? Защо сме единствените. Страх ме е.

— Тихо, Ана! Ако изпаднеш в истерия, ще ми се наложи да те зашлевя и ще трябва да даваш обяснения за белезите, които ще оставя по лицето ти, разбираш ли ме? Сега се стегни и ми кажи какво, по дяволите, те тормози. Господи, само преди няколко часа се радваше, че ще дойдем тук!

Гласът му бе нетърпелив, без капчица състрадание или разбиране. Видяла очите му заплашително да потъмняват, Ана изхлипа тихо и бързо пъхна кокалчетата на ръцете си в устата, сякаш бе дете. О, защо Естебан не можеше да разбере? Той не познаваше тези хора като нея. Да, беше се почувствала много щастлива от оказаната им чест. Самият генерал лично й бе предал позлатената покана. Преди да пристигнат тук не бе мислила за нищо друго, освен за мъжа до себе си, за приключението, в което се бяха впуснали и което щеше да ги свърже завинаги. Тази вечер лъскавата тъмнокафява коса на Ана падаше свободно по гърба й. В нея бе вплетена кадифена панделка, която й придаваше почти детински вид. Сега големите й очи бяха пълни със сълзи и Стив раздразнено въздъхна. По дяволите, нищо нямаше да постигне, ако започнеше да се кара с нея сега. Бяха отишли доста далече и не биваше да се отказват, преди да е разбрал причините за неочакваното гостоприемство, оказано им от господин Зулета. Вероятно най-добре щеше да бъде, ако успееше да разбере какво точно бе разстроило Ана.

Той каза внимателно, насилвайки се да говори спокойно:

— Виж, прощавай, че така се нахвърлих върху теб и то точно сега, но все още настоявам, че не е време да изпадаш в истерия. По-добре се успокой и ми кажи защо така внезапно се изплаши. Тук навярно и стените имат уши… или пък отворените прозорци… — многозначителният му поглед, обърнат към засенчения от една стара липа прозорец, така изплаши Ана, че тя зашепна. Но след известно време, когато Стив загаси светлината и легна до нея, вземайки я в прегръдките си, се почувства по-добре, по-защитена. Естебан нямаше да позволи да й се случи нещо лошо. Беше й го обещал още от самото начало, нали така?

— Не съзнавах, че тя ще бъде тук! Трябваше да се досетя, нали? Тя е като сянка на баща си и има сърце от камък! Когато Алонсо умря, о, господи, още мога да си спомня лицето й на погребението. Носеше воал, но под него се усмихваше. Нарочно ми позволи да видя, че се усмихва. Поднасяйки съболезнованията си — съболезнования! — в гласа й имаше неприкрита радост. Стисна ръцете ми толкова силно, че чак ги насини. Искаше Алонсо за себе си. Той сам ми го е казвал. Но той направи предложение на нейната по-малка сестра Инохенсия, вместо на нея, и Мария Фелипа накара баща си да го отхвърли. След това тя никога не му прости, макар че се познаваха от деца.

От нетърпение да разкаже всичко, думите й се сливаха една с друга.

— Ана…

— Не, моля те, моля те, Естебан! Нека ти разкажа всичко, така както аз виждам нещата! Трябва да разбереш що за хора са те. Знаеш ли, говори се, че дон Хулио е платил за убийството на Прим в Мадрид? Властта и влиянието му се простират до там. Нещо повече — дори до Съединените щати, сам видя това. Онзи куршум, който рани тъста ти, бе предназначен за мен. Спомняш ли си, когато разговорът на вечеря се завъртя около телеграфа и ползата от него? Тя гледаше към мен, към двама ни. Аз знам какво имаше тя предвид, Естебан. Представи си, че въпреки всичко са разбрали, че не сме женени?

— Защо си губиш времето в празни догадки? Ако са разбрали, да вървят по дяволите! Аз просто пазя доброто ти име, казвайки, че сме женени.

— Но тогава те ще се чудят защо сме тук.

— Вече им казах защо.

Нетърпението отново прозвуча в гласа му. Искаше му се Ана да престане с трескавото си безпокойство.

— Тук съм по бизнес и това е всичко, което знаеш. Разтревожен съм за дядо си. И това, по дяволите, е самата истина. Или разглеждам твоята плантация, за да я купя. Защо просто не си държиш красивите очи отворени и не си затваряш устата? Остави на мен да търся отговор на въпросите.

Сега, когато започваше да опознава този мъж и настроенията му, Ана се предаде, леко огорчена. Тя малко се страхуваше от него — никога не можеше да бъде съвсем сигурна какво да очаква от Стив. Но той беше онова, от което се нуждаеше — силен мъж, привлекателен, великолепен любовник и невъобразимо богат. Той трябваше да стане неин съпруг!

Ана остави ефирната нощница да се разтвори и се изви с тялото си срещу неговото, притискайки гърди към голия му гръден кош. Тя знаеше как да му достави удоволствие — онази кучка, неговата жена, не можеше дори да си мечтае да го направи толкова щастлив. Дишането й започна да се учестява, когато ръцете му грубо я сграбчиха. О, Ана обичаше той да се държи с нея като с уличница!

През останалата част от нощта беше лесно да смени страховете с наслада. Но сутринта Ана дос Сантос се събуди отново с тях. Стив беше станал рано и когато тя отвори очи, него вече го нямаше. Къде ли беше? А робинята, която бяха изпратили да й прислужва, в отговор на въпроса й само поклати глава, преструвайки се — както реши Ана, — че не знае нищо. Глупавото й изражение се смени с лека изненада, когато госпожата пожела да вземе вана. Това беше нещо, на което Стив особено държеше — това непрекъснато къпане. Кубинските жени нямаха този обичай и понякога Ана предпочиташе просто да се изтърка с навлажнена хавлия, но в този случай къпането й даваше време за размисъл. Не искаше да се среща с Мария Фелипа, с тези нейни проницателни очи и остър, язвителен език. Може би ако се позабави, до обяд Стив щеше да се е върнал.

Ана продължи да се кисне в медната вана, която и бяха донесли. Най-накрая, когато водата съвсем изстина и пръстите й се сбръчкаха, тя позволи на мълчаливата робиня да подсуши треперещото й от студ тяло. Трябваше вече да се е върнал. Може би изобщо не беше напускал къщата. Може би вече я очакваше заедно с техния домакин.

— Какво ще облече госпожата?

— Роклята с цвят на кехлибар, да, тази.

Това бе една от най-хубавите й дрехи — по-подходяща за града, разбира се, но й се искаше да изглежда колкото е възможно по-хубава. Това щеше да й даде самочувствие.

На вратата се почука. И изведнъж настроението на Ана бързо се вдигна като живак. Най-накрая се бе върнал.

— Влез! — извика тя и изведнъж си спомни, че Естебан не би чукал. Той щеше да влезе безцеремонно, сините му очи щяха да потъмнеят, като я видеше гола, с порозовяла кожа. Въпреки това Ана нацупи устни и с очакване се загледа към вратата, но на прага не се появи нейният любим. Беше Мария Фелипа.

— Извинявай, че те безпокоя, но с баща ми бяхме започнали да се притесняваме, че си се разболяла. Това е най-лошото време за пътуване в годината.

Мрачните очи огледаха привлекателното тяло на Ана и мраморната хубост на лицето й, което се бе покрило с червени петна.

— Аз… аз…

Мария Фелипа се престори, че не е забелязала смущението на Ана. Каква глупава, прозрачна жена — помисли си Мария Фелипа с презрение. — Нямаше какво да предложи, освен разцъфналата си хубост. А тя скоро ще повехне, когато започне да дебелее. Защо този тип жени са толкова привлекателни за мъжете? Каква е тази сила, наречена лъст, която караше и мъжете и жените да губят ума си?

Мария Фелипа сковано се отправи към прозореца, за да даде на Ана няколко секунди да грабне халата си и да се покрие с него. След малко отново се извърна и застана с гръб към светлината.

Тя отпрати с мълчалив жест прислужницата, която се оттегли уплашено. Младата жена се зачуди дали Мария Фелипа беше чула въпроса й.

— Къде е Естебан?

— Това е една от причините да те обезпокоя.

Каза го полуизвинително, но в тона й не се усещаше и капчица съжаление.

Ана се запита притеснено защо домакинята й говори с този леко саркастичен тон. Мария Фелипа продължи:

— Сеньор Алварадо, а може би ще е по-добре да го наричам господин Морган, прекара сутринта с баща ми. Пристигнаха новини от неговия дядо. Така че той се вслуша в съвета на баща ми и реши да тръгне веднага, за да се възползва от ескорта войници, които ви доведоха. Обещах му да ти съобщя за заминаването му.

Мария Фелипа направи пауза, сякаш за да даде възможност на слисаната Ана да си поеме дъх. След това добави, че, разбира се, госпожа Дос Сантос щяла да бъде техен желан гост толкова дълго, колкото пожелае.

След това замълча в очакване на истеричните сълзи и викове. Предвкусваше ги още от мига, когато бе пожелала лично да поднесе на тази мърла новината, че любовникът й я е изоставил без капка колебание.