Розмари Роджърс
Загубена любов, последна любов (16)

16

Джини гледаше посребрения от лунна светлина океан. Нощта беше прекрасна — толкова прекрасна, че й се струваше почти нереална. Как може в такава нощ човек да спи или да стои приведен над игралната маса? Тя се облакъти на перилата, наблюдавайки оловносивото море и призрачно белите лодки, които се носеха по водата. Бих могла вечно да пътувам така — хваната в капана на времето, на кораб фантом, където няма вчера и утре. Просто ще се нося по ръба на вечността. Мислите й бяха дълбоки и мрачни и подобно на океана се лутаха безспирно във всички посоки. Сигурно е много приятно да не мислиш, да си способен да контролираш живота си, сам да определяш посоката на разсъжденията си. Да можеш напълно да забравиш каквото си поискаш — също като Стив, който преди известно време много удобно бе заболял от амнезия… Но, по дяволите, защо точно сега трябваше да мисли за Стив. Трябваше да остане долу с Андре Делери и да го гледа как играе на карти. Би било по-добре, отколкото да няма с кого да сподели това лунно вълшебство. Уловила се да въздиша, Джини изправи гръб. Не, не, тя не беше депресирана! Няма да се връща назад в спомените, напротив, ще създаде един напълно нов живот — за себе си и своите деца! Нека и Стив направи същото! Когато излекува наранената си гордост, той веднага ще я забрави, ако вече не го е сторил с помощта на Ана! Във всеки случай тя никога няма да му прости за Соня! Никога няма да успее да забрави това, което беше чула и видяла в онзи злополучен ден…

Джини приличаше на сребърнобяла статуя, на места прорязана от тъмни сенки. В тежките й къдрици бяха вплетени сребристи рози. Ароматът им жадно бе поглъщан от разширените ноздри на високия мъж, който я наблюдаваше, застанал в сянката на голямата мачта, така както я беше гледал толкова пъти досега. Неведнъж се бе питал дали не е уловила слънчевите отблясъци на далекогледа му — дали знаеше и дали изобщо се интересуваше от това, че някой я следи. Както можа да установи, тя бе жена, свикнала да е център на мъжкото внимание. Освободена от всякакви предразсъдъци, Джини не се срамуваше от голото си тяло, нито пък се страхуваше да броди съвсем сама из диви, непознати места. Жена, различна от всички останали — такава я виждаше той тази вечер сред звездите.

Каква беше историята на живота й, какво я беше довело на този кораб в компанията на някакъв авантюрист, който очевидно не й беше съпруг? Може би беше избягала от мъжа си и сега, отегчена и неспокойна, търсеше вълнуващи преживявания. Която и да бе, ясно беше, че не е обикновена жена и той искаше да я има.

Корабът се издигаше и спускаше, издигаше и спускаше, докато вятърът леко повяваше, разхлаждайки лицето на Джини. Сега те преследваха луната — сребърния диск сред кадифеното нощно небе. Вятърът развяваше полите на роклята й и полюшваше мокрите й солени къдрици покрай лицето. Тя все още нямаше желание да слиза долу и завинаги да се раздели с дивната нощ. Нито пък искаше да остане насаме с мислите си. Искаше… копнееше… но за какво? И как, къде щеше да свърши това „приключение“? Къде най-накрая щеше да я отведе пътят й и каква щеше да бъде по-нататъшната й съдба? Може би във вълшебна нощ като тази просто трябваше да зададе въпросите си и отговорите им сами щяха да долетят в мрежа от лунна светлина!

Джини отново въздъхна и тъкмо смяташе да се обърне, за да прекрати този поток от лунни фантазии, когато от тъмното изникнаха две ръце, които обхванаха раменете й, а един нежен глас рече:

— Дете на съдбата, накъде пътувате? И откога се лутате така?

Джини замръзна на място, неспособна да обърне глава. Дори не искаше да го направи. Гласът, който я бе заговорил, беше приятен баритон със странен, сякаш престорен чуждестранен акцент, чийто произход тя не можеше да отгатне. Ръцете, докосващи раменете й, бяха топли и нежни и почти я изкушаваха да затвори очи и да се отпусне назад… Да се отдаде изцяло на магията на нощта и луната. Мъжът като че отгатна мислите й, защото побърза да каже:

— Не, моля ви, не се обръщайте още! Не знаете ли, че тази нощ е омагьосана? Почувствах мислите ви, докато се блъскаха насам-натам, като вълни в бурно море, почувствах самотата, копнежа ви и ето ме сега тук. Няма да направя нищо повече, само ще стоя и ще докосвам кожата на раменете ви, ще поглъщам нейния аромат! Ако искате, бихме могли да си поговорим. Много по-лесно е да разкриете тайните си пред напълно непознат човек, отколкото пред приятел. Все едно че се изповядвате на свещеник, скрит зад преграда. Веднага можете да развалите магията, като обърнете главата си или като ми кажете да ви оставя на мира.

Джини не направи нито едното, нито другото. Чувстваше раменете си леко сковани, когато му каза:

— Такъв ли сте — свещеник? Или вълшебник, който чете мисли? Както виждате, опитвам се да не развалям магията, питайки ви направо кой сте. Ще може ли тогава да си играем на гатанки?

Тя усети смях в гласа му и се отпусна. Мъжът й отговори с пресилена тържественост:

— Да, нека поиграем. Да ви призная, аз вече знам един от отговорите — научих името, под което пътувате. Разбира се, това не е истинското ви име, нали? Всъщност, имената не са важни. Те са като титлите — взети назаем или дарени от някого. Аз самият имам няколко и всичките са различни. Това, което е от значение е, че в такава прекрасна нощ сте сама и, както изглежда, не се чувствате много щастлива. Бих направил всичко възможно, за да ви помогна.

— Думите ви звучат искрено. Но дали наистина са такива? Защо хората се страхуват да бъдат искрени един с друг? Обещават неща, които не изпълняват и никога не са имали намерение да изпълнят. Ах, тази музика! Трябва да сте вълшебник! Но наистина ли чувам музика?

Звуците, долавяни от слуха й, идваха от струнен инструмент, който свиреше съвсем тихо. Музиката беше много странна — напомняше за фламенко, но макар и също изпълнена с копнеж, беше различна. Нежна мелодия, която питаше: „Защо… защо…?“

— Наистина чувате музика — поръчах я специално за вас. Ако се заслушате по-внимателно, тя ще ви разкаже една история, ще разбуди чувствата ви. Но музиката, както и нощта, е само един декор, катарзис, ако щете.

Джини задържа дъха си. Всичко това й се струваше толкова нереално. Способността на този човек, или каквото беше той, да отгатва всяка нейна мисъл и да си играе с чувствата й изглеждаше почти дяволска. Ако искаше, можеше още в този момент да развали магията, трябваше само да…

Вместо това, все тъй загледана в луната, тя го попита:

— Искате да кажете, че ако аз… Ако изразя на глас всичките си мисли и чувства, ще се почувствам по-добре? Може би сте прав.

По-късно, когато Джини се връщаше назад, си мислеше, че това е била най-странната нощ в живота й. Може би лунната светлина я бе омагьосала, или пък се бе опила от виното, също като картоиграчите долу, които на следващия ден недоумяваха как са се озовали в леглата си. Но в онази нощ тя с положителност беше будна и бе разговаряла с мъж, когото никога преди не бе виждала. Наблюдавайки как луната бавно потъва в океана и се превръща в злато, беше пила сухо бяло вино в чаша със златна нишка по края, която блестеше с разноцветни искри, сякаш издялана от кварц. Джини съвсем спокойно беше облегнала главата си назад, при което й направи впечатление, че достигаше едва до рамото му. Миришеше й приятно — не на тютюн като повечето мъже.

Не, невъзможно да е била пияна, защото си спомняше съвсем ясно всичко, дори и това, че не наруши „правилата“, измислени от него в началото, и не се обърна, за да види лицето му. Свещеник в изповедалня… такава представа си беше създала за него. Можеше да се окаже точно такъв? Или пък имаше някакъв недъг. Навярно бе обезобразен. Дори и да беше така, това нямаше никакво значение, защото той бе мил и грижовен и не направи нищо, за да се възползва от уязвимостта й.

Тази нощ, за разлика от останалите, Джини не сънува кошмари, но беше разбудена от Андре, собственически преметнал ръка върху тялото й.

— А, значи тук си била. Знаеш ли, просто не мога да си спомня как съм стигнал благополучно дотук! Merde^[1]! Главата ми ще се пръсне!

— Да повикам ли прислужника ти? И без това исках да ми донесе гореща вода да се изкъпя — за да бъда чиста, когато слезем на сушата.

Джини се изплъзна от ръката му, която искаше да я задържи, и спусна босите си крака от тясното легло. Андре беше много добър и изобретателен любовник, но тази сутрин тя не беше в настроение за това. Пренебрегвайки недоволното му мърморене, Джини облече халата и започна с ожесточение да реши косите си пред малкото огледало. За щастие, сенките под очите й не се забелязваха толкова, колкото мислеше. Но те я убедиха, че отминалата нощ е била съвсем реална. Тя несъзнателно се намръщи на отражението си. Какво, за бога, я беше прихванало, че да разкаже толкова много неща за себе си на един напълно непознат мъж. Та тя дори не бе видяла лицето му! Чудя се дали някога ще го срещна отново — разсъждаваше Джини. — И ако го срещна, дали ще го позная? Защо се интересуваше толкова много от мен?

— Наистина много се надявам да извикаш моя човек, след като спреш да изтезаваш косата си! Ох, главата ми… Но обърни се, де! Нека видя… да, изглеждаш очарователна както винаги, независимо от ранния час. Надявам се, не се сърдиш, че миналата нощ малко те пренебрегнах?

— О, не. Луната беше толкова прекрасна! Жалко, че пропусна тази гледка! — отвърна Джини, като го дари с една ослепителна усмивка, докато енергично се пристягаше с колана си.

Тя излезе и, както си бе намислила, го остави доста озадачен. Андре Делери недоумяваше какво бе успяло да я промени така внезапно.

Каква малка лисичка е тя! Чудя се… Но, разбира се, тя е свободна жена, може да си позволи да бъде утешавана. Може би се е правила на прелъстителна, за да ме накара да ревнувам? Интересно кой ли е избраникът?

Както се очакваше, не след дълго вниманието на Андре беше погълнато от много по-важни неща.

След като привърши с тоалета си, той се присъедини към неколцина от играчите от предната вечер, които обсъждаха внезапната промяна на курса. Както изглежда, собственикът на „Амарилис“ — същият този ексцентрик, който им изглеждаше толкова странен, внезапно беше решил да спрат в малкото пристанище Гибара.

— Говори се, че това било първото пристанище, в което е влязъл Колумб — каза господин Бартоломео. Родом от Ямайка, той непрекъснато се хвалеше с възможностите си да поглъща неограничени количества алкохол, но съдейки по вида му в момента, предната нощ не му се беше отразила твърде здравословно.

— Не бих казал, че това ме интересува особено — заядливо добави един от мъжете. — С нетърпение очаквам да се завърна в къщи, в плантацията си. Бил съм и преди в Хавана — Каква мръсотия! Предполагам, капитанът е обявил акостирането официално, но очевидно повечето от нас са го пропуснали.

— Така ли? И какво каза? — спокойният тон на Андре Делери прикриваше яростта, че само заради прищявката на някакъв си богаташ трябваше да променя всичките си внимателно обмислени планове.

— Собственикът каза, че ще осигури заминаването на всички, които имат спешна работа в Хавана. Май спирането има нещо общо с водните ни запаси. Наистина, не обърнах внимание на това. Но Гибара не звучи зле. Все ще изкараме ден-два. След това, преди да продължим за Ямайка, ще се отбием в Сантяго де Куба.

— Ха! — тихо възкликна Андре Делери и за да каже още нещо, добави: — Чудя се, mes amis, защо на всички ни главите тази сутрин ще се пръснат? Мога да се закълна, че преди две нощи пих много, много повече!

Погледът му за миг се спря върху Джини — лицето й беше свежо и тя изглеждаше много привлекателна в бялата муселинена рокля, с ябълковозелени поли. Сам беше избирал тази рокля за нея, развратницата му с развратница! И как толкова рано сутринта вече знаеше, че ще пристигнат на сушата по-рано от предвиденото.