Розмари Роджърс
Загубена любов, последна любов (14)

14

— Испанка ли сте? — питаха я изненадано.

— Не, майка ми беше французойка, а баща ми — американец.

— Тогава сигурно гувернантката ви е била испанка — говорите като човек от полуострова.

— Е, прекарах доста време в Мексико…

— Ето каква била причината, значи…

Джини беше свикнала да й задават въпроси и винаги много умело ги заобикаляше, така че да разкрие възможно най-малка част от произхода си. Беше се сприятелила с някои от жените на борда, които след внимателното оглеждане на тоалетите и поведението й бяха решили, че госпожа Делери очевидно е богата и от добро семейство. За да отвлича мислите си от други неща, Джини се държеше дружелюбно и общително, проявявайки интерес към Куба и по-специално към Хавана, което много ги ласкаеше и им доставяше особено удоволствие.

— Спокойният живот в Хавана ще ви хареса! Но не си мислете, че не се забавляваме. Имаме театър, с костюми, разбира се. Освен това се организират и маскени балове. Съпругът ви някакъв имот ли ще купува там? Непременно му кажете да разговаря с моя мъж — той ще го посъветва. Само помнете, скъпа моя, че никоя уважаваща себе си дама не ходи пеша по улиците на Хавана. Винаги се возете в карета. Ако искате да пазарувате, достатъчно е да си вземете прислужник. Спрете ли, всички продавачи ще дойдат до каретата ви, за да направите своя избор.

Джини усети как предишната й апатия постепенно се стопява и дори започна с нетърпение да очаква пристигането си в Хавана. А що се отнася до революцията, която новите й приятели обсъждаха, то тя изобщо не я интересуваше, а и кому бе нужно. За всеки случай се осведоми, че военните действия се ограничавали само до централните и източни части на острова, докато в Хавана животът продължавал както обикновено. Революция! При тази мисъл Джини се намръщи. Веднъж вече си бе имала работа с революцията и това й беше напълно достатъчно. Не, не искаше да мисли повече за това! Тя нямаше минало, а бъдещето я интересуваше само дотолкова, доколкото беше различно от настоящето. Благодарение на Андре, който не изискваше от нея прекалено много, времето й минаваше по-бързо. Джини се беше научила да отклонява въпросите му, но това не го направи по-малко настоятелен.

— Сигурна ли си, че мъжът ти е в Мексико? Чувал съм, че е много богат. Мислиш ли, че е възможно малката Дос Сантос да го убеди да подпомогне кубинските бунтовници?

Бяха вече в Насау и лежаха в хотелската стая, която Делери предвидливо бе наел, когато научиха, че ще трябва да останат още два дни. Облегната на една страна, с пот, стичаща се по тялото й, Джини бавно обърна главата си към него, за да срещне настойчивия му поглед.

— Защо толкова се интересуваш от кубинските бунтовници? Затова ли отиваш там? А колкото до мъжа ми, ако ме интересуваха плановете му, щях да бъда с него. Моля те, Андре, престани да задаваш въпроси, чиито отговори изобщо не зная!

Той се наведе над нея и разсеяно погали рамото и гърдите й.

— Каква загадка си ти! Имам чувството, че зад тези ясни зелени очи се крият огромни дълбини. Що за жена си всъщност?

— Не ми ли каза, че обичаш тайните? Досега щях да съм те отегчила, ако можеше да четеш в мен като в отворена книга.

— Възможно е — той наведе глава и я целуна по шията, докато ръката му се плъзгаше все по-надолу. — Знаеш ли — прошепна той, — обикновено не проявявам любопитство към миналото на жените в живота си. Но ти, ти си като криволичещ планински път. На всеки завой ме чака нова изненада. И колкото повече съм с теб…

Докато тя отвръщаше на целувките му, Андре Делери объркано и раздразнено си мислеше защо все още не му е омръзнала. Никога дотогава не бе срещал жена, която да му отвръща с такова чувствено себеотдаване и в същото време да съумява да запази дистанция. Нямаше нужда да я учи как да прави любов и въпреки това тя никога не му беше казала, че го обича, не се бе престорила, че изпитва вина заради съпруга си, нито пък прояви ревност или любопитство към другите му любовници. Той все още бе учуден от лекотата, с която я бе убедил да дойде с него — тя бягаше от всичко и всички, вземайки със себе си само дрехите на гърба си и няколко бижута. Беше възнамерявал да я отвлече, ала тя направи така, че да изглежда по-скоро обратното. Проклета да е, ако се окаже някаква вещица!

Той чуваше слабите й стенания и се наслаждаваше на плавните извивки на тялото й. Не можа да заглуши собствения си вик на екстаз, когато тя започна да се движи нагоре-надолу, доставяйки му непознато досега удоволствие. Кога бе успяла да научи толкова много? От колко ли мъже се е учила? Господи той беше възнамерявал да я използва, а ето че сега тя, по свой собствен начин, се възползваше от него. Това беше чувство, което Андре Делери нито харесваше, нито познаваше. Каза си, че трябва да бъде много внимателен, защото в противен случай може да не му е толкова лесно да я напусне, когато му дойде времето. После, забравяйки всичко, се съсредоточи единствено върху ожесточената борба, която се водеше помежду им. О, той ще възбуди чувствеността й, както никога преди, ще я победи, правейки я зависима.

Беше горещ следобед и в стаята тежеше непоносима задуха. Отвореният прозорец гледаше към горичка от бананови дървета, растящи толкова близо едно до друго, че клоните им се сплитаха. Когато любовниците се откъснаха един от друг, и двамата бяха задъхани, а чаршафите лепнеха от потта на телата им.

Джини мечтаеше за въздух и прохладна вода, с която да се освежи, като с копнеж си представяше океански бриз и планински потоци. Но нямаше сила да се помръдне, а Андре, сякаш отгатнал мислите й, бе увил около ръката си гъст кичур от косата й. Тя лежеше със затворени очи и когато дишането й се успокои, се заслуша в дълбокото, равномерно дишане на Андре — сигурен знак, че той вече заспиваше. Самата тя се зарея нанякъде — полубудна — полузаспала, на границата на съня.

Видя друга гореща стая — хотелска стая в Сан Антонио. Момичето Джини Брандън се събужда от слънчевата светлина, която нахлува през отворения прозорец, подканяйки я да погледне навън, към прашната улица, където мъж в тъмносиня риза дебне друг. И ако той погледнеше нагоре към нея — неволната свидетелка, — тя щеше да види, че очите му са със същия цвят като ризата. Присмехулно синьо — две бездънни сини очи, които не изразяваха нищо, най-малкото пък любов.

— Мразя те, Стив Морган! — чу собствения си гневен, безсилен вик.

Но той се хвърли върху нея, задушавайки я с тежестта на тялото си. Продължаваше все така да я притиска, докато тя удряше, и удряше, и удряше… а той неспирно я любеше. Някъде високо горе над тях мишеловите се виеха в безжалостното, жарко синьо небе на Мексико. Но защо плачеше? Защо се чувстваше толкова самотна, отчаяна, ужасена? Изведнъж се намери в друга стая, а човекът до нея вече не беше Стив, а френският полковник, който й се присмиваше, докато тъмната, ръбата фигура на Том Бийл чакаше навън, за да я отведе.

— Стив, Стив, къде си? Обичам те, обичам те, моля те, спаси ме!

Но той се отвърна от нея, очите му потъмняха толкова много, че Джини вече не можеше да прочете нищо в тях, а устните му се свиха презрително:

— Любов! Какво, по дяволите, е това? Има само едно нещо, което ни свързва и не е трудно да се досетиш какво е то!

Гласът му продължаваше да кънти в ушите й: „не е трудно… трудно… трудно…“ След това, когато внезапно отвори очи и с благодарност се завърна в реалността, всички призраци на миналото изчезнаха, сякаш пропъдени от дневната светлина. Тежкото бедро на Андре Делери лежеше върху нейното, а ръката му все още беше омотана в косите й. По-добре Андре, отколкото Стив — демонът от ада! Стив, когото трябваше да прогони от мислите си! Дано дяволът го отнесе! Той нямаше никакво право да я преследва в сънищата й, още повече — тя бе сигурна в това, — че изобщо не се сещаше за нея. Без съмнение Ана дос Сантос добре запълваше времето му. Трябваше да признае на Андре, че Стив всъщност беше заминал за Куба, а не за Мексико, но защо пък да пропуска една чудесна възможност да му отмъсти, ако случайно се сблъскат някъде в Хавана?

Андре се размърда и промърмори нещо насън, като енергично размаха ръце, сякаш искаше да се предпази от невидим нападател. Значи и Андре си имаше своите кошмари? Докато чакаше дишането му да се успокои, Джини започна да се измъква внимателно от прегръдката му. Изведнъж стаята й се стори непоносимо задушна. Чувстваше се така, като че ли всеки момент щеше да се удави във влажната, нагорещена атмосфера. Да, наистина ще умре, ако не вдиша чист, свеж въздух и не усети копринената целувка на вода, обливаща кожата й… Не беше ли зърнала някъде, докато се разхождаше рано сутринта, едно езерце с малък скалист водопад, който се спускаше към него? Намираше се зад стара ограда, цялата обраснала с цъфтящи лози.

— Кой живее там? — бе попитала малкия, босоног палавник, който се беше самоназначил за неин водач, но момчето само бе свило рамене:

— Не знае. Къща много стара — тя руши също като ограда. Говори, шеф замина за Ямайка — много голям тоз остров, да!

Част от свободата да принадлежиш на себе си се състои в това да правиш каквото си поискаш, нали? Все още гола, Джини стана от леглото и прекоси стаята, докато разсеяно прокарваше пръсти през буйната си, разрошена коса. Докато минаваше покрай малкото огледало, тя улови отражението си в него — видя се да нахлузва семплата памучна рокля, която бе носила сутринта. Този път нямаше нужда да слага всичките онези финтифлюшки, които трябваше да я направят да изглежда модерна. Босоногата мексиканка не даваше пукнат грош за модата — важното бе да оцелее. Жената, в която се бе превърнала не изглеждаше много по-различно — само дето не бе толкова слаба и на лицето й го нямаше предишният уплашен израз.

С помощта на няколко фуркета Джини вдигна косата си на кок. Реши, че няма да обуе симпатичните си, но малко детински обувки. После импулсивно омота един пъстър шал около косата си — така че бакърено русият й блясък напълно угасна — и го завърза на челото си, подобно на чернокожите жени в Ню Орлиънс. Ето че беше вече готова за малкото си приключение. Джини се намръщи при мисълта, че може да попадне на някой познат, но се надяваше това да не стане. Вероятността беше малка, защото хотелът не бе от най-големите. Специално беше помолила Андре да намери такова място за тях, което познатите им от кораба не биха избрали, така че да могат да си почиват на спокойствие. До този момент двамата взаимно бяха изучавали телата и умовете си, умело спазвайки правилата на играта, която играеха.

Нуждая се от време да помисля — каза си Джини, докато тичаше боса по буйната трева, напомняща на дебела постеля под краката й. Дотогава не беше срещнала жива душа — явно и тук, както в Мексико, хората спазваха часовете за следобедна дрямка. Слънцето силно напичаше главата й, докато не стигна до една сенчеста горичка. Дори непрекъснатото жужене на насекомите като че ли беше заглъхнало. Само от време на време горещият повей на вятъра раздвижваше ветрилата на банановите дървета, които при допира си едно с друго издаваха звук, подобен на тежко, хриптящо дишане. Джини затича по-бързо, като се надяваше да е запомнила пътя и се молеше да не срещне някоя змия. Най-накрая стигна запъхтяна до полуразрушената ограда, наклонена на една страна, сякаш лозите бяха прекалено тежък товар за нея. По повърхността на вирчето отново танцуваха зеленикавите отблясъци на слънчевите лъчи, промъкващи се през листата. Колко примамлив и освежаващ беше звукът от пенещата се, подскачаща и бълбукаща вода! Жадната й за прохлада кожа се задушаваше под лепнещата рокля. Свикнали никой да не нарушава спокойствието им, пъстри птици заподскачаха с цвърчене пред натрапницата. Не след дълго, решили, че и тя като тях е някакво горско създание, се успокоиха. Никой не идваше на това място — вероятно никой не го и напускаше! Дали пред нея не бе някакъв омагьосан кът, оазис, в който времето бе спряло…

Без да се замисля, Джини свали шала си и нетърпеливо смъкна роклята, която й пречеше. Хвърли я настрана и се плъзна по повърхността на водата, забравяйки за всичко останало. Много отдавна някой предвидливо бе разширил тази част от потока, така че сега тя изглеждаше като естествен вир — по края му равномерно бяха наредени заоблени камъни, покрити с мъх, придаващ на водата зелен оттенък. Отвсякъде се чуваха птичи песни и жужене на пчели. Затваряйки очи, Джини изцяло се отдаде на възприятията си, като лениво мислеше за едно любимо стихотворение от Андре Марвел. Как беше? Като че ли нещо такова: „и убива всичко, въплътено в зелена мисъл, зелена сянка…“

Както и да е, нямаше никакво значение. Прекалено много я мързеше, за да мисли. Опиваше се от прегръдките на водата, от ласките на косата си, плуваща свободно около голите й рамене.

Косата й е като буен поток от най-чистата разтопена мед. Веждите — за разлика от блестящото й, свежо като праскова лице — са черни и извити, в унисон с леко издължените й очи. А те са зелени — досущ като смарагдите, които носи понякога. Устните й подлудяват мъжете — те искат да ги целуват, и целуват, за да се уверят, че удоволствията, които обещават, са истински.

Всички тези мисли минаваха през главата на мъжа, който я наблюдаваше, застанал неподвижно в сянката на дърветата. Той я бе гледал и преди, също така незабележим, както днес, но никога не бе очаквал да я види в естествената й голота. Жените от неговото поколение и по-специално онези от тях, които наричаха себе си „дами“, не събличаха дрехите си така безсрамно, за да се къпят съвсем голи на открито. Нито пък тичаха босоноги и полуоблечени из гората, за да открият усамотено място като това. Сякаш, бе доловила призива му. Бе усетила неговото желание. Ако това беше древна Гърция, би я взел за богиня — толкова красива, че можеше да изкуши и самия Зевс. При тази мисъл, устните му леко се изкривиха. Не, той не бе повелител на боговете, а обикновен смъртен. Но въпреки това беше по-подходящ за нея от спътника й и който с положителност не й бе съпруг. Внимателно беше проучил Андре Делери, и реши, че той не би могъл да представлява интерес за нея. Както му подсказваше интуицията, те двамата пътуваха заедно по-скоро за удобство, отколкото по други съображения. Не след дълго щяха да се разделят. Още по-добре, защото от първия миг, в който зърна тази жена, бе очарован от нея. Още тогава разбра, че ще направи всичко, за да я има — ако трябва, ще обиколи целия свят, за да изпълни и най-незначителното й желание. Но в същото време инстинктът му подсказваше, че ако тя заслужава да бъде завоювана, той ще трябва и да я задържи, а за тази цел трябваше да я научи да го обича — това бе единственият начин да задържиш жена като Женевиев Реми.