Розмари Роджърс
Загубена любов, последна любов (12)

12

Дълго след като всичко бе свършило Джини продължаваше да се движи като марионетка, без да може да произнесе нито дума. Чувстваше се почти като в ония мъгляви, безрадостни дни, когато бе съпруга на Иван и се казваше принцеса Сарканова, и когато опиумният пашкул, в който беше обвита, й спестяваше голяма част от неприятностите в живота. Тя покорно бе взимала предписаните й успокоителни, мислейки, че лекарствата съдържат само малко лауданум. От няколко дози нищо няма да й стане — имаше толкова много неща, които се опитваше да забрави.

Дочула беше доктор Мадок да казва, че баща й не е мъртъв, а много тежко ранен, че ще се нуждае от целодневни грижи и че дори и да успее да се възстанови, ще трябва да се примирят с мисълта, че може никога повече да не се изправи на крака. Мащехата й, почти обезумяла от тревога и угризения, бе изпратена в леглото си, като преди това беше изпила конска доза от еликсира на добрия доктор, за да може да заспи.

Джини беше изслушала също и неясните обяснения на дон Игнасио — как той, поради прореволюционните си възгледи, бил човек с много врагове в Куба… Колко странно й се струваше, че този представителен възрастен човек може да бъде революционер!

— Трябва да разберете — притежавам няколко огромни захарни плантации. Две от тях, управлявани от синовете ми, се намират в райони, които са в ръцете на бунтовниците. Така че естествено…

Изразителните жестове на ръцете му правеха по-нататъшните обяснения излишни. Очевидно дон Игнасио беше практичен човек, който възприемаше политиката, налагана му от обстоятелствата. Не подлежеше на съмнение и това, че някои хора искаха да го премахнат от пътя си за назидание на всички, които споделяха възгледите му. Господин Дос Сантос беше сигурен, че куршумът е бил предназначен за него.

— Няма да ми е за първи път — вече се опитаха да ме убият, и то два пъти — в Куба, и това отчасти е причината да бъда тук вместо във Флорида, където се водят открити борби между двете групировки. Ако не беше вашият шал… ах, наистина много съжалявам, че баща ви се оказа точно зад мен, за нищо на света не бих изложил на опасност друг човек.

— Но откъде бихте могъл да знаете? Баща ми ще се възстанови, сигурна съм в това. Той е силен, здрав мъж — не чухте ли, че и докторът го потвърди?

Да, тя беше направила всичко, което се очакваше от нея — дала беше нужните отговори, но Стив не беше на същото мнение. След като нежно се бе погрижил за безопасността на скъпата си Ана, той почти грубо издърпа Джини от леглото на Соня.

— Трябва да поговоря с теб, Джини! — гласът му звучеше безкомпромисно, но поради тъмнината в стаята тя не можеше да види очите на мъжа си, нито пък по израза на лицето да прочете мислите му. Дори не бе сигурна, че ще поиска да го погледне отново.

— Нямам какво повече да ти кажа. Ти ясно показа как стоят нещата между нас.

В опитите си да се да се освободи от ръцете му тя ги усети да се сключват още по-здраво — държеше я така, сякаш беше престъпница, хваната на местопрестъплението. Тя усещаше какви огромни усилия полага Стив, за да контролира гласа си. Двамата почти едновременно забелязаха лъча светлина, който подобно на сабя пронизваше сумрака откъм полуотворената врата на Соня.

Тази сабя сега стои помежду ни — помисли си Джини, като с негодувание повдигна глава. Стив изсъска през зъби:

— По дяволите, Джини, можеше да бъдеш на неговото място!

— А ти би ли искал това? За теб щеше да е много удобно, не мислиш ли?

Той пусна ръката й и младата жена срещна мрачния му, навъсен поглед.

— Не, определено щеше да бъде дяволски неудобно, защото ако те бяха убили, щеше да се наложи да отложа заминаването си за Куба. И поради същата причина не желая повече да се излагаш на опасност — господин Дос Сантос, на чието внимание се радваше толкова много, е опасен човек, скъпа моя.

Джини беше доволна, че най-сетне го е принудила да смъкне маската на фалшива загриженост от лицето си. Спри — присмиваше се умореният й мозък — бързо прекрати това, преди настроението му да се е променило и отново да те е сграбчил в ръцете си.

— Винаги си бил такъв, Стив, откакто те помня си все такъв, а не се познаваме съвсем от скоро, не съм ли права? И ако това е всичко, което имаш да ми кажеш, смятай, че отлично съм те разбрала. При първа възможност си стягам багажа и напускам Ню Орлиънс. Сам трябва да признаеш, че не мога веднага да сторя това, колкото и да ми се иска. Веднага щом разбера какво е състоянието на баща ми…

— Стой при баща си тогава — и се дръж прилично, ако изобщо си способна на това! Ще уредя заминаването ти за Мексико.

След едно неясно „до утре“ той се обърна на пети, без съмнение нетърпелив да се срещне с Ана — ето така, всъщност, започна и раздялата им. По-късно Джини си мислеше, че само надигащата се истерия бе тази, която я накара да го сграбчи за ръката и да му каже остро:

— Какво имаш предвид с това „ще уредя“? Нищо няма да уреждаш за мен, разбра ли ме? Сама мога да се погрижа за себе си, много благодаря! Ти, копеле такова! Доколкото те познавам, ти си способен…

Още докато изричаше това, Джини вече съжаляваше за казаното. Дори и в полумрака тя успя да види мълниите, които пръскаха сините му очи, когато се извърна, за да я погледне и така стисна ръката й, че почти я парализира.

— Способен съм на какво? Какво, по дяволите, намекваш? Трябва да те науча, Джини, веднъж завинаги! Но преди това ще ми обясниш какво искаше да кажеш…

Откъм вратата се чуха стенанията на Соня — вопли, които постепенно се превърнаха във викове на вина и самосъжаление:

— Не исках да става така! Откъде можех да зная, че смята да го убие! О, господи, о, боже мой!

Нечии утешителни гласове успяха да посмекчат воплите й, след което вратата се затвори, оставяйки Джини и Стив на тъмно. Без да вижда нищо, вбесена, Джини изтръгна ръката си от неговата и се отправи към стаята си. Надяваше се, че ще има благоприличието да не й досажда през нощта. Несъмнено той с нетърпение очакваше да се върне при Ана. Но докато се мъчеше да налучка ключалката в тъмното, Стив се пресегна през рамото й, за да отвори, и я заклещи между вратата и тялото си. Джини за малко не падна в стаята, но той я улови точно навреме, след което ритна вратата след тях.

— За бога, остави ме на мира! Няма нужда да преиграваш — сигурна съм, че докторът и сестрите са страшно впечатлени от твоята загриженост — както и миналият път, в Монтерей. Помниш ли, Стив? И тогава, както сега, искаше да ми отмъстиш…

Дъхът й секна, когато мъжът я обърна с лице към себе си и ръце, здраво хванати зад гърба й.

— А, ти, ти, лицемерна малка кучко! Какво е твоето отмъщение? Това ли?

Той разкъса корсажа на роклята й, разкривайки гърдите й, и въпреки отчаяната си съпротива, тя усети езика му върху твърдите си зърна.

— Престани, Стив! Ако някой тук е лицемер, то това си ти! Не, недей!

— Ти си двулична, не аз! — после изръмжа на испански: — Проклятие, може би и аз съм такъв! Но тук е тъмно, така че не мога да видя омразата в очите ти! Ти вече не си покорната любовница, която познавам!

Думите му се забиваха като стрели в най-чувствителните й места, караха я да се задъхва от ярост и болка. Но Стив имаше право — тя беше лицемерка, защото въпреки че разумът и думите й се съпротивляваха, тялото й се предаваше. Тя не само му се отдаваше, но започна да става агресивна, притискайки слабините си към неговите, а устните й се разтвориха под напора на страстните му целувки.

В стаята цареше мрак, защото завесите и капаците на прозорците бяха спуснати. Това, което се случи между тях, трябваше да стане на тъмно, под прикритието на нощта, за да може после по-лесно да изтрият спомена за случилото се.

Като тигри, пуснати на свобода, те се нахвърлиха един върху друг — всички тайни чувства, сдържани в тях, избухнаха в буря от насилие и страст. Бяха като животни, докато разкъсваха взаимно дрехите си. Той я събори върху килима на пода. Тънката нишка на физическото привличане заплашваше да се скъса всеки момент от страстта, в която потъваха до забрава. Тя движеше тялото си върху неговото, с бедра, разтворени за него — твърдостта и силата му я изпълваха цяла, задушавайки всичките й предишни протести, мисли, думи. Поне телата им бяха установили временно примирие, при все че между тях двамата оставаха прекалено много неизказани думи и незададени въпроси, на които нямаше отговор.

От дебелия килим той я пренесе на леглото, но не след дълго отново се озоваха на пода. Това беше битка без победители и победени. Но все пак си оставаше битка. Стив я накара да направи всичко, което поиска от нея, накара я да го желае, докато тя триумфираше над него. Накрая, неподвижна и почти безчувствена, тя лежеше в здравата му прегръдка. Ръцете и бедрата му я държаха като пленница.

Всички любовни и неприлични думи, които си размениха тази вечер, бяха на испански — сякаш с това искаха да избягат в един нереален свят на сънища и мечти. Нима желанието не беше любов? Това нямаше значение, докато между тях все още съществуваше нещо.

Когато Джини се събуди в леглото си, цялото изпомачкано и разхвърляно, с валящи се на пода завивки, него вече го нямаше. Трябваше да очаква това. Беше се възползвал от тялото й, а тя му бе позволила да го стори. И за двамата това беше като последно сбогом.

Това не означава нищо… нищо. Думите кънтяха някак странно в съзнанието й и като се концентрира, Джини откри, че може просто да забрави всичко и да се престори, че нищо не се е случило. Бе улеснена и от факта, че през следващите дни Стив я избягваше, а тя от своя страна всяка вечер заключваше вратата на стаята си. Ако наистина я желаеше, той щеше да разбие вратата, но Стив не направи нищо подобно — нито пък тя.

През следващите няколко дни Джини ходеше като насън, а самотата й помагаше по-леко да понесе безкрайните дни.

Понякога си мислеше, че наистина живее в някакъв сън. Сенаторът лежеше с непрекъснато замъглено от опиатите съзнание, тъй като доктор Мадок бе заявил, че всяко мръдване или опит да стане от леглото може да предизвика придвижване на куршума, намиращ се току до гръбнака му. Джини прекарваше по-голямата част от времето си в стаята на сенатора, все още неспособна да повярва, че този блед като смъртник старец, лежащ неподвижно под белите ленени завивки, бе същият онзи красив, жизнен мъж, който само с една своя усмивка можеше да очарова всяка жена. Джини бе много благодарна за помощта на двете сестри, които нощем се грижеха за баща й, така че тя можеше да поспи. А колкото до Соня, тя също се нуждаеше от медицински грижи, защото чувството за вина и тревогите силно бяха влошили състоянието й. Ако не плачеше истерично или не крещеше, че иска да умре, тя сякаш се връщаше назад във времето, когато предишният й съпруг все още беше жив:

— Скъпи мой, съжалявам, толкова съжалявам! Ако има нещо, което мога да направя за теб…

Джини свикна да се занимава с потока от съчувстващи посетители, които бяха предимно стари приятели на Соня. Единствената, която успя да я види, беше Аделин Пруе, вмъкнала се в стаята на Соня, без дори да си направи труда да обяви за пристигането си. Ала дори тази забележителна особа остана слисана, научавайки за действителното състояние на приятелката си.

Първите й ободрителни думи бяха:

— Що за глупост е това? Защо се криеш? Соня, знаеш много добре, че подобно поведение няма да запуши устата на клюкарките! Я се вземи в ръце, момичето ми!

Добрата сестра, която седеше на стола си до прозореца, се чудеше какво да направи — дали да остане, за да пази повереницата си, или да отиде да извика някой от семейството. Докато смаяната болногледачка нервно играеше с броеницата си, Соня се изправи дръзко в леглото. С разпуснатите си коси и любопитни сини очи приличаше отново на дете.

— О, Аделин, ти ли си това? Изневеряват ми! Мислиш ли, че всички знаят за това? Как можа той — един типичен янки, така явно да извади на показ връзката си с някаква си квартеронка. И да си мисли, че ще продължавам…

Госпожа Пруе, която много се гордееше със своята невъзмутимост, възкликна:

— О, Соня…

— Мислиш ли, че в края на краищата ще го застрелят? Той си го е заслужил, нали, Аделин! Господи, сигурно съм била луда да залагам всичко, което имам, заради подобен мъж, въпреки че съм знаела какво представлява! Животно, нищо повече от един грубиян, като един от ония диви индианци, с които живееше. О, моля те, кажи ми, че никой друг не знае. Не бих могла да понеса мисълта, че всички го подозират!

Съвзела се от първоначалния шок, Аделин Пруе пристъпи към леглото на приятелката си, за да хване ръцете й. Едновременно с това се опита да накара онази жена с глуповат вид да доведе някого — доктора или личната прислужница на Соня.

— Не се тревожи, мила, знаеш, че съм единствената, която знае за това и можеш за бъдеш сигурна, че ще бъда последният човек, който ще проговори по този въпрос. Обръщайки се през рамо, тя каза на сестра Тереза:

— Извикай Тили, момичето знае какво да прави! И побързай!

Сляпо подчинявайки се на гласа, напомнящ й за игуменката от манастира, облечената в черна роба монахиня изхвърча от стаята. Според нея всичко беше наред — двете жени изглежда се познаваха много добре, а пък ако съдеше по роклята и бижутата на по-възрастната от тях, тя явно беше доста заможна.

В своето объркване бедната жена остави вратата полуотворена и почти се затича по коридора, сблъсквайки се с висок, забързан мъж, който излизаше от стаята на сенатора.

Преди монахинята да успее да разбере кой е това, Стив Морган неволно изруга, след което измърмори някакво неясно извинение. Беше в ужасно настроение и, както винаги, обект на яростта му бе Джини, която през последните три дни много успешно избягваше разговорите с него. Стив бе твърдо решен тази вечер веднъж за винаги да изяснят отношенията си. Каква игра, по дяволите, си мислеше, че играе тя! И къде бе сега?

Това беше въпросът, който изръмжа срещу уплашената като заек монахиня, която го гледаше с увиснала от ужас уста.

— Къде, по дяволите… Извинете ме, сестро, имате ли представа къде е жена ми?

Сестрата, изведнъж забравила всичко, което прилежно бе научила на английски, започна да заеква на френски:

— Госпожа Брандън, приятелката й, ме помоли…

— Бихте ли предали на жена ми, че искам веднага да разговарям с нея? Кажете й също, че ако се крие, ще я намеря на всяка цена!

С навъсено като облак лице той закрачи нататък и влезе в стаята на Соня, където бе посрещнат от нея с остър вик:

— Ти, ах ти, чудовище, как смееш да се появяваш в спалнята ми, след като си бил с онази… с онази повлекана! Какво правиш тук! Как успя да избягаш!

Госпожа Пруе вдигна ръце от отчаяние — от всички хора на света той бе най-неподходящият свидетел на тази сцена, разиграна от бедната й приятелка, която очевидно се бе пренесла някъде в миналото. За първи път в живота си, Аделин Пруе не знаеше какво да прави.

— Какво, за бога, имаш предвид? — Стив безцеремонно затръшна вратата след себе си и студено се втренчи в разстроената Соня. От очите й, отворени все по-широко в напразни опити да прочетат израза на лицето му, рукнаха сълзи и тя изхлипа:

— Как можеш да ми говориш по този начин? Мислех, че ме обичаш, а ето че си се наврял в нейното легло! И нея ли прелъсти?

Тя бе замръзнала в една поза и сякаш изобщо не осъзна намесата на госпожа Пруе.

— Най-добре е да си тръгнете веднага. Както виждате, загубила е представа за реалност — мисли си, че е във времето, когато през войната вие…

— Боже мой! — тези думи Стив изрече по-тихо, все още взрян в Соня — жена, за която отдавна не си бе спомнял. Беше свикнал да я възприема само като съпругата на Брандън и мащехата на Джини, а ето че сега тя отново го гледаше със своите бледосини очи, в които се четяха познатият ужас и копнеж.

През цялото време госпожа Пруе слушаше разговора им, но Соня като че ли беше забравила за нейното присъствие. Тя продължаваше да плаче, докато очите й се зачервиха от сълзи. Все още не можеше да повярва, че той е при нея — да дойде така дръзко в стаята й посред бял ден, при положение че все още бе под арест — дали очакваше от нея да го зашити? Какво искаше? Тя не успя да сдържи тръпката, разтърсила цялото й същество при вида на високото му мускулесто тяло, потръпващите ноздри и дълбоките сини очи, които сега я наблюдаваха втренчено.

О, господи — мислеше си тя, — защо този човек има такава власт над мен? Защо така непреодолимо го желая?

Той обаче грубо прекъсна истеричната й тирада:

— Виж какво, Соня, слушай ме много внимателно! Има нещо, което трябва…

Тя не желаеше да слуша повече лъжи. Не, те нямаха значение. Единственото важно нещо беше, че той е тук и че я желае — нали винаги й го беше казвал? Искам те, сладка Соня. Не ти ли е достатъчно това?

Би трябвало да й стига, ако това бе всичко, което можеше да очаква от него. Уилям си беше отишъл, а ето че той — нейният любовник — беше тук, при нея. Та нали самата Аделин я беше посъветвала да се забавлява, докато все още можеше.

В действителност Соня съвсем беше забравила за присъствието на Аделин Пруе, тъй като цялото й внимание бе погълнато от него — капитан Стивън Морган, който без униформа изглеждаше унищожително красив в добре ушитите си цивилни дрехи. Той й говореше нещо, но Соня го прекъсна с дрезгавия си от плач глас:

— Не, не искам да слушам повече! Нищо няма значение, чуваш ли ме? Защо продължаваш да стоиш там? Преди нямаше нужда от подкана, особено в нощта, когато насила ме прелъсти! Какво те възпира сега? Не съм ли по-красива от нея? Виж, моята кожа е по-бяла…

— За бога, Соня, престани! Не съм дошъл да те изнасилвам. Ще ме изслушаш ли, по дяволите?

Когато Соня понечи да разкъса нощницата и да разкрие гърдите си, Стив направи грешката да хване китката й. С нежност, която го изненада, жената го прегърна с двете си ръце и спусна голите си крака на пода, очевидно възнамерявайки да стане.

— Виж какво, Соня — строго започна Аделин Пруе, засрамена от това, че се бе забавлявала твърде много, и не се намеси по-рано.

Но един глас — по-млад и по-ясен — ги накара да замръзнат на място.

— Защо трябва да ти вярва, след като знае за навика да изнасилваш беззащитни жени? Не отричаш това, нали, Стив?

По-късно Стив с огорчение си мислеше, че Джини не би могла да избере по-неподходящ момент, за да влезе. Предположи, че е била много доволна от себе си, когато е видяла слисаните физиономии, извърнати към стройната й, неумолима фигура, изправена до вратата. Тъмните кръгове около очите й контрастираха с белотата на изящното лице и още повече подчертаваха смразяващите смарагдови отблясъци на зелените очи. Повече от когато и да било те приличаха на очите на дива котка. Джини не гледаше Стив, а Соня, която, притисната към Стив, клатеше глава и питаше настойчиво като дете:

— Коя е тази? Друга от твоите жени ли?

Джини дори й съчувстваше — горката Соня, с каква тайна е трябвало да живее през всичките тези години! После реши, че не може повече да гледа Стив, който до този момент не бе промълвил нито дума.

— Та той не става вече за нищо — не заслужава да копнееш толкова много по него. Не, не съм една от жените му. Просто гостувам тук. Заминавам си у дома.

Дори когато тя се обърна и напусна стаята, дори и тогава Стив не направи нищо, за да я задържи. От всички присъстващи единствен той разбра истинския смисъл на думите й и какво означаваше начинът, по който си бе тръгнала. Не измисли как да я убеди да остане, без да изложи и двамата — ето защо я остави да си замине. Сигурен беше, че го напуска завинаги. Съзнаваше, че тя ще остане единствената жена, която искаше да притежава без остатък.