Розмари Роджърс
Загубена любов, последна любов (11)

11

Независимо от клюките и скандалите човек трябва да държи главата си изправена, като че нищо не се е случило. Това е единственият правилен начин на действие. Дори слуховете по твой адрес никога да не заглъхват, никой не може да бъде напълно сигурен в тях. Трябва да се усмихваш и разговаряш с приятелите си и да не отхвърляш нито едно предложение. Всичко трябва да изглежда нормално, въпреки че не е.

Вечерта, когато се върна от града, копнеейки единствено за уютното легло и студен компрес на челото, Джини се изуми, че вижда Соня. Ето че отново седеше с нея и сенатора в операта и усещаше вперените в тях погледи. Как Соня понасяше това? Въпреки че Джини не беше особено привързана към мащехата си, тя не можеше да не се възхити на куража и силата й тази вечер. В същото време Соня оживено разговаряше с мъжа си, като че ли между тях не се бе случило нищо.

— Защо да лицемерим, след като всички вече знаят за случилото се?

Джини избухна, когато й бе съобщено, че плановете им за вечерта не се променят — щяха да ходят на опера, а след това както обикновено — на бал.

— Каква полза да се преструваме, когато и без това всичко се руши? — казваше тя, като имаше предвид себе си и Стив. Наистина нямаше никакво желание да го среща отново, не и преди да е успяла да се възстанови напълно.

За нейна изненада, сенатор Брандън прекъсна разпалените й протести с необикновено твърд и суров глас:

— Поне веднъж, Виржиния, ще направиш точно това, което аз ти казвам, дори и да не разбираш защо. Между нас, южняците, има неписано правило, наречи го етикет, ако искаш. Ние не развяваме мръсните си ризи на показ, независимо какви са истинските ни отношения.

При тези думи той погледна сурово Соня, с нейното бяло, изопнато като пергамент лице. После продължи:

— Няма нужда някой друг да знае за това. За пред останалите сме задружно семейство — ясно ли е?

— Стив знае ли? — с негодувание извика Джини. — Той не е човек, който ще тръгне да се съобразява с някакви си правила — прави онова, което си е наумил! Сигурна съм, че ще предпочете да забрави за излизането ни тази вечер.

— Съпругът ти ще бъде там — отсече сенаторът. — Независимо от проблемите ви, вярвам, че ще спазвате благоприличие и ще се държите достойно.

Точно така, достойно — вбесена си мислеше Джини, докато чувстваше как гърбът й се схваща. Къде беше Стив сега, докато тя седеше тук съвсем сама — абсолютно олицетворение на пренебрегнатата съпруга? Не, тя няма да се примирява повече с това — дори и ако баща й се дуелира тази нощ, тя няма да продължава да стои тук, изложена на любопитните погледи, и да се преструва, че всичко е наред. Ще си тръгне в антракта.

Веднага щом лампите светнаха, Джини понечи да си тръгне, но неочаквано вратата на ложата се отвори и младата жена замръзна на място. Веднага щом разпозна Стив, очите й засвяткаха застрашително. Достойно и благоприлично ли? Ако той не можеше да се държи така, защо тя трябва да го прави? Тъй като Стив бе онзи, който категорично се противопоставяше на развода, тя дяволски бързо щеше да го убеди в обратното. Трябваше само да се държи по възможно най-отвратителния начин. Нека го преглътне, ако може!

Баща й и Соня бяха извърнали погледи към тях. Стив, застанал малко встрани, за да държи вратата отворена, поднасяше обичайните си учтиви извинения:

— Извинете ме за закъснението, но една карета беше задръстила пътя и трябваше да заобикаляме. Мога ли да ви представя госпожа Дос Сантос и бащата на съпруга й, дон Игнасио дос Сантос. Те са от Куба, въпреки че дамата и аз се познаваме почти от деца…

За няколко секунди, докато траеха формалностите по запознаването, Джини се почувства замаяна. Объркани, несвързани мисли се бореха в главата й, отнемайки й дар слово. Без да съзнава, тя се представи на двойката — доня Ана, със самодоволно усмихнатото й лице, и високия мършав мъж, нейния свекър. На лицето й бе замръзнала престорена усмивка, докато Стив внимателно разместваше столовете, отваряйки си място между Джини и Ана. Дон Игнасио седна от другата страна на Соня. С присъщото си лукавство Стив се бе подсигурил, че Джини няма да прави сцени, за да не изглежда смешна и достойна за съжаление — горката онеправдана съпруга! Не — със злорадство си мислеше тя — няма да му доставя това удоволствие. Ще му покажа, че мога да бъда същата лицемерка и интригантка като него. Ще измисля как да му отмъстя! Ще видим тогава кой е по-голям глупак!

Джини се наведе през Стив и с престорено сияйна усмивка заговори изненаданата Ана, осезаемо усещайки пръстите на Стив върху лакътя си.

— Наистина съжалявам, че нямахме достатъчно време да си поговорим за миналото. Проява на нехайство от страна на Стив е да не ви доведе на някое от многото отегчителни забави, които трябва да посещаваме, откакто сме тук. Но разкажете ми за живота си, откакто се видяхме за последен път. Съпругът ви…

Ана присви пълните си устни, забила поглед в скута си, и плахо отвърна:

— Аз… за нещастие, госпожо, аз съм вдовица. Съпругът ми загина при злополука по-малко от година след сватбата ни — тъжно въздъхна тя и погледна Стив. После тихо продължи: — Трябваше да замина — толкова много спомени! Плантацията ни е огромна и се нуждае от много хора, които да я поддържат, но свекър ми, който е толкова мил човек, настоя да бъде управлявана само от надзирателя му и някакъв негов братовчед. Ето така се озовахме тук. Ню Орлиънс винаги е бил един от любимите ми градове. Спомням си, че като младо момиче идвах веднъж, а по-късно с мъжа ми прекарахме тук медения си месец.

Каква талантлива артистка се оказа тя — гневно си мислеше Джини, докато думите на младата жена увиснаха във въздуха без отговор. Стив се обади, сякаш току-що му бе хрумнало:

— Хайде да сменим темата. Все пак Ана е дошла тук, за да забрави мъката си.

Предател! Джини изпитваше желание да издере лицето му, но вместо това се облегна на стола, като сви рамене, надявайки се, жестът й да изрази убийствено безразличие.

— Но, да, разбира се. Какво ще кажеш, защо този път ти не избереш за какво да си бъбрим, скъпи? Ако изобщо трябва да водим някакъв разговор — само и само, за да покажем на всички тези сплетници, обърнали театралните си бинокли към нас, колко очаровани сме от компанията си.

Ана издаде съскащ звук и се притисна към Стив. Той се усмихна пресилено, но в красивите му сини очи се таеше скрита заплаха.

— Винаги си била ненадмината в игричките си, но би могла да се справяш и по-добре, нали, любима? — след това с метална нотки в гласа си прошепна: — Как можа да проявиш глупостта да отидеш в апартамента на последния си любовник посред бял ден, така че всички да те видят! Мисля, че те бях предупредил да бъдеш по-дискретна.

Цяло щастие е — мислеше си Джини, заслепена от ярост, която сякаш замъгляваше съзнанието й — че светлината е приглушена заради началото на второто действие.

Когато се обърна към него с искрящ от презрение поглед, усмивката бе изчезнала от лицето й.

— Какво каза, „предупредена“ ли? Предупрежденията са за тези, които се страхуват от тях, господин Морган. — Нарочно наблягайки на официалното „господин“, тя добави със същия нисък, гневен тон: — А що се отнася до „дискретността“, нека ти кажа, че възнамерявам да се срещам с любовниците си толкова явно и често, колкото и ти, ясно ли ти е?

Тя сякаш физически чувстваше тежестта на синия му поглед. Почти можеше да види как дъхът му излиза от ноздрите и яростно изкривените устни — приличаше на огромна котка, готова всеки момент да се нахвърли върху нея.

— Както обикновено, миличка, прехвърляш всякакви граници! Няма да позволя на собствената си жена да се държи като уличница, разбра ли ме? Тази вечер ще си изиграем добре ролите пред обществото на Ню Орлиънс, а утре незабавно заминаваш за Мексико: И ако продължаваш да пренебрегваш децата си, скъпа моя, ще ти ги отнема поради неспособността ти да се грижиш за тях!

Когато тези ледено студени думи достигнаха до внезапно изпразненото й съзнание, тя не можа да повярва на ушите си. Това ли бе онзи Стив, когото обичаше и заради когото беше изстрадала толкова много? Независимо от това колко се бяха карали и наранявали взаимно, не беше заслужила такова отношение. Възприе го като чудовищна несправедливост, каквато бе и хладната му заплаха.

Дишането й се учести и гърдите й сякаш всеки момент щяха да експлодират — все едно, че се давеше в ледени води. Как можа да каже подобно нещо и то в присъствието на Ана! С това презрително отношение показваше колко лесно ще му бъде да се отърве от досадната си съпруга и отново да стане напълно свободен. Непоносимо!

Джини очевидно беше издала някакъв звук, защото изведнъж почувства как пръстите му болезнено стиснаха кръста й. За малко да извика от болка, която обаче не можеше да се сравни с агонията в душата й.

— Без сцени, моля те! Или може би инстинктът за самосъхранение ти изневерява! По дяволите, Джини, време е да пораснеш! В края на краищата ти копнееше да бъдеш майка. Защо, за разнообразие, не станеш наистина такава?

— Пусни ме, Стив. Удоволствие ли ти доставя да ми причиняваш болка? Колкото до сцените, бъди спокоен, няма да правя такива. Струва ми се, че няма какво повече да си кажем, нали?

Тя не можеше да повярва, че това, което преминаваше сякаш през огромно, празно пространство, бе собственият й глас. Звук, глух и безчувствен като шумоленето на изсъхнала трева, последван от мъртвата тишина в душата й, независимо от песните и музиката, които изпълваха операта. След малко мъжът я пусна и тя се облегна на стола си. Стив направи същото, отново насочвайки цялото си внимание към Ана, която шепнеше нещо в ухото му, докато ръката й лежеше собственически на рамото му.

Не, няма да правя сцени. Той не го заслужава, а освен това няма да му доставя удоволствието да се чувства победител. Всичко между нас вече е свършено. По-добре е да не казвам нищо. Всъщност, какво значение има? Какво значение има каквото и да било?

Преди много време тези думи се бяха врязали в съзнанието й от непрекъснатото повтаряне — отново и отново — като безнадеждна молитва, докато се влачеше босонога след един файтон. Но това бе толкова отдавна… Колко много се беше променила оттогава. Но този път наистина нищо нямаше значение — всичко щеше да бъде забравено. Абсолютно всичко — чувствата и дори болката.

— Твърде строг си с жена си — прошепна Ана, с поглед, обърнат настрани към мъжа до нея. — От такова отношение ли съм се отървала? Ти ме плашиш!

Стив й се усмихна с ослепително белите си зъби и тя осъзна, че последните й думи не са били съвсем искрени.

— Не смяташ ли, че това, от което си се отървала, скъпа, щеше да зависи от твоето поведение?

Тя сдържа дъха си, като се чудеше с какво този мъж я привлича така неудържимо. Когато той я докосваше, през цялото й тяло преминаваха горещи вълни, съсредоточаващи се в слабините.

— Мисля, че никой от двама ни не беше готов тогава. Аз бях твърде покварена за теб, нали? Нямах истинска представа какво означава една женитба. Твърде много неща не знаех.

— А сега си мислиш, че знаеш, така ли? — подразни я той, докато Ана нервно облизваше устните си.

— Е, още се уча! Намирам го много интересно. Разбира се, ако имам добър учител! — с престорена скромност каза тя.

След края на мимолетния си брак доня Ана бе имала твърде много подобни „учители“ — сред тях бе дори собственият й свекър, който, за щастие, не беше ревнивец, а много щедър мъж. Естествено тя нямаше намерение да разкрива това пред Естебан. Нито пък факта, че случайно научавайки за пребиваването му в Ню Орлиънс, предварително бе планирала срещата си с него. Всъщност тя бе убедила дон Игнасио да отложат заминаването си за Куба, за да осъществи онова, което си бе наумила — да привлече вниманието на Естебан. Фактът, че той имаше съпруга, ни най-малко не я притесняваше. Тя просто не можеше сдържи тържествуването си над същата тази жена, която някога се бе държала толкова презрително с нея, и която се беше омъжила за Стив, измъквайки и го изпод носа. Не, Ана никога нямаше да й прости това. Радваше се на отмъщението си и смяташе да продължава да му се наслаждава, докато напълно я отстрани от пътя си. Вече беше успяла да го заинтригува достатъчно, така че той бе започнал да говори за евентуално заминаване с нея за Куба. Ана мислеше, че това наистина би й харесало.

Ех, да можеше всичко да свърши по-бързо! Въпреки трещенето на музиката в ушите й, Джини осезаемо чувстваше ледената стена, отделяща я от онези двамата — Стив и тази кучка Ана. Главите и раменете им нежно се допираха, докато двамата съсредоточено си шепнеха нещо. Не че това имаше някакво значение за нея, просто искаше да се махне от тук. Цялата й предишна ярост и страст се бяха стопили, остана й само чувството на ужасяваща празнота.

Нека бъдат заедно — нека Ана го запази за себе си, докато може! И, господи, нека тази вечер свърши по-скоро!

През последния антракт тя изнесе много добро представление, навеждайки се към дон Игнасио, за да завърже разговор с него, като по този начин му предостави прекрасната гледка на дълбокото си деколте. Той и сенаторът отидоха да донесат нещо разхладително за дамите и се върнаха с шампанско в тънки кристални чаши, които заплашваха да се счупят всеки момент, и дон Игнасио, уж случайно, смени мястото си като се озова от другата страна на Джини.

Ах, как изкусно умееше да флиртува тя! Предоставяше й се чудесна възможност да обърне гръб на Стив и да се престори, че за нея той изобщо не съществува. Дон Игнасио беше много доволен, виждайки вече позамаяната от шампанското Джини да грее от престорено щастие.

— Шампанско в кристални чаши — как се сетихте, господине! Обичам шампанско, дори и когато ме прави малко глупава!

— Та вие съвсем не сте глупава жена, госпожо! Всъщност мога да кажа, че сте най-умната жена, която някога съм срещал!

Получава се много опасна комбинация — интелигентност и красота, ако позволявате на един възрастен мъж да ви говори така.

— Но, дон Игнасио, вие съвсем не сте възрастен! Сигурна съм, че не съм първата, която ви го казва. Винаги съм се чувствала много по-удобно в компанията на зрели мъже!

Дон Игнасио, който си бе представял съпругата на Стив Морган като типичната американка — самоуверена и необщителна, бе приятно изненадан. Не можеше да си обясни защо съпругът й я пренебрегва заради Ана, която беше симпатична, но в никакъв случай не можеше да се каже, че е красавица. Защо мъж, известен в Мексико като Естебан Алварадо, сгоден някога за Ана, я ухажваше така открито, пред очите на съпругата си? Може би я наказваше за лошото й поведение, отвръщайки на удара с удар?

Нищо от това, което си мислеше дон Игнасио, не пролича в присвитите му очи или по мършавото му, набръчкано лице. Той беше мъж, свикнал да получава онова, което искаше, и строеше захарната си империя, твърдо решен да я запази непокътната. Беше сигурен, че ще успее да спечели нещастната госпожа Морган, достатъчно беше да го поиска. А колкото до Ана…

Като си помисли за нея, той не можа да сдържи нетърпеливата си въздишка. Лично той бе преценил, че Ана е подходяща съпруга за по-малкия му, буен и невъздържан син Алонсо. Тя беше девствена — безспорно добра партия, като се има предвид, че беше и отлична ездачка — Алонсо настояваше бъдещата му съпруга да притежава това качество. Но, уви, семейният живот не бе успял да го укроти и той загина по време на езда, оставяйки Ана вдовица, която копнее да бъде утешена.

Дон Игнасио наистина тъгуваше по мъртвия си син, когото обичаше и който беше любимецът на майка му. За щастие, той имаше още двама сина, които да продължат семейната традиция, а пък и без това Алонсо, с неговата буйност и недисциплинираност, беше доказал, че е неспособен да направи това. Бог дал, бог взел! Понякога животът е суров, но човек трябва да продължи да живее.

От този момент дон Игнасио се бе нагърбил с утешаването на тъгуващата булка, която, за негово учудване, се оказа много страстна и отзивчива в леглото. Той нямаше никакво чувство за вина — в края на краищата, тя сама му се бе отдала. Когато се отегчи, той я остави да се среща с други любовници, всички, избрани лично от него, без тя да подозира. Беше я довел на това пътуване до Ню Орлиънс с единствената цел да й намери съпруг. Вече се чудеше дали не беше успял! Разводът не беше изключен като възможност, а пък и дон Франсиско Алварадо беше избрал именно Ана за годеница на своя внук и наследник. Възможно бе…

След като Джини пресуши и втората чаша шампанско, дон Игнасио ентусиазирано й напълни трета. Младата жена реши, че все пак би могла да се възползва от вечерта и да се позабавлява, след като и без това трябваше да се преструва.

Фактът, че както по всичко личеше, свекърът на Ана бе много впечатлен от съпругата му, не убягна от погледа на Стив Морган. Той ядосано се чудеше защо сценката как Джини, открито флиртува с чужд мъж, все още можеше да го вбеси. Наистина ли нямаше нищо, с което да я заплаши, за да смаже явното й презрение към него? Джини продължаваше да го дразни както в началото на познанството им. Колко пъти трябваше да преглъща този горчив хап?

Когато след края на представлението всички станаха, той учтиво помогна на Джини да се облече и когато пръстите му докоснаха студените й рамене, за момент изпита желание за последен път да почувства копринената нежност на кожата й. Но, по дяволите, това беше проява на слабост, която замъгляваше ума му и го изкарваше извън релсите на студения прагматизъм, управляващ живота му. Усети отдръпването й, ето защо предложи ръката си на Ана. Джини да върви по дяволите — трябва да й даде урок! Този път няма да се размекне.

Шестимата бяха част от ослепителната тълпа, която се изсипваше от операта, оглеждайки се за познати карети в задръстената улица.

Сенатор Брандън погледна часовника си, преди да го пъхне обратно в джоба — един обичаен жест, който обикновено оставаше незабелязан, но който в този момент придоби особена важност. Соня пребледня, а Джини потръпна въпреки големия копринен шал. Забелязвайки това, дон Игнасио загрижено прошепна в ухото й:

— Студено ли ви е? В каретата си имам кожено наметало…

Тя отговори нещо, без да се замисля — думи, които по-късно изобщо не можеше да си спомни. Как да обясни на учтивия, загрижен мъж, че студенината, която я караше да трепери, не идваше от лекия нощен вятър, а се таеше някъде дълбоко в нея?

Наближаваше полунощ и сенаторът изглеждаше нетърпелив, с неподвижно и напрегнато лице и подчертани от светлината, дълбоко врязани бръчки, издаващи възрастта му. Дали се страхуваше? Какво ли имаше предвид господин Бишоп, когато каза, че дуелът няма да се състои?

— Вижте, каретата ни идва! — внезапно извика Ана, а после с поглед, вперен в Стив, попита:

— Да вечеряме заедно, а, какво ще кажете?

Докато слизаха надолу по стълбите, шалът на Джини се изхлузи от раменете й и дон Игнасио се наведе, за да го вдигне. По-късно тя предположи, че именно това е спасило живота му, но в този момент всичко, което можеше да види, бе ослепителна светлина, последвана от експлозия; съвсем близо до лицето си усети раздвижване на въздуха.

Чу се вик, прорязал сковалата ги тишина, който сякаш отприщи ужасна бъркотия — отвсякъде се чуваше трясък на гърмежи.

Конете цвилеха от уплаха, докато кочияшите, ругаейки, се опитваха да ги удържат, за да не стъпчат изпадналите в паника хора, които хукнаха да се крият. Отвсякъде ехтяха викове:

— Това е бунт! Те стрелят по нас! По дяволите тези бунтовници!

Замръзнала на място, все още недоумяваща, Джини изведнъж почувства силен удар, който я накара да падне на колене, а ядосаният глас на Стив прокънтя в ушите й:

— За бога! Да не си полудяла, искаш да те застрелят ли!

Да я застрелят ли? Какво искаше да каже той? Кой беше убит? Някой се опитваше да я защити, обгръщайки с ръка раменете и запушвайки ушите й, за да не чува крясъците, които все още продължаваха да се носят. В крайна сметка самата тя изпита неистово желание да закрещи.

— Не-е-е!

Защо Соня беше толкова истерична?

Джини се опита да се повдигне на крака, въпреки че тълпата я притискаше от всички страни още по-силно, но дон Игнасио, все още коленичил до нея, здраво я държеше с треперещите си ръце.

— Не, госпожо, моля ви, не гледайте! — във вълнението си, той бе заговорил на испански. — Господи, надявам се, че това не беше предназначено за мен. Ако не бях се навел точно тогава…

— Кой? — извика тя, като се опитваше да се освободи от ръката му. Отговорът дойде от един човек от тълпата:

— Боже мой, сенатор Брандън… убили са сенатора Брандън!