Розмари Роджърс
Загубена любов, последна любов (10)

10

Самоувереността на Андре Делери бе толкова голяма, че малко след сутрешната си среща с госпожа Брандън и нейния съпруг той се зае заедно със своя приятел и съветник Пепе Лула да обиколи всички онези места из града, които обикновено посещаваше, и си поръча нов костюм при шивача. След това прекара почти час в дискретен дом за срещи с новата си метреса — не някоя друга, а сестрата на близък негов приятел, омъжена по сметка за друг техен приятел. Винаги бе харесвал Берта, но тя, която знаеше от брат си за авантюрите на Андре повече от всяка друга жена, бе успяла да стои настрана от него. Докато един ден не узна за любовницата на съпруга си.

Както сама призна пред Андре, тя искала да се научи да възбужда мъжете така, че да ги довежда до ръба на лудостта. На Андре му доставяше удоволствие да бъде неин учител, а с времето и пищното тяло на Берта бе започнало да изпитва наслада от техните любовни игри. Така че двамата бяха продължили да се срещат.

Делери извади златния си джобен часовник и го погледна. Помисли си, че навярно би било по-добре да се прибере в къщи, да се изкъпе и преоблече. Имаше среща с глупавия сенатор Брандън точно пет минути преди полунощ — на Андре винаги му беше доставяло удоволствие да определя този час за дуелите, в които бе предизвиканата страна. Около полунощ всичко вече щеше да е свършило, а той щеше да бъде по-богат със значителна сума, дискретно приведена по банковата му сметка. Остро изрязаните му устни се разтеглиха в сурова усмивка. Колко лесно се усмихваше щастието на мъже като него, които предпочитаха да са господари на себе си пред усилния труд и професията!

Изкачвайки стъпалата, Андре Делери обмисляше вечерта си. Вечеря с приятели, сред които и Люсиен Вале. Театърът, където възнамеряваше да се появи, за да си създаде алиби. А след дуела вероятно щеше да посети любимия си игрален салон и да поиграе с някой стар познат. Чувстваше, че тази вечер късметът бе на негова страна и картите нямаше да му изневерят.

— Господине… — прислужникът му, Жан Батист, бе французин и говореше само матерния си език. След шест години, прекарани заедно, двамата се разбираха чудесно. Възможно ли бе жилавият, тъмнокос французин да е разтревожен от нещо? Със сигурност не от дуела — това би било прекалено! Докато събличаше вталеното си сако, Андре Делери въпросително повдигна вежди.

— Да?

Прислужникът прочисти гърлото си, покашляйки се.

— Тук е… това е… истината е, че не зная какво да правя. Не сте ми казал, че очаквате посетители, но младата дама е… хм… тя е изключително привлекателна, господине. А и говори френски. Тя каза…

— Няма значение. Ще чуя от самата нея онова, което ти е казала. Била изключително привлекателна, а? В твоите уста, Жан Батист, тези думи са истински комплимент. Дамата в малкия салон ли чака?

— Да, господине. Позволих си да предложа на младата дама чаша шери. Казах й, че може да се върнете доста късно, но тя настоя да ви изчака.

— Така ли? — Устните на Делери леко се изкривиха, докато той се чудеше на какъв да се престори — раздразнен, отегчен или приятно изненадан. Жени! Винаги бяха пълни с малки хитрини. Но той нямаше представа коя от тях би дръзнала посред бял ден да посети в апартамента му мъж с неговата репутация, при това съвсем сама. Освен ако „дамата“ не спадаше към една опреде лена категория жени. Умишлено печелейки време, той свали сакото си, разкопча жилетката и я подаде на прислужника, който бе възвърнал обичайното си каменно изражение. В края на краищата това бе неговият апартамент. Делери се чувстваше удобно тук и в случай че непознатата го заинтригуваше, щеше да я накара и тя да се почувства по същия начин.

Андре Делери се поколеба за секунда, преди да нареди на Жан Батист да му приготви по-голяма вана.

— Увери се, че има допълнително кърпи и благоуханен сапун. Ако не си тръгне, дамата ще се присъедини към мен.

Жан Батист наведе глава, подавайки на господаря си чаша бяло вино за подсилване. Не че той имаше нужда от това — господин Делери наистина бе рядко мъжествен.

В един горещ летен следобед Жан Батист бе видял господаря си да обладава три жени една след друга. Той наблюдаваше как Андре Делери прекосява тясното антре с грациозната си походка и отваря вратата към малкия салон.

Чакането бе започнало да става почти непоносимо, когато приглушени гласове зад вратата я предупредиха за появата му. Джини не можеше да остане седнала. Столовете в малкото помещение бяха прекалено тесни за стилната й вечерна рокля, а и самият факт, че бе тук, я изнервяше.

Но когато при шума от отваряне на вратата Виржиния се извърна, във вида й нямаше и следа от вълнение.

— Господин Делери, колко чудесно от ваша страна да се появите без предупреждение — Младата жена му протегна облечената си в ръкавица ръка, а гласът й прозвуча студено и равно.

Делери не можа да скрие изненадата си от това да я види тук. За един кратък миг очите му се присвиха преценяващо като на истински покерджия.

— А аз, госпожо, не мога да повярвам на късмета си! — Отвърна той също на френски. Целуна протегнатата й ръка, задържа я и добави язвително: — Мога ли да отгатна защо сте дошла, или… само да се надявам? — Докато изричаше това се питаше дали тя ще изиграе сцена на раздразнение. Госпожа Морган наистина бе най-вълнуващата жена, която бе виждал — циганка с огнени коси и страстна, подлудяваща уста.

Предусещайки намеренията му, Джини дори не понечи да освободи ръката си, въпреки че за момент, когато мъжът направи опит да я притегли към себе си, й се прищя да избяга.

— Господин Делери, дойдох тук, за да поговоря с вас за… моята мащеха. Както навярно сам се досещате, напоследък ние с нея не се разбираме особено добре. Но въпреки това мразя да я виждам в състоянието, в което се намира в момента. Кажете ми — гласът й умишлено потрепери — истина ли е? Нали не сте имали уговорка… срещнали сте се случайно? Бедната Соня се кълне в това и аз съм си обещала да направя всичко възможно, за да убедя баща ми да приеме този факт, преди вие двамата да се срещнете на глупавия си дуел! И, разбира се, от кого другиго бих могла да науча истината, освен от вас? Отначало имах чувството, че мога напълно да разчитам на вашата искреност и дори сляпо да ви вярвам, защото… защото вие не си правите труда да се преструвате, нали?

Гласът му прозвуча закачливо, въпреки че очите му я гледаха замислено.

— А аз, прекрасна госпожо, мога ли и аз да очаквам пълна откровеност от вас? Това ли е всичко, за което сте дошла?

— Ами… — умишлено провлече Джини, след което кратко и нервно се изсмя — разбира се, че ще бъда откровена… обикновено съм честна, освен ако не открия, че другите не са. Искам да разбера за Соня. Тя винаги е била толкова… толкова сериозна и здравомислеща, винаги ме е критикувала за презрителното ми отношение към нормите за приличие и, разбирате ли, това, което се случи този следобед, просто изглежда невъзможно. Както и дуелът. Баща ми е толкова твърдоглав!

Сега Делери стисна и двете й ръце, изричайки нежно:

— Елате, госпожо, не ме разочаровайте! Вие казахте, че сте дошла тук, за да узнаете истината, а аз имам чувството, че не ви е присъщо да говорите толкова много и така бързо, както в момента. Ще се успокоите ли, ако отговоря на първия ви въпрос? Добре тогава… — Вземайки мълчанието й за съгласие, той леко стисна изящните пръсти. — Тъй като съм джентълмен, ще ви кажа само, че с вашата очарователна мащеха нямахме възможност да се задълбочим в чувствата си. За нещастие бяхме прекъснати от няколко мои приятели, избрали за своя излет същото място, което и ние. А колкото до нашата среща, ами… кой би могъл да каже? Бях я помолил да се видим край реката. Тя нито се съгласи, нито отказа. Аз чаках, защото когато искам, мога да бъда много търпелив. И ето, както сте научила от самата Соня, тя дойде съвсем ненадейно. И какво по-естествено от това… да започнем разговор? Наистина е жалко, че баща ви трябваше да се появи в такъв неудобен момент…

— Но предполагам, че дори и да не го бе сторил, вашите приятели щяха да клюкарстват и в крайна сметка историята пак щеше да стигне до него, не съм ли права? — Джини с престорена невинност го погледна с широко отворените си очи и тъй като Делери бе започнал да добива замислен израз, го възнагради с една от своите най-очарователни усмивки. — Сега на свой ред вие, господин Делери, недейте да ме разочаровате. Аз не съм глупава, макар понякога да говоря твърде много и прекалено бързо. А след всичко чуто започвам да се питам — защо точно Соня? Тя е по-възрастна от вас и е омъжена — за моя баща. И…

— Продължавайте! — силните пръсти на Делери не я пускаха и сега той й се усмихна в отговор. — Вие ме очаровате. Ако бих могъл да се изразя така, сега много повече, отколкото в началото, когато се появихте в операта без съпруга си и ми позволихте да ви придружа до ложата. Засегнахте ли се от това, че цялото ми внимание бе насочено към Соня вместо към вас?

— О, не! Мисля, че бяхте много мил. А ако исках да привлека вниманието ви към себе си, вярвам, че щях да успея да го направя. Нека се върнем към баща ми… и Соня, разбира се. Питам се, появата на вашите приятели наистина ли е била случайна? И може ли да има някаква причина да желаете да предизвикате баща ми на дуел?

Този път Делери се разсмя, отмятайки глава назад, но Джини забеляза, че очите му останаха студени и втренчени в нея.

— Имате очарователно въображение, мила госпожо, което чудесно подхожда на останалите ви качества. Продължавате да ме интригувате все повече и повече. Да не сте дошла тук с намерение да… да ме разубедите да се дуелирам с баща ви?

— Пари — лаконично рече Джини, пускайки в ход най-очарователната си усмивка. — Повече, разбира се, отколкото ви е било платено, за да го убиете. Трябва добре да помислите за последиците, в случай че успеете да го сторите, макар че, честно казано, аз се съмнявам в това. Баща ми има… нека ги наречем приятели, които го пазят. Не е изключено да бъдете сполетян от… някаква злополука, например. Мислил ли сте за това?

— Имам чувството, че ми се налага да се дуелирам с вас — думите ви са остри като шпаги. Моите почитания, госпожо! Обаче… — провлачените му думи ставаха все по-резки — трябва да разберете, че това е въпрос на чест и че баща ви бе този, който ме предизвика, а не обратното. Уви, нямам никакъв избор!

— Бихте могъл да проявите доблест и да го оставите жив.

— О, но тогава той може да убие мен!

— Ако му обясня, че греши, като подозира Соня и вие…

— Боя се, че той ни завари в много неудобно положение.

Сега Джини имаше чувството, че Делери си играе с нея и това никак не й харесваше.

— Господин, Делери, предложих ви…

— Да. Но много добре знаете, че това няма да стане, напи? Виждате ли, по свой собствен начин аз съм честен. Какво бихте казала, ако се престоря, че приемам вашата молба, в случай че вие ми заплатите със… себе си?

— Е, тъй като бяхте достатъчно почтен, за да не го сторите, този въпрос отпада, нали? — Зелените й, леко продълговати очи срещнаха неговите.

Джини бе от типа жени, които никога не биха отклонили поглед в подобна ситуация, но при нужда умееха да отстъпят с достойнство. Делери се изкушаваше да я задържи, дори пряко волята й. В крайна сметка тя бе дошла сама и едва ли щеше да признае пред някого къде е била. Или би го сторила?

— По-добре сега да си вървя. Отнех ви прекалено много време. — Джини отстъпи назад и Делери я пусна с видима неохота.

— Надявам се, че не съм ви разстроил прекалено. А и кой знае? Никой не е съвършен, може пък да не улуча.

— Или може да не пристигнете на уговореното място.

Делери не можеше да не се възхити на дързостта й. Срещу себе си имаше една истинска жена и той я желаеше!

— Ако това е предупреждение, благодаря за проявената загриженост. Ще очаквам следващата ни среща.

— Аз също — с равен глас отвърна Джини.

Риск печели, риск губи — не бе ли станало точно така? Въпреки че Андре Делери отрече всичките й обвинения, Джини имаше тревожното чувство, че я бе надхитрил. Най-вече с това, че остана джентълмен до края. Но тя бе длъжна да се опита да направи нещо — не само заради Соня и сенатора, но и заради самата себе си. Струваше й се немислимо да остане в стаята си, отчаяно кръстосвайки между четирите стени. От друга страна, не можеше да не си представи реакцията на Стив, в случай че тя бе успяла да предотврати дуела.

Трябва да престана да си губя времето с догадки за неговите реакции — унило помисли Джини. — Всичко между нас вече приключи. Най-накрая.

Внезапно пробождане извика в очите й сдържани досега сълзи, въпреки че тя се опитваше да убеди сама себе си, че просто съжалява за изгубеното време. Как не бе разбрала, че двама толкова упорити и твърдоглави хора като нея и Стив, не биха могли да водят живота на някоя нормална съпружеска двойка? Единствената истинска връзка помежду им бе влечението на плътта — не ги свързваше нито разбиране, нито истинска близост, родена от доверие и чувство за взаимност. „Ах! — мислеше си тя. — Защо продължавам да се измъчвам, мислейки отново и отново за това? Този път наистина ще си изградя нов и различен живот по свой вкус. Повече няма да се интересувам от това какво прави той. Само веднъж да ме остави на мира!“

Не се изненада, когато на излизане от дома на Андре Делери, забеляза зад себе си Джим Бишоп в едно доста опърпано бъги.

— Наистина не е съвсем безопасно за млада и привлекателна жена като вас да се разхожда сама по улиците на Ню Орлиънс — строго рече той. — Не, говоря сериозно, госпожо, държа да ви откарам до там, накъдето сте се запътила. Настоявам също да не се намесвате… моля ви, бъдете уверена, че дуелът между вашия баща и господин Делери няма да се състои — аз все още имам известно влияние в някои среди. А сега, нека поговорим за завръщането ви в Мексико…

Почти без да й даде възможност да се възпротиви, сухият, лишен от емоции глас продължаваше да руши аргументите й с желязната логика на своите. Не бе ли искала да се върне при децата си, преди те да са я забравили? Знаела ли, че дон Франсиско трябвало спешно да замине за Куба и че Роналдо бил извикан, за да поеме грижите по хасиендата? Младата му невеста щяла да бъде много самотна без нейната компания.

В крайна сметка Джини замълча, оттегляйки се сред мислите си, скрита зад маската на студено безразличие. Не, тя нямаше да му достави удоволствието да попита какво бе мястото на Стив в неговите планове, каквито и да бяха те този път. Тя вече нямаше грижа за Стив — сам той недвусмислено й бе дал да го разбере.