Розмари Роджърс
Джини (25)

25

Всичко това трябва да бе сън, кошмарен сън. Тя се надигна от леглото, усещайки, че матракът е поддал под тежестта й. Неволно притисна длани към слепоочията си.

— Не! Искаш само…

— Не искам нищо друго, освен да поговорим разумно. Предлагам ти сделка, скъпа моя, аз съм купувачът. Какво искаш? Бижута? Дискретно малко жилище, само за теб? Банкова сметка? Ако не ти направя предложение, ще го стори някой друг. Но предпочитам да няма посредници като съпругът ти например. Какво ще кажеш?

Метреса? Той искаше да я направи своя метреса! И дори лично я питаше! Вместо както преди да я вземе със сила! Мисълта бе просто отвратителна… болката в слепоочията я пробождаше все по-непоносимо, отнемайки силите й.

— Сигурно си се побъркал! Аз не съм за продан. Ако Иван узнаеше, че…

— Щеше да ме сполети участта на Франк Юлиус, нали? А може да ме вземе за някой побъркан от любов младок с кравешки поглед? Какво трябва да направя, Джини? Може би по-добре да преговарям с него?

Тя неочаквано се отпусна на леглото, затваряйки очи. Това го разоръжаваше.

— Ох, какво целиш всъщност? Можеш да правиш с мен каквото пожелаеш. В края на краищата нали съм само една уличница. Защо си правиш труда да преговаряш за нещо, което и без това можеш да имаш?

Тя отново го бе разоръжила. Какво се бе случило с нея? Възнамеряваше се държи търпеливо и тактично, за да получи някакъв отговор. Вместо това, тя лежеше като някоя смирена мъченица, очакваща да бъде изнасилена. И до това състояние можеше да я доведе само споменаването името на съпруга й.

Стив започна гневно да ругае и Джини отвори очи, поглеждайки го с неприкрита изненада.

— Защо си толкова разгневен? Нямам друг избор. Съгласна съм.

— Съгласна си? — той почти извика от изненада. — С какво си съгласна? Разбра ли изобщо какво всъщност те попитах?

— Разбира се, каза ми го достатъчно силно. Стив, ако наистина искаш да бъда твоя метреса, тогава имаш съгласието ми. — Тя въздъхна. — Преситена съм от тези мъчения! Постоянните ругатни и обвинения, който толкова ме нараняват. Ако наистина ме желаеш, можеш да ме имаш. И няма нужда да ми плащаш, просто бъди мил с мен, ако изобщо е по силите ти.

Ако бе продължила да се съпротивлява както някога, той с радост би разкъсал дрехите от тялото й, изкопчвайки отговора, който тя накрая винаги му даваше… да, дори когато изгаряше от омраза към него. Но вялата й, почти безразлична капитулация го обезоръжи. Той само стоеше и я гледаше. От отчаяние изпитваше желание да я удуши. Как смееше да се държи като уличница… и то с него! И този безстрастен глас, молещ го да бъде мил… какво, по дяволите, искаше да каже?

— Боже, мой! — извика Стив. А след това с предишния мек и едновременно с това гневен глас: — Стани! Боже мой, все така покорно ли се отдаваш на всеки мъж, който те желае? Добрата уличница първо се пазари!

Той грубо я вдигна на крака, след което ненадейно отново я пусна, сякаш не можеше повече да понесе допира. За миг Джини изпита желание да отстъпи пред слабостта си или да изпита влиянието си над него, като обвие ръце около врата му и го принуди да я целуне.

Вместо това обаче отметна глава, казвайки с глас, почти толкова суров, колкото неговия:

— Защо да си правя труда и да се пазаря? Сигурна съм, че чувството за отговорност, за което ми говори, и значителният ти опит с леки жени ще те накарат да бъдеш щедър. Можеш да си позволиш една любовница, надявам се?

Очите му блестяха опасно и Джини едва не отстъпи пред гнева му. Очакваният изблик на гняв не се състоя. Мъжът само сведе глава, сякаш признавайки саркастичните й забележки.

— Така мисля — бавно рече той. Въпреки неестествената му, конвулсивна усмивка, сапфиреносините очи останаха безизразни. Погледът му се спусна по тялото й, от устните до ханша, подчертан от тясната рокля — бавно, настойчиво проучване, което накара страните й да пламнат от гняв. — В края на краищата съм наясно какво ще получа и трябва да призная, че ако се наложи, бих стигнал и до просешка тояга, особено ако сделката ни включва и известна вярност. Никакъв Ерик Фадърингей повече, моля те! — Той неочаквано улови брадичката й, повдигайки главата на момичето с почти нежно движение. — Кажи ми, скъпа моя, искаш ли малък залог за безумната ми страст, с който да скрепим споразумението си? Какво би желала да имаш?

Защо трябваше да я докосва? Въпреки че усети премерената ирония в гласа му, Джини се разтрепери. Тя се извърна с бързо, рязко движение, пристъпвайки към гравираната тоалетна масичка, където слепешката започна да се занимава с косата си.

— Обичам да бъда изненадвана — с възможно най-безразличния си глас рече тя.

— Допускам, че начинът, по който се занимаваш с косата си, означава, че би желала да получиш нещо предварително?

Защо Стив винаги бе толкова саркастичен и подбираше най-болезнените думи? И все пак изглежда той държеше на унизителното си предложение. Защо я желаеше?

Колкото и често да си задаваше този въпрос, тя не можеше да намери разумен и логичен отговор. Единственото обяснение, за което тя дори не смееше да мисли, бе… о, Боже, възможно ли бе или се хващаше за сламка? Може би Стив все още я обичаше, но не искаше да го признае, преди да я е наказал.

Но, ако трябваше да бъде съвсем обективна, Джини не можеше да допусне подобна мисъл. Толкова спокойно бе приел женитбата й! Стив, който някога бе толкова ревнив… не… ако я обичаше, отдавна да я е отвлякъл.

Всичко това съвсем не се връзваше с факта, че я желае и дори й го бе признал.

 

По-късно вечерта Джини се стараеше да не изглежда безучастна и отсъстваща. На път за ергенското жилище на граф Черников Иван й бе дал да глътне още едно прахче… за да внесе малко жизненост в държанието й, както сам саркастично се изрази.

— Ако човек те сравни с екзотичната и темпераментна госпожица Санчес би могъл да открие огромна разлика между вас. Ела, скъпа, нали не искаш графът да си помисли, че си нещастна? Още не сме достатъчно дълго женени, така че отегчението да бъде прието като нещо естествено. А и аз наистина не се отегчавам с теб, напротив, възбуждаш ме както в самото начало.

Колко мразеше това пресилено маниерно държание. Докато говореше, безцветните му, студени очи я наблюдаваха изпитателно, издавайки притворството на думите му. А и начинът, по който непрестанно и съвсем хладнокръвно пращаше хора да я следят, доказваше, че причината за женитбата му няма нищо общо със страстта.

„Колко странно, че изневерявам на Иван точно със Стив“, унесено мислеше Джини, докато удобният файтон трополеше по осветените улици на Сан Франциско. Тя търсеше опияняващата топлина и спокойствие, които винаги й осигуряваше изпиването на някое нейно прахче. Сега перспективата да прекара една вечер в любезни разговори не й изглеждаше толкова непоносима въпреки Консепсион и нейните злобни, скрити погледи. Джини и Консепсион никога нямаше да се разберат, но какво от това? Стив я желаеше, въпреки безогледното държание и избухливостта си. Рискуваше живота си, оставайки в Сан Франциско, където всеки момент можеше да бъде разпознат. Той я бе върнал в бащиния й дом, а след като й помогна да слезе от файтона, бе влязъл дори в конюшнята, за да се погрижи за конете.

Соня тъкмо се бе върнала от покупки.

— Не е ли това мъжът, когото наричате Червения мустак? Доколкото успях да го зърна, ми се стори по-скоро тъмнокос.

— О, това е Черната брада, пиратът, той е още по-суров и опасен от Червеният мустак, който днес има почивен ден. — Консепсион бе отвърнала съвсем спокойно. — Това е човекът, който се грижи за къщата.

— А, тогава сигурно вече съм го виждала. Походката му ми се струва толкова позната.

За да отвлече вниманието на мащехата си, Джини бе заговорила за къщата на Сам Мърдок и за това колко е хубава. Междувременно бе получила ужасно главоболие и почти не съзнаваше какво говори.

Соня навярно бе забелязала, защото леко присви устни.

— Изглеждаш така, сякаш се нуждаеш от почивка, скъпа моя. Полегни си малко. Съпругът ти още не се е върнал, така че имаш малко време.

Разочарование и страх. Стив, който не я докосна повече, а оставяйки я в онази голяма стая, бе отишъл да търси Консепсион. Момичето се появи малко по-късно с влажни, сякаш току-що целувани устни.

— Няма време за фризури, гринга. — Когато останеха сами, Консепсион не си правеше труда да скрива сарказма си. — Вятърът й без това ще те разроши. Трябва да побързаме, защото Естебан ни очаква. — Погледът на момичето се плъзна към леглото и обратно към Джини. Консепсион ликуваше: — Значи само сте се карали! Можех да го предрека, Естебан не е от хората, които прощават лесно. Ако мислиш за себе си, по-добре ще е да останеш при мъжа си.

Какво знаеше или можеше да се досети Консепсион за странните отношения между Джини и принц Иван Сарканов?

Тази вечер Консепсион изглежда бе в изключително добро настроение. Предизвикателна и кокетна, тя накара дори граф Черников да се поразчувства и да започне да отвръща на бъбренето й с усмивка. Консепсион се опитваше да развлича графа, докато Иван, седнал на дивана до Джини, се преструваше на любящ съпруг. Той си играеше с една от къдриците на жена си и галеше голите й рамене.

— Значи все още не искате да дойдете в Русия?

Вечерята бе свършила и графът най-сетне успя да отдели внимание на най-безучастната от гостите си.

— Не бива да вините Виржини за това. Тя едва отскоро е отново със сенатора и очарователната му съпруга. Освен това намира Сан Франциско интересен и вълнуващ град, не съм ли прав, скъпа? Не искам да я принуждавам да прави нещо, което не желае — отговори Иван вместо нея.

— О! — Консепсион си придаде учудено и невинно изражение. — Мислех, че желаете да отпътувате за Европа и се върнете в Русия. Във всеки случай аз копнея по едно пътуване с кораб. Сам обеща в най-скоро време да ме вземе със себе си в Испания.

— Аз заминавам до две седмици. — Граф Черников погледна въпросително Джини и Иван. Изражението на принца остана същото. — Ако промените намерението си…

— Възможно ли е да размислиш, скъпа? Всички тези покани, които си приела през последните два месеца… трябваше да ми кажеш. Знаеш с какво нетърпение очаквам да ти покажа Русия.

Всички обърнаха погледи към нея, включително и Консепсион, в чиито очи се четеше нескрита омраза. Джини успя да свие рамене едва-едва.

— Разбира се, аз също ще се радвам да видя Русия. А понякога съм почти нетърпелива. Но и в Сан Франциско има да се свърши още толкова много. Боя се, че притежавам типичната женска черта ежедневно да променям мнението си.

„Тя лъже“, помисли графът. Питаше се защо. Въпреки това лицето му не издаде нищо и той смени темата.

Времето минаваше и сега Джини само се преструваше на завладяна от разговора. Противно на всички очаквания, мислите й се въртяха не около Иван, а около Стив. Щеше ли да направи опит за нова среща? Сериозен ли говореше, когато й направи възмутителното предложение? Навярно бе просто опит да я унижи, да види колко далеч може да стигне.

Бе станало време да се прибират.

Граф Черников се наведе над хладната длан на Джини и я целуна.

— Помислете за това, ако мислите, че е възможно да промените решението си… — След това настойчиво я погледна и каза с прям, овладян глас: — Надявам се, че скоро ще ме посетите. Навярно ще намерите малко свободно време за един стар човек. Иван трябва да ви убеди.

Нощта бе необикновено ясна и топла за Сан Франциско.

— Ах, още е толкова рано! — нацупено рече Консепсион. — Трябва ли вече да се прибираме? Би било хубаво да се поразходим край брега.

За пръв път Иван Сарканов не отвърна на предизвикателството й с привичната си лъчезарна галантност. В светлината на една улична лампа замисленият израз на лицето му се стори на Джини по-суров от обикновено.

— Може би някой друг път. Мразя да разочаровам прелестни дами като вас, но трябва да изпълня едно обещание.

Той любезно им помогна да се качат във файтона. Най-напред на Консепсион, която разочаровано се цупеше, без да прави дори и най-малко усилие да го скрие. След това на Джини, толкова уморена от напрегнатия ден, че навярно щеше да заспи само щом помиришеше възглавницата.

Все още с ръка на вратичката, Иван се обърна към кочияша:

— Прибираме се.

В този момент един от конете се подплаши и се изправи на задните си крака. „Това бе, — спомняше си по-късно Джини — което спаси принца.“

Един мъж бе изникнал от мрака недалеч от тях, приближавайки се със странна, забързана крачка. Консепсион нададе приглушен вик, а Джини се удиви на полюляващата му се плитка. Хилеше се гротескно с разтегнати устни, които разкриваха зъбите му чак до венците. На мъждукащата светлина на газовата лампа Джини успя да различи, че непознатият е облечен в черни, малко широки одежди, каквито носеха повечето китайци, срещани от нея по улиците.

— Внимавайте, господине! — предупредително извика кочияшът, докато дърпайки юздите се опитваше да обуздае подплашените коне. Защо непознатият стоеше на пътя им с риск да бъде стъпкан. Вместо да се помести, той бе започнал да крещи нещо с оглушителен пронизващ глас. Звучеше така, сякаш непрестанно повтаряше едни и същи думи. Консепсион промърмори на испански:

— О, Боже! Трябва да е пиян или побъркан. Вижте само!

Всичко, което последва, трябва да се бе разиграло за секунди, но за Джини се проточи с часове, както в един неин сън, в който тя се опитваше да тича, а нозете й потъваха в пясъка.

Чу тихия, безстрастен смях на Иван. Той стоеше хладен, светлината от газовата лампа блестеше в косата му, а едната му ръка бе протегната напред. Чу се остър пукот, след това втори. Китаецът, който при първия изстрел се бе политнал, падна на земята, разпервайки ръце и крака като изтърбушена кукла.

В същия миг нещо издрънча върху уличната настилка и когато Иван съвсем спокойно се приближи и побутна трупа на непознатия, жените видяха да проблясва някакъв метален предмет.

Брадва! Иван все още бе съвършено, почти нечовешки спокоен. Само в очите му имаше някакво жестоко пламъче.

— Оръжие, от онези, които тези диваци предпочитат, виждате ли?

— Какво щастие, че носехте в себе си малкия револвер — рече Консепсион с глас, който не успяваше да скрие възбудата й, като същевременно протягаше шия, за да вижда по-добре. След това тихо добави: — Чудя се само какво искаше?

— Грабеж. Без съмнение. Мисля, че мъжът не бе на себе си… прекалено много опиум. Или може би му трябваха пари, за да си купи опиум. Във всеки случай сега е мъртъв, така че няма никакво значение. Да тръгваме, Джеймс.

— Не можеш да го оставиш просто така! Не е ли странно, че никой не излиза, за да види какво се е случило? Иван, не трябва ли…

— Успокой се, скъпа. Добрият Джеймс ще ви закара у дома, а аз ще отида в полицията и ще предоставя на тях да намерят отговор на тези въпроси. Ще разкажа какво се е случило, а останалото е тяхна работа.

Иван, който седеше срещу двете жени, се наведе напред и докато файтонът потегляше, постави ръка на коляното на Джини. На пръв поглед това изглеждаше като успокоителен жест на един грижовен съпруг, но Джини трябваше да прехапе устни, за да не изохка от болка. През тънкия копринен плат пръстите на мъжа се забиха дълбоко в плътта й.

Джини мълчеше, оставяйки Консепсион да бърбори, докато най-сетне не спряха пред входната врата на сенаторския дом.

— Вие сте отличен стрелец. Уцелихте го два пъти, нали? При това на толкова слаба светлина и с това малко оръжие. Как успяхте да запазите такова спокойствие, очаквайки нападението му?

Иван отговаряше вежливо, но разсеяно. Глупаво, бъбриво създание! Поне му се бе удало да накара Виржини да замълчи, не бе казала нито дума повече. Сарканов разсъждаваше светкавично. Той извикваше в ума си най-различни имена и ги свързваше с лицата. Кой? Дали непознатият бе телохранител на някой богат мандарин, или бе изпратен от някой друг, който имаше зъб на Иван? Проклети китайци. Те не бяха истински свободни хора, нямаха никакви права, освен да работят, за да печелят прехраната си и да правят каквото им бъде заповядано. Малко от тях бяха наистина умни, но със сигурност не и човекът, изпратил този неумел убиец, с когото Иван толкова лесно успя да се справи.

„Но кой?“, питаше се Иван, мръщейки чело в мрака. Кой можеше да знае за тайните му ходове? Трябваше да разбере и веднага да предприеме нещо. Не биваше да проявява никаква слабост, ни най-малко колебание.

Върнал се в дома на сенатора, той съпроводи съпругата си по стълбите, водещи към стаята й. Обърканият й и малко нервен вид го развеселяваше.

— Какво се е случило с теб, скъпа? Ако не те познавах толкова добре, щях да си помисля, че изглеждаш почти виновно. Нали нямаш някой любовник, който иска да ме отстрани от пътя си?

— Ако беше така, отдавна нямаше да е сред живите — отвърна тя, изненадвайки го с хапливия си отговор. Щеше да й го напомни, но не сега. Всичко с времето си.

— Е, мисля, че си права — примирително каза Иван. Той погали голите й рамене, а след това пръстите му се плъзнаха към гърдите й. Джини го гледаше с изплашените си големи очи. — Възнамерявах тази нощ да ти докажа колко много те ценя, прекрасно създание. Но за съжаление трябва да отида в полицията, а след това за малко да се отбия до едно място извън града. Неотложна работа, за която току-що си спомних. Няма да се бавя. Ще ти липсвам ли? Ще бъдеш послушна, нали? Ще ти оставя… да кажем… шест прахчета. Изглежда много искаш да изпиеш някое и друго. Не бих искал прекалено да привикваш към тях, всяко прекаляване е вредно за теб. Нека бъдат четири. А срещу тях… — Иван обви ръка около кръста на момичето и го поведе към тоалетната масичка, на която имаше три огледала.

— Но, скъпа, не бъди толкова студена. Сърдиш се, че излизам ли? Трябва ли най-напред да отделя време, за да ти докажа колко те обожавам? — Той наблюдаваше лицето й с присвити очи, като някой хищник, така че Джини трябваше да отстъпи, за да не се разтрепери.

„Не тази нощ!“, крещеше нещо в нея и тя трябваше да се насили, за да изтърпи нежно галещите я пръсти на мъжа, които бяха слезли до ханша й. Знаеше, че Иван цели да я уплаши и привидно запази спокойствие, опитвайки се да откопчае колието си, като се надяваше, че пръстите й не треперят.

— Аз съм твоя съпруга, Иван. И след като си се оженил за мен, допускам, че ме желаеш.

— Разбира се, че те желая. Показвам го от самото начало, не е ли така? Малка циганка, на такава ми приличаш. Пламенна, красива и дива. Още тогава си поставих за цел да бъда мъжът, който ще те укроти. Удало ли ми се е? — Той неочаквано извика, мръщейки чело: — Я виж, закопчалката на колието ти едва се крепи. Всеки момент е можело да се скъса и щеше да загубиш това красиво бижу със смарагдите, които така подхождат на очите ти. Ще го взема със себе си и ще дам да го поправят.

„Значи това е искал от самото начало, смарагдите. Защо ли?“, мислеше Джини.

Вместо това, с покорен глас каза:

— Благодаря ти, Иван. Би било ужасно да загубя нещо, което ми е подарък от теб.