Розмари Роджърс
Джини (18)

18

Звездите, обсипали като сребърен прах тъмнопурпурното небе, се завъртяха пред очите й.

„Сигурно е халюцинация“, объркана мислеше Джини. Навярно във виното е имало нещо. Тя затвори очи, а през главата й минаваха несвързани, объркани мисли. Просто не бе възможно! Стив я държеше на такова разстояние, сякаш едва преди малко се бяха запознали. Не бе възможно…

Тя отвори очи, препъна се и се вкопчи в него. Дъхът й бе неравномерен, а отгоре на всичко така й се виеше свят, че не бе в състояние да отрони нито дума, когато срещна погледа му.

— Добре ли сте, принцесо? — последната дума бе произнесена с нескрита ирония. Гласът му бе хладен и безстрастен. — Не бихте ли желала да поседнете?

— Стив! — устните й се раздвижиха, но останаха безмълвни. Всички цветове сякаш бяха изтрити от лицето й — само косата и очите блестяха. Беше бледа и студена като мрамор. Дишането й костваше все по-големи усилия, докато, занемяла, не можеше да откъсне слисаните си, широко отворени очи от лицето му.

Стив носеше къса брада, която не успяваше напълно да скрие предизвикателната усмивка на устните му. А дистанцираните, присвити сини очи бяха толкова тъмни, че на слабата светлина изглеждаха почти черни. Той едва забележимо повдигна едната си вежда, докато с пресилена вежливост повтори въпроса си.

— Искаш ли да седнеш? Съжалявам, ако появата ми дотолкова те е разстроила, но едва ли бих могъл да се присъединя към останалите гости. Тогава на баща ти можеше да му хрумне да си спести премията, която дава за главата ми.

Джини не откъсваше поглед от него, с мъка проумявайки смисъла на думите му. Разбираше единствено, че са останали сами, а гласът на Стив е придобил отново онзи саркастичен тон, който така бе ненавиждала. Защо не успяваше да продума или поне да помръдне?

Вместо това в главата й кънтеше: „Той е тук, той е тук!“. Всички останали мисли бяха изличени. Тя се олюля и Стив й помогна да запази равновесие, обвивайки ръка около кръста й. Джини неочаквано се оказа облегната на рамото му, питайки се защо не я притеглеше по-близо към себе си и защо още не му хрумваше да я целуне.

Но, изглежда, той изобщо нямаше подобни намерения и сякаш не я бе взел в обятията си по собствена воля, а само от страх, че тя може да припадне.

Все още замаяна, Джини почувства как той по един доста хладен начин й помогна да приседне на изключително твърда каменна скамейка. След това доближи към треперещите й устни чаша с някаква студена напитка.

— Ето! За съжаление това бе всичко, което можах да открия, така че дано да ти стигне. Боже мой, наистина ли си толкова шокирана да ме видиш жив?

Тя се задави с виното, но успя да го преглътне, преди Стив просто да го излее в гърлото й. Да, както добре помнеше, той бе способен на подобно нещо. Така че сега Джини успя да овладее предателските си чувства поне дотолкова, че да не се налага да се срамува от прекалено очебийните си реакции.

Постепенно започваше да осъзнава факта, че е омъжена не за Стив, а за Иван, принц Сарканов, който гледаше на нея просто като на едно доходно капиталовложение. Но какво значеше тя за Стив? Защо бе дошъл?

Когато се отдели от ръба на чашата, иначе толкова нежната й уста се бе извила в хаплива, дори цинична гримаса. Истински циничен израз. Когато отново срещна погледа на Стив, смущението й бе попреминало, въпреки че очите й все още бяха необикновено големи и искрящи.

Само до преди секунди трепереща и безсилно облегната на рамото му, сега Джини съвсем осезаемо се отдръпна от него. Бе му коствало неимоверно усилие да не използва слабостта й, за да я притегли към себе си и да види как, простенвайки, отпуска глава назад, а устните й се открехват в очакване на целувката му. Вместо това Стив я сложи да седне и, след като й даде да отпие от виното, сам обърна една чаша. А сега, когато се взираше в хладното й, предизвикателно лице, черните му вежди неволно се сключиха. Усещаше как го обземат гняв и горчивина, чувства, които мислеше, че отдавна е надмогнал.

Това накара гласа му да прозвучи малко дрезгаво, въпреки че и сам Стив не знаеше защо. Джини вирна брадичка с опърничав жест, който му бе до болка познат.

По-добре ли се чувстваш? — И след това, още преди да е имала възможността да отговори: — Ще имаш ли нещо против да седна за малко до теб? — Той седна и протегна дългите си крака. Джини трябваше да се поотдръпне, за да не протегне ръка към него и да не го докосне. Как можеше да се държи така, сякаш са непознати?

— Какво правиш тук? Защо си дошъл? А господин Мърдок…

— Така ли се отнасяте с един стар познат, принцесо? — провлачено попита той и гневно вдигна едната си вежда, докато студените му очи я наблюдаваха.

— О, виж ти! — колкото по-възмутено звучеше гласът й, толкова по примирителен ставаше неговият, което незнайно защо още повече я ядосваше.

— Виж, не съм дошъл тук, за да споря с теб, пък и за какво? Извинявам се за грубостта си. Вярваш или не, не съм дошъл, за да се меся в новия ти живот и да го вгорчавам. — Той открито я погледна в очите и сви рамене. Изражението му говореше недвусмислено и при спокойните му, безразлични думи Джини усети душата си обвеяна от смразяващ полъх.

— Признавам, бях разгневен и ревнувах… поне в началото. Но след това, като поразмислих… по дяволите, Джини, мамели сме се един друг, твърдейки, че това е завинаги. Войната и битките създават на човек изкривена перспектива, особено когато трябва да преживява ден за ден. А и какво всъщност можех да ти предложа? Постеля и каруца, вечно скиталчество — не мога да те упреквам, че си използвала първата възможност да промениш живота си. Сигурно на твое място щях да постъпя по същия начин. Й сега, когато те гледам такава, в подобаващо за теб облекло и в подобаваща среда, не мога да не разбера, че е било налудничава идея да те откъсна от среда, в която си родена и израснала. — Тя мълчеше, изпитвайки желание да плаче, да крещи, за да заглуши безцветния му, безучастен глас. Стив продължи:

— Това, което исках да ти кажа всъщност е, че се упреквам, задето ти провалих живота и заради всички несгоди, които трябваше да преживееш. Колкото и налудничаво да звучи, чувствах се задължен да се уверя, че сега всичко отново е наред.

Тя не можеше повече да го слуша. Изглеждаше й невероятно, че този безучастен непознат, който твърдеше, че се упреквал и се чувствал задължен към нея, бе Стив. Не онзи, когото познаваше — безгрижен, арогантен, себичен, дори жесток. И все пак, по дяволите, неин мъж. Мъж, когото тя бе обичала и в крайна сметка му се бе отдала. Зъл и нежен, груб и внимателен. Но никога безразличен.

Не е трябвало да се влюбва в нея — не й ли бе признал и това? Сега говореше за чувство на отговорност, като че искаше да успокои съвестта си и нищо повече. Но откога Стив имаше съвест?

Тя гневно извика:

— Млъкни! Замълчи! Прекалено е, както сам току-що каза. И какво… какво… сега, нали сам виждаш как съм? Изживях такъв шок… — след това каза първото, което й хрумна: — Откога си телохранител на господин Мърдок? Как…

— Радвам се да видя, че толкова бързо се съвземаш от шока. А що се отнася до присъствието ми тук, трябва да призная, че донякъде бях подтикнат от любопитство, но честно казано имах нужда и от занимание, сега, когато войната свърши. Познавам Сам Мърдок отдавна, а пък и плаща добре. Това е работата, която е най-подходяща за мен, както навярно сама ще признаеш.

— Значи, служиш като наемник, без да е необходимо… просто така, защото ти харесва да рискуваш живота си, права ли съм, Стив Морган? Или не си чул, че половината ловци на глави в Щатите са по петите ти? — Очите на Джини блестяха гневно, а страните й бяха леко поруменели. — Бих искала да знам какво кроиш всъщност. Какво те кара умишлено да си навличаш главоболия?

Внезапно, дочувайки усилилата се музика зад стената и подканящите викове „оле“, Джини си спомни за Консепсион и се задъха.

— Консепсион, как не се сетих по-рано? Тя е твоя любовница, нали? Тук си с нея… с тази… тази…

— Скъпа принцесо, нали не искаше да използваш някой от онези не особено деликатни изрази, които някога толкова обичаше?

Той имаше наглостта да се подсмихва подигравателно, кръстосвайки крака.

За миг се бяха пренесли в миналото, когато тя избухваше в неприкрит гняв, изпитвайки желание да издере лицето му с нокти. Вече бе посегнала, когато мъжът улови китката й.

— Внимание, принцесо. Или си забравила, че вече не съм ти съпруг?

Саркастичните му думи й подействаха като плесница. Тя почувства как целият й гняв се стопява и почти невярващо се взря в него. Как можа да забрави? Всички тези месеци, всички недоразумения между тях, а сега той се държеше сякаш се радваше, че се е отървал от нея.

— Да оставим Консепсион на мира. Както сама току-що ми припомни, ти и аз се познаваме отдавна, но за съжаление тук съм доста от скоро, така че още не съм имал възможност да подновя старите си познанства. Известно време пътувах. Току-що се връщам от Вирджиния и съм дяволски уморен. Но като научих, че си тук, съвсем случайно…

Той умишлено не довърши изречението си, продължавайки да я наблюдава изпод миглите си, за които тя винаги бе твърдяла, че са прекалено дълги за мъж. Понякога те можеха да придадат на очите му мрачен, почти заплашителен израз и сега Джини потръпна от мъка и страх. Той не я искаше. От самото начало се бе опитвал да й го покаже. Но какво всъщност искаше?

Дали бе права да мисли така, или не, едно бе сигурно — тя познаваше добре Стив. Бе го опознала. Начинът му на мислене, абсолютната му безскрупулност при преследването на някоя цел. Не вярваше, че присъствието му тук е случайност.

Междувременно Джини се бе почувствала прекалено уморена, за да може да мисли. Цяла вечер бе свръхнапрегната, а през последните два часа единствено гневът и шокът я държаха на крака. Сега внезапно изпита усещането, че всичко се е изличило — страстта, чувствата, дори тревогите.

— Рано или късно ще разбера каква е причината да си тук, Стив. В момента трябва да ме извиниш, но наистина съм много уморена. Ужасно ме боли глава.

Имаше усещането, че ставите й омекват, като че бе някаква марионетка. Докато говореше, без да забележи, бе притиснала длани към слепоочията си. Само така успяваше да се сдържи да не започне да трака със зъби, въпреки че изобщо не бе студено. Нищо вече нямаше значение, желаеше само да се добере до стаята си, за да вземе от подсилващия сироп, който щеше да й донесе облекчение, да успокои изопнатите й нерви и да отпусне всеки мускул от тялото й. Така можеше да избяга от ужасната действителност, спасявайки се в пъстри, жизнерадостни сънища. О, Боже! Колко уморена и болна се чувстваше! Трябваше да опита да стои изправена, да изглежда нормално… Без да усети, Джини бе затворила очи. Миг по-късно усети на раменете си груби, нетърпеливи длани.

— Джини! За Бога, какво е станало с теб?

Макар и вътрешно огорчен и ядосан, Стив не можеше да не се изплаши от внезапното й пребледняване. Само преди миг тя бе изглеждала и се бе държала толкова различно. Той я разтърси леко, опитвайки се да събуди живота в тялото й, при което едва се въздържа да не я удари, да не започне да я ругае като наказание за това, че се бе превърнала в една капризна, празноглава уличница.

— Джини! Проклятие…

Защо й викаше? Защо бе тази омраза в гласа му? Опита да се освободи от грубите му ръце.

— Не! Защо не ме оставиш на мира? Защо трябваше да се връщаш? Нищо не ми дължиш. Аз не съм твоя… вече нищо не представлявам. Искам да си легна. Само ако можех да взема лекарството си против главоболие…

Тя го чу тихо да ругае, питайки се защо й е толкова ядосан. В следващия миг усети, че я вдига на ръце и склони глава на рамото му.

— Не, не искам…

— Вече нямаш сила да се съпротивляваш. Но не се безпокой, принцесо. Наистина нямам намерение да те изнасилвам, ако от това се боиш.

Искаше да отвърне, че не се бои, че й е все едно какво ще стане с нея, но езикът, подобно на клепачите й, бе прекалено тежък. А освен това, колкото й невероятно да изглеждаше, й бе приятно в силните, така познати ръце на Стив, дори когато той й бе ядосан. Спомни си как я бе пренесъл през покритото с килими стълбище в изискания дом на Лила в Ел Пасо, как се бе съпротивлявала и го бе ненавиждала. Сега бе прекалено уморена за нещо подобно — да се бои, да мрази и дори да е нещастна.

Делия извика от уплаха, когато вратата се отвори с трясък и някакъв едър, брадат мъж, облечен в черно, под чието сако се очертаваше оръжието му, внесе господарката й. Под погледа на две студени, неумолими очи тя преглътна нов уплашен вик.

— Приготви леглото… и не стой така, сякаш те е ухапала змия. Тя… принцесата не се чувства добре. Знаеш ли какво трябва да се направи?

— Но… — Сините очи сякаш потъмняха и Делия преглътна. — Да, господине. Трябва й малко от нейния сироп. След това винаги се чувства много по-добре, а вече е време да вземе и прахчето си. Ще се погрижа за нея, господине.

Той изненадващо внимателно сложи Джини да легне на леглото. Тя отвори очи, мигайки срещу светлината.

— Стив… — понечи да каже нещо тя, но гласът й бе неясен и почти неразбираем. Мъжът все още се взираше в Делия.

— Мисля, че ще е най-добре веднага да донесеш лекарството, за което спомена. И ако някой ти задава въпроси, кажи му, че работя за господин Мърдок. Той ме е изпратил.

— О, не. Никому няма да кажа нито дума, господине. Госпожа Джини не би го одобрила, а пък и аз нямам навика да го правя.

— Лека нощ, принцесо.

Гласът му бе безчувствен и делови, съвсем като на някой от наемните телохранители на Сам Мърдок, който изпълнява служебните си задължения.