Розмари Роджърс
Джини (9)

9

— За съжаление тази вечер граф Черников няма да се присъедини към нас. Леко неразположение. Нищо сериозно — очевидно малко е слънчасал. Нямате нищо против да вечеряте само с мен, нали?

Все още замаяна от дългия сън и изпитото лекарство, Джини нямаше нищо против. Дори и когато забеляза, че масата е сложена само за двама.

Значи интимна вечеря! Може би най-сетне щеше да разбере какво иска от нея Иван.

Ако не бе лекото люлеене на кораба, Джини щеше да се почувства съвсем като в сепарето на някой скъп и дискретен малък ресторант. Всичко бе съвсем на място — от лампите с розови лампиони върху красиво застланите маси до златните прибори и украсения с диаманти салфетник.

Стюардите приближаваха и се отдалечаваха тихо и дискретно, напускайки помещението между отделните блюда. Принцът си бе поставил за цел да се държи изискано. Джини слушаше историите му от различни части на света, които бе посетил, преживените приключения. Известно време дори бе управлявал руската провинция Аляска, което бе станало причина за включването му в делегацията, водеща преговори за продажбата на полуострова.

Досега не бе направил опит да се възползва от факта, че вечеряха сами и то в толкова интимна обстановка, но въпреки пресилено вежливите му маниери, Джини все още му нямаше доверие. Понякога, когато погледът му спираше върху нея, в очите на мъжа имаше израз, който не можеше да бъде скрит дори и на розовата светлина, изпълваща каютата. Докато принцът правеше малките си опити за сближаване, Джини не можеше да не се запита кога ли той ще свали маската си.

Принц Сарканов изчака докато стюардът, внесъл един димящ самовар с онзи силен, така обичан от руснаците чай, излезе и затвори вратата след себе си.

Тогава Иван се наведе напред, подавайки й малка позлатена чашка и тихо рече:

— Добавил съм няколко капки от необикновения ликьор на граф Черников. Да се чукнем за бъдещето… по руски!

Тя отпи съвсем бавно, опитвайки се да скрие неволната си гримаса от прекалената сладост на напитката.

— Само че какво значи „по руски“?

Принцът се усмихна, откривайки здравите си, бели зъби.

— Ние, руснаците, по всякакъв повод се чукаме с чай или водка. Но за да свикне човек с последната е необходимо време. — Той се облегна назад в стола си, наблюдавайки я открито. — Забелязах, че не се чукнахте с мен. Не се ли вълнувате от мисълта за това, което ни предстои?

Джини почувства, че той се опитва да я предизвика, но същото безразличие, което я бе накарало да приеме вечерята насаме, сега я подтикна само да свие рамене.

— Не особено. Пък защо и трябва? В живота си съм имала достатъчно, както се изразихте, вълнения, за да жадувам за още.

— Така ли? И все пак вие сте от онзи тип жени, които сами винаги предизвикват вълнения. Независимо от това дали го искате или не, не мисля, че животът ви може да бъде скучен или обикновен. Защо не се помирите със съдбата си? Приемете я. След всичко, което сте преживяла, сега не се опитвате да избягате от миналото, нали?

Очите на Джини се разшириха от учудване, когато долови неочаквания плам в гласа му. Сега той се наведе напред, а странните му синьо-зелени очи се впиха в нейните.

— Да избягам? Не зная какво друго ме очаква.

— Не знаете ли? Мисля, достатъчно ясно ви изложих намеренията си, при това съвсем неотдавна, когато се разхождахме в една огряна от луната светлина градина и имахме… малка словесна схватка.

— Ако не се лъжа, тогава ви дадох да разберете, че…

— Това не бе нищо повече от измъкване. Но всички доводи, които приведохте тогава, днес са невалидни. И вместо да останете в Мексико, както възнамерявахте, сега вие сте тук, на път за Съединените щати. Чуйте ме!

Принцът неочаквано се пресегна през масата и силните му пръсти сграбчиха китката й.

— Няма ли, завръщайки се, да вдигнете глава, както подобава на една принцеса? Или искате да избягате като страхлива малка мишчица, като някоя изпаднала в немилост гувернантка? Навярно сте забравила колко жестоко може да бъде обществото. Носят се слухове. Някои хора от двора на Максимилиан клюкарстват за известни ваши… постъпки… — Очите му се присвиха — Точно преди да дойда в Мексико се запознах с една дебела, бъбрива стара дама, вдовицата на някой си Бакстър. Виждам, че си спомняте! Разправяше, че ви била срещнала във Вера Круз…

— И преди са клюкарствали по мой адрес! Мислите ли, че държа да бъда приета в така нареченото ви общество?

— Ще бъдете приета навсякъде, където пожелаете, уверявам ви. Ако искате, можете да презирате всички тях… като моя съпруга, моя принцеса.

Нервно облизвайки устните си, тя усети сладникавия вкус на чая, който бе изгълтала набързо, за да се отърве от него.

— Мислех, още повече след това, което се случи, мислех, че сте се отказал от тази глупост!

Сарканов притегли Джини към себе си. Цялото помещение бе потънало в розова светлина, отразяваща се във великолепния ален орден, закачен на гърдите му.

— Защо наричате това глупост? Не разбрахте ли от самото начало, че съм човек, свикнал всичко да става според волята му? Бъдете разумна, Виржини — прекрасна, зеленоока руска циганко! Помислете за гордостта си! Искате ли хората да си мислят, че се влачите по петите на мъжа, който ви е отвлякъл и ограбил, изоставяйки ви след това, сякаш сте някоя най-обикновена селянка?

Докато изричаше тези думи, той я притискаше към себе си и тя бе безсилна да му се противопостави.

— Не съм някой брутален, груб американец, за да искам да ви имам против волята ви. Мисля, че с времето ще започнете да копнеете за прегръдките ми. Сигурен съм, че в този момент искате да ви целуна…

Дали, съгласявайки се да вечеря с принца, Джини си бе давала сметка за това, което щеше да се случи тази вечер? Възможно ли бе, въпреки съпротивата на духа й, да отвърне на тези притискащи се към нейните, настойчиви устни. Целувка, която заличаваше спомена за други целувки. Топли, силни ръце, които я прегръщаха, за да изтрият спомена за други прегръдки. Какво бе казал току-що? Трябвало да бъде разумна.

Джини се остави в ръцете му и притвори очи. Усети как ръката на мъжа нежно започна да гали гърба й и… странно, кожата й настръхна от възбуда. Хлипайки, тя се притисна към принца, без да направи опит да се съпротивлява, когато ръката му се плъзна по раменете й, леко докосвайки гърдите, което накара зърната й да се втвърдят. Гърдите й се повдигаха и спускаха все по-учестено, възбуждани от ласките на мъжките длани. Дори предизвикателните му целувки, които някога толкова я бяха ядосали, разбуждаха спящата в нея страст, която повече не можеше да бъде удържана.

„Не зная какво е станало с мен“, объркана мислеше тя. „Може би наистина съм уличница!“ Спомни си с каква страст се бе отдала на Мишел, след това на Мигел Лопес. Сега сякаш бе неспособна да се противопостави на този руски принц, когото при това бе намразила от пръв поглед заради прекалените волности, които си позволяваше. Което бе още по-лошо, не можеше да скрие, че тялото й откликва на ласките му. „Вярно е, не съм нищо повече от най-обикновена уличница!“ Но с каквито и имена да се наричаше, Джини не можеше да потисне нетърпимата чувствителност на кожата си, която я караше да копнее за силните мъжки ръце, докосващи тялото й.

Иван бе свалил роклята от раменете й и сега се наведе, за да целуне стегнатите, почти момичешки гърди. Джини се вкопчи в него като пияна, с отпусната назад глава. Съвсем бавно я обхващаше някакво чисто сетивно усещане, каращо я да забрави всичко друго, освен желанието.

Колко хубаво бе това малко помещение! Стените — покрити с пищно кадифе, слабата розова светлина, от която сякаш всичко пламтеше. Имаше чувството, че се намира в чаша с розово вино и виждаше как всичко потъваше в бледи, прозрачни цветове.

Неочаквано Иван обви ръка около кръста на Джини, заравяйки устни в косата й.

— Погледни през люка, скъпа — прошепна той. — Виждаш ли колко красив е океанът на чезнещата дневна светлина?

Имаше право. Джини никога не бе виждала подобни цветове. Океанът се надигаше към пламналото небе с неговите алени ивици, след това цветът му неочаквано ставаше турскосин, светлосин или примесен с бледозелено, когато някоя голяма, разпенена вълна се блъснеше в борда на кораба.

— Ти… ти си като океана. Красива… променлива — същество, изтъкано от безброй настроения. И тялото ти има своите приливи и отливи, не е ли така? — Дланите му я галеха, което караше кожата й да тръпне под мъжките пръсти. — О, да. Не съм се излъгал в онази първа нощ, когато те видях да танцуваш. Носиш душа на циганка, преливаща от страст и жар. Отдаваш се само когато си готова за това. А сега е настъпил моментът, прав ли съм?

Дъхът й секна. С тих смях Иван я вдигна на ръце.

Намираше се в сърцето на една аленочервена роза и виждаше как венчелистчетата й се скланяха към нея. Помнеше стихче, написано от един англичанин, Уилям Блейк, което винаги я бе разчувствало. За прекрасната роза, в чието лоно се е загнездил червей и разяжда сърцето й с „потайно тъмната си страст“ чу се да го произнася, притискайки се до Иван.

А той се засмя и обви ръка около талията й.

— Ах, Виржини! Не знаех, че си поетеса. Значи ти си розата? А кой е тайнственият любовник, който я погубва? Аз няма да те любя скришом, миличка. Пред погледите на целия свят ще те направя своя жена, своя принцеса!

Тя се разсмя.

— Но ние не живеем в света на приказките, където принцесите непременно срещат своя принц. Това не са ли ваши думи?

— Паметта ти е също толкова удивителна, както всичко в теб. Но принцът може да бъде и обикновен човек.

По-късно, доколкото си спомняше, към тях се присъедини някакъв брадат мъж, навярно капитанът. Той рецитираше нещо на руски. От време на време някой й превеждаше, а тя имитираше руските думи. Даваше си сметка, че синьо-зелените очи на Иван почти я обезсилваха и усещаше ръката му на кръста си. И тогава, след целия този глупав брътвеж, Иван я вдигна на ръце и я целуна.

— Най-сетне имам право да те държа на ръце. Да те взема.

Някак успяха да се доберат до каютата й, а когато сваляше дрехите й, пръстите му я изгаряха като въглени.

— Тази вечер съм камериерка и камердинер едновременно. Тази нощ ти си моя, само моя.

Той поднесе към устните й чаша е някаква чудесна, хладна течност и Джини покорно отпи. Докосванията му засищаха странния глад в кръвта и парещата болка в слабините й. Имаше чувството, че е от огън, цялата й кожа копнееше за докосването на пръстите му. Аленочервени венчелистчета се разтвориха и Джини потъна в дълбините им, усещайки как се затварят над нея.

Когато се събуди, за миг помисли, че лежи до Стив. „Потайно тъмната“ й страст… колко близо до себе си я бе притискал дори и насън!

Когато отвори очи, несекващото люлеене й напомни къде се намира. Но всичко, останало в паметта й от изтеклата нощ, трябва да е било сън, защото в леглото нямаше никого. Меките чаршафи милваха кожата като коприна.

— Съжалявам, че трябваше да те събудя, скъпа моя, но вече почти стигнахме Сан Франциско. Може би трябва да се облечеш, за да посрещнеш уважаемия сенатор и съпругата му?

Джини придърпа ленения чаршаф чак до брадичката.

— Какво правите тук?

Принцът бе напълно облечен и гладко избръснат. Сега, видимо изненадан, той повдигна едната си вежда.

— Любов моя! Сигурен съм, че снощи не си прекалила с шампанското. Ако с това искаш да кажеш, че си забравила за брака, който сключихме вчера вечерта, това много ме натъжава.

— Брак… какъв брак?

Очите й проследиха погледа на мъжа и спряха върху масивните пръстени върху ръката й — единият увенчан с ален рубин, а под него златна халка с инкрустации.

— И двата са малко широки, но ще поръчаме да ги стеснят. Ще разполагаш с толкова бижута, колкото пожелаеш.

Принцът приближи и Джини се взря в него.

— Виржини, малка алена роза, отворила листенца за мен. Караш ме да забравям, че човек не бива да се влюбва в съпругата си. Бих искал все още да сме в океана, при това съвсем сами. С теб мога да обиколя света, без да забележа, че времето минава.

— Значи искате да кажете, че наистина сме женени? Не помня… всъщност спомням си нещо, но тогава не бях съвсем на себе си…

Той седна на леглото до нея, отмятайки кичур коса от слепоочието й.

— Даде съгласието си без никакво колебание, на чист руски език. Сигурен съм, че изобщо няма да ти е трудно да научиш този език. В езика на любовта обаче за теб няма никакви тайни. Виржини — рече той и гласът му прозвуча по-приглушено, — бих искал да ти напомня само как прекарахме по-голямата част от вчерашната нощ, ти и аз. За съжаление вече няма мъгла, която да попречи на влизането ни в пристанището. Мога ли да ти бъда от полза при обличането?

По-късно, докато хванати под ръка с принца, слизаха по люлеещото се подвижно мостче, следвани плътно от граф Черников, Джини имаше усещането, че участва в някакъв странен сън. Опитваше се да си спомни… и спомените сякаш бяха част от същия сън. Бе се оставила на целувките на Иван… рецитирала му бе някакво стихче. След това капитанът ги бе венчал. Иван преведе думите му и тя бе отвърнала с тих глас.

Двама от офицерите бяха влезли в ролята на свидетели, а след това… след това Иван я бе пренесъл на ръце през прага на каютата й и тя пламенно и безсрамно бе отвърнала на милувките му.

— Защо сте толкова нетърпеливи, млади хора? — Гласът на граф Черников бе прозвучал раздразнено. — Можехте да изчакате и да се венчаете както подобава, в църква. Защо избрахте точно вечерта, в която бях неразположен?

— Има неща, които не бива да се отлагат — Иван плътно обви ръка около талията на Джини, която, изгълта без никаква съпротива едно „успокоително прахче“, не пророни нито дума, защото замайващото, странно усещане за немощ я правеше безсилна да се съпротивлява. Какво значение имаше вече? И без друго една част от душата й бе мъртва.

Наричаха я „принцеса“.

— Ах, господин сенатор! Мога ли да ви представя принцеса Сарканова? Венчаха се на борда, едва вчера.

Мащехата й Соня, с обляно от сълзи лице, изглеждаше както винаги. А баща й… но той не бе неин баща, какво да каже за него? Не бе изгубил нищо от чара си. Леко посивелите слепоочия го правеха само по-достолепен.

— Джини! Дете мое!

Той я прегърна, при което Джини долови лек мирис на тютюн и одеколон. Бе ред на Соня да допре за един кратък миг парфюмираната си, все още мокра от сълзи буза до тази на момичето.

— О, Джини! Ако знаеше… но скъпа моя, толкова се радваме за теб!

За нейно щастие Иван я бранеше от репортерите, които се тълпяха около тях, зяпаха ги и ги обсипваха с въпроси.

— Принцесо, добре дошла? Сега, когато се завръщате, как ви се струват Съединените щати?

— Какво мислите за революцията в Мексико?

— Знаете за екзекуцията на император Максимилиан, нали? Какви бяха впечатленията ви от него?

— Моля ви, господа, съпругата ми е много уморена. Освен това вижда родителите си за пръв път след дълга раздяла. Оставете ни малко на спокойствие. Да, по-късно тя ще отговори на вашите въпроси, уверявам ви. Да, ще останем известно време. Ще имате много други възможности.

— По-късно, по-късно, приятели! Ще се радвам да дам изявление, но по-късно, когато откарам дъщеря си у дома.

Домът на сенаторът се намираше на престижния Ринкън Хил. Джини обаче бе прекалено уморена, за да обърне внимание на великолепието му или на пътуването по стръмните, постоянно спускащи и изкачващи се улици на Сан Франциско. Чувстваше известно облекчение от това, че Иван бе до нея и бе посрещнал любопитните въпроси на репортерите.

— Надявам се, че стаята ще ти хареса — бъбреше Соня, при което сините й очи гледаха момичето странно угрижени, с някакъв непознат на Джини израз. — Тук ще бъдете на спокойствие…

Думите й заглъхнаха и жената импулсивно взе между дланите си студената ръка на доведената си дъщеря.

— Джини, какво е станало с теб? Ти… щастлива ли си? Вече си омъжена… о, скъпа моя!

Джини загърби прозореца и леко смръщи чело.

— Защо го казваш с такъв тон? Мислех, че това е, което искахте ти и… баща ми.

Соня заговори малко по-бързо, хапейки устни.

— Да, разбира се! Ние искахме да си… да си щастлива! Но, Джини, толкова бързо, толкова ненадейно? Сигурна ли си, че…

— Нямаше нужда да се чака повече, нали? — гласът на Джини звучеше хладно. — А и Иван искаше да ме представи на хората като своя съпруга. Освен това — сега гласът й бе дрезгав — не исках да ви създавам грижи с един скандал. Мислиш ли, че венчавката ми ще сложи точка на клюките?

— Джини! — нотката на изненада бе недвусмислена. — Толкова си се променила!

— Разбира се, че съм се променила! Скъпа Соня, нали няма да се преструваме, че нищо не се е случило от раздялата ни насам? Трябва ли да изброявам събитията, предизвикали промяната, която ти сама забеляза?

Джини веднага съжали, виждайки израза на Соня.

— Извинявай. Преуморена съм, както се изразява Иван. Предполагам, че трябваше да си почина.

Големите, порцелановосини очи на Соня се взираха в нея.

Ще ти изпратя Тили. Помниш ли я? Толкова се радваше, че ще те види отново. А по-късно… предполагам, ще искаш да си вземеш собствена камериерка. Но това може да почака, нали? — И двете се престориха, че не забелязват изкуствената нотка, прозвучала в последните й думи. Джини се остави на целувката на мащехата си и пресилено се усмихна.

— Да, сигурно всичко ще изглежда по-иначе, когато си отдъхна. Благодаря за всичко. И най-вече за търпението ти към мен.

През прозореца в далечината се виждаше заливът. Под нея се простираше градът, сякаш подканващ на разходка. Макар и с опасност да изглежда неблагодарна, Джини се радваше да остане няколко мига насаме.

Защо всичко, включително и неотдавнашната й женитба, изглеждаше толкова нереално? Тежестта на пръстените непрекъснато й напомняше, че сега бе принцеса Сарканова. Съпруга на Иван, не на Стив. Този брак „баща“ й не можеше да разтрогне!

— Госпожице Джини, госпожице Джини!

Почти не бе усетила отварянето на вратата. Неочаквано забеляза Тили, която стоеше на прага и я наблюдаваше с големите си очи.

— О, госпожице! Имах предвид, госпожо… още не мога да повярвам! Вие се върнахте, след толкова много време, а отгоре на всичко омъжена! Господинът е такъв хубавец! При това е и аристократ! Нямате представа колко се радваме за вас всички ние, госпожо.

Очите им се срещнаха и в Джини неочаквано почувства, че мислят за едно и също. Не за Иван, а за друг един мъж. За един тъмнокос, синеок бандит с кръстосани на гърдите патрондаши, който бе вдигнал Джини на коня си и я бе отвлякъл. За мъжа, с когото тя се бе борила, бе мразила и все пак накрая бе обикнала, преброждайки с него половин континент.

О Стив! Къде ли бе сега той? Какво щеше да си помисли, научавайки за всичко това?