Розмари Роджърс
Джини (8)

8

Никога досега Джини не бе изпитвала толкова силен, сляп страх, никога не бе потъвала в такъв непрогледен мрак, имайки чувството, че съвсем бавно ще се задуши.

Когато Карл най-сетне си бе отишъл, отнасяйки свещта със себе си, Джини бе прекалено замаяна и унизена, за да почувства страх от самотата. Примката около ръцете и краката й бе поразхлабена. Капакът заплашително се бе захлопнал след мъжа и момичето бе останало само в покритото със сажди, сумрачно подземие. Никакво чувство на облекчение. Устата й бе свободна, а измъченото й тяло — покрито с някакъв парцал. Дълго след като си Карл си отиде, Джини бе останала да лежи неподвижно, разтърсвана от ридания. В онзи момент си даваше сметка единствено за телесната болка. Душевните щяха да бъдат още по-страшни.

Истинското мъчение започна едва по-късно, когато мракът се спусна отвсякъде и Джини долови тихо шумолене. Не смееше да помръдне, но трябваше да се извие на една страна, тъй като болката в завързаните й крайници проникваше до всеки нерв, докато най-накрая ръцете и краката й не изтръпнаха напълно. Най-страшна бе мисълта, че е сама и напълно беззащитна в тази мръсна дупка. Карл бе споменал за плъхове и паяци, но Джини почти не му бе обърнала внимание, дотолкова бе обзета от мисълта какво ще стане с нея. Сега я обля студена пот, която караше да смъди всяка рана по голото й, измъчено тяло. Бе по-лошо от всичко, с изключение на причиненото й от Том Бийл.

„Не може да ме изостави тук“, трескаво мислеше Джини, опитвайки да се бори с гаденето, надигащо се в нея заради виното, което я бе принудил да пие, напъхвайки гърлото на бутилката между насинените й, подути устни.

— Ето, пийни малко! Това може би ще те посъживи! — и той тихо се бе изсмял, когато Джини едва не се задави с евтиното, вонящо питие.

Неочаквано я обзе мисъл, от която изтръпна. Може би възнамеряваше да я остави тук, да я погребе жива и да я хвърли за храна на плъховете. Нещо полази по босия й крак и Джини изкрещя и сякаш този вик бе освободил целия насъбран в нея страх, защото сега тя не можеше да престане да крещи.

Обзе я дълбока, примитивна паника, която почти й отне способността да разсъждава. За няколко минути дори имаше чувството, че се е побъркала. Устата й бе цялата разранена и съвсем пресъхнала, за да може да издава повече звуци. Мракът притискаше лицето й като черна кадифена възглавница, заплашвайки да я задуши. Сега, когато отново бе тихо, можеше да долови едва доловимото шумолене на нещо, което лазеше горе. Плъхове? Или… о, Боже… ако е змия? Тя започна да стене, питайки се защо гласът й, ако още можеше да се нарече така, звучи толкова странно. Имаше чувството, че милиони животинки лазят по тялото й с безбройните си малки крачета. Тя се изви и парцалът, с който бе покрита, се свлече, така че сега бе напълно незащитена.

Опита да си поеме дъх и чу шума от собственото си дишане, примесено с пулсирането в слепоочията. Изпита непреодолимо желание да потъне веднъж завинаги в мрака, стискащ гърлото й, и да издъхне.

Когато на следващата сутрин се появи отново, Карл тихо си подсвиркваше. Усмихваше се и изглеждаше свеж. Бе подстригал косата и подравнил брадата си, което подчертаваше добрия му вид. И наистина докато се изкачваше по хълма, облечен в изпраната си, безукорно изгладена синя униформа, няколко жени скришом го бяха сподирили с поглед.

Тази сутрин бе особено доволен от себе си, въпреки че през нощта почти не бе спал. Мисълта за случилото се предната нощ и безупречно работещият план го бяха държали буден. Джини… възможно ли бе сега да е негова, след като толкова месеци я бе сънувал, желал и се бе питал какво ли е станало с нея? Можеше да стори с нея всичко, което пожелаеше. Пред очите му минаваха видения. Тялото й — изящно и меко. Изразът на уплаха и болка върху нежните черти, скимтящите звуци, излизащи изпод парцала, докато я галеше. Никога преди не бе изнасилвал жена, но това му бе доставило наслада. Нещо повече. Дори само мисълта, че сега тялото й му принадлежеше и че можеше да прави с него всичко, което пожелае, предизвикваше в него почти болезнена възбуда, каквато не познаваше. С несъзнаван досега садизъм, който бе тлял в него, Карл й бе дал да разбере всичко това, докато накрая не бе престанала да се съпротивлява, оставяйки се в ръцете му. Само продължителните, пробягващи по тялото й тръпки издаваха вътрешната й съпротива.

Сега, след като бе имала цялата нощ на разположение, за да размисли и си даде сметка за положението, в което се намираше, може би щеше да е по-сговорчива. Странно, Карл искаше да я накара да бъде покорна, да се държи като проститутка. Едновременно с това се надяваше, че са й останали поне още малко съпротивителни сили, така че отново да има възможността да й покаже кой владее положението.

Карл бе млад, представителен американски офицер, излязъл на разходка в свободното си време, преди още слънцето да е станало прекалено жарко. Освен няколко жени, които го наблюдаваха, надявайки се да привлекат вниманието му, почти никой друг не го забеляза, докато заобикаляше хълма. Бе избрал този път, за да избегне множеството, което въпреки ранния час вече се стичаше към църквата.

Говореше се, че старият манастир, чиито порутени стени бяха придобили почти тайнствен вид, бил обитаван от призраци. Тези слухове държаха настрана мексиканските хлапета, които иначе можеха да се видят навсякъде. Покривът бе запазен само на места, а в стените зееха големи дупки, които някога при нужда бяха изкърпвани със сега отново опадалия хоросан. Както винаги и тази сутрин манастирът изглеждаше необитаем.

Без да бърза, Карл Хоскинс грижливо избираше пътя си и сега хвърли бегъл поглед назад, за да се увери, че никой не го вижда. Навлезе сред развалините на някогашната трапезария. Навсякъде имаше локви от вчерашната буря, а въздухът сред дебелите, стари стени бе значително по-хладен. Сега Карл неочаквано ускори крачка. Надолу се спускаше широка каменна стълба с посипани по нея остатъци от керемидения покрив. Мъжът бе покрил капака на избата с парчета от керемиди. Сега нетърпеливо ги разчисти и вдигна свещта, оставена предишната нощ. Сред развалините бе сумрачно, а долу щеше да е съвсем тъмно. Той се ухили. Навярно Джини щеше да се зарадва да го види, а може дори и да му го покаже.

Но въпреки умишлено вдигнатия шум при отварянето на капака Джини лежеше долу, без да помръдне. В жълтата, трептящата светлина на свещта можеше да се различи голото й, белеещо се тяло.

По някое време през нощта съвсем бе загубила парцала, който я покриваше и повече не успя да го намери и придърпа върху си. Сега лежеше, притиснала колене към тялото си, за да се стопли. Косата й покриваше раменете и почти цялото лице, извърнато на другата страна и притиснато към мръсния чувал.

— Надявам се, че си си починала добре — саркастично рече той, приближавайки. Тя не помръдна и не отговори нищо, въпреки че можеше да се долови лекото раздвижване на дъха й. Карл я наблюдаваше, смръщил вежди. Бялото й тяло бе покрито с грозни петна от ударите му, което наистина бе жалко, но той се бе видял принуден да й даде да разбере кой е господарят.

— Проклятие! — той постави свещта на пода и грубо разтърси момичето за раменете. — Не се преструвай на умряла, усещам дъха ти. А ако не ти е до приказки, мога отново да ти запуша устата.

Когато я обърна, напрягайки всички сили, защото Джини бе съвсем слаба, тя едва забележимо поклати глава. За миг, докато наблюдаваше лицето й, Карл бе почти изненадан. Бе покрито със сини петна, отекло и съвсем не красиво. Дори очите й сякаш бяха изгубили блясъка си и го гледаха помътени и неразбиращи.

Мъжът коленичи и изруга. Дали пък не бе прекалил? Какво се бе случило? Навярно се преструваше, за да събуди съчувствие.

Отново я разтърси. Кожата й бе ледена. Погали сгърченото й тяло, очаквайки някаква реакция, пък била тя и на погнуса. Лицето й остана безизразно. Джини дори не направи усилие да се извърне както предишната нощ. Проклятие, защо мълчеше? Той я удари, изпитателно наблюдавайки лицето й. Главата й леко клюмна настрани. Като че ли долови слаб звук, идващ от гърлото й, и това бе всичко.

— Проклета уличница, какво ти е? — в упорството й имаше нещо странно. Дали не се бе простудила? Вината си бе нейна, защо не е стояла мирно.

Ругаейки и задъхвайки се, Карл вдигна завивката от земята и започна да разтрива тялото на момичето, доста по-грубо отколкото бе необходимо. Дявол да я вземе. Бе си го заслужила и дори й бе малко. На никаква цена нямаше да я остави да му се изплъзне. Изведнъж му хрумна, че може да я е завързал прекалено стегнато. Сега, очевидно бе, че не в състояние да се съпротивлява, а дори и да го стореше, лесно можеше да я обуздае.

Все още ругаейки, Карл разряза въжетата и щом кръвта нахлу в схванатите й, безчувствени крайници, Джини започна да стене от болка.

— Така, по дяволите. Да сгреем малко кръвта в жилите ти. — Той повдигна главата на Джини, приближавайки към устните й бутилка с вино. Тя покорно отпи, а лицето й се изкриви от болка, когато течността изгори напуканите й устни. Виното бе лошо, но достатъчно силно, за да я удари в стомаха, а Карл я принуждаваше да пие още и още.

Той неочаквано я блъсна назад. Съвсем отпаднала и замаяна, тя протегна нозе под него.

— Какво, по дяволите, е станало с теб? Сигурно не лежиш така, когато ти плащат, или? Слушай… — мъжът я сграбчи за една къдрица и злобно я придърпа — за какво мислиш, че си тук? Не искам нещо, което не си правила по-рано за пари или дори безплатно. Така ли лежеше, когато Морган, този кучи син, те обладаваше? Чуй ме… — лицето му бе съвсем близо до нейното — ако не ми дадеш да разбера, че се радваш да ме видиш, тогава просто ще те вържа, но този път още по-стегнато и ще те оставя тук един-два дена.

Тя най-сетне реагира. Поклати глава със затворени очи и се опита да каже нещо. Гласът й бе само хриптящ шепот.

— Не! Не…

— Какво, кучко? Кажи го! Кажи: „Не ме изоставяй, Карл, искам те, искам да…“

— Не ме… изоставяй… — дишането й бе повърхностно и учестено, очите й оставаха затворени. Той се разсмя и с цялата тежест на тялото си се отпусна върху нея. Ръцете му не намираха покой, сякаш не можеха да се наситят на допира с кожата й… всички тези скрити места, които преди никога не бе имал възможността да докосне.

— Кажи го! Искам да изречеш тази дума, убеден съм, че знаеш за какво говоря. Уличница! — Вонящият му на вино дъх я блъсна в лицето. Мъжът започваше да се задъхва, не успявайки да обуздае желанието си.

През цялото време след ужасът от изминалата нощ Джини бе като замаяна. Нито тялото, нито духът й бяха способни на някакво усилие. Дори когато чу Карл да се завръща, бе неспособна да издаде някакъв звук или да помръдне.

Но сега, когато кръвта отново бе съживила крайниците, а виното изгаряше вътрешностите й, тя отново осъзна случилото се. Болката и унижението, които й бе причинил, се завърнаха. Тялото й се размърда под неговото, очите й се отвориха и съзряха поруменялото му лице. Бе й причинил болка, бе я изнасилил. Том Бийл се бе завърнал, за да си отмъсти…

Усещайки хриптенето и трескавите й движения под себе си, Карл помисли, че най-сетне му се е отдало да я обуздае. Малката повлекана, бе успял да я накара да изпита удоволствие и то против собствената й воля! Тази мисъл го извади от равновесие. Задъхвайки се, той се зае с остатъка от дрехите й. Желаеше я… точно сега… Искаше да го направят. Тя се извиваше под него, хриптейки на испански нещо неразбираемо. Тогава неочаквано всичко се пръсна с оглушителен шум. Вик — неговият вик? Ослепителна, пробождаща болка, а след нея — нищо.

Джини, събрала всичките останали й сила и отчаяние, го бе ударила по главата с единствения предмет, който се бе оказал под ръка — счупена винена бутилка. Все още бе малко объркана, смяташе, че нападателят й е Том Бийл. Но той е мъртъв… или не? С нож в гърлото. Кой беше този човек?

Някак успя да се извие изпод тежкото му тяло. Усещаше кръвта, която шуртеше от главата и слепоочията му. Колко много кръв бе изтекла за това кратко време! Цялата бе в кръв, а пръстите и гърдите й бяха нарязани от малки стъкълца. Странно колко безчувствена бе. Духът й бе също толкова замаян, колкото тялото.

Последното, което помнеше, бе една сякаш безкрайна стълба, по която изпълзя и топлината на слънчевите лъчи. След това в паметта й бе останало бяло петно, чак до момента, когато се събуди в леглото. Някой се бе навел над нея, говорейки и със спокоен, убедителен глас.

— Хайде, малката ми. Трябва да се събудите. Достатъчно дълго спахте и сте добре отпочинала. Събудете се, вече сте в безопасност. — Колко тежки бяха клепачите й! Дочу същия глас да казва: — Мисля, скоро ще дойде в съзнание. Още е в шок.

— В състояние ли ще бъде да говори? — Някакъв друг глас, по-силен, по-суров, със странен акцент.

— Не зная. Зависи от това, доколко е засегната паметта й. Имайте търпение, Иван.

Джини направи опит да отвори очи, присвивайки ги, за да успее по-ясно да види нещо. Бе смешно слаба. Какво ли се бе случило с нея? И защо принц Иван Сарканов бе тук?

— Виржини! — Принцът бе забелязал раздвижването й и сега, наведен още по-ниско над нея, уловил я за ръцете, рече с настоятелен глас:

— Кажете какво стана? Трябва да ми кажете. Спомняте си, нали?

— Иван! — строгият, неодобрителен глас принадлежеше на граф Черников. Широко отворените очи на Джини се преместиха върху неговото лице. Изглеждаше уморен и загрижен.

— Какво… — гласът й звучеше дрезгаво, почти шепот. Тогава паметта й неочаквано се пробуди и тялото й потръпна. Забеляза, че цялата е в превръзки, дори и ръцете.

— Джини — гласът на граф Черников бе тих, но звучен. — Не насилвайте паметта си. Ако нямате желание да говорите, починете си още малко. Бяхте невероятно напрегната. Трябва да сте извършила нещо ужасно.

— Виржини… трябва да ми кажете. — Защо принцът непрекъснато я наричаше с френското й име? Едва сега забеляза, че той я държи за ръцете, а очите му изглеждаха почти прозрачни на слънчевата светлина. — Кой беше? — повтаряше той.

— Какво се е случило? Не бяхме на себе си от безпокойство. Едно момче, което се мотаеше около онази мизерна гостилница, ме попита дали не съм ваш приятел.

Тя направи опит да се изправи, но падна отново върху бухналите възглавници.

— Не сте му сторил нищо, нали? Бернардо искаше само да ми помогне.

— Остави ме да говоря с нея, Иван.

Граф Черников се наведе над нея, сухата му, старческа ръка внимателно докосна челото й.

— Добре, нямате температура. Когато ви открихме обаче бяхте толкова объркана, че се безпокояхме за разсъдъка ви, дете мое.

Постепенно всичко изплуваше в паметта й. Навярно инстинктивно тя се бе насочила към дома на свещеника, който обикновено водеше службата в църквата на Светата дева от Гваделупа. Прислужничката на отчето я бе пуснала да влезе и Джини, остана свита в един ъгъл, бъбрейки нещо неразбираемо на испански и английски. Понеже не знаеше какво да стори, прислужничката бе говорила с отчето, който дискретно осведоми генерала, мислейки, че е пленница, изнасилена от някой от неговите войници.

— Там ви намерихме най-сетне — с благ глас рече граф Черников. — Както вече казах, бяхте изпаднала в шок. Почти не разбирахте къде сте и не ни разпознавахте. Постоянно повтаряхте за някакъв мъж, който ви е изнасилил и когото твърдяхте, че сте убила.

Тя прошепна:

— Не беше Том Бийл. Мислех… мислех, че се е върнал! Но не бе той, а Карл, който…

— Сигурна ли сте? Напълно сигурна ли сте, че не е бил човекът, когото наричахте свой съпруг? Ревност… навярно — начин да си отмъсти? Виржини, настоявам да ми кажете.

Граф Черников промърмори на руски нещо предупредително. Преливаща от гняв, Джини седна в леглото, въпреки непоносимата болка в тялото си. Очите й враждебно стрелкаха принца.

— Не беше Стив! Как смеете да намеквате подобни неща? Беше Карл Хоскинс. Той е толкова ревнив. Мисля… — тя въздъхна и отново се отпусна назад върху възглавницата — мисля, че е започнал да ме мрази, знаете ли? Изпрати да ме повикат. Подмами ме да отида до църквата и тогава… — При спомена за ужасяващите преживявания от онази нощ, когато с вързани ръце и крака бе оставена на плъховете, тя пребледня. — Мисля… мисля, че го убих — изрече накрая тихо, но отчетливо. — Ударих го с виненото шише, а след това… след това мисля, че изпълзях навън. Исках само да се измъкна навън, разбирате ли? Отново да дишам. В онзи зимник бе толкова тъмно, а и плъховете…

С неподозирана за възрастта си сила графът й помогна да се изправи и й даде да изпие нещо сладко, при което тя сбърчи чело.

— Това е лекарство, което ще ви помогне да се възстановите. Не искаме отново да изпаднете в предишното си състояние.

Успокоителният му глас грубо бе прекъснат от Иван Сарканов:

— А този зимник, къде е той? Трябва да ми кажете, Виржини. Лично ще отида там. Трябва да защитим доброто ви име… — След като, почти заеквайки от умора, му бе разказала всичко, го чу тихо да казва: — Не се безпокойте, принцесо, никой няма да научи — след което тя бе изпаднала в дълбок сън, събуждайки се по-късно в дилижанс или нещо подобно, а до нея седеше графът.

 

— Вече сме на път към крайбрежието. Лежете си спокойно. Цяло щастие, че сте такава силна и здрава млада жена. Раните ви са на път да зараснат, а ако се погледнете в огледалото, няма да забележите почти нищо.

Странно, тъпо чувство я накара да поклати глава. Какво значение имаше вече как изглежда?

Изтощението, което очевидно я владееше, остана дори когато поспряха, за да си отпочинат конете, а Иван седна до нея.

— Вече изглеждате по-добре — мило рече той, а след това с по-тих глас: — Намерих го. Наистина го бяхте убила! Гордея се с вас, скъпа моя. Чудовище, способно на това, което ви причини той, заслужава много по-ужасна смърт. Нямаше да се отърве толкова леко, ако бе имал късмета да го открия по-рано. Не се безпокойте — продължаваше той. — Няма да има никакво разследване, никакви разпити. Оставих го да лежи там… Ще помислят, че е бил убит заради парите или униформата му. Доста трябва да сте впечатлила генерал Диас, защото въпреки че приготовленията за атаката на Мексико Сити бяха в пълен ход, отдели време, за да ме увери, че от негова страна няма да има никакви въпроси. Както виждате, нямате основания да се опасявате от скандал. Освен това скоро ще сме на кораба и ще можете напълно да си отдъхнете.

Необичайната му дружелюбност и любвеобилно държание я обезоръжаваха. Или причината за това бе собственото й безразличие и слабост? Или „лекарството“, което продължаваше да взема по предписание на добрия доктор?

Във всеки случай Джини почти не си даваше сметка, че се разделя с Мексико, поне докато не бяха вече далеч в океана, на кораба, който се люлееше под краката й. Дори тогава тя не се раздели с апатията си.

— И така, оставяте част от своя живот зад гърба си — обърна се към нея графът, — но само, за да започнете нещо ново. Винаги е така, дете мое. Оттук нататък трябва да гледате само напред, към чудесното бъдеще, което ви очаква. Съдбата — въздъхна той — понякога се приема трудно. Особено когато си млад и твърдоглав. Но от отговорността си човек не може да избяга. Още по-малко от кръвта, която тече във вените му. Такава е съдбата, дете мое. И когато се примирите с това и дори пожелаете да е така, ще можете да бъдете щастлива.

Но каква бе нейната съдба? На третия ден от пътуването им по вода тя се улови как поглежда към огледалото в луксозната си кабина. Взираше се в отражението си, но сякаш виждаше някоя непозната жена. Гневно докосна лицето си с пръсти. Бе гладко и без синини — такова, каквото е било винаги.

Това ли бе отредената й съдба? Някога мислеше, че съдбата завинаги я е свързала със Стив. Опитваше се да извика образа му в паметта си, но вместо това виждаше загадъчната усмивка на Иван Сарканов и добре оформеното му, гладко избръснато лице.

А Стив? Дали той не бе част от някакъв сън? Съвсем доскоро бе твърде щастлива, прекалено оптимистично настроена, което не можеше да продължи дълго. И сега, когато Стив доброволно я бе напуснал, бе я изгонил от живота си, трябваше ли и тя да се опита да стори същото?

„Било е сън“ — мислеше Джини, а очите й сякаш едва доловимо помръкнаха. Стив не бе роден за заседнал живот. Може би дори се бе радвал на дадения му повод да свали от раменете си тази отговорност. Ако я беше обичал, щеше да й вярва. Джини почти гневно помисли, че не трябва да мисли постоянно за него. Граф Черников имаше право. Трябваше да се опита да загърби миналото и да започне отначало.

— Струва ми се, че този негодник, когото твърдите, че сте обичала, е виновен за всичките ви нещастия, дете мое — бе казал графът. — Моля ви, опитайте се да го забравите! Смятам, че притежавате гордостта на Романови, както й твърдостта, с която е известно императорското семейство.

Разбира се, намекваше й и за нейната майка, съсипала живота си и стопила се от мъка по своята първа и последна любов, която никога не бе преодоляла. Джини не бивало да постъпва като нея.

— Бедната Женвиев! — във възцарилото се мълчание можеше да се долови отдавна заглъхналото ехо от съчувствен приятелски глас. Колко често в миналото е била несправедлива в мислите си за майка си. Колко сърдита бе, че Женвиев не се интересува от нея.

Предишното й желание за живот не бе напълно угаснало. Нещо вътре в нея се съвземаше и Джини все по-своенравно вирваше брадичка.

„Да, няма да се наложи да ме наричат «бедната Джини» и да ме съжаляват! Няма да допусна. Ще си наложа да забравя… ще започна нов живот“, с неочаквана решителност мислеше тя.

Всички на борда на руския кораб бяха изключително любезни. Това очевидно бе военен кораб, но предназначен за знатни пътници, и на борда имаше многобройни стюарди и камериери. Капитанът, представителен мъж с брада, говореше съвсем малко английски. Винаги когато Джини се появеше, той ставаше, удряше токове и дълбоко се покланяше. Младата жена дори научи няколко руски думи.

Всички я наричаха принцеса Романова, въпреки че това трябваше да бъде пазено в тайна.

— Вие сте родена за принцеса. Във вас има нещо особено, скъпа. — С нея принц Сарканов разговаряше винаги на френски — език, както сам се изразяваше, по-цивилизован от английския.

Джини безразлично сви рамене.

— Все ми е едно, какво значение има как ме наричат? Вече ми е излязло име…

Тя неволно си спомни похотливото лице на Карл Хоскинс, наведено над нея. Кървящата му глава. А преди това Том Бийл, чийто живот бе изтекъл през една зейнала в гърлото му рана.

„Убих двама мъже и, както изглежда, това не ми коства нищо. Може би вече изобщо нямам съвест“, мислеше тя.

Граф Черников прекарваше по-голямата част от деня си в почивка, но принц Сарканов се появяваше веднага щом Джини напуснеше каютата си. Някога той бе командвал военен кораб и сега и разказваше кратки анекдоти и й обръщаше внимание върху това или онова от ежедневието на борда.

Безразличието на Джини се стопяваше и тя бе започнала да приема компанията му. Сега, облегната на парапета, тя наблюдаваше как водата менеше цвета си, докато на хоризонта се стопяваше бреговата линия на Мексико.

Времето бе променливо. Този ден бе тихо и безоблачно, а на следващия ги подгони бурен вятър, а брега напълно изчезна в падналата мъгла.

— Калифорния, най-сетне. Едва се вижда от тази досадна, влажна мъгла. След ден или два трябва да бъдем в Сан Франциско.

Дори и сега Джини остана напълно безразлична. Безразлично й бе дори това, че принцът се бе навел толкова близо до нея, че раменете им се докосваха.

— Сан Франциско. Ще останем там известно време. Толкова космополитен град! Хората там са наистина цивилизовани… под влияние на Европа, разбира се. Мисля, че ще останете доволна.

Откакто бяха на кораба, Иван не се бе опитвал да я притеснява и се бе отказал от предишното високомерие, вбесявало я толкова много. Сега бе казал „ние“. Какво ли имаше предвид?

Двамата с граф Черников ще останем няколко месеца в Сан Франциско, докато се изяснят нещата около сделката с Аляска. Естествено има известна съпротива, но това е работа на американския Сенат. Аз съм незначителен дипломат, а не политик, така че през това време ще ви покажа града… или вие на мен.

— Какви хубави речи сте можел да държите — механично рече тя. Главата бе започнала да я боли, както обикновено през прекалено слънчевите следобеди. Чувстваше се уморена. Възможно ли бе само преди няколко седмици да е изминавала мили след каруцата или да е яздила без седло под палещите лъчи на слънцето? Но само преди няколко седмици имаше и много радости, особено нощем…

Джини внезапно се отдръпна от парапета и сбърчи чело.

— Мисля… мисля, че трябва да си почина малко, толкова е горещо. Извинете ме.

— Ще се видим на вечеря. И не забравяйте да вземете едно от прахчетата, които нашият добър доктор е приготвил за вас. Ще ви помогне да си починете по-добре.

Младата жена се подразни от това, че се отнася с нея като с болна, но въпреки това последва съвета му. От вкуса на праха лицето й се изкриви в гримаса. Както винаги, когато вземеше някой от магическите им прахове, сънят дойде бързо. Миг забрава, а тя изпитваше нужда да забрави толкова много.