Розмари Роджърс
Джини (4)

4

Първата среща на Джини с принц Николай Иван Василиевич Сарканов не можеше да се състои при по-неподходящи условия, мислеше си на следващата сутрин генерал Диас, а лицето му бе приело строго изражение. И за какво му трябваше да се появява по-рано, отколкото бе съобщено? Откъде можех да зная, че мъжът с него е самият господин Себастиан Лердо?

— Фактът, че президентът изпраща члена на кабинета, в когото има най-голямо доверие, доказва колко е важен този човек! Наистина, госпожо, не можехте да изберете по-неподходящ момент да вземете участие в празника заедно с войнишките жени! Цяло щастие е, че принцът не е настроен зле към вас.

— Очевидно — малко троснато отвърна тя, което предизвика онази толкова типична за него подкупваща усмивка.

— Да, да, госпожо, всъщност не ви се сърдя, въпреки че трябва да призная, че вчера бях малко ядосан. За нещастие принцът е имал многобройна свита, сред която трябва да е бил и онзи буен капитан Хоскинс.

— Няма да имам нищо против, ако капитан Хоскинс реши да не разговаря повече с мен! — хапливо рече Джини.

Малко по-късно с въздишка трябваше да признае, че се е държала недотам разумно. Принцът се бе оказал самата вежливост, но в погледът на воднистите му очи бе твърде красноречив — поглед, който не се връзваше с почтителния израз на безспорно красивото му лице.

Достатъчно лошо бе дори само това, че тя беше уловила под ръка полковник Феликс Диас, практически отделяйки го от останалите, докато той с изкуствена усмивка й шепнеше на ухото, че този път наистина била изпаднала в немилост. Но още по-неприятно усещане остави у нея откритието, че мъжът, с когото беше разговаряла пред църквата, бе член на кабинета на президента Хуарес, а „тайнственият“ му спътник — не някой друг, а самият принц, чието пристигане всички очакваха със смесени чувства. За добро или за зло, Джини трябваше да бъде представена на принца така, както си беше — босонога, с падаща по раменете коса и в селска рокля, за която тя едва сега си даде сметка. Младата жена за пръв път се сблъска с изпитателния поглед на принца. Полковник Грийн бе очевидно объркан, Карл Хоскинс — бесен, а господин Лердо — развеселен.

Това бе най-малката й грижа. Сеньор Лердо бе отпътувал обратно за Сейнт Луис и отсега нататък Джини трябваше да съпровожда принца като негова преводачка. А за да придобие всичко още по-черни краски, тя бе решила, че не го харесва. Въпреки безупречните му маниери и почти пресилена вежливост, в него имаше нещо заплашително.

Принцът бе висок, хубав мъж с тъмна коса и гладко избръснато лице до модните бакенбарди. Без съмнение бе свикнал да обърква жените с ласкателствата и с арогантното, високомерно вирене на глава, както и с убедеността си, че всичко трябва да става според волята му. Така че още през онзи първи следобед той й наложи да излязат на разходка с коне.

— Вярвам, че яздите също толкова превъзходно, колкото и танцувате, госпожо — каза той, поглеждайки я с поглед, издаващ притворството на комплиментите му. Малко объркана, тя забеляза, че въпреки изключително хладния й тон принцът не откъсваше поглед от нея, дори когато му сочеше това или онова място или природна забележителност.

Принцът си даваше вид, че не забелязва студенината и умишлено подбраната строгост на облеклото и прическата й. Той се отнасяше към Джини вежливо и изискано. Само от време на време в гласа му прозвучаваше подигравателна нотка, която сякаш трябваше да й даде да разбере, че е прозрял намеренията й.

„Какъв негодник!“, мислеше през онази нощ Джини. „Очевидно мисли, че кокетнича, за да привлека вниманието му.“ — Радваше се, че след като бе отклонила една негова покана за вечеря, той не бе настоявал повече. Въпреки че Карл Хоскинс бе наблизо, тя вече копнееше Стив да се върне миг по-скоро. Защо толкова се бавеше? Бе й трудно да проявява търпение, при положение че толкова болезнено усещаше липсата му. Особено сега, когато бе сама, а сърцето й се свиваше от страх и неясни предчувствия.

Джини изпитваше почти непреодолимо желание да избяга, да отиде някъде, просто за да се измъкне от мрежата от интриги, която — усещаше това — все по-плътно я оплиташе. Не, това бе смехотворно! В края на краищата принцът бе само човек и не можеше да й стори нищо, защото тя бе обградена от приятели. Сега най-напред трябваше да установи защо бе тук и защо бе толкова ухажван от президента. Това бе всичко. Освен това принцът скоро щеше да отпътува за Русия, а когато Мексико Сити паднеше, щяха да си заминат и американците. При това Стив щеше вече да се е върнал, а тя отново да се почувства в безопасност.

За съжаление ситуацията бе доста по-заплетена, отколкото си мислеше Джини през онази нощ. Принцът бе проницателен и лукав и не бе лесна работа да го заблуди човек. Проблемите с Карл Хоскинс бяха от съвсем друг род.

Карл бе твърде ядосан и твърде влюбен, за да остане дълго настрана. Когато не бе в компанията на принца, Джини бе сигурна, че Карл ще изникне от някъде. Понякога той висеше дори на вратата на щабквартирата на генерала, хвърляйки към младата жена сърдити и неодобрителни погледи.

— За Бога, Джини, какво се е случило с теб? Как можеш цяла нощ да танцуваш с онези жени? Сега пък наоколо се върти някакъв принц, който очевидно си е изгубил ума по теб и не престава да те ухажва!

— Напротив, аз трябва да го ухажвам — рязко отвърна Джини и поруменя от гняв. Карл бе твърде отегчителен. Откакто го отблъсна като любовник, той по много детински начин се опитваше да играе ролята на по-голям брат, но неприкритото желание, с което я гледаше, го издаваше.

— Що за човек е съпругът ти? — разпитваше я сега той. — Защо го няма толкова дълго?

— Карл, той е войник. Трябва да изпълнява заповеди. И не започвай отново, моля те, с тази тема. Колко пъти трябва да ти повтарям, че съм влюбена в мъжа си? Омъжена съм и искам да си остана такава и то тук, в Мексико.

— Това са чисти глупости! Ами баща ти, за Бога, не се ли чувстваш поне малко задължена към него? Как може да се погребеш жива в една варварска страна и с мъж…

— Достатъчно, Карл. Не желая да разговарям с теб, докато не придобиеш по-добри маниери!

Този път на помощ й се притече принцът, който се появи в щабквартирата на генерала без обичайния си ескорт. Когато спряха върху Карл Хоскинс, очите му придобиха стоманен блясък.

— Капитанът пак ли ви досажда? Да помоля ли полковник Грийн да го прехвърли някъде другаде?

— Убеден ли сте, че полковникът ще го стори единствено за да ви достави удоволствие?

Тя не се сдържа да не покаже ноктите си, на което мъжът отвърна с подигравателна усмивка.

— Може би имам много по-голямо влияние, отколкото мислите, госпожо! Елате… — той я улови за китката с присъщия си властен маниер и я изведе навън. — Мисля, че е време за малка изненада — тайнствено рече принцът. Галантно й помогна да се качи в една открита двуколка, която полковник Грийн предоставяше на разположение на знатните си гости.

Изненадата на принц Сарканов бе излет до Куернавака, където Джини вече бе ходила веднъж още когато там бе резиденцията на императора. Ла Борда, лятната резиденция, сега бе щабквартира на полковник Луис Адиго, който вече бе информиран за пристигането на принца.

— Багажът ви пристигна от Акапулко — преведе Джини, хвърляйки яден поглед към спътника си. Нима той възнамеряваше да остане по-продължително време в Мексико? Какво кроеше?

Доста се бе ядосала, разбирайки колко далечно ще е пътуването и бе благодарна за малкия ескорт, който генерал Диас бе предоставил на нейно разположение. В компанията на познатите лица и униформи тя се чувстваше значително по-сигурна. Все по-малко се доверяваше на принца.

Вече бе късно следобед и той възнамеряваше да остане за вечеря на гости на полковник Адиго. Никой не я попита за нейното желание и тя все повече се ядосваше на това, че се отнасяха с нея като с войник, който само трябваше да изпълнява заповеди.

Без съмнение принцът желаеше да й докаже, че изключително много се нуждае от преводаческите й услуги. Докато ги развеждаха из императорската резиденция, той неизменно я държеше край себе си, сякаш искаше да разбере всяка дума на словоохотливия полковник.

Краката я боляха, когато най-сетне й предложиха да се разположи в едно удобно кресло, докато ординарците на полковника носеха студени напитки.

— Между другото, можете ли да попитате полковника дали днес следобед не са пристигнали сънародниците ми?

Джини преведе въпроса, скърцайки със зъби, и полковникът в нов изблик на многословие сподели, че били пристигнали четирима руски матроси от хората на принца, както и личният му лекар, граф Черников, който отдъхвал в стаята си.

— Днес не изглеждате особено щастлива, малка моя — забеляза принцът с леко повдигане на веждите. — Може би срещата с графа ще подобри настроението ви. Ще видите, той е изключително интересен човек, който много е пътувал! Навярно ще откриете общи познати!

Стори й се, че принцът намекваше за нещо, мисълта, за което го развеселява, но каквото и да бе то, тя нямаше да налапа въдицата.

Изглежда бе твърдо решен да я запознае със сънародника си. Малко вероятно й се струваше да имат общи познати, защото доколкото си спомняше, принц Сарканов бе първият руснак, когото срещаше в живота си.

— Боя се, приятелят ми, графът, започва малко по малко да усеща напредването на възрастта — рече със своя провлачен, полуразвеселен глас принцът. — Въпреки това ще ви допадне. Той е превъзходен събеседник. Навярно скоро ще се появи.

Джини бе очаквала да види прегърбен, старомоден мъж — истински старец. Противно на очакванията й, графът бе висок, добре сложен и въпреки брадата и побелялата коса лицето му изглеждаше учудващо гладко. Той приближи с бързи, почти напети стъпки, а странните му, стоманеносиви очи се задържаха върху Джини толкова дълго, че тя се изчерви.

Граф Черников веднага и то доста галантно се извини за своята недодяланост, свеждайки глава над ръката на дамата.

— Простете ми, госпожо, но за един кратък миг едва не си помислих… да, приликата е наистина поразителна!

Джини бе твърде учудена, съзирайки най-напред усмивката на графа, а след това и ироничното изражение на принц Сарканов.

— Приличам ли на някого, господине? На някого, когото познавате?

— Разбира се! Принцът нищо ли не ви е казал? Пропътувах толкова мили по ужасните тукашни пътища единствено, за да съзра прекрасното ви младо личице! Но изглежда си е струвало, много повече отколкото бих могъл да предполагам, нали, Иван? Скъпа моя, вие сте копие на майка си, когато беше на вашата възраст.

— На моята… на моята майка? — заекваше Джини, не можейки да откъсне поглед от устните на възрастния мъж. Разстоянието помежду им изглежда му се стори прекалено голямо, защото той придърпа един стол, извинявайки се пред принца.

— Да, на вашата майка, дете мое! Нали нямате нищо против едно подобно обръщение? Аз познавах майка ви и леля ви Селин — една изключително мила и умна жена. Имах честта да я посетя малко преди да отпътувам за Америка заедно с вас, принце.

— Полковник, ще ми окажете ли честта да ми покажете оръжейната колекция, за която споменахте? Мисля, трябва да ги оставим да се поровят в своите… така да се каже… общи спомени.

Принц Сарканов говореше английски с твърде силен акцент, но това бе достатъчно, за да се разбере с полковника, който също имаше само бегли познания за този език. Джини хвърли ядосан поглед към принца, който й отвърна с усмивка и леко намигване. Защо се бе преструвал, че не знае английски? Защо бе настоявал за преводач? Още преди Джини да успее да си извади някакво заключение, принцът се поклони и двамата с полковника изчезнаха в къщата.

— Не бива да се сърдите на Иван. Аз бях този, който настояваше за нашата среща.

При звука от топлия глас на граф Черников Джини се извърна към него и смръщи чело.

— Моля, простете, но наистина нищо не разбирам. Трябва да призная, че съм дори изключително объркана! Значи искате да кажете, че вие и принцът… че моето присъствие тук е било планирано? — В гласа й звучеше гняв и графът протегна длан, докосвайки я с разбиране.

— Скъпа моя, имайте търпение и ме изслушайте. Ще ви обясня всичко. Разбирам объркването и дори гнева ви. Но ако смея да ви помоля за нещо, изслушайте ме, преди да задавате въпроси. Съобразете се с желанието на един стар човек, който при това е познавал и уважавал майка ви. Въпреки че няма да си спомните за мен, аз съм ви виждал някога, още като съвсем малка.

Очите му отново изпитателно спряха върху й и Джини неволно потръпна. Гласът му наистина бе мил, но в погледа на графа имаше нещо обезпокояващо. Защо я гледаше толкова странно? Какво толкова има да й каже?

— Трябва да опитате да ми се доверите, да ме изслушате внимателно и, дете мое, да ми повярвате, колкото и невероятно да ви прозвучи това, което ще чуете. Всяка дума от тази история е самата истина. Исках да изчакам, докато навършите пълнолетие, преди да ви разкрия истината, но леля ви сподели с мен, че сте заминала за Америка. Тази мила и добронамерена жена, леля ви, която няма нищо общо… е, стореното — сторено, но аз имам дълг към вас.

Тя притисна ледени длани към пламтящото си лице, слушайки, отначало с учудване и постепенно все по-невярваща. Ако не бе сериозното изражение на събеседника й и увереният му глас, тя би взела всичко това по-скоро за някоя история от онези, които измислят писателите, отколкото за действителност. Постоянно изпитваше желание да го прекъсне, да извика, че всичко това е абсолютно невъзможно, че не може да става дума за майка й, но стоманената неумолимост в погледа на графа и гласът му я спираха и тя почти против волята си продължаваше да го слуша.

— Майка ви се казваше Женвиев дьо Лакроа… — започна графът и внезапно, докато той замислено подбираше думите си, в паметта на Джини изникна образът на майка й, толкова млада и темпераментна, така преливаща от жизнерадост, каквато бе сега самата тя.

— Хубавата Женвиев, толкова млада и така вироглава. Тя бе твърдо решена да следва повелята на сърцето и младото си тяло. Също както Джини, нейната дъщеря, постъпваше толкова години по-късно.

— Срещнаха се съвсем случайно в катедралата Нотр Дам и той не можеше да откъсне поглед от нея… Тя естествено бе още съвсем млада, едва шестнадесетгодишна, и все още под опеката на монахините от манастирското училище. Но който е млад, влюбен и знае какво иска… Те намираха средства и начини да се срещат. Имаха една приятелка, млада омъжена жена с усет за романтика, която им предоставяше място за среща. Така се започна. Аз спадах към кръга на приближените му, но все още твърде млад и твърде лекомислен и въпреки че знаех, че всичко това не е съвсем в реда на нещата и че връзката им няма бъдеще, в свой ущърб трябва да призная, че не можех да сторя нищо, за да предотвратя случилото се.

Щеше ли да й разкрие нещо сензационно, нещо, което да я ужаси, или тя тайничко вече бе отгатнала накъде клони възрастният й събеседник? Джини неволно се бе навела, със сплетени длани и очи, които изглеждаха по-големи, по-тайнствени и като че ли по-продълговати от обикновено. Защо толкова го увърташе?

Граф Черников точно това и възнамеряваше да стори, по свой собствен начин и толкова тактично, колкото изобщо бе възможно. Той съзнаваше колко разтърсващо трябва да бе за тази млада жена да узнае подобни неща за майка си и най-вече да научи от един непознат, че мъжът, когото през всичките тези години бе смятала за свой баща, съвсем не бе такъв…

— Дете мое, толкова млада, каквато сте сега, навярно ще разберете случилото се между тези двама млади, до смърт влюбени хора! Не забравяйте и че всичко това става далеч в миналото, когато за младите бе доста по-трудно да следва повелите на сърцето си! Това, което се опитвам да ви кажа е, че в крайна сметка всичко излезе на бял свят, както бях очаквал и от което се боях. Семейството на майка ви научи за това и тя скоропостижно бе омъжена за един американец, който отдавна настояваше да получи ръката й, но при други обстоятелства едва ли щеше да се окаже най-предпочитаната партия. Тя естествено отпътува заедно с него за Америка и там, в Ню Орлиънс, сте се появила на бял свят вие.

Джини сякаш насила промълви през стиснатите си устни:

— И… и той… моят…

— Вашият баща, вашият истински баща, мило дете, бе престолонаследник на руския трон. Днес той е владетел на Русия.

Джини се изправи. Педантичният, почти самодоволен начин, по който графът й бе разказал всичко това, увеличаваше у нея чувството за нереалност.

— О, не! Не! Аз ви изслушах. Опитах се да не ви прекъсвам, но това е прекалено, много повече от това, което аз, или който и да било, би повярвал! Не може просто така да нахълтате в моя живот, след всичките тези години, и просто да избълвате в лицето ми, че баща ми не бил истинският ми баща… това е просто невъзможно! И защо искате да повярвам на такива налудничави истории, граф Черников, мога да си представя, че…

— Успокойте се, дете мое!

С енергичност, неподозирана за един възрастен, току-що оплаквал се от неудобствата на пътуването човек, той се наведе напред, улови треперещите длани на Джини в своите и когато момичето понечи да се освободи и скочи, той ги стисна силно. Сега мъжът продължи със сериозния си, звучен глас:

— Трябва да ме изслушате докрай! Баща ви не можеше да последва повика на сърцето си и да се ожени за Женвиев, въпреки че много би искал да го стори, като се има предвид колко бе влюбен! Баща му обаче никога нямаше да позволи… също и вашето семейство. Какъв скандал само щеше да избухне, какво нещастие за Русия! Не, Александър отпътува обратно за родината, принуден почти насила, и се ожени за една принцеса, за която вече бе сгоден. Никога обаче не забрави първата си любов. Трябва да знаете, че и днес още пази една малка миниатюра с лика на майка ви и я носи винаги със себе си. Казваха му, че Женвиев била доволна и дори щастлива в Америка. Всички опити да научи нещо за нея чрез леля ви Селин опираха винаги до едно и също известие: „Женвиев е щастлива, оставете я на мира за нейно добро.“ Какво можехме да сторим? Тогава съвсем случайно научих, че майка ви е избягала заедно с вас във Франция и е починала съвсем млада.

— Но… о, Боже… още като дете недоумявах защо мама винаги бе толкова бледа и нещастна! Измислях си цели истории около тайната на нейния живот и се питах защо ли бе напуснала татко. Всичко, което ми казваха бе, че съм имала прекалено разюздана фантазия.

Графът изпусна дълбока въздишка и Джини усети, че пръстите му вече не стискаха толкова болезнено дланите й. Той дори направи нещо като утешителен жест.

— Постъпвали сте, както сте смятала за най-добре, дете мое! Също както и аз сторих това, което смятах за най-добро за моя приятел. Виждате ли, едва много по-късно му признах това, което като лекар веднага бях разбрал — че Женвиев е бременна. Казах го на вашата леля, тъй като вече бях получил инструкции да отведа принца обратно в Русия, като, в случай че се възпротивях, щях да прекарам остатъка от живота си в Сибир. Тя бе предвиждала онова, което се случи. Едва много по-късно казах на Александър, че Женвиев го е дарила с дъщеря. Трябва да ви призная, дете мое, — усмихнато добави той — доста трудничко е да ви открие човек. Тайната полиция на две държави… дори и американците… Най-сетне дочухме, че са ви видели в двора на клетия Максимилиан. Разбирате…

Този път й се удаде да изскубне ръцете си и сега Джини се втренчи в графа с очи на подгонено диво животно.

— Не, нищо не разбирам! Бе истински шок… още не съм се опомнила след това, което ми разказахте току-що. Нищичко не разбирам… но какво значение има всичко това сега? Бихте ли ме оставил на мира. Защо сте дошъл всъщност? Какво очаквате от мен?

Графът сякаш не бе чул тези избълвани на един дъх думи. Той наблюдаваше Джини със същият пронизващ поглед.

— Толкова си приличате. Чак е странно, такава прилика! И все пак мога да открия във вас нещичко и от баща ви! Брадичката на майка ви бе малка и остра, а вашата е решителна, а имате и малка трапчинка. Също и скулите ви са руски, и продълговатите очи.

— Все още не разбирам какво общо има тук външността ми! Приличам на майка си, така казват всички, но какво от това? Защо ми разказахте тази история?

Тя почти хлипаше от възбуда, обзета от необясним страх. Не искаше да слуша нищо повече. Не трябваше да го слуша повече, не!

— Сигурно ви е ясно защо? — Гласът на възрастният граф бе неумолим, погледът му бе станал по-суров и се бе смрачил. — Защо мислите, че съм тук? Защо мислите ми бе наредено да съпроводя принц Сарканов в американската му мисия? Баща ви иска да ви види.