Розмари Роджърс
Джини (31)

31

Джини се бе облегнала на перилата на палубата и наблюдаваше как последните, прилични на перли остатъци от мъглата се стопяваха под лъчите на слънцето. Свежият бриз издуваше платната над главата й и развяваше меднозлатистите къдрици, около лицето й. Шхуната сякаш се плъзгаше по зелената повърхност на водата, а от двете страни на носа й се образуваше пяна. Мислите на Джини следваха вятъра, без да се стремят към нещо определено. Не желаеше да мисли.

— Добре ли спахте?

— О, да. Сиропът, който ми дадохте, действа чудесно. Тази сутрин се чувствам по-спокойна.

Граф Черников я дари с една от редките си усмивки.

— Добре, добре. Нали това искахме?

Един от моряците извика нещо. Подобно на всички останали, Джини също извърна глава: зад кърмата, далеч на хоризонта се мяркаха платната на някакъв платноход. Сърцето на Джини неочаквано и съвсем необяснимо трепна. Колко красив бе корабът и колко бързо летеше, въпреки внушителните си размери. Всяко от платната му бе издуто до краен предел.

Графът изрече мислите й на глас:

— Красив кораб с чисти линии, нали? Американски платноход, пътуващ за Китай.

Каква бе причината за неочакваното пробождане в гърдите й? Този маршрут бе много оживен. Невъзможно бе корабът да е „Зеленооката лейди“. Толкова скоро след освещаването му вече на път?

Междувременно… междувременно всички трябва да са узнали. Утешаван от Консепсион и гневен заради провалените си планове за отмъщение, Стив сигурно вече я бе прогонил от мислите си. За много хора това би било истинско облекчение.

Иван се приближи с походка на човек, който се шляе, умело справяйки се с люлеенето на кораба. Навик. Както винаги бе облечен безупречно, а на ослепителната светлина на утринното слънце очите му приличаха на бледозелени стъкълца.

— Възхищаваш се на спътниците ни, нали? Наистина е бърз. И въпреки че вече трябва да са ни видели, не промениха курса. Дали е просто липса на възпитание или зад това се крие нещо повече? Как мислиш?

Джини изненадана се обърна, така че да може да наблюдава другия кораб, който летеше към тях със застрашителна бързина. Спомни си прочетените във вестниците заглавия: „За сто дена от Ню Йорк до Сан Франциско…“

Най-бързите кораби в океана. Сякаш се състояха единствено от платна. Самият корпус се криеше сред разпенените вълни.

— Невъзможно! Вече са ни забелязали. Капитанът ще ни поздрави любезно и след това ще отбият.

Но така ли щяха да сторят наистина? Джини не знаеше откъде идва това чувство, но в начинът, по който платноходът следваше курса им, без нито за миг да се поколебае, ставайки все по-голям с всяка изминала минута, имаше нещо неумолимо, почти заплашително.

Чу Иван да се смее до нея и улови бледия блясък в очите му.

— Може би някой пиратски кораб? Тези американци… толкова недодялани, толкова изостанали от цивилизацията. Да се обзаложим ли, скъпа принцесо? Всичко, което притежавам… естествено срещу теб, какво друго? Имам усет за някои неща, а в случая… Е, чичо Дмитрий, защо е тази загриженост на лицето ви? Не искам да проявявам липса на уважение. Какво мислите вие?

Джини бе пребледняла. Тя се взираше в другия кораб, където между предната мачта и носа се забелязваха няколко малки флагчета.

— Далекоглед, бързо!

Докато Джини и Иван напрягаха поглед, някакъв матрос подаде на принца обкован с месинг далекоглед. Когато го свали, на лицето му бе изписана безмълвна усмивка.

— Можеше да се предвиди. Защо се уплаши да приемеш облога? Виждаш ли, току-що поискаха от нас да намалим. Искат да говорят с нас.

На борда настана объркване. Помощник-капитанът слезе от мостика препъвайки се. Лицето му бе поруменяло, а от устата му се лееше руска реч.

Единствено Иван изглеждаше напълно безучастен и невъзмутим.

— Мисля… да, мисля, че подценихме твоя готов на всичко съпруг, принцесо. И навярно вината е моя. Трябваше да наредя да го отстранят.

— За какво говориш? — Джини почти изкрещя последните думи. — Какво имаш предвид? Невъзможно е, никога не биха…

— И все пак е така! Пиратско нападение в открито море… и какъв залог само!

— Няма да отида! Ако наистина е той… не могат да ме принудят! О, не… ще откажа!

— Плава под американски флаг.

— Да не си очаквал череп и кръстосани кости? И все пак мисля, че е пиратски кораб.

— Невъзможно! — повтори граф Черников. — Това тук е руски кораб. Ние сме руски поданици…

— Всички, освен един. Сега навярно разбирате?

Графът слезе в каютата, за да донесе документите си. Въпреки че я бе помолил, Джини Не го съпроводи.

— Оставам на палубата. А ако… ако е той, няма да тръгна с него! Ще му обясня, че съм на този кораб по собствена воля… Аз…

— Нека забравим старата си вражда. — Иван я дръпна настрани, по-далече от матросите, които тичаха наоколо. — Чуй ме. Сега знаеш, че няма защо да се боиш от мен. А от него? Един дивак… варварин… и все пак и той е играч, не е ли така? Безогледен човек, според чутото и според оскъдните сведения, които съм получил от теб. Ако наистина искаш да те оставят на мира, то аз имам план…

Невъзможно! Невъзможно! Това не можеше да е истина. Нищичко от това, което се случваше! Иван сам бе предложил на Джини едно от нейните прахчета, но сега, когато стоеше между него и граф Черников, разумът й отказваше да повярва в случващото се да приеме предложения й от Иван план.

Двата кораба леко се полюшваха. Изглеждаха почти неподвижни, освен когато не биваха издигнати на гребена на някоя вълна. По нареждане на принц Сарканов, който не обърна внимание на протестите на графа, матросите на руския кораб вече бяха в пълно снаряжение.

Принцът сложи ръка на рамото на Джини, но този път тя не се отдръпна. „Нека да види! — ядно мислеше тя. — Ако е допускал най-лошото… О, как смее… след всичко, което се случи?“

Той! Стив Морган, който й изглеждаше така непоносим и отвратителен, бе неин съпруг. Отказваше да приеме тази мисъл.

Със застинало като маска лице Джини видя Стив да се приближава към нея по обърната към тях страна на чуждия платноход — леко и непоколебимо. Всяко негово движение бе елегантно и сигурно, както го помнеше. На колана му висеше кобур. Бе облечен като пират — бяла ленена риза с разкопчана яка, черни къси панталони и високи до коленете ботуши, а освен това и небрежно увита около врата синя копринена кърпа.

Следваше го сенаторът, който, изглежда, не се чувстваше много добре в черния си костюм. Имаше и някакъв едър, изключително дебел мъж със сребърна звезда на гърдите.

— Главатарят на пиратите! — саркастично рече Иван и придърпа Джини още по-плътно към себе си. — Знаеш ли, чудя се дали тези разбойници възнамеряват да ме арестуват, или просто да те отведат, любов моя.

Руският капитан започна шумно да протестира, а към него на предвзетия си английски се присъедини и граф Черников.

Джини вече бе уловила беглия поглед, който й хвърли Стив със суровите си, блестящи сапфирено сини очи. След този първи, пронизващ като шпага поглед обаче той не й обърна повече внимание, а се обърна към графа. Съвсем спокойно му обясни, че руската шхуна се намира в американски териториални води и че той бил съпровождан от един американски сенатор и шерифът на окръг Сан Франциско.

— Но причината за това своеволно начинание… не мога да го нарека иначе, освен форма на пиратство… настоявам…

— Граф Черников, без заобикалки ще премина към същината. Тук съм чисто и просто за да взема жена си. Готов съм да пренебрегна многобройните обвинения към принц Сарканов, колкото и сериозни да са те, а и тук присъстващият шериф е съгласен с мен. Но надявам се, вие няма да оспорите правата, които имам върху своята съпруга.

— Върху мен? — извика Джини, която не можеше повече да се сдържа. Сега най-сетне го бе принудила да я погледне в лицето. — Ами моите чувства, моите желания? Отказвам да те последвам. Защо, по дяволите, ме преследваш? Станах твоя жена насила. Не искам повече да търпя тази… тази абсурдна връзка, разбираш ли? Само ме накарай да се върна и веднага ще подам молба за развод. Ще предизвикам такъв скандал, че… че… защо ти е жена, която изобщо не те желае? Направих своя избор! Ако си искал да се убедиш, че доброволно съм се качила на този кораб, то вече имаше възможност да го сториш. Остави ме на мира… остави ме!

Ако по лицето на Стив можеше да се открие някаква следа от чувства, то това бе едва доловимо побелялата кожа около очите и устните му.

— Джини! — извика сенаторът и сега тя извърна към него пламтящите си зелени очи.

— А ти защо си тук? Точно ти? Трябваше да си най-заинтересован от потулването на скандала! Казвам ти, няма да напусна този кораб, освен ако не ме влачите насила, но тогава ще трябва да приемете неприятностите, които, кълна ти се, ще произлязат от това!

Стив я гледаше така, сякаш бяха само двамата и тя почти се ужаси от бушуващия в очите му гняв.

— Ако трябва да те влача насила, ще го сторя. А ако искаш развод, тогава, за Бога, ще го имаш! Но първо… първо ще се върнеш в Сан Франциско и ще се покажеш пред всички. Ще се държиш като дама, докато клюките заглъхнат. Разбра ли ме, Джини? След шест месеца ще бъдеш свободна да правиш каквото пожелаеш… искаш да отидеш в Русия? Аз лично ще те изпратя. Чувате ли, графе? Но сега… и то веднага, проклятие… ще слезеш от този кораб и ще ме последваш. Имам пълното право да те принудя да го сториш.

Настъпи внезапна тишина. Матросите бяха зяпнали от почуда, а граф Черников не можеше да намери думи.

Иван Сарканов с безразличие свали ръка от раменете на Джини. Той стоеше с ръце на кръста и с неприкрито презрение рече:

— Казвали са ми, а сега напълно съм убеден в това, че вие, американците, нямате никаква гордост! Насила да върнете вкъщи една избягала жена, ще ви направя за смях пред цяла Европа, освен ако преди това не ме убиете! Чувате ли, не бихме ли могли да се разберем като цивилизовани хора? Принцесата вече изрази желанията си. Не можете да я купите с всичките си пари, нито да я уплашите с вашите заплахи. И като стана дума за заплахи — гласът му се снижи до тихо, нежно мъркане, — не сте ли забелязали оръжията, насочени към вас от всички страни? Мисля, господа, че се намираме в пат, така се нарича в шаха безизходното положение. Ела при мен, Виржини!

За нейна той я прегърна през кръста. Тя се насили да не се противи и се облегна на Иван, който я държеше на съвсем малко разстояние пред себе си.

— Виждате ли, идва. Тя направи своя избор. И ако хората ви започнат безогледно да стрелят… нима предпочитате да я видите мъртва, вместо да отстъпите пред собствените й чувства?

Ръката на шерифа замръзна върху дръжката на револвера му. Занемяла и несмееща да помръдне, Джини видя как сенаторът понечи да каже нещо, но с мъка се въздържа. Само Стив и принц Сарканов останаха спокойни.

— Както току-що казахте, Сарканов, безизходно положение. Но ако ние, както ни обяснихте, сме с вързани ръце, то тогава в същото положение сте и вие. Корабът ви няма да отплава никъде. Какво да чакаме тогава?

— Защо не се върнете? Бъдете разумни. Виржини току-що ви каза какво е нейното желание. А в играта има едно основно правило: да знаеш кога да спреш. Не мислите ли, че човек трябва да се научи да познава кога е отишъл прекалено далеч?

Стив сви рамене. Усмивката му не бе нищо повече от леко повдигане ъгълчето на устните.

— Човек трябва да се научи и кога да блъфира. Вашите карти срещу моите, Сарканов, Или имате още някой коз в ръкава?

Джини усети как мускулите на Иван се напрягат, докато здраво притискаше тялото й към своето. Дъхът й секна. Учуди се на внезапната си слабост, защото осъзна, че би искала да предупреди Стив, преди да е попаднал в клопката.

— Мисля, че има един достоен изход от положението, което, и двамата трябва да признаем, е доста заплетено — мило рече Иван Сарканов. — Може би едно джентълменско споразумение? Не съм добре запознат с американските нрави и обичаи, но в Европа би имало само един-единствен изход от тази ситуация.

— Иван… какво говориш? — гласът на граф Черников бе дрезгав. Сините очи на Стив Морган искряха върху тъмното му, наполовина скрито от брадата лице.

— Хайде, разкрийте ми вашето джентълменско решение — подкани го Стив, а Джини имаше странното чувство, че той от самото начало много добре знаеше какво ще излезе от това.

Дори сега по лицето му не трепваше нито едно мускулче… Боже мой, защо непрекъснато трябваше да го гледа и защо внезапно бе започнало да й се повдига?

— Със сигурност може да има само едно решение — с изненадан, но надменен тон. — Имаме една жена, желана от двама мъже… трябва ли да ви напомням, че все още гледам на Виржини като на своя съпруга? За нея и за доброто й име, мисля, най-добре би било, ако й остане само един съпруг. Тогава няма да има никакви проблеми повече, не съм ли прав?

Стив се засмя и от смехът му, нарушил възцарилата се на палубата тишина, по гърбът на Джини полазиха мравки.

— Ех, защо ли не се сетих за това по-рано? — очите му блестяха срещу Джини и тя неволно пребледня. — Каква би предпочела да бъдеш, сладка моя, вдовица или омъжена жена? А може би по-добре да не ти задавам подобни въпроси?

Гласът му я подиграваше с привичната си хаплива, саркастична нотка. Не биваше да го допусне!

— Може би не съм била достатъчно ясна? Ох, за Бога… направи всичко, което се очакваше от теб и задоволи проклетата си гордост, защо просто не си отидеш и не ме оставиш на мира? Защо не си вървите всички? Не желая да се устройват никакви дуели заради мен… отказвам да напусна този кораб!

Безсмислено бе. Още докато говореше, хвърляйки думите срещу него като ножове, знаеше, че е безполезно. Добре познаваше настроенията на Стив, избухливия му, безразсъден темперамент, който му позволяваше да се смее миг преди да се хвърли в смъртна опасност. Но в този случай… ох, защо трябваше постоянно да я гледа, сякаш четеше мислите й, докато трапчинките край устните му се вдлъбваха, при което той я даряваше със саркастична усмивка? Едната от черните му вежди леко трепна, сякаш за да я предупреди…

— Виждате, дамата повтори, че решението й е окончателно. — Коприненият глас на Иван Сарканов сложи край на мълчанието. — Допускам, че ще ме призове за свой защитник?

— А аз допускам, че ще изберете оръжието, или не? — гласът на Стив бе сух.

— Не бих искал да бъда несправедлив… защо Виржини не избере вместо нас?

Внезапно някакъв слънчев лъч попадна върху лицето на Джини и я заслепи, при което тя примижа. Чу собствения си призрачен глас, прозвучал високо и ясно:

— Защо не саби? Отдавна искам да наблюдавам дуел със саби.

Някой звучно въздъхна. Граф Черников се покашля, възнамеряваше искаше да каже нещо, а думите бяха заседнали в гърлото му.

Сенаторът пръв си възвърна способността да говори и кипна:

— Никога през живота см не съм чувал подобна нелепост! Дуел — това е гротескно! Господа, живеем в деветнадесетото столетие и се говори, че сме били цивилизовани.

— А вашите дуели с револвери… лично аз съм бил свидетел на няколко, знаете ли… това не са ли двубои на живот и смърт? Този обичай да извадиш пистолет и да стреляш от хълбок, бум-бум-бум… това не е никакво изкуство и не изисква никакво умение. При сабите, напротив… може би моят противник, благородният пират, не е научен да борави с подобно оръжие? — ироничният поглед на принц Сарканов се плъзна от сенатора към Стив, който безразлично сви рамене, сякаш не отдаваше никакво значение на въпроса.

— В кавалерията придобих някои основни познания. Но допускам, че имате предвид саби за фехтовка?

— Значи сте съгласен? Всичко ще се реши от изхода на нашия дуел, нали така?

— Чуйте ме за момент! — гневно поде сенаторът. — Не гледате сериозно на тази смехотворна идея, нали? Джини очевидно е прекалено изтощена, за да разсъждава трезво. Не мисля, че може да оцени значението…

— Смятам, че Джини много добре знае за какво става дума — спокойно рече Стив.

Той я погледна и за част от секундата, когато очите им се срещнаха, пред погледа на Джини проблесна миналото: тя видя онзи израз, който придоби лицето му, когато се бе нахвърлила върху него с ножа и едва не го уби.

Но сега… сега бе загубен. Иван със сигурност щеше да го убие… и тогава той завинаги щеше да изчезне от нейния живот.

Все по-осезаемо й прилошаваше, а и усещаше погледа на две тъмносини очи, които бе обичала и мразила и които никога повече нямаше да види.

Отвори уста и понечи да извика „Не!“, но не можа дори да прошепне. Всички около нея говореха на висок глас — сенаторът и досега мълчаливият шериф ожесточено спореха за закони, убийства и здрав разум, докато Иван заръчваше на камериера си да донесе от каютата му куфара с двете саби.

Без да забележи, Джини неочаквано се оказа подпряна на някакъв парапет, а граф Черников се опитваше да я успокои, сложил ръка на рамото й. Присъстващите на палубата се отдръпнаха, за да направят малко място.

— Значи се разбрахме? Всички сме съгласни, нали? Скоро тук ще се състои едно тъжно събитие, но когато дуелът свърши, всеки ще поеме по пътя си, надявам се в мир.

— Този принц наистина измисля фантастични интриги и странни правила, не съм ли прав? — мърмореше шерифът. Всичко това никак не му се нравеше и горко се каеше, че се бе оставил да го убедят да вземе участие в подобно безумно преследване на някаква избягала съпруга. За пореден път се потвърждаваше, че всички жени си приличаха, независимо от коя социална прослойка произхождаха! Опърничави и, подобно на тази с нейните сърдити зелени очи, смъртно опасни.

Сенаторът обмисляше цялата абсурдност на ситуацията. Стиснатите му устни се бяха превърнали в тънка линия, а на челото му пулсираше вена. Както и да завършеше всичко, за него то щеше да значи единствено скандал и позор. Щеше да загуби единия си зет и това само с някой повече или по-малко случаен саблен удар. Боже мой! Жегата трябва да бе тази, която пречеше на всички да мислят трезво, на Джини също. Как бяха допуснали да се стигне дотам? Един дуел с пистолети бе нещо друго. Иначе всичко щеше да свърши много по-бързо. Но дуел със саби… не! Надяваше се само, че Джини има здрав стомах. Всъщност имаше чувството… очите му придобиха суров, объркан израз, докато гледаше към нея… че тя е просто някаква каменна статуя, съвсем бегло напомняща на неговата дъщеря, с която толкова се бе гордял някога.

Сенатор Брандо се обърна така, че слънцето, греещо все по-високо в небето, да остане зад гърба му. Въпреки лошите си предчувствия той насочи цялото си внимание към двамата мъже, застанали само на няколко метра един от друг. На палубата на „Зеленооката лейди“ всички далекогледи, които можеха да влязат в употреба, следяха същата сцена, която изглеждаше почти нереална с примитивната си театралност.

И двама мъже бяха почти еднакво високи и с подобна физика, само по риза и панталони — Стив Морган, наемникът, превърналият се в милионер разбойник, който сега повече от всякога приличаше на корсар, със сабя в ръка, нозете леко разкрачени, а тялото измамно напрегнато, и принцът — издънка на знатен род, циник и авантюрист, по свой начин любител на приключенията, създаващ впечатление на човек сигурен в себе си и в оръжието си.

Едва доловима усмивка мина по устните на Иван, когато целуна дръжката на сабята си.

— На живот и смърт. До смъртта на онзи, който я заслужава! — подигравателно рече той.

През рамото на принца Стив улови измъчения, стъклено зелен поглед на Джини и й се усмихна саркастично. Не приличаше на жена, която е щастлива от вида на двама мъже, счепкали се на живот и смърт. Толкова жестоко хапеше устни, че изпод перлено белите й, подобни на мъниста зъби бе избила малка капчица алена кръв. Всъщност трябваше да я мрази — тази дива, побъркана, непредвидима фурия! Вместо това се бе оказал достатъчно глупав, да се дуелира за нея.

Поне омразата бе изчезнала от очите й. Изглеждаше измъчена… и нещастна. Как щеше да изглежда след това?

— Не искате ли да се сбогувате с някого? Никакви прощални думи?

— Оставям това на вас — напето рече той и съвсем инстинктивно напрегна нозете и тялото си. Присвитите му сини очи следяха тези на противника, търсейки да доловят в тях някакво движение.

Двубоят бе започнал.