Розмари Роджърс
Джини (30)

30

Джини нямаше представа къде се намира. Никога досега не бе обикаляла сама из улиците на Сан Франциско и уличният шум, зяпащите я минувачи и подмятанията я бяха изнервили. В коя посока бяха пристанищните кейове? Знаеше имената на улиците, но накъде водеха те? Налагаше се да съсредоточи цялото си внимание върху управлението на колата. Конят беше бодър и темпераментен, така че Джини трябваше да използва цялата си сила, за да го обуздава. Виеше й се свят и й се повдигаше. О, Боже, моментът не бе подходящ за проява на слабост. Нямаше да се върне. Нямаше сила на света, която бе в състояние да я накара да се върне! Прехапала устни, усещаше потта под мишниците си, но не се решаваше да спре. Сигурно скоро щеше да види някое характерно място, което познаваше. Трябваше да види! Важното бе да избегне хълма. Да кара все надолу. Най-накрая щеше да съзре залива и да намери Ембаркадеро.

След дълго лутане най-сетне попадна в улица, която й се стори позната. Спомни си презрителния глас на Консепсион: „Защо не заминеш за Русия? Онзи дърт граф изглежда копнее да те вземе със себе си.“

Граф Черников. Защо пък не? Изглеждаше разумно. Той се бе оказал най-почтен от всички. Щеше да й помогне, дори и да се наложеше да замине с него за Русия. Той щеше да я скрие, ако го помолеше.

Подкара по улицата и видя камара багаж, две двуколки и една закрита кола. Някакъв мъж, вече го бе виждала, но не помнеше къде и кога, улови юздите на коня й.

Появи се и самият граф със странен кожен калпак на главата.

— Принцесо! Откъде разбрахте? Или съдбата ви изпраща точно в този момент?

— Има ли някакво значение? — Тя уморено се спусна от високата капра, след което се взря в старческото лице с остро изрязани черти. — Ако все още искате да дойда с вас в Русия, ето ме. Но трябва да заминем веднага, иначе някои хора биха ли се опитали да ме спрат.

Никакви въпроси.

— Елате. Тъкмо смятах да отпътувам и мисля, че се досещате защо. Но при мен сте на сигурно място, знаете го, нали? — Внезапно гласът на граф Черников сякаш изрече собствените й объркани мисли… — Вие принадлежите на Русия, това е било предначертано. Не се безпокойте, вече сте в безопасност. — Какво облекчение — някой друг да поеме нещата в свои ръце, да можеш да се опреш някому. Силната ръка на графа легна на кръста й. — Никой няма да разбере. Ще се погрижа за това. А вие ще се върнете при своя народ, малка ми княгиньо, и ще бъдете посрещната с „добре дошла“.

Да, имаше право. Щеше да е добре дошла там. Най-сетне самостоятелна личност, а не просто пионка в нечии планове, с която да злоупотребяват. Наричаха я „княгиня“. Но не заради това, че бе съпруга на Иван, защото тя бе венчана не за него, а за Стив Морган, най-новия златен милионер в Сан Франциско, когото сега чувстваше като непознат. С него я свързваха само няколко трескаво промърморени думи в един изоставен параклис и твърде много омразни спомени. Смешно. Тя не принадлежеше никому, освен на самата себе си.

— Идваш, за да ми съобщиш ли? — неочаквано попита един познат глас.

Някакъв руски матрос, който не бе никакъв матрос, а Иван. Иван, пронизващ я със синьо-зелените си очи. Странно, но при вида му Джини не се изплаши ни най-малко.

Обърна поглед към графа, който й бе помогнал да се качи в закритата карета. Почти не забеляза, че Иван се е качил с тях.

— Не съм омъжена за него, не желая да бъда омъжена за никого и така ще бъде. Такава е волята ми!

— Мисля, че е взела прахче. Погледнете очите й.

Тя се насили да отвори очи и сърдито да погледне Иван, питайки се отново защо вече не й внушава страх.

— Сега сте в безопасност. Никой няма да ви заплашва или преследва. Лично ще се погрижа за това да бъдете закриляна, в името на императора — рече графът.

Очите на Иван святкаха. Той с усмивка килна моряшката си фуражка на тила, а изпод нея се подаде русият му перчем.

— Не е необходимо, скъпи ми чичо. Възнамерявам отново да я поухажвам… както виждате, тя се върна при мен. Направи своя избор съвсем свободно, това трябва да признаете дори вие. Скъпа… — той взе ръката й, поглеждайки Джини в мътните, безизразни очи. — На любов и на война всичко е позволено, не е ли така? Да забравим миналото и малките си недоразумения. Ти си моя жена.

— Не. — Сега каретата се движеше и свежият въздух, облъхващ страните й, малко я оживяваше. Тя се изправи, докато ръката на графа все още я подкрепяше. — Все още съм омъжена за Стив Морган… или не знаеше тази история? Моят… сенаторът е забравил да ти каже, че анулирането на брака ми, за което ти е говорил, така и не се е осъществило. О, съвсем вярно е! Но желая да бъда негова жена, също толкова малко, колкото и твоя. Разбра ли ме, Иван? Никой повече няма да ме уплаши. Никакви машинации повече. И ако искаш да ме заведеш невредима при императора, погрижи се да не ми липсва нищо.

— Добре казано! Вие сте истинска Романова. — Граф Черников, който малко сковано седеше до нея, все още държейки я за ръка, очевидно бе горд.

За нейна изненада Иван се засмя.

— Аз съм на абсолютно същото мнение. Наистина добре казано, принцесо. Сега отново заприлича на жената, която някога открих в Мексико и пожелах. Възвърнала си дързостта и способността си да се гневиш. За мен ще е истинско удоволствие отново да те ухажвам, но този път ще бъдем поставени на равна нога. — Той неочаквано отметна глава, а смехът му стана почти беззвучен. Да сключим ли малък облог? Дмитрий? Ксения? Както виждаш, вече не си малката полуфранцузойка Виржини. Ти си рускиня, и можем да бъдем истински противници… или любовници. Ще се обзаложим ли?

— Иван, ти се самозабравяш! — сърдито промърмори графът. — Не помниш ли, че сега трябва да минеш за обикновен матрос. На пристрастието ти към залаганията и безмерната ти арогантност дължим това, че сега се налага да заминем толкова набързо и тайно. Така че, бъди, за Бога, малко по-предпазлив!

— Наистина ли желаеш предпазлив любовник? — прошепна й Иван, а пръстите му погалиха ръката на Джини. Тя вдигна очи, а погледът й не казваше нито да, нито не.

— Ще видим — хладно рече тя и едва позна гласа си. Погледът й бе абсолютно безучастен. В нея се надигаше неясно чувство на изненада от това, че Иван вече не разполагаше с властта да всява страх в душата й, а бе мъж като всички останали. Към това се прибавяше и съзнанието, че почти му се възхищаваше за начина, по който се надсмиваше над пораженията си и над всичко, което бе проиграл, продължавайки невъзмутимо напред. Притежаваше своеобразна способност да губи почтено.

Джини бе обзета от лека сънливост, към което се прибавяше и някакво чувство на покой. Вече почти нямаше нужда от деликатното успокояване от страна на графа.

— Скоро ще пристигнем. Един руски боен кораб ни очаква. Ще намерим някакво було за вас. В тази тълпа никой няма да забележи.

Още докато изричаше това, думите му се потвърждаваха другаде, за което той, разбира се, не можеше да знае. В дома на сенатора на Ринкън Хил цареше невиждана суматоха, след като Соня Брандо, въпреки изричната забрана на своя съпруг, бе решила да поговори с доведената си дъщеря.

Стаята на момичето приличаше на бойно поле — извадени чекмеджета с изсипано на пода съдържание, счупено огледало, зееща празна кутия за бижута… а насред всичко това — грижливо сгънат лист бяла хартия.

Соня, която вече почти не бе на себе си от признанията на своя съпруг, изпадна в истерия.

— Тя е избягала! Върнала се е при него! Защо не го предвидихме? Уилям! За Бога, как можеш да стоиш, зяпнал смехотворната бележка, без да предприемеш нищо?

Сенаторът рядко повишаваше глас пред жена си, особено в присъствието на камериерката, но сега го стори. Острите му думи накараха Соня да замълчи.

— Казваш, че си прочела бележката? Тогава, моля те, скъпа, използвай иначе толкова бистрия си ум. Пише, че щяла да избяга от мъжа си при своя любовник.

— Естествено! Мислиш ли, че не съм прочела тези думи толкова пъти, че вече да ги зная наизуст? Избягала е от Иван при…

— Но Иван не е нейният съпруг. Не узнахме ли този следобед неприятната истина за законния й съпруг? Не си ли се запитала дали Джини също не е знаела? За Бога — за миг сенаторът изглеждаше като ударен от гръм, след което замислено потърка брадичката си. — Ако е знаела, кой тогава е любовникът й? Да не би принц Сарканов? Или…

— Но сега никога няма да успеем да я намерим! Не и в този град. Би могла да е навсякъде. Може да има приятели, които да я скрият. Може дори вече да е напуснала града! Уилям!…

Сенаторът натъпка бележката в джоба си, показвайки, че е господар на положението. Той оживено рече:

— Трябва да си полегнеш. Тили ще ти е подръка. Остави всичко на мен.

— Но… но какво мислиш да правиш? След всичко, което се случи?

— Както вече ти казах, скъпа, вързани са моите ръце! И тъй като Джини е омъжена жена, въпросът къде се намира сега, засяга най-вече съпруга й. Мисля, че най-важната ми задача сега е да го информирам.

Соня бе легнала на една кушетка, притискайки към лицето си кърпа, напоена с одеколон. Сега повдигна глава и широко отвори порцеланово сините си очи.

— О, не, Уилям! Нали няма… не можеш да поканиш онзи човек в дома ни!

— Онзи човек — повтори сенаторът — случайно е мой съдружник в различни предприятия. А не Сам Мърдок, който, както изглежда, действа като подставено лице. Той има основния пакет акции в не едно и две предприятия. Да си го кажем направо, любов моя, нямам друг избор, освен да приема новооткрития си зет — милионер, а ако ли не — някои много неприятни последици! Що се отнася до другия, трябва да се радваме, че се оказа достатъчно умен да разбере, че игричката му се е провалила и да изчезне. Боже мой! — Соня неволно потрепери от възклицанието на съпруга си. — Още не мога да повярвам това, което научих днес следобед! Ако не го бях узнал лично от Сам Мърдок и ако не се бе появил Ралстън, за да потвърди историята… А освен всичко останало, изглежда това е последната сламка, за която можем да се заловим. Трябва да си щастлива, че си жена и можеш да си позволиш истерични пристъпи.

След тези цинични думи сенаторът бе излязъл от стаята. Трескавото пулсиране на една вена върху челото му го издаваше въпреки умишлено спокойния глас. След захлопването на вратата Соня избухна в сълзи.

За Джини със сълзите бе свършено. Това бе една от клетвите, които си бе дала, облегната на перилата на руската шхуна, поемаща по пътя си на север покрай брега.

— Сега сте в безопасност, дете мое — бе казал старият граф, когато оставиха зад себе си Голдън Гейт. Следобедът неусетно бе угаснал и вечерта ставаше все по-тъмна, отначало синя, а след това виолетова — небето и водата се сливаха, а над тях звездите висяха като малки, безкрайно далечни свещички.

Джини обви тежкия, украсен с ресни шал по-плътно около раменете и главата си. Солената пяна шибаше лицето й и раничките от счупеното огледало започнаха да щипят, сякаш в кожата й се забиваха хиляди игли. Не им обръщаше внимание. Не бе обърнала внимание и на графа, който неодобрително цъкайки с език, ги бе намазал със спирт, твърдейки, че нямало място за безпокойство. Болката й напомняше, че все още е жива.

— В безопасност — повтаряше Джини отново и отново, питайки се защо тази мисъл не й носеше облекчение и не я избавяше от усещането за празнота. Да, чувстваше се празна като счупената порцеланова фигурка, за която бе плакала като дете. Напълно безчувствена, тази вечер имаше усещането, че е само една чуплива черупка.

Не се обърна дори когато забеляза, че някой се приближава към нея. Знаеше, че е Иван. Възможно ли бе някога до такава степен да я е плашел и ужасявал? Единственото общо помежду им сега бе, че и двамата бяха губещи.

Дали не бе прочел мислите й?

Чу го да въздиша и да мърмори почти безстрастно:

— Значи играта свърши. Сега започваме нова, но този път…

— Започваме? — рязко го прекъсна Джини. — Не кипя от спортна страст, а и ми дойде до гуша от игри.

— Ти беше залогът, скъпа. Аз спечелих… спомняш ли си? Императорската дъщеря.

— Но стана лаком и се целеше прекалено високо, не е ли вярно, Иван? Това е проблемът на повечето играчи. Не разбират, че не могат вечно да печелят.

— Може би в играта, за която говоря, има и друг участник, който го е забелязал? А що се отнася до мен, аз не се предавам като останалите. Кой знае, може да ми се удаде да си възвърна поне част от изгубеното.

Джини, която вече съжаляваше, че се е впуснала в този разговор, направи нетърпеливо движение с рамене.

— Защо трябва да ме интересува това? Избягвам да гледам назад към миналото.

— А в бъдещето? И то ли не те интересува? Помисли за това, принцесо. То е пред теб, златно и блестящо. Най-сетне постигна това, което бе на косъм да изпуснеш. Не ми ли дължиш поне малко благодарност? Надявам се, вече не ми се сърдиш? — Джини видя с ъгълчетата на очите си проблясването на белите му зъби, когато се засмя. Тя не отговори и мъжът продължи, свивайки рамене: — Ела! Донякъде бях честен с теб. Искам и сега да съм честен, понеже ми изглеждаш укрепнала и с бистър ум. Не бива да ме съдиш, че понякога съм те… тиранизирал. Ти го желаеше, нали, любов моя? Признай. Винаги, когато те вземах в обятията си, сякаш държах парче лед, а останалото време прекарваше като насън. Ожених се за дива, земна циганка, а трябваше да установя, че си се превърнала в безтелесно, витаещо във въздуха същество. Искаше да бъда жесток, нали? Молеше да те подчиня трепереща и изплашена! За да бъдем честни, трябва да ти призная, че ако се бе стигнало дотам, щеше да ми достави огромно удоволствие да те пошляпвам.

От устните на Джини се отрони неволно възклицание и Иван тихо се засмя. Предишният му полусмях, полуръмжене.

— И ти би допуснала, както и направи, да те наказвам по различни други начини. Чувствах, че подсъзнателно желаеш да бъдеш командвана и подчинявана. Само ако знаеше какви чудесни блянове ми се присънваха, но за съжаление чаках прекалено дълго! Или не? Не би ли желала да познаеш скъпоценната смесица от наслада и болка?

— А ти би ли желал?

Извръщайки най-сетна глава, Джини за миг успя да долови израза на изненада върху лицето му. Тя се възползва от превъзходството си, изсмивайки се кратко и остро.

— Ако желаеш да бъдеш жертва, принц Сарканов, може и да ми достави известно удоволствие да ти направя тази услуга. Но що се отнася до мен, нямам никакво желание да опитвам перверзните радости, за които говориш. А сега моля да ме извиниш, трябва да се видя с графа.

Той не понечи да я задържи, когато прошумоля с полите си покрай него, без да съзнава грациозността и достолепието на движенията си. Джини усети как погледът на мъжа я проследи.

Каютата на графа бе топла и, сравнена с брулената от студения бриз палуба, й внушаваше приказното усещане за безопасност и утеха след странния разговор, състоял се между нея и Иван. Графът бе обещал да я защитава. Наистина, публично я бе предупредил да не посяга прекалено често към прахчетата, но въпреки това бе съгласен от време на време да й дава по някое.

— Опиум? Глупости, дете мое. Може би в съвсем малко количество заради успокояващото действие, но не и достатъчно, за да се пристрасти човек. Разбира се, сега, когато вече сте укрепнала, трябва да се опитаме да минем и без тях. Всяко лекарство губи въздействието си, когато бъде приемано постоянно.

Джини му вярваше. Още една лъжа на Стив. Той би казал всичко, би направил всичко, което можеше да послужи за постигането на собствените му цели. Тя се бе оказала достатъчно глупава да го обикне веднъж, но сега прогледна и искаше да сложи точка на миналото. Не бе останало нищо друго, освен омраза.

— Какво се е случило, дете? Вие треперите! Не бива да стоите на палубата по това време на деня. Може да се простудите. — Гласът на граф Черников бе дружелюбен и спокоен и Джини го дари с благодарна усмивка. Той знаеше как стояха нещата между нея и Иван, както и всичко, случило се помежду им. Бе му разказала. А графът от своя страна бе признал, че бил обезпокоен от онова, което чувал и виждал. Но всичко вече било минало и нямало основания за безпокойство.

Джини остана известно време в каютата му. Графът бе настоял да изпие чаша водка. Водката бе чудесна, подбрана от императорските изби, както гордо й обясни възрастният човек. Момичето го слушаше с нескрит интерес да разказва за императора, за императорското семейство и приближените му — всички те, хора, на които Джини рано или късно щеше да бъде представена. В Русия думата и волята на императора била свещена, франция и Англия имали демократични монарси, но руският император все още бил всевластен господар на живота и смъртта на поданиците си.

— Но да допуснем, че не му се понравя? Както знаете, не обичам сляпото подчинение! А и не желая да бъда сватосвана.

— Но, дете! Почакайте. Императорът е видял достатъчно, за да знае как живеят хората в другите страни. Той знае, че сте възпитана във Франция и Америка… и сте дъщерята на неговата Женвиев. Не се безпокойте. Ще бъда до вас и ще му обясня всичко.

„Каквото и да стане — мислеше си Джини — вече избрах своя път.“

Тя пътуваше към Русия и бе загърбила всичко, което я свързваше с миналото.