Розмари Роджърс
Джини (3)

3

Любов! Още преди краят на седмицата Джини вече не можеше да понася тази дума. След вечерята с Карл, полковник Грийн и генералите му, тя бе засипана с обяснения в любов. При вида на безбройните цветя и писъмца, които пристига в posada, където тя живееше, човек можеше да помисли, че половината полк е влюбен в нея.

Когато се оплакваше пред полковник Диас, той просто се разсмиваше, без да прояви ни най-малка съпричастност.

— Смятам, че можете сама да се грижите за себе си, в случай, че някой от обожателите ви се самозабрави, нали така? Освен това не бива да занемаряваме задълженията си на домакини пред храбрите ни американски съюзници. Вие ще им напомняте за момичетата, които са оставили в къщи, не съм ли прав?

— Как мислите ще реагира съпругът ми, когато се върне и види какво става тук? Ще ви призная, че той винаги е презирал този капитан Хоскинс и ако сега се върне и го види да лежи в нозете ми…

— Тогава ще има още един повод да установи за каква привлекателна жена е имал щастието да се ожени. — Полковник Грийн намигна на Джини. — За кого от двамата се притеснявате повече, малка моя?

— Какви въпроси само ми задавате! — тя го погледна ядосано и с упрек, но полковникът се засмя и я потупа по раменете.

— Погледнете нещата от смешната им страна. Тези бедни янки просто имат нужда от жена, с която да флиртуват и която да обожават. А когато пристигне руснакът, че бъдем горди, че тук, в Мексико, има такива красиви и образовани жени като вас.

— Постепенно започвам да се притеснявам от пристигането му — мимоходом вметна Джини.

Тя прекарваше все повече време с войнишките жени, защото Карл Хоскинс бе твърде настойчив, дори нахален, а освен това й бе дошло до гуша от ухажването на американците. В компанията на тези земни, дружелюбно настроени жени тя се чувстваше по-добре, отколкото с американските си сънародници, чиито вежливи маниери едва успяваха да скрият похотливите им желания. Заради брака и с един мексикански офицер тези жени гледаха на нея като на една от своите.

Тясното помещение, което бе споделяла със Стив, неочаквано започна да и изглежда непоносимо самотно, още повече, че някои американци постоянно висяха в малката кръчмичка на долния етаж с надеждата, че ще им се удаде възможност да я зърнат. Вече едва понасяше и разпитите на Карл, недоверието му, когато го уверяваше, че е щастлива в брака си, на който се бе решила единствено по собствено желание.

— Но за Бога, Джини, мислила ли си някога какво ще правиш, когато всичко това свърши? Как и от какво ще живееш? Баща ти няма да се зарадва особено, когато научи…

— Че съм омъжена за един мексиканец? Това не може да промени нито той, нито който и да било. Карл, бъди така добър да не се месиш в личния ми живот, иначе ще трябва да сложим край на разговорите ни!

Забелязал, че тя е сериозно ядосана, Карл се извини, уверявайки я, че прави всичко единствено и само за нейно добро.

— Все още съм влюбен в теб, Джини! Нямам сили да се боря с това. От самото начало не ми излизаш от ума, а от известно време, не се съмнявам в това, че и ти бе започнала да се влюбваш в мен.

Тя трябваше да си признае, че някога му бе дала известни надежди и сега единствено чувството й за вина я караше да продължава да се вижда с него. Освен това трябваше да признае и това, че бе приятно и успокояващо от време на време да прекара времето си в нечия компания. А ако се покажеше мила с Карл, той може би щеше да разкаже на баща й, че е щастлива, може би дори щеше да забрави Стив Морган, когото бе мразил и все още сляпо мразеше. Тя трябваше да се погрижи Карл да не разбере, че Стив Морган и съпругът й са един и същ човек, въпреки че от време на време се изкушаваше да си зададе въпроса дали Стив щеше да се съгласи с това.

Единствения човек, когото бе посветила в проблемите си бе самият генерал, който само се ухили развеселен.

— Значи се боите, че темпераментният ви съпруг би могъл да се сбие с настойчивия капитан Хоскинс и да навреди на добрите ни отношения с полковник Грийн? Не се безпокойте, госпожо, лично ще обясня на полковника как стоят нещата, а междувременно ще се намери някое място, където бих могъл да изпратя капитан Хоскинс.

Джини се изчерви.

— О, не! Нямах предвид, че трябва да го изпратите някъде надалеч! Би се ядосал, ако узнае, че аз…

— Не желаем неприятности, не е ли така? Само щом този руснак си замине, навярно ще намерим възможност, да държим Естебан и капитан Хоскинс далеч един от друг.

Дали генералът щеше да успее да обясни всичко това на Стив? И дали Стив щеше да повярва, че тя не е проявила благосклонност към Карл? Джини все по-често напускаше стаята си, за да отиде при каруците и лагерните огньове. Облечена отново в най-старите си и удобни дрехи, със скрита под ребозото коса, тя седеше сред останалите жени, с които си говореше за войната, за мъже, а понякога — за деца. Жените й намигаха и разпитваха кога ще се реши да има дете. Най-сетне бе омъжена… вече бе крайно време!

— Трябва да отидеш в параклиса на Девата от Гваделупа — посъветва Джини една от жените. — Виж колко е наедряла Консуело. Мануел бе започнал да се пита дали не е безплодна, но тя се помоли на Светата Дева и резултатът е на лице!

— Но аз все още не желая дете. Естебан е неуморен, той пътува непрестанно и бих искала да го съпровождам.

— Но все пак ти се ще, когато войната свърши да пуснеш котва някъде, не е ли така? Ако искаш да накараш някой мъж да си наляга парцалите, няма по-добро средство от едно дете, виж ме мен!

Карменсита имаше осем деца и току-що се бе омъжила за четвърти път, затова забележката й предизвика всеобщ смях, на който тя отвърна само с пренебрежително вирване на глава.

Разговорът накара Джини да се замисли. Да допуснем, че забременееше. Щеше ли това да промени нещо? Тази мисъл малко я плашеше — да се обвърже с едно дете, никога вече да не може да бъде истински свободна. А Стив, как щеше да реагира той?

„Ех, най-добре изобщо да не мисля за това, докато един ден не ми дойде до главата“ — реши тя и прогони тези мисли.

Все пак на другият ден заедно с няколко жени отиде до огромната катедрала на Черната дева, построена в планината, на мястото, където Девата се бе явила на един селянин.

Бе именният ден на Долорес Батиста, с която Джини бе много близка. Тя живееше без брак не с някой друг, а с лекомисления Маноло, който сега бе фелдфебел в армията.

— След службата ще дойдеш с нас на празника, нали, доня Хениа?

Джини поклати глава, ядосана от навика на Долорес постоянно да прикачва това „доня“ към името й.

— Само ако най-сетне разбереш, че не съм нищо повече от войнишка жена, каквато си бях, преди дон Порфирио да ме вземе при себе си! — ядно каза Джини. В следващия момент обаче лицето й бе озарено от усмивка, тя прегърна дребничката, тъмнокожа Долорес и пъхна в ръката й подаръка, който бе намерила за нея — фина златна верижка и малък, украсен по края с изкуствени перли медальон, изобразяващ Светата дева от Гваделупа. Бе го купила още във Вера Круз с намерение при завръщането си в Калифорния да го подари на мащехата си Соня, когато по чудодеен начин отново бе открила Стив.

„Тази вечер няма да се тревожа за нищо, ще бъда щастлива“, каза си тя, вървейки редом с останалите жени, една босонога, хихикаща групичка.

Джини се усмихна при мисълта за това, какво би си помислил Карл, ако можеше да я види! Бедният Карл, понякога можеше бе убийствено досаден! Бе се видяла с него късно следобед, след което избяга в стаята си под предлог, че има главоболие. Той щеше да се възмути, ако узнаеше, че се е преоблякла и излязла през задната врата, без някой да й обърне особено внимание. Генералът също едва ли щеше да одобри постъпката й, но войниците и жените им никога нямаше да я издадат. Хладната, звездна нощ бе толкова красива, а разходката — толкова освежаваща, че Джини всъщност се радваше за настъпващия празник. Толкова дълго не бе имала възможност да танцува или да се разхожда!

Малката групичка се изкачваше нагоре по хълма към катедралата. Развеселени и в добро настроение, жените отвръщаха на дръзките подмятания на войниците, покрай които минаваха. Малък американски патрул ги попита дали госпожите нямат нужда от ескорт. Джини, дръзка заради подкрепата на останалите жени, подигравателно се присмя:

— Стойте настрана, грингос, ние воюваме не по-зле от вас!

Както винаги, и тази нощ църквата бе пълна с вярващи. Когато вдигна поглед към олтара, където грееше море от свещи, осветяващо чудодейния плащ на Майката на цяло Мексико, Джини се прекръсти подобно на останалите жени. Тя никога не се бе отличавала с особена религиозност. Във франция бе посещавала църковните служби само по навик. Сега обаче високият църковен купол и множеството смирени вярващи, които вярваха, без да задават въпроси, дълбоко я трогнаха.

Течеше късната вечерна меса и, вмъкнали се във вътрешността на църквата, жените занемяха и още по-плътно пристегнаха своите ребозо.

Службата още не бе преполовена, когато Джини внезапно бе обхваната от странно усещане, че някой я наблюдава. Тя сведе глава и погледна през сплетените си пръсти, въпреки че винаги си бе казвала, че всичко това е глупаво. Навярно ставаше дума за някой мъж, който нахално зяпаше коленичилите войнишки жени. Откъде се появи това усещане, че в катедралата повя студен вятър, който я накара да потръпне?

Не бе възможно да се разпознаят отделните лица, тъй като, освен осветения олтар, в църквата бе доста тъмно. Въпреки това усещането, че е наблюдавана бе натрапливо и толкова непоносимо, че тя пожела службата вече да е свършила. В този миг Мануела, която бе коленичила наблизо, се наведе и прошепна на Джини:

— Мисля, че една от нас има обожател. Виж онези двама идалго до дясната колона. Мога да се закълна, че поне единият от тях ни зяпа през цялото време!

Мануела имаше невероятно красива черна грива, с която бе неописуемо горда. За разлика от останалите жени с техните ребозо, тя носеше само бял дантелен воал и сега гордо отметна глава назад.

— По-добре ги отпрати, преди да се приберем в лагера, иначе мъжът ти ще ти даде да разбереш — предупреди я Карменсита, но Мануела не престана да се усмихва.

— Бих могла да се обзаложа, че тя винаги зяпа мъжете, дори и в църквата! — презрително добави Карменсита, но Джини не отговори, въпреки че също бе забелязала двамата мъже, които имаше предвид Мануела и които действително не сваляха поглед от тях.

Поне не беше някой познат. Джини реши да не поглежда към тях. Тя отново сведе поглед и зарови лице в дланите си.

Почувства истинско облекчение, когато службата свърши и можеше да напусне църквата заедно с останалите жени. Те поспряха, за да се прекръстят със светена вода, когато на Долорес неочаквано й хрумна, че иска да запали още една свещ. Тя изчезна обратно в църквата и остави останалите да я чакат.

— Виж, ето ги там… отново гледат към нас.

Палавата Мануела сръга Джини с лакът. Двамата наистина бяха напуснали църквата и наблюдаваха жените. С тъмните си вечерни костюми те ярко се открояваха от общата маса, състояща се предимно от селяни и войници, а лицата им не можеха да бъдат различени под широкополите шапки.

Ах — промърмори Карменсита, — очевидно са северноамериканци Hacendados, дошли от града да се поогледат насам! Ще кажа на едно от момчетата ни да ги наблюдава и поразпита!

— Остави хората на мира, нищо не ни правят, просто си зяпат! — Мануела свали воала от косата си и я отметна, така че тя плисна по раменете й.

— Ще ни помислят за леки жени — промърмори Мария Торес. — Елате, да вървим.

Джини си даваше вид, че чертае с босите си пръсти фигурки в праха, но всъщност не й бе убягнало, че мъжете наблюдаваха нея.

Поиска й се Долорес да побърза. Кои ли бяха тези мъже? Можеше да се закълне, че под периферията на шапките бе съзряла светли очи, мисълта, за които неизменно я караше да изтръпва, въпреки че се упрекваше заради прекалено необузданата си фантазия. Които и да бяха тези мъже, това изобщо не я засягаше и тя имаше намерение да си спести излишното напрежение и да не позволи вечерта да пропадне заради някой и друг натрапчив поглед.

Сега единият от мъжете се приближи към малката групичка, което предизвика нервен кикот сред жените. Джини неволно отстъпи, желаейки да се скрие зад останалите, и плахо приведе глава.

— Простете, госпожици.

Кикотът се усили, а Карменсита, която бе по-възрастна и дръзка от останалите, пристъпи към мъжа с опрени на хълбоците ръце.

— Откъде сте сигурен, че не сме омъжени жени, които ходят на църква, за да намерят мир и покой?

— Ако е така, тогава моля за прошка. Не исках да бъда неучтив. Моят приятел и аз…

— Ах, да. Вашият приятел! Той защо е толкова стеснителен? Винаги ли ви праща да му вършите черната работа?

— Вярвайте ми, госпожици — мъжът внезапно сне шапка и се поклони с онази малко старомодна, приятна галантност, която против волята й впечатляваше дори Карменсита, — приятелят ми също щеше да присъедини комплиментите си към моите, но той не разбира нашия език. Той е тук на гости и копнее да опознае една от нашите красиви мексикански госпожици.

— Така значи. С други думи, с вашите вежливи дрънканици искахте да кажете, че ни смятате за леки жени, които имат свободен ден, не е ли така?

Недоволна от агресивния тон на Карменсита, Мануела, чиито червени устни сега бяха едва забележимо разтворени, я изтика настрана.

— Поне дай на господина възможност да обясни какво е имал предвид, преди да си правиш заключения, Кармен! Сигурна съм, че той прави разлика между нас, почтените войнишки жени, и някакви си проститутки.

— Мануела всъщност иска да разбере коя от нас са избрали двамата господа — смеейки се, прошепна на ухото на Джини една от жените. — Тя е образец за женска суетност!

Доколкото можеше да се различи на слабата светлина, господинът, все още държащ шапката си в ръка, бе добре облечен, строен мъж на средна възраст, който със светлокафявата си, сресана на път коса изглеждаше малко контешки. Въпреки солените забележки на жените, той продължаваше да се изразява почти неподходящо изискано.

— Уважаеми дами, повтарям, че нито приятелят ми, нито аз сме искали да ви обидим! Само се питаме дали две от вас не биха направили компания на двама свободни мъже и да пийнем или хапнем нещо, ако имате желание за това. Търсим само компанията ви и нищо повече!

— О, да. Естествено! Това е всичко, което толкова изискани мъже като вас могат да искат от жени като нас! — грубо отвърна Карменсита и дрезгаво се засмя.

— Очевидни господата нямат предвид теб — рязко рече Мануела, след което добави с по-благ глас: — Наистина, господине, вниманието ви ни ласкае, но не зная кои две от нас имате предвид, отправяйки ни подобна покана.

— Госпожице, кой би могъл да устои пред вашата красота с великолепната ви гарвановочерна коса? А моят спътник очевидно е изключително заинтригуван от скромността на вашата приятелка.

Джини ядосано пое въздух и вдигна очи. Всички я наблюдаваха — жените закачливо, а непознатият с един странен, пронизващ поглед, сякаш бе разбрал, че плътно увитото ребозо прикрива нещо.

Отвръщайки хладно, тя избра един индиански диалект:

— Мога да говоря само от свое име, но интересът на вашият приятел ни най-малко не ме ласкае. Аз съм омъжена жена, господине, и ме интересува единствено вниманието на съпруга ми!

— Точно така. Хения и мъжът й са ужасно влюбени. Постоянно гледат да се уединят.

За голямо облекчение на Джини точно в този момент се появи Долорес, която се присъедини към тях. Джини едва си поемаше дъх, любопитно наблюдавайки мъжа, който сега бе явно объркан.

— Е, да се връщаме в лагера. Мануела може да остане, ако желае. Желая ви приятна вечер, господине, и по-голям късмет при следващия опит.

Карменсита направи подигравателен жест с глава и се запъти надолу по хълма. Джини хвърли още един хладен поглед към непознатия, след което я последва, рамо до рамо с Долорес. Макар и нацупена, Мануела се присъедини към тях.

— Можеше поне малко да поостанем — оплака се тя. — Бих искала да узная как изглежда този чуждоземен „приятел“.

— Повярвай ми, тази вечер в лагера ще можеш повече да се забавляваш. Нямам им доверие на тези двамата. Как само ни зяпаха… дори по време на службата!

Джини не взе участие в оживения спор, въпреки че споделяше мнението на Мария. В двамата мъже имаше нещо зловещо, което я плашеше. И защо точно тя? Едва когато се бяха върнали в лагера — в далечината като светулки блещукаха лагерните огньове, тя успя да се освободи от тези потискащи мисли. Тук бе в безопасност и искаше да прекара една приятна вечер.

Завари истинска празнична вечеря. Подправените с чили ястия бяха обилно полети с текила, открита при плячкосването на Пуебло. А когато китарите и цигулките подканиха за танц, притесненията на Джини отстъпиха място на весело безгрижие.

Тя сякаш носеше мексиканските танци в кръвта си. Когато танцуваше, бе в състояние да забрави всичко и страстно да се отдаде на дивите ритми. Както обикновено не липсваха кандидати да танцуват с нея. Въпреки че нощта бе хладна, Джини скоро трябваше да свали ребозото си и косата й свободно плисна надолу по раменете й. Бе напълно погълната от танца, без да си дава сметка колко възбуждащо изглежда с бакърено златистите си, пламтящи коси и роклята, която се увиваше около бедрата й, подчертавайки стройните й прасци и глезени.

Непринудената, дива радост от танца, звънът на музиката и смеховете бяха привлекли зрители. Свободни от наряд войници се тълпяха от всички страни, за да позяпат и да вземат участие в празника.

Няколко свободни от патрулиране американски войници наблюдаваха сцената, потънали в мисли. В един момент, когато танцуващите се поразредиха, американците зяпнаха от учудване, разпознали жената с меднозлатистите коси, която се отличаваше от останалите не само по цвета на косата си, но и по неподражаемия начин на танцуване.

И други я бяха разпознали. Карл Хоскинс, съпровождащ полковник Грийн, едва успя да овладее гнева и възмущението си. Генерал Диас поглади гъстата си брада, скривайки леката усмивка, заиграла на устните му. Брат му, полковникът, само повдигна вежди, имитирайки учудване.

— Не може да устои на танца, малката ни Хения. Човек би си помислил, че е истинска мексиканка.

— Тя е циганка. Мисля, рускиня или унгарка. И, Бог ми е свидетел, най-красивата жена, която някога съм виждал по белия свят.

Мъжът, произнесъл се толкова пламенно, говореше френски. Той бе привел глава към спътниците си, без да изпуска от очи танцьорката. След миг добави:

— Какво мислите, господине? Не направих ли от самото начало най-верния избор? Ние, руснаците, имаме усет за истинската прелест и красота, дори когато бива прикривана!

— Както хладно сподели с мен пред църквата, дамата е омъжена, Ваше височество! А мексиканските мъже са прочути с ревността си!

— Ах, но мъжът й отсъства, не е ли така? А тя е истинска дама, което я прави още по-привлекателна. Казахте, че ще ми бъде преводачка, когато заминете? Имам невероятен късмет, какво ще кажете?

— Бъдете предпазлив, принце. Говори се, че мексиканските жени винаги носели със себе си остри ками, с които да бранят честта си.

Принцът само отметна глава с усмивка, а в недостъпните му синьо-зелени очи играеше отражението на огъня.

— Така правят и нашите руски циганки. Не се безпокойте, господин Лердо. Но това е наистина повод за дискретност. Вярвайте ми, ще се отнеса към дамата с нужното уважение.