Розмари Роджърс
Джини (28)

28

Джини можеше единствено да се опита да отклони въпросите, с които по-късно същата вечер я засипа Соня. Към тях се прибавяха и онези, които сама си задаваше и които бе поставила на Стив. Всичко бе толкова объркващо. Колко умело се бе измъкнал! Той я накара да замълчи, притискайки устни към нейните, докато дъхът й не секна и устните не почнаха да я болят. А когато нагло я съпроводи до входната врата, за довиждане й каза, че на сутринта ще се видят отново.

Соня съпроводи Джини до стаята й силно раздразнена.

— Защо не ни изпрати съобщение? Добре че тази вечер баща ти беше обещал да отиде в клуба, иначе навярно щеше да ти е много ядосан, както и на мен. Джини, какво се е случило?

Момичето се чувстваше леко, безгрижно и прекалено уморено, за да лъже.

— Разхождах се с яхта. След това освещавах един кораб — най-големия платноход на „Лейди лайн“. След това на борда имаше грандиозно празненство. Роклята, с която излязох, се оказа неподходяща, затова ми дадоха друга. Добре ли ми стои?

— А колието, което носиш, този смарагд… имаш ли представа колко струва? Той вече ти подари цяло състояние в бижута, а сега това… Джини, сигурна ли си…

— Господин Мърдок не ме е направил своя любовница, ако това малко ще те успокои.

Мълчаливо, с широко отворени очи, Делия разкопчаваше роклята на Джини, давайки си вид, че не чува нищо, но попивайки всяка дума. Заради присъствието на камериерката Соня реши да остави Джини на мира до следващата сутрин. Ако доведената й дъщеря решеше да се инати, колкото и да настояваше, нямаше да изкопчи много. Може би Уилям щеше да знае повече.

На другата сутрин Соня бе измъчвана и от други грижи. Вечерта остана до късно, за да чака сенатора. Когато се върна, той бе дотолкова обзет от собствените си проблеми, че не можа да й помогне особено.

— Соня, не бива да забравяме, че Джини вече не е дете, а омъжена жена. Можем само да й даваме съвети. А ако трябва да бъда искрен… — Той обикаляше насам-натам из стаята, а на челото му се бяха образували бръчки. — Не мога да си позволя да вляза в конфликт със Сам Мърдок. В момента той е единствената ми надежда! На теб мога да кажа… загубих доста пари, включително и суми, които Иван ми бе дал да вложа. Но познанството с Мърдок ми бе от полза, дори само споменаването на името му отваря врати. Сега мога да се разплатя с моя зет, принца, и трябва да призная, че се чувствам доста облекчен. В последно време научих някои отвратителни неща за него, включително и тази вечер… — сенаторът стисна устни, сякаш се уплаши, че е казал прекалено много. Виждайки самовглъбения му израз, Соня въздъхна.

— Допускам, че не искаш да ми кажеш повече. А аз не искам да те притеснявам. Но, Уилям, става дума за Джини, тя е твоя дъщеря! Какво ще правим с нея? Мисля… при положение, че господин Мърдок е така завладян от нея, а очевидно тя е готова да приеме вниманието и подаръците, с които я отрупва… сигурно бихме могли да предприемем нещо? Не мисля, че бракът й е щастлив и… О, Уилям, сигурно има някакво решение. Нервите ми са така изопнати. Толкова се боя, че би могло да се разчуе…

— Дадохме си дума да не говорим на тази тема! — троснато рече сенаторът. — Съзнаваш ли какво би означавал за мен един подобен скандал, за моята кариера? Особено сега? Веднъж вече го обсъждахме и решихме, че единственото решение е мълчанието. Разбираш ли?

Соня разбираше много добре и дискретно замълча, докато се изкачваха по стълбите нагоре към спалнята. Въпреки това се питаше дали Уилям този път не греши. Трябваше да има някакво решение. Може би ако успееше да накара Джини да й се довери, биха могли да го намерят заедно. „Утре — мислеше Соня, застанала пред огледалото, решейки косата си — утре ще говоря с Джини и ще разбера колко далеч са отишли нещата.“ Ако проявеше съчувствие и готовност да й помогне, може би Джини щеше да склони да поговорят.

 

Подобно на всички останали, освен Джини, на другата сутрин Соня се събуди рано.

Слизайки на закуска под ръка със съпруга си, тя се усмихваше, докато не влезе в осветената от слънцето трапезария, където срещна намръщеното лице на Консепсион. Наистина имаше моменти, в които не харесваше това момиче! Въпреки невероятната й красота и привлекателната сила, която упражняваше върху мъжете, в нея имаше нещо твърде първично… имаше нещо животинско, което едва успяваше да скрие под заучените маниери. А тази сутрин липсваха дори маниерите.

— Ако търсите нея — вече излезе, при това, без да ми каже, кога ще се върне. — Изглежда с удоволствие би казала повече, но вместо това прехапа месестата си долна устна, което й придаде по-злобен вид от всякога.

Соня бе тази, която трябваше да преодолее неловката ситуация. Уилям мръщеше чело, а и нейното собствено лице бе поруменяло от гняв. Тя хвърли многозначителен поглед към тихо отдалечилия се прислужник и любезно рече:

— Допускам, че има да уреди нещо и предпочита да го направи възможно най-рано. И без това снощи си легна още преди девет.

— Няма нищо за уреждане. Аз също се събудих рано. Той е изпратил да я вземат и тя излезе, просто така. Какво щастие, че принц Сарканов не е тук, нали?

След няколко дискретни въпроса се оказа, че Джини е била събудена от един от телохранителите на Сам Мърдок, носещ някакво съобщение. Под предлог, че не желае да буди никого толкова рано сутринта, момичето излязло, без да каже нито дума. Джини наистина бе прекалила!

Соня запази тези си мисли за себе си. Накрая Консепсион се извини, обяснявайки, че желаела да излезе с новата си карета. Не възнамерявала да се възползва от услугите на кочияш.

— Имам среща с Еди в Клиф Хаус — троснато добави тя.

— Не се ли боите, че Сам би могъл да има нещо против?

— Той ме оставя да правя каквото пожелая. А освен това Червения мустак ще язди след мен.

Преди да излезе, тя подхвърли през рамо, сякаш едва сега се бе сетила:

— Ах, между другото, пристигна едно писмо от Сам. За вас, сенаторе. Мисля, че прислужникът го занесе в работния ви кабинет. Сам тъкмо се е върнал в града и би желал да обядва с вас в… как се казва това? Ах, да, в Оукшън Лънч Салуун, какво смешно име.

— Допускам, че е прочела бележката! — Соня едва се сдържа, докато вратата се затвори след момичето. — Наистина Уилям, звучи грубо, но много се надявам, че къщата му скоро ще стане готова или че ще измисли нещо друго за нея. Просто не мога да я понасям!

Сенаторът, очевидно разстроен, не вдигаше поглед от чинията си и мръщеше чело.

— Питам се… Мърдок е бил във Вирджиния, знаеш ли. Навярно е узнал истината за слуховете, които се носят в последно време. Но най-много ме учудва това, което каза тя, че току-що се бил завърнал. Джини бе с него вчера следобед, нали?

Самата Джини не забелязваше надвисналата буря, която я грозеше. През последната нощ се бе опитала да не лъже Соня. Когато съвсем рано сутринта Делия влезе на пръсти в стаята й, съобщавайки й със заговорнически глас, че някакъв господин я очаквал, Джини, без да се колебае се бе облякла и слязла долу.

Той стоеше на входа и изглеждаше напълно спокоен. Срещнала погледа му, тя долови дръзките, дяволити искрици, танцуващи в очите му.

— Изглежда напълно си се побъркал! — сърдито процеди през зъби Джини, оглеждайки се виновно наоколо, за да се увери, че няма никой. — Какво правиш тук? Имаш късмет, че баща ми и Соня още спят.

— Ти също. Но бе крайно време да се събудиш. Дни като днешния са рядкост в Сан Франциско, не бива да бъдат пропилявани.

Джини смутено посегна към косата си, небрежно вързана на тила със зелена панделка, подхождаща на роклята й.

— Наистина си побъркан!

— Какво ще кажеш за закуска от стриди и френски хлебчета?

Той улови ръцете й, притегляйки я към себе си. Начинът, по който секваше дъхът й, винаги я издаваше. Защо се чувстваше толкова безсилна само щом Стив я докоснеше?

— Ти си непоносим!

Той се наведе напред и леко целуна шията й, след което устните му докоснаха нейните.

— Ще дойдеш ли с мен или искаш да дадем храна на клюки сред прислугата?

Като извинение Джини си каза, че Стив все още не е отговорил на много от въпросите й. Бе имала време да размисли за това, докато предната вечер се въртеше в леглото си, а мислите не й даваха покой. Той май сериозно говореше за някакви клюки. Вярваше, че е способен да я злепостави по такъв начин!

Утрото премина като насън. Стив я заведе в едно малко кафене, държано някакъв натурализиран французин и съпругата му, след което се разхождаха по плажа, хванати за ръце като влюбени.

Настроението на Джини се люшкаше между отчаянието и — радостното опиянение. Все още нямаше понятие за истинските причини, накарали Стив толкова открито да я ухажва… ако в действителност нещата стояха така. Но трябваше ли сега да мисли за това? Денят бе толкова хубав, прекалено хубав, за да бъде развалян с мрачни мисли и подозрения. Обикновената сутринна мъгла отдавна бе прогонена от слънцето и целият залив се къпеше в синьо-зелени отблясъци, сред които рибарските кораби приличаха на цветни петна.

Искаше да бъде щастлива поне за малко и да се опита да забрави преградите помежду им. Стив изглежда желаеше същото. Бе й направил закачливи и необичайни за него комплименти, а циничният, дистанциран израз за малко бе изчезнал от лицето му.

Той дори се засмя, когато Джини не се оказа достатъчно ловка, за да избегне една студена вълна, която измокри обувките, чорапите и дори полите на роклята й.

— Какво мислиш да правиш сега? Да събуеш обувките и чорапите и да тръгнеш боса? — Той сведе глава към нея и й прошепна, едва сдържайки смеха си: — Не се обръщай, но две благопристойни, надути стари моми те наблюдават през моноклите си. Сигурно те вземат за някоя куртизанка, която си почива от дългата, напрегната нощ!

— Разбира се, че ще си събуя обувките — отвърна Джини, подпирайки се на него, за да запази равновесие. — Нямаш представа колко е неприятно да имаш пясък и вода в обувките си! Освен това мисля, че само ме занасяш с твоите любопитни стари госпожици. Какво ще търсят тук в такъв ранен час?

— Не можеш да ги видиш. Седят на една от онези пейчици, които предвидливо са пръснати из целия град. Но мисля, че няма какво да криеш от тях, зеленооко съкровище, изхвърлено на брега от морето!

Преди да успее да се защити или да запротестира, Стив я бе взел в обятията си и я понесе, без да се интересува от това, дали тя иска или не, към една каменна пейка, в непосредствено близост до двете възрастни дами, за които ставаше дума.

Джини не се сдържа да не хвърли един бегъл поглед към тях, след което затаи дъх, бързо сведе глава и си даде вид, че е заета с копчетата на пострадалите си боти.

Може би, ако се престореше, че не ги е видяла… какъв лош късмет! Едната от двете бе не някоя друга, а етървата на онази госпожа Бакстър, с която Джини се бе запознала във Вера Круз, а другата — непоправима клюкарка, представена й мимоходом на някакъв прием.

— Остави на мен. Пръстите ти са неловки, сякаш са от лед. — Гласът му бе същият, но когато коленичи пред нея, Джини видя колко загрижено я гледа. После спокойно рече:

— Бледа си като… Познаваш ли ги?

Джини стисна ледените си длани една към друга, за да престанат да треперят и кимна.

Всичко, което тази сутрин искаше да забрави, изведнъж се стовари върху й. Иван, който всеки момент можеше да се върне и който сам бе признал, че постоянно праща хора да я следят. Положението й бе непоносимо несигурно. Трябва да се бе побъркала. Стив също. Обзе я ужас, не останал незабелязан от него. Още преди да бе видяла лицето му, Джини отгатна това по грубия начин, по който измъкна чорапа й.

— Боите се от клюки, принцесо?

Тя поруменя, обезпокоена от саркастичния му тон, но още преди да успее да отговори, някакъв писклив и пронизителен глас каза:

— Извинете, че ви смущаваме, но вие сте принцеса Сарканова, права ли съм? Тъкмо разказвах на госпожа Атертън каква добра физиономистка съм. Как се чувства уважаемият сенатор? Миналата седмица бяхме в Белмон, мисля, че за малко сме се разминали…

На Джини не й оставаше нищо друго, освен вежливо да се престори, че едва сега разпознава дамата, вбесена на себе си заради внезапната руменина, избила по лицето й. След това нещо, което вече нямаше как да избегне — се зае да представи на дамите Стив, който изглежда бе решен да я злепостави още повече.

— Госпожа Атертън, госпожица Бакстър, това е господин Смит…

Джини заекваше, без да може да стори нищо. Ядосана си помисли, че двете жени никога няма да й повярват!

За нейна най-голяма изненада Стив бе този, който я избави от неловката ситуация. Той се поклони с очарователна усмивка пред дамите, наблюдаващи го с присвити очи и недоверчиво любопитство.

— Не си правете труда, вече познавам дамите. Госпожа Атертън, имах удоволствието, да се запозная със съпруга ви в Ню Йорк. Госпожице Бакстър, Сам Мърдок ми е разказвал много за вашата работа като възпитателка в Академията за благородни девици.

Двете гордо вирнаха глава. Госпожица Бракстън се наведе, държейки монокъла си на носа. Джини изпита желание да тропне с крак от гняв.

— Но сигурно… възможно ли е да сме се срещали?

— Забравих добрите си маниери. Простете, моля ви. Името ми е Морган. Стив Морган. Сам Мърдок и аз сме съдружници. А принцеса Сарканова — добави той, взе ръката на Джини и я задържа малко по-дълго от приличното — е много стара приятелка…

 

— Много стара приятелка, наистина! Как можа да го кажеш! Със същия успех можеше да ги осведомиш, че някога си ми бил любовник. Никога не си ми споменавал да си бил в Ню Йорк, нито пък, че господин Мърдок възнамерявал да те назначи като възпитател в Академията. Точно теб! Горко на бедните девойки, чиято добродетелност би била сериозно застрашена, ако това се случи. — Джини не можеше да си поеме дъх от гняв. Очите й пръскаха сърдити искри, докато Стив небрежно седеше в каретата, удобно облегнат с кръстосани ръце и ниско нахлупена над челото шапка. — По дяволите, Стив! Престани да се държиш така, сякаш ме няма! Как посмя да им кажеш, че ще ми купиш чифт нови обувки на мястото на повредените от водата? Целият град ще разбере… сигурна съм, че когато се прибера, дори и Соня вече ще знае. Ох, проклятие! — гневно ругаеше тя, а сълзите й бяха на очите. — Нищо ли не може да те трогне, Стив Морган? Съзнаваш ли какво направи?

Най-сетне той тикна шапката си обратно на тила и се изправи. Изразът на лицето му издаваше гняв и отвращение.

— Това звучи като рева на някой дракон, за Бога! Защо не опиташ да се овладееш? Двете стари клюкарки, мисля, ще си държат устата затворена… поне за известно време, докато се ласкаят от мисълта, че знаят някаква тайна. Казах им, че използвам името Смит, защото замислям изключително важна и значима сделка, не забеляза ли колко поласкани бяха? Сам харчи доста много пари за скъпоценната Академия на госпожица Бакстър, затова тя няма да бърза да клюкарства. А госпожа Атертън ще се довери на съпруга си, който ще я посъветва да запази всичко за себе си, докато той не разбере какви акции купувам. И така…

— Това ли е всичко, което имаш да ми кажеш по въпроса? А аз? От самото начало клюкарстваха по мой адрес, а сега… ох, няма да се сдържат да не пуснат една толкова сочна клюка! Може би ще премълчат името ти, ти все пак си мъж, но целият свят ще узнае, че съм се разхождала по плажа с мъж, но не със съпруга си. Ще кажат…

— Страх ли те е? От твоя всеотдаен принц? Бие ли те той, Джини?

За своя собствена изненада тя избухна в сълзи, докато Стив тихо и яростно ругаеше.

— Да не би внезапно да те е връхлетяло прословутото ти главоболие? Или… или наистина те бие? Трудно ми е да си представя, че ще допуснеш нещо подобно! — Гласът му бе станал дрезгав. Стив улови брадичката на момичето и го принуди да вдигне очи. — Проклятие, престани да плачеш. Това няма да ти помогне. Причинява ли ти болка? Откога се боиш от него?

За по-малко от час всичко между тях отново се бе променило. През булото на сълзите Джини съзря лицето на един непознат, който без капчица съчувствие я измъчваше с въпросите си.

„Задава тези въпроси само за да ми причини болка. Всъщност изобщо не го е грижа“, шепнеше й някакъв вътрешен глас, карайки я да се съпротивлява въпреки сълзите на отчаяние и слабост.

— Разбира се, че не ме бие! — тросна му се тя, преглъщайки хлипането си. — Аз… ние не се разбираме много добре, но какво значение има вече? Поне не се виждаме прекалено често, а когато заминем за Русия…

— За Русия! — Стив пусна брадичката й, засмивайки се с груб, злобен смях. — Значи наистина възнамеряваш да доведеш плановете си до край? Убеден съм, че императорът ще е възхитен… кой не би бил?

— Докато съм тук, не мога да си позволя никакъв скандал, не разбираш ли? Ако… ако Иван разбере, ще те убие! И… без съмнение ще намери средства и начини да ме накаже. Последния път ми взе всички прахчета, а също и сиропа, предписан ми от граф Черников. Моля те, Стив.

Погледът му я накара да се стъписа. Тя пусна ръкава му, който инстинктивно бе уловила.

— Значи това било. Не с бижута и скъпи дрехи се печели благоволението ти, ами с безценните прахчета. А сега аз трябва да напусна града, за да не би съпругът ти да вдигне скандал, преди да те е отвел на сигурно място в Русия, където навярно ще се отървеш от него, за да си намериш някой друг.

Думите излизаха измежду стиснатите му зъби, а презрението в глас му извикваше у Джини желание да се разкрещи истерично. Той изопачаваше всичко!

— Заблуждаваш се! Ти…

— Заблуждавам се? Искаш да повярвам, че все още не си забелязала каква си станала? Ти си наркоманка… така наричат онези, които са станали роби на някоя дрога. А в твоя случай, скъпа ми принцесо, става дума за опиум. Никога ли не си се питала защо си толкова зависима от своите прахчета и сиропи? И защо, когато известно време не ги вземаш, получаваш главоболие и започваш да трепериш?

— Не… не! Това не е истина! Казваш го само, за да…

— Дяволски си права! Човек трябва да те изплаши до смърт, за да си върнеш разсъдъка. И докато Сарканов те държи в ръцете си с тези прахчета, заплашвайки да ти отнеме възможността за бягство сред сладките сънища, няма да се измъкнеш от него толкова лесно, колкото мислиш!

— Не искам да слушам повече. Не зная защо си губиш времето и парите с мен. Всичко, което постигаш с това, е да разрушаваш живота ми, а също живота на всеки, който е свързан с мен!

— За Бога, спести ми мелодрамите, Джини. Ти не успя да разрушиш моя, когато избяга… напротив, забелязах, че освободен от грижите по теб, можех по-добре да се концентрирам върху други неща, като печеленето на пари например! Всъщност трябваше да съм ти благодарен. Защо, по дяволите, ми е притрябвало да разрушавам живота ти?

— Значи така — едва не изкрещя тя, извън себе си от гняв и унижение. — Защо тогава се завърна в живота ми? Защо?

Той сякаш бе заключил сърцето си за нея. Неочаквано от лицето му изчезна и най-малката следа от чувства, дори от гнева и презрението, изписани допреди малко на него. Той извади от джоба си някаква носна кърпичка, подавайки й я с думите:

— Изтрий си лицето, Джини, И вземи, за Бога, едно от твоите прахчета, ако това ще те успокои. Не разбираш ли, че е безсмислено да продължаваме да се обвиняваме един друг?

— Да се обвиняваме? Какво според теб трябва да направя? — Тя смачка кърпичката на кълбо, изпитвайки желание да я запокити в лицето му. — Баща ми е обявил награда за главата ти. Какво мислиш ще направи, когато узнае всичко това? Лъгах всички тях, подтикната от теб.

Последната му забележка, направена с предишния безизразен глас, й подейства като гръм от ясно небе:

— Тъй като ме помоли за съвет, искам да ти кажа, че е най-добре да не настояваш, че тази сутрин си била със Сам. В момента той обядва със сенатора в Оукшън Лънч Салуун.