Розмари Роджърс
Джини (26)

26

Консепсион бе излязла с пламенния си и всеотдаен обожател, младия виконт Мерууд, съпроводени от Червения мустак.

— Не зная кога ще се върнем. Еди каза, че искал да ме заведе на един от онези чудесни речни кораби. — Консепсион дари Соня с прелестна усмивка и точно преди да излязат и да закрепи модното боне върху вдигнатата си на кок коса, изсъска към Джини: — Всичко това ми е толкова противно! До гуша ми дойде да се правя на мила с теб. Еди каза, че ще ми подари една от онези карета, каквато има той и тогава най-сетне ще мога да излизам, когато си пожелая. Това не те ли прави щастлива?

— Щастлива съм дори само затова, че няма да те търпя цяла сутрин — отвърна Джини, обръщайки й гръб.

— Не я обичаш особено, нали? — прошепна по-късно Соня, след което за най-голяма изненада на Джини добави: — Трябва да призная, че не те упреквам за това, скъпа моя. Има нещо… нещо вулгарно в нея! Ще се радвам, когато къщата на господин Мърдок стане готова. — Тя наблюдаваше Джини с изненадан, почти смаян поглед. — Трябва да призная, че откакто се завърнахме в Сан Франциско наистина изглеждаш по-добре. — Останалото премълча: „Особено когато мъжът ти е на някое от тайнствените си делови пътувания.“

Ако трябваше да бъде искрена, Соня също изпитваше облекчение, когато Иван не си бе у дома. В него имаше нещо, което я смущаваше, особено откакто Уилям й бе намекнал, че когато е необходимо, принцът не се свени да използва дискретно изнудване и някои от най-влиятелните мъже в града, постепенно са започнали да хранят известни резерви към него. Както изглежда, дори Сам Мърдок. Около Мърдок все още имаше нещо тайнствено. Защо прекарваше толкова много време във Вирджиния? А освен това и приказно скъпите бижута, които бе подарил на Джини и които по нейна молба Соня бе сложила в сейфа на мъжа си. При други условия сенаторът не би одобрил подобна тайнственост, но сега дори той се съгласи, че е най-добре принцът да не научава нищо. Понякога Уилям можеше да разсъждава много трезво.

— Мърдок е един от малкото мъже, които биха могли да ми помогнат сега. Ще видим какво ще стане — бе казал той.

Когато късно сутринта един куриер в ливрея донесе цветя и някакъв дълъг, плосък пакет, адресиран до Джини, Соня лично побърза да ги отнесе на доведената си дъщеря.

— Джини, виж! Куриерът чака отговор, иначе не бих те безпокоила.

На картичката бяха надраскани инициалите „С. М.“

— Господин Мърдок! О, Джини, мислиш ли, че се е върнал?

Момичето изглеждаше все още сънено и косите му в безпорядък се спускаха по голите рамене. Малко апатично тя разопакова обвития в луксозна хартия пакет.

Чу как Соня затаи дъх.

— О!

Върху кадифеното дъно блестяха огненочервени опали. Огърлица, гривни и дълги, висящи обеци, които щяха да й стигнат почти до раменете. И пръстен — един-единствен, огромен опал, обграден с перли и диаманти. Опалите носеха нещастие. Как би могла да забрави последния път, когато бе носила опали? Сгънат лист хартия със същите инициали под бележката:

„Един часа. Смит ще дойде да те вземе. Не забравяй ключа.“

Не Мърдок, а Стив. Безскрупулно използваше факта, че инициалите му съвпадаха с тези на Сам Мърдок.

О, как смееше… как само смееше? Тогава й хрумна нещо друго. „Нима Стив може да си го позволи? И защо мисли, че…“

Но още докато тези мисли се въртяха из главата й, Джини вече знаеше, че ще отиде.

Соня за пръв път не се възпротиви, а само й напомни, че не трябва да излиза сама.

Когато леката двуколка пристигна, Соня тактично бе останала горе, за да помогне на Джини да се приготви за излизането. За нейна изненада бе пристигнала благопристойна дама с маслинена кожа и почти изцяло скрита под тъмното боне коса. Името й било Мери Плезънт.

— Какъв джентълмен! Но, Джини, обещай ми, че ще внимаваш. Ако Иван научи…

— Иван почти във всичко е на едно мнение с господин Мърдок. Навярно нямаше да има нищо против.

— Е… — колебливият глас на Соня стана по-топъл. — Изглеждаш наистина прелестно. Чудя се, къде ли възнамерява да те заведе.

Разбира се, Соня не бе прочела сгънатата бележка.

„Още по-добре“, цинично мислеше Джини.

Новичката двуколка бе управлявана не от някой друг, а от самия Стив, все още дегизиран като телохранител на Сам Мърдок. Защо поемаше подобен риск? Що за тайнствена игра играеше?

Дори гласът му, докато й помагаше да се качи, бе безличен.

— Изглеждате изключително добре, принцесо. Пътуването мина в разговор с госпожица Плезънт, докато неусетно не спряха пред една внушителна къща на Вашингтон Стрийт.

— Нали ще ме посетите… и двамата? Принцесо, удоволствие бе да се запозная с вас.

Госпожица Плезънт изчезна и Джини остана сама. Въпреки прахчето, което бе изпила на тръгване, усети, че й се вие свят. Не знаеше как да реагира, нито какво да каже, така че запази мълчание, когато Стив обърна двуколката и вместо нагоре към хълма, потегли към пристанището. Този път щеше да го остави той да направи първата стъпка. Да й обясни… но колко рядко Стив си правеше труда да обяснява непредвидимите си постъпки!

Сега обаче в последния момент подхвърли през рамо:

— Ще се разходим с яхта. Надявам се, нямаш нищо против.

— Откога се тревожиш дали нещо ми е приятно или не?

— Навярно би трябвало да продължа да го правя. — Тъмните му очи искряха изпод широката периферия на шапката, засенчваща лицето му. Погледът му за кратко спря върху Джини. — Няма да хванеш морска болест, нали?

Преди момичето да успее да отговори, вече бяха спрели. Някакъв снажен чернокож се приближи и ухилен пое юздите.

— Вече мислех, че няма да дойдете. Но сега, когато вече сте тук, случихте чудесно време. Достатъчно силен вятър и никаква мъгла. Приятно прекарване!

Джини несъзнателно наблюдаваше Стив, сякаш пред нея бе някой непознат. Той скочи на земята, а сега й помагаше да слезе. Близостта му, начинът, по който я държеше през кръста, я обезоръжаваха. Прегръдката му й отне дъха и Джини вече нямаше сили да му отправи хапливата забележка, която бе на езика й. Да става каквото ще! Следобедното слънце сгряваше раменете и гърба й, от което усещаше почти опияняваща лекота.

Това чувство все още не бе я напуснало, когато малката яхта с бели платна се отдели от кея, навлизайки в залива. Слънцето се отразяваше в безчислените малки вълнички, които браздяха водната повърхност.

— Боже мой, свали най-сетне тази глупава шапка! Ще ти купя една дузина, ако искаш да носиш подобно нещо на главата си, но моля те не тук.

Засмяна, тя последва съвета му, забелязвайки, че в ъгълчетата на очите му са се образували малки бръчици, а на слънчева светлина синьото на очите му е още по-наситено.

Бризът веднага разроши косата й. Бакърено златисти къдрици паднаха върху очите й, докато тя развали изкусната прическа и просто сплете косата си. Забеляза, че Стив все още я наблюдава. Той също бе свалил шапката си и стоеше с широко разкрачени нозе. Бе махнал и тъмното сако, а ризата му се вееше, разкопчана почти до кръста. Пират. Да, наистина приличаше на пират. Не й бе хрумвало вече?

— Така по-добре ли е? — тя умишлено придаде на гласа си предизвикателна нотка. Трапчинките около ъгълчетата на устните му се очертаха още по-ясно.

— Много по-добре, проклета зеленоока сирено. Би трябвало да те хвърля зад борда.

— Сега? Но най-вероятно ще те повлека със себе си.

— Не се и съмнявам. Дръж се здраво тогава.

Тя последва съвета му, миг преди един порив на вятъра накара яхтата да полегне на една страна.

Измокрена почти до кости от разлетелите се пръски, тя чу смеха на Стив. Какво възнамеряваше да прави? Дори и да бе мислил да я хвърли зад борда, в момента изразът на очите му недвусмислено казваше нещо друго. По-късно, когато Джини се опитваше да си спомни случилото се през този следобед, всичко й се струваше просто сън — слънцето, солената пяна, бризът, брулещ лицето й. Стив управляваше платноходката със същата непринудена лекота, с която яздеше. Дали съдът също бе на Сам Мърдок? Скоро престана да си задава въпроси — така бе по-лесно. Дори когато спряха в сянката на един кораб, който стоеше на котва с вдигнати платна и на чиято палуба се суетяха многобройни мъже, заети с необясними за Джини занимания.

— Мислиш ли, че ще можеш да се изкатериш по една въжена стълба или трябва да те метна на гръб като военен трофей?

Джини успя, въпреки че мократа рокля лепнеше по тялото й. Не смееше да погледне нито нагоре, нито надолу, но съзнаваше колко близо под нея бе Стив, готов всеки момент да я улови, ако се поколебаеше или не можеше да намери опора за крака си.

Горе я поеха чифт силни ръце, които я изтеглиха на палубата. Джини съзря мъж, носещ шапка с козирка и златисти нашивки на ръкавите. Дали Стив не искаше да я отвлече като истински пират? Щеше ли да й стори нещо?

— Господин Морган, вече се питах дали не сте променили плановете си. Госпожо…

— Добре, че сте ни изчакал, капитане. Джини, това е капитан Бенсън.

Колко непринудено умееше да запознава хората! Отведоха Джини в една каюта, чието луксозно обзавеждане я изненада, въпреки че се закле, че този ден нищо вече не може да я изненада.

Стив затвори вратата зад себе си, което накара дъха й да спре. Сякаш времето бе спряло и Стив завинаги щеше да си остане така в рамката на вратата, наблюдавайки я изпитателно.

— Цялата си мокра. Изглеждаш почти като пияна. По-добре ще е да се преоблечеш, преди отново да излезем.

Джини сякаш усещаше полюшването на кораба под себе си, но може би това бяха само омекналите й колена, които трепереха, когато Стив пристъпи към нея. Той разкъса роклята й от деколтето до кръста.

— Дойде моментът за плащане, принцесо. За Бога, чаках достатъчно дълго.

Джини неусетно се оказа легнала напреки на леглото. Ръцете му отстраниха останалите по тялото й дрехи. Пръстите му галеха кожата й нежно и… о, Боже, прекалено интимно. Отначало дланите му влязоха във владение на онова, което им принадлежеше, след това устните и накрая цялото му тяло здраво стиснато между бедрата й. Сякаш целият свят наоколо започна да се люлее и върти. Джини стенеше и стенеше, докато той не заглуши виковете й с устните си.

Когато всичко свърши, й бе трудно да се върне към действителността. Как желаеше да остане в безопасния, щастлив свят на сънищата си. Донякъде се бе надявала, че Стив възнамерява да я отвлече и да я задържи при себе си, независимо при какви условия. Поне все още я желаеше. Едно бе сигурно — телата им все още намираха общ език.

Чувстваше се сънена и доволна, не искаше да мисли за нищо. Достатъчно й бе да лежи в обятията му, докато времето минаваше, сякаш без да ги засегне. Само ако можеше да повярва, че нищо не е в състояние да ги раздели един от друг и че всичко е както някога!

Но за жалост не бе така. Болезнено си спомни за това, когато Стив се освободи от прегръдката й и започна да се облича. Безразличното му и някак безчувствено държание прогони сладкия блян, в който бе потънала допреди малко.

Ядосана, тя се подпря на лакти и хапливо попита:

— А аз какво да облека? Допускам, че ще ми заемеш дрехи от някой матрос.

— Вече не сме из мексиканската пустиня, скъпа. Огледай се малко, преди да си се нацупила. Тази каюта е обзаведена специално за дами. Със сигурност ще намериш нещо подходящо.

Той нетърпеливо отмести една плъзгаща се вратичка, която тя бе взела за украса. Откри се удивително голям гардероб, пълен с дамски дрехи.

— О! — за миг Джини занемя от учудване и гняв, когато забеляза, че Стив развеселен е повдигнал едната си вежда.

— Няма да продължиш да ме ругаеш, нали, любов моя? Не подхожда на положението и титлата ти. Освен това, никоя от тези дрехи не е обличана, а и всички са ти по мярка, ако паметта ми не ме е подвела, когато ги поръчвах. Сега ли ще облечеш някоя от тях или предпочиташ да се качиш на палубата така както си? С това не искам да кажа, че и така не си изключително привлекателна.

— Ти си… ти си най-безчувственият и пресметлив…

— Но ти знаеше какъв негодник съм, или греша? Мислех, че сме сключили споразумение. — Той бе наполовина облечен и стоеше, пъхнал палец в колана си. Погледът на суровите му, сини очи я накара неволно да поруменее. — Джини, нямаме достатъчно време, за да се преструваш на свенлива, ако това си си наумила. Сега сме едва на половината път до Бенисия, затова по-добре да се облечеш за появата си като знатна дама. — И сякаш унижението и така не бе достатъчно голямо, Джини съзря в очите му да проблясват някогашните дяволити пламъчета. — За съжаление забравих да взема на борда камериерка, но ако имаш нужда от помощ, с радост ще се притека. Имам известен опит от преди.

Значи я бе довел тук само за да я унижава, разбира се! Как е могла да бъде толкова сляпа и безумна, да го последва, гласувайки му такова доверие?

Безчет въпроси, на които не намираше отговор, се рояха в главата й. Не след дълго вече нямаше време за това. Отново й се струваше, че сънува, че е актриса в някаква грижливо подготвена пиеса.

След като най-сетне старателно се бе пременила в една от дрехите, избрана от Стив, стискайки зъби, тя го остави да й сложи една огърлица — огромен смарагд на тънка, златна верижка, стигаща почти до гърдите й.

— Какво, за Бога, правиш? Каква игра играеш? Господин Мърдок знае ли за това? Как…

— На някои от въпросите ти ще отговоря по-късно, Джини. Моля те, сега се успокой и ела с мен навън. Съдейки по оживлението, което цари на палубата, вече трябва да сме в пристанището на Бенисия, а това означава рекордна скорост.

Всичко живо говореше за доброто време, постигнато от кораба, така че на Джини не й се наложи да води разговори. Капитан Бенсън се усмихваше, а и кормчията му очевидно бе горд.

— Знаех си, че металният кожух на корпуса няма да свали скоростта, господин Морган! Това ще е най-бързия кораб на „Лейди лайн“, повярвайте ми!

— И един от най-сигурните — добави кормчията. Погледът му за малко спря върху Джини, след което бързо се отвърне, сякаш за да не бъде обвинен в недискретност.

Твърде късно бе да се пита какво си мислят за нея тези хора. Оставаше й само да си дава вид, че това не я засяга. Трябваше да се преструва на спокойна, сякаш за нея не бе нищо необикновено да бъде качена от някой брадат пират на един кораб, да се остави да я люби, а след това да парадира пред всички, като че ли е нещо повече от… Мисълта, че е метреса на Стив я прониза като светкавица. И че той се отнасяше с нея точно като с лека жена!

„Какво друго съм очаквала?“, неволно си зададе въпроса Джини. Тя слушаше разговорът на мъжете, наблюдавайки Стив, въпреки че му бе ядосана. Очевидно в каютата, която бе предвидена за собственика на кораба, имаше и мъжки дрехи. Той бе облякъл тъмен костюм, в който изглеждаше доста улегнал, чиято строгост бе смекчена от брокатена бродерия и сапфирени копчета. Стив изглеждаше наистина добре по своя си подвеждащ, дяволски начин и когато на няколко пъти погледите им се срещнаха, Джини почувства как очите му я накараха да се разтрепери.

„Това е несправедливо, да, несправедливо. Мразя го — бунтуваше се вътрешно тя. — Заради всичко, което ми причини и което трябваше да понеса!“

Малко по-късно вече не бе сигурна, че това е всичко, което й е било писано да понесе.

Протокът край Каркине гъмжеше от лодки, които се опитваха да се доберат до кораба, хвърлил котва недалеч от назъбената брегова линия. Стив се бе приближил към Джини, взимайки дланта й в своята.

— За съжаление нямаме достатъчно време, за да слезем на брега, защото трябва да те върна навреме у дома. Но на борда ще има малко празненство. Все още ли обичаш шампанско?

За миг очите му сякаш станаха по-топли и тя си спомни за общите им преживявания, някога, когато в едно малко мексиканско село наистина се бе напила с шампанско и му бе помогнала да извади от затвора Пако Дейвис. Защо точно сега трябваше да й напомня за това?

Опита се да изглежда безучастна, казвайки със смирен глас:

— Празненство? Какво имаш предвид? Кога най-сетне ще престанеш с тайните?

Гласът му прозвуча иронично, а пръстите му стиснаха ръката й малко по-силно.

— Няма никакви тайни. Мислех, че си разбрала за какво говорехме. Тук сме, за да осветим кораба. Трябваше да се казва „Лейди Бенисия“, но промених мнението си, както току-що споделих с капитана. Вместо това ще се казва „Зеленооката лейди“ и ти, любов моя, ще му бъдеш кръстница.