Розмари Роджърс
Джини (24)

24

Да, какво всъщност искаше тя? През изминалите, преживени като в транс месеци, никога не си бе поставяла подобни въпроси. Веднъж, вече не можеше да си спомни къде и кога, й бяха показали муха в кехлибар. Тази представя повече от всичко отговаряше на сегашното й състояние. Сякаш живееше в някаква лепкава маса, през която можеше да вижда света, без в действителност да принадлежи към него, без истински да усеща. Дори след толкова ненадейната поява на Стив някак й се бе удало да запази душата си незасегната. Повече от всякога бе убедена, че завинаги трябва да го изгони от живота си, ако не иска отново да страда. Но защо Стив, чийто думи така я бяха наранили, отново бе станал толкова приветлив?

Бе й изпратил пакетче с единадесет прахчета против главоболие, единственото, което я крепеше сега. Сам Мърдок лично й бе предал обвитото в кафява хартия пакетче. „Значи все пак не е забравил“, мислеше си Джини, питайки се дали отново ще се опита да я види. Съвсем ясно си даваше сметка за странната смесица от чувства, които я разкъсваха.

— Старият ми приятел Черников ни кани на вечеря — извести я Иван няколко дена след завръщането й от Сан Франциско. Момичето се опитваше да не забелязва строгия му поглед, докато й говореше. — Мисля, че трябва да вземем и приятелката ти, очарователната и общителна госпожица Санчес, не смяташ ли, любов моя? Би го сметнала за мил жест, а и тя без съмнение ще пооживи вечерта. В последно време приличаш на малка, плашлива мишчица. И моля те, не поставяй и двама ни в неудобно положение, като го молиш за лекарство за… за нервите си. Аз имам грижа. Искам, връщайки се в Русия, да съхрани спомена за семейното ни щастие.

Бе се научила да му отговаря спокойно и покорно. Реши да не издава тайната на скритите прахчета, които, макар и по-слаби от онези, давани й от Иван два пъти дневно, й помагаха да запази спокойствие.

— Връща се в Русия? Вече?

— Скъпа моя! Струва ми се, че в крайна на краищата ти се привърза към графа. Ще ти липсва ли, Виржини? Би ли искала и ние да заминем? — Джини стоеше пред прозореца и сега мъжът се приближи към нея и сложи ръце на раменете й. Жест, който при всеки друг би бил израз на обич, но винаги, когато Иван я докосваше, Джини едва успяваше да овладее ужаса си.

— Мислех, че възнамеряваш скоро да ме заведеш в Русия, за да мога да опозная моя… да опозная императора — с умишлено безразличен глас рече тя. — А при последната ни среща граф Черников не спомена нищо за скорошно заминаване.

— Навярно е променил мнението си! В крайна сметка сега, когато Сенатът най-сетне ратифицира покупката на Аляска, пребиваването му тук става безпредметно. — Хватката на пръстите му стана по-силна. Джини усещаше скрития му гняв, защото въпреки неговите и на сенатора усилия сделката бе сключена.

— Не, няма какво повече да прави тук, той свърши своето — замислено рече Иван. — Казах му, че скоро ще го последваме. Сигурно се радваш, не е ли така, любов моя? Можем да попътуваме из Аляска. Бих могъл да ти покажа земите около Ситка. Някога притежавах там голямо парче земя, може би все още е мое. Ще помоля баща ти да проучи правните въпроси вместо мен. — Той се усмихна. — От тези ескимоси навярно биха излезли добри роби, щом веднъж бъдат поставени на мястото им.

Когато обърна глава към него и го погледна, Джини забеляза в погледа му нещо тайнствено, някакво злорадство, което я накара да изтръпне, без да знае защо. За да не му даде да забележи обзелото я смущение, тя побърза да каже:

— Но да се върнем на тазвечерното ни посещение, защо смяташ, че Консепсион ще се радва да дойде с нас? Предполагам, че ще й е отегчително, а и вероятно има нещо друго предвид.

Иван доволно се засмя.

— Звучи така, сякаш ревнуваш! Или имаш нещо към мустакатия телохранител, който я съпровожда по нареждане на Сам Мърдок? Е, вече я попитах и тя каза, че ще е изключително щастлива да дойде с нас. Нямаш нищо против нали, скъпа? Естествено, трябва официално да я поканиш. Направи го като слезем на обяд.

 

— Ах, колко мило от ваша страна! Всички сте толкова мили! Консепсион се държеше пресилено учтиво, както винаги, когато говореше с Джини пред други хора, но пъстрите й очи многозначително стрелнаха Иван Сарканов, сякаш искаше да покаже, че знае от кого всъщност идва поканата.

Джини потисна гнева си. За нейна най-голяма изненада обаче, Консепсион я попита дали би я съпроводила до новата къща на Сам Мърдок. Декораторите вече разстилали килимите, които тъкмо пристигнали от Европа и тя нямала търпение да ги види.

— Нямате нищо против, нали? — кокетно се обърна тя към Иван. — Смит, мъжът, когото аз наричам Червения мустак, ще ни съпроводи, така че няма от какво да се притеснявате. — Тя се засмя, след което сви пълните си алени устни. — Знаехте ли, че всички телохранители на Сам без изключение се казват Смит? Понякога това е наистина объркващо, но той смята, че така било най-просто. Разбира се, Сам наема само най-добрите. Така че, аз си измислям прякор за всеки от тях, като например Червения мустак или Черната брада, да, онзи прилича на истински пират, или Жълтата коса…

Всички се смееха, дори и принцът. Той бил на мнение, че Джини наистина би трябвало да съпроводи гостенката си, а и излетът на чист въздух щял да й се отрази добре. В гласът му звучеше искрена добронамереност.

— Отивам на борсата и, както изглежда, ще остана там цял ден. Но не съм забравил, че трябва да заведа на вечеря две прелестни млади дами. Няма да ме накарате да чакам, нали?

Отново Консепсион пое инициативата и обеща през смях, че ще се върнат навреме и ще го чакат.

Когато обаче останаха сами в откритата кола, лицето й отново стана сърдито и тя стисна устни. Не отрони нито дума докато чакаха „Червения мустак“.

— Наистина чудесен ден за излет — осмели се да каже руменото конярче, хвърляйки нетърпеливи погледи към конюшните. Но внезапно Джини почувства как сърцето й заби лудо, а страните й пламнаха.

Вместо мъжа, когото бе очаквала да види, към тях с леки стъпки се приближи облечен в черно телохранител. Стив. Той все още не бе обръснал брадата си, а сините му очи бяха толкова тъмни, че приличаха на залива през някой буреносен ден.

Мъжът вежливо свали шапка, поемайки юздите от конярчето, за негово най-голямо облекчение. Момчето вече едва удържаше двата чистокръвни жребеца.

— Колегата ми има свободен ден. Господин Мърдок нареди да ви съпровождам, докато се върне.

— Добре, Смит. Ще ни закарате ли?

Думите на Консепсион прозвучаха неестествено. Джини все още не успяваше да продума от учудване и ужас. В ъгълчето на устните му забеляза нещо като усмивка, а след това пое юздите и пъргаво скочи на капрата.

— За мен е удоволствие, госпожице. Принцесо.

Защо винаги, когато се обръщаше към нея, гласът му ставаше толкова ироничен? Трябва да бе полудял… о, Боже, ако Иван го видеше, или пък Соня… Разумът й казваше да запази спокойствие, докато конярчето се отдалечи достатъчно и потеглят. Оставили зад себе си алеята и входната порта, Консепсион започна гневно да мърмори на испански, хвърляйки към Джини сърдити погледи.

— Побъркан, ах, да… винаги съм си знаела. Какво е станало с теб, Естебан? Всъщност и с мен също, за да ти върша черната работа, след всичко, което тази уличница ми е причинила! Не се и съмнявам, че тя отново ще те предаде, какво толкова намираш в нея?

— Престани да ругаеш като някоя селянка на пазар, Консепсион — спокойно й рече през рамо той. — Сега вие сте две дами по време на следобедния си излет, не забравяй.

— Не! Не зная защо винаги трябва да мисля за това, че сега съм дама. Отегчават ме всичките тези женски превземки и глупостите, които трябва да уча. Еди казва, че ме обича такава, каквато съм си. А що се отнася до теб, Естебан, и нея… — Консепсион хвърли презрителен поглед към Джини — някога в нея имаше поне малко живот. А сега… сам виждаш, нали? Тя търпи всичко! Уверявам ви, принцесо, бих могла да завъртя главата на глупавия ви принц само с едно намигване. Мога да измъкна изпод носа ви всеки мъж, когото пожелая!

— А ако веднага не престанеш с тези глупости, може да се приземиш на улицата заедно с новата си рокля — грубо рече Стив.

Долавяйки промяната в гласа му, Консепсион гневно повдигна рамене и нацупена се сви в единия ъгъл, промърморвайки към Джини:

— Така е и вие го знаете, нали?

— Ако говорите за него, не се ли опитвате отдавна да ми го отнемете?

Вече не можеше да става дума за властта, която някога бе притежавал над нея, когато коленете й омекваха, а пулсът й се учестяваше сякаш в някаква странна треска. Той само си играеше с нея, отмъщавайки й за някаква мнима изневяра. Защо трябваше да продължава да я мъчи?

Гневните й мисли потънаха в подсъзнанието при вида на къщата, сякаш вградена в хълма и изпъкваща с белите си колони на фона на синьото небе и зеленината. Едната страна на проектираната в гръцки стил вила гледаше към града и залива.

Някакъв мъж, който очевидно ги бе очаквал, отвори масивна врата в дебелия каменен дувар. Чакълестата алея имаше лек наклон и водеше към огромна веранда. По две каменни стъпала се стигаше до входната врата с газови лампи от двете страни.

Джини затаи дъх прехласната, забравяйки за миг напрегнатата ситуация. Консепсион също не скри възхищението си. Бе чудесно. Напомняше й за един дворец, който някога бе видяла във франция. Никакви остри кули и готически заврънкулки, а изчистени и строги класически линии.

Вратата стоеше отворена, а вътре се суетяха работници. Стив, който бе поел всичко в свои ръце, мина заедно с Джини и Консепсион покрай тях, едва забележимо кимвайки с глава. Гласът му бе безизразен като на някой екскурзовод.

— Трапезарията… Сам я нарича „залата за банкети“. Там е балната зала. Има и една втора, горе, с тераса, която сякаш виси над естествена каменна градина. От този прозорец се вижда крилото за прислугата. В кухнята и салона, за съжаление, все още се работи. Искате ли да се качим?

Консепсион свойски го улови под ръка, без да се интересува от погледите на работниците.

— Наистина е хубаво, Естебан, скъпи. Най-много от всичко искам да видя спалните. Готови ли са?

— Повечето. — Стив за пръв път погледна Джини право в очите и тя, без да иска, потрепери, забелязвайки, че вече не се усмихваше, а погледът му бе суров. И понеже малко бе поизостанала, той ядосано я улови за ръката. — Искам да говоря с теб, в случай че не си се досетила. Затова убедих Консепсион да те доведе тук.

— Нови интриги, но този път ти си в дъното на всичко, не е ли така? Мисля, че обичаш интригите, Стив Морган, но аз предпочитам да не се меся, ако нямаш нищо против. — Тя направи опит да спре, но хватката му стана толкова силна, че ако не бе тръгнала след него, без съмнение дори и насила щеше да я издърпа нагоре по стълбите.

— Съжалявам, малката, въпреки че, изглежда, имаш нещо против. Но това засяга и теб. Много повече, отколкото мислиш. Точно затова трябва да поговорим и то сега, по дяволите, независимо дали ти харесва или не!

Гласът му отново бе придобил грубия, неумолим тон, а черните вежди сърдито се смръщиха, което накара Джини да потрепери. Тя уплашено прехапа устни, но когато дочу саркастичния смях на Консепсион, очите й гневно проблеснаха.

— Ох, виждам, отново спорите! Е, в такъв случай навярно трябва да проявя тактичност и да изчезна, нали? Не се безпокойте, ще се оправя и сама. А ако питаш мен, Естебан, отдавна трябваше да си свикнал да я пошляпваш! Някои жени разбират само от бой.

— Щом е така — просъска като котка Джини, а зелените й очи съвсем се присвиха, — надявам се, че редовно те налага. Има крещяща нужда да бъдеш поставена на място, за да се изразя по-меко.

— А вие? В последно време се държите като разглезено дете, но това не може да скрие, че не сте нищо повече от най-обикновена уличница! Какво ще кажете за гривните със скъпоценни камъни, които Сам ви подари? Отплатили ли сте му се вече или чакате удобен момент, когато мъжът ви ще е далече?

„Две жени, които щом се видят, веднага се нахвърлят една срещу друга“ — мислеше Стив, докато ги разделяше, отпращайки разярената Консепсион с леко потупване отзад. Но поне можеше да разбере темпераментната Консепсион и да се справи с изблиците й на гняв. Постепенно бе забелязал, че изобщо не разбира Джини и което бе още по-лошо, не знаеше как трябва да се държи с нея. Тази мисъл го караше да се гневи на себе си, и на нея. Да върви по дяволите! Откакто я бе видял за пръв път, бе му донесла само неприятности. Ако имаше поне малко разум, щеше да се радва, когато тя офейка със своя принц!

Заведе я в спалнята, предназначена за господаря на дома. Огромното помещение бе обзаведено с масивни мебели, а от прозорците, заемащи почти цяла една стена, се откриваше чудесна гледка: хълмовете, спускащи се чак до синята, покрита с пяна вода на залива, в който можеха да бъдат съзрени няколко големи кораба, сякаш специално пръснати там. А отвъд хълмовете — безкрайната небесна шир с перести облаци.

— Е — чу се да казва Стив, — харесва ли ти? Луксозните покои на един богат като Крез мъж, който може да си позволи всичко, което се купува с пари, дори красивия изглед. — Докато говореше, той бе отворил един от прозорците, изтиквайки я на голяма тераса, обикаляща цялата къща.

— Стив — понечи да каже Джини, когато забеляза, че се е облегнала на парапет от ковано желязо, който се бе впил в гърба й.

— Не се боиш от високото, нали, принцесо? Защо не погледнеш надолу? Само погледни и ще видиш целия град да лежи в нозете ти.

Така наведен над нея, Джини неволно бе прегърнала раменете му, но сега ръцете й безжизнено се отпуснаха.

— Искаш да ме убиеш ли? Затова ли ме доведе тук? В случай че това е била целта ти, сега нищо не може да ти попречи, не е ли така? Сами сме и винаги би могъл да го представиш за нещастен случай. Дори Иван знае, че лесно губя равновесие.

При вида на лицето й, което бе съвсем пребледняло и въпреки това изразяваше упорство, Стив започна да съжалява за грубостта си. Не я бе довел тук, за да я заплашва, а за да поговори с нея. Защо винаги го изкарваше от кожата му?

Момичето го наблюдаваше с големите си зелени очи. „Като горски езера“ — бе си помислил някога. Когато Джини изгаряше от страст, можеха да потъмняват, но Стив не искаше да мисли за тихите стонове, изтръгващи се тогава от гърлото й, нито за начина, по който отмяташе глава назад, стягайки прегръдката си и извивайки се… с колко ли мъже го бе правила? И защо тази мисъл винаги го хвърляше в необуздан гняв?

Той неочаквано отстъпи назад. „Сякаш не може повече да понесе допира“, помисли си Джини.

— Как ви хрумна, че бих пожелал да ви убия, госпожо? О, простете, обикновено се обръщат към вас по-почтително! Ваше височество, принцеса Сарканова. И тъй като си императорска дъщеря, не бива да се плашиш от това, трябва да свикваш с ласкателствата от страна на поданиците си!

— А ти използваш всичко, което съм ти казала, за да ме нараняваш отново и отново? Не желаеш да ми кажеш защо така неочаквано се появи в живота ми. Всичко, което стори досега, бяха опити да ме нараниш. Защо си правиш труда? Какво повече можеш да ми причиниш? Ако неочаквано си станал нерешителен, бих могла и сама да се хвърля от този парапет. Така проблемите ти ще се решат, нали?

Докато му отправяше тези думи, тя наистина изпитваше желание да го стори. Да сложи край на всичко…

Облегна се на парапета, сякаш с надеждата, че ще поддаде, и Стив я дръпна за ръката. Беше съвсем инстинктивна реакция, нещо, на което не можеше да попречи. А сега, когато бе в обятията му, не можеше да я пусне. Тя трепереше, а Стив усещаше аромата на косите й, чувстваше присъщата на тялото й гъвкавост. Той зарови пръсти в косата на Джини, дръпна главата й назад, притискайки устни към нейните. Момичето имаше чувство, че е попаднало във водовъртежа на някой бързей. Когато отново изплува, си спомняше единствено незначителни, дребни неща — крясъка на чайките, пулсирането на сърцето си, познатото усещане от притиснатото му към нейното тяло.

Най-горните копчета на роклята й бяха разкопчани и Стив бе извадил тънката златна верижка, сложена от Джини съвсем случайно.

— Ще използваш ли този ключ? Ще го направиш ли?

— Какво имаш предвид, Стив?

— Какво имам предвид ли? — докато говореше, той я бе издърпал в спалнята. От неочаквания сумрак, който цареше в стаята, Джини се спъна, усещайки как Стив я задържа на крака.

— Какво имам предвид? — повтори той, а гласът му бе груб и пълен с омраза. — Мисля, че много добре знаеш, жена като теб добре знае кога един мъж я желае. По дяволите, малка развратнице, аз все още те желая! Така…

Останала без дъх, тя тихо попита:

— Така? Какво искаше да ми кажеш? Че съм уличница, но въпреки това ме желаеш? Защо мислиш, че трябва да имаш скрупули? Ако затова си ме довел тук, тогава не спирай! Прави каквото желаеш. Вече съм научила, че няма полза да ти се съпротивлявам.

Той поотпусна хватката си и презрително я блъсна, така че Джини падна на леглото.

Тя имаше неясното усещане, че някога вече е преживяла нещо подобно и дори изразът на очите му, докато я наблюдаваше от високо, й бе познат.

— Няма нужда да се съпротивляваш. Всъщност възнамерявах само да ти направя едно предложение.

Джини забеляза, че все още имаше навика да пъха палеца си в колана. Стоеше с леко разкрачени крака и я наблюдаваше. После се обърна с гръб към слънцето, което проникваше през прозореца, така че тя не можеше повече да види израза на лицето му.

— Искаш ли да станеш моя любовница, Джини? — Отначало тя не можа да повярва, че тези думи са излезли от неговата уста. — Ще ти дам време да размислиш, ако не можеш да решиш. Но аз говоря, разбира се, за официално споразумение. Условията поставяш ти.