Розмари Роджърс
Джини (23)

23

Златните милионери един по един бяха отпътували за града или извънградските си имения, следвани от прислугата и багажа.

— Довиждане… довиждане… прекарахме чудесно… ще се видим отново в Сан Франциско…

Джини имаше усещането, че лицето й ще се разкриви от усмивки. Наистина ли бяха минали само четири дена? Чувстваше се като кукла с конци вместо нерви, изопнати толкова силно, като че ли всеки момент щяха да се скъсат. Не можеше да мисли за нищо друго, освен за прахчетата, които Иван й даваше два пъти дневно като награда за „добро държание“. Първото получаваше сутрин, за да е готова за следобеда, когато излизаше да язди, обикновено съпроводена от Сам Мърдок. Второто — малко преди да слезе за вечеря. През останалото време „мируваше“ в стаята си, обляна в пот. Въртеше се върху чаршафите, за да облекчи сърбежа, изгарящ кожата й и да потуши болката в слепоочията, заплашваща да погълне мозъка й. Вече не си задаваше въпроса, какво е станало с нея. Можеше да се съсредоточи само върху едно — облекчението… милостивото, носещо покой облекчение, когато чувстваше как отново се превръща в човешко същество.

Мърдок бе внимателен и дружелюбен. Държанието му бе безупречно, дори и когато оставаха насаме.

Всяка сутрин й подаряваше свежи цветя, а вечер — екзотична орхидея с цвят на восък от оранжериите си. Иван се усмихваше одобрително. Е, да. Мърдок бе умен мъж, иначе не би станал толкова богат и влиятелен. Но бе също и уязвим. По присъщия си фин и деликатен начин бе дал да се разбере, че Джини го привлича.

„Ще видим“, мислеше си Иван Сарканов. Въпреки всичко ставаше нетърпелив. Мърдок се държеше прекалено предпазливо. А така нареченият му тъст, сенаторът, в последно време бе станал необяснимо хладен. Брандо се тревожеше за нещо.

Акциите на една от главните мини в Комщок обезпокоително бяха паднали и дори най-едрите борсови акули започваха да се безпокоят. Освен това Брандо извършваше сделки със земя в Южна Калифорния, но ако можеше да се вярва на слуховете, без особен успех. Имаше и дял в някаква презокеанска линия. Някои от дребните акционери се бяха споразумели и бяха продали акциите си. Поне за сега — неизвестно на кого. Така Брандо бе изпуснал известни дивиденти, на които разчиташе. Да, освен това и капиталите, които бяха инвестирали съвместно с Иван и както се оказваше не по най-добрия начин. Винаги се намесваха акулите, които имаха собствени тайни начини да се доберат до парите, а ставаше ли дума за това да умножат богатствата си, не проявяваха никакви скрупули. Мърдок също спадаше към тях. Винаги го бяха наричали „обвития в потайност Мърдок“. Сега, когато Иван го познаваше, не му се струваше по-различен другите. Човек като всички останали.

Иван се опияняваше от усещането за собствената си власт. Досега всичките му грижливо подготвени планове се бяха осъществили. По изключение дори му бе провървяло на игралната маса. Съдбата бе благосклонна във всичките му начинания. Общо взето, дори и в непредвидения брак. Научавайки за някой машинации около руско-американския тръст и необяснимо изтеклите суми, император Александър едва ли щеше да се покаже прекалено суров към съпруга на смятаната си за отдавна изгубена дъщеря. Този път всяка игра се бе оказала печеливша. Сякаш трябваше единствено да протегне ръка към успехът, който сам му се предлагаше.

Джини изобщо не подозираше за плановете на съпруга си. Сенаторът и зет му, заедно с останалите гости, бяха отпътували за Сан Франциско ден преди тях двете със Соня. Те щяха да бъдат съпроводени по обратния път лично от Сам Мърдок, пътуващ по някакви делови ангажименти, преди да продължи за Вирджиния.

— Използвай добре времето си, любов моя! — Рано сутринта Иван бе дошъл в стаята на Джини, за да се сбогува. — Знаеш как да оплетеш един мъж, нали? И бъди мила с Консепсион, която ще дойде с теб в Сан Франциско. Не знаеше ли? Доколкото ми е известно, господин Мърдок строи там някаква къща в гръцки стил, но докато стане готова, момичето трябва да живее някъде. Мащехата ти с готовност й предложи гостоприемството си, при което отличният ти испански ще окаже неоценима помощ. Разбираш нали?

Да, тя разбираше. Прекалено добре. Да живее под един покрив с Консепсион… точно Консепсион. Почетна гостенка в бащиния й дом! Бяха танцували, усмихвайки се една на друга. От пъстрите котешки очи на Консепсион повече от всякога струеше презрение и триумф. Консепсион я мразеше и никога нямаше да й прости… Колко ли далеч щеше да стигне в желанието си за мъст?

Джини се пазеше да не би Иван да отгатне мислите й. Сега той я държеше в ръцете си с онези магически прахчета, които можеше да й даде или откаже, когато пожелаеше и в зависимост от настроенията си. Да се чувства добре — това бе всичко, което Джини желаеше в момента.

— Ще ти дам две прахчета. Ако бъдеш разумна, ще видиш, че ще ти стигнат, докато отново се видим в Сан Франциско. — Гласът му бе нежен и строг едновременно, като стоманена камбанка изпод покривало от кадифе. — Ще бъдеш разумна, нали, скъпа моя? Мисля, че вече се научи. Никакви тайни срещи с коняри. Съвсем различно е, разбира се, ако домакинът ти те помоли да пояздиш насаме с него или да се качиш в стаята му. Досещаш се какво имам предвид?

Иван едва бе излязъл и Джини потърси убежище в стаята си. Бе я събудил рано сутринта, когато тя най-сетне мислеше, че ще успее да заспи спокойно. Клепачите й бяха тежки и подпухнали, а очите пълни с готови всеки момент да рукнат сълзи. Но сълзите й бяха свършили. Чувстваше се съвсем празна. Единствено мисълта за спасителното действие на безценните прахчета й даде сили механично да се съблече. Свали всичко, освен ленената блуза и се хвърли напреки на леглото, затваряйки очи.

На вратата тихо се почука и още преди да бе успяла да отговори, на прага се появи Соня, която решително прекоси стаята, без да откъсва поглед от момичето.

— Джини! Не се преструвай на заспала. Този път няма да ми се измъкнеш. Трябва да поговорим.

Без да дочака отговор, Соня придърпа едно кресло и седна до леглото на момичето. Големите й, порцеланово сини очи изглеждаха млади и детински както винаги, въпреки ореола от ситни бръчици, но устата й бе придобила своенравен израз. Пълните й, меки устни бяха плътно стиснати.

— Джини, какво, за Бога, се е случило с теб? Криеш се от мен, изглежда се криеш от всички! А Иван, който постоянно е край теб… нещо се е случило. Чувствам го, а и баща ти също. Безпокоим се. А освен това трябва да знам защо допускаш господин Мърдок толкова близко до себе си? — Соня се наведе и надникна в насълзените й, полуотворени очи, които й отвърнаха със странно празен поглед. Дали момичето изобщо я бе чуло? Държеше се като кукла на конци. Зад всичко това се криеше нещо зловещо, но какво?

— Джини! — остро повтори Соня. — Чуваш ли ме? Какво се е случило? Преди не си бяхме толкова чужди, бяхме приятелки. Останах само за да имам възможност да поговоря насаме с теб и този път няма да те оставя на мира, докато не поговорим!

— Какво толкова има да говорим? Правя това, което всички очакват от мен. Омъжих се за Иван, държа се така, както той иска. Не можете ли да ме оставите на мира?

— Да те оставим на мира! Това е едно от нещата, за които исках да поговорим. Защо толкова настояваш да бъдеш оставена на мира? Ако нещо не е наред, навярно бих могла да ти помогна. Може би ще те облекчи, ако излееш душата си пред някого. Не изглеждаш никак добре. Мисля, че когато се върнем в града трябва да отидеш на лекар.

Джини се изправи, но след това отново падна върху възглавниците.

— Лекар! Очевидно и ти подобно на Иван смяташ, че мястото ми е в лудница. Дълъг, спокоен отдих — така ли се нарича? Бих искала само да престанете да се безпокоите за мен. И без това вече е късно…

Желаеше Соня да си тръгне и да я остави на спокойствие. Какво искаха всички те от нея? Защо трябваше точно сега да я измъчва с подобни въпроси?

— Не си ли щастлива? Иван изглежда така отдаден на брака си, но все пак аз също съм жена и мога да почувствам някои неща. Какво се е случило? Какво не е наред? Или, прости прямотата ми, да не би да очакваш дете? Това ли е причината за странното ти държание?

— Не, не! Не съм бременна. А ако намираш държанието ми за странно… е, ние не се познаваме толкова добре, нали? Нека оставим това, моля те, Соня. Имам ужасно главоболие и не съм в подходящо настроение за женски разговор. Освен това нямам никакви тайни, които бих могла да ти доверя. Защо не поговориш с Иван?

Джини чу въздишката на Соня.

— Иван е… ох, външно е толкова изискан, но с него е ужасно трудно да се разговаря. Той… не би трябвало да го казвам пред теб, но дори баща ти е… нека кажем, загрижен. Защо отсъства толкова често? Къде ходи? Джини, сигурно също си си задавала подобни въпроси. Това ли е, което те гложди?

— Бих желала да отсъстваше още по-често! Мислиш ли, че ме тревожи мисълта с какво се занимава? Ох, сега си ужасена, не е ли така? Но това е самата истина. Доволна ли си?

Въпреки изблика си, Джини бе малко изненадана, че Соня не започна да протестира, а само наведе русата си глава.

— Аз… си мислех, че може да има нещо такова. Начинът, по който те… те пробутва на други мъже… Джини, ужасно съжалявам! Мисля, че постепенно и баща ти започва да съжалява. Искам само да знаеш, че по всяко време можеш да се обърнеш към нас. Баща ти не е особено сговорчив, познавам го, но той наистина много те обича и съжалява, че не те е опознал по-добре. Моля те, не се отдръпвай напълно от нас, Джини!

Соня би желала да каже още много, искаше да разкрие пред Джини някои от грижите си, но пребледнялото, изумено лице на доведената й дъщеря я накара да се откаже. Имаше чувството, че ги дели стъклена стена. Можеха да се виждат и да си говорят, но дали Джини я чуваше? Момичето бе станало прекалено затворено и дори признанието, че не се разбират с Иван Соня трябваше да изтръгва почти насила. По-възрастната жена се убеди, че един подобен разговор не би довел до нищо.

Изпълнена със състрадание, тя погали лицето на Джини и излезе от стаята. Светлите й вежди загрижено се сключиха. Трябваше да каже на Уилям за това, въпреки, че той си имаше достатъчно други грижи, сред които и странното държание на зет му. Сега той наблюдаваше принца с известна подозрителност. Твърде много слухове се носеха за него. Бил комарджия и спекулант, за когото се говореше, че нямал никакви скрупули. Ех, ако Уилям не му бе помогнал при инвестирането на онези пари! Ако акциите не падаха… ако… ако! А и Джини, която ходеше наоколо като призрак. Дори когато се усмихваше или участваше в някой разговор, човек имаше чувство, че е другаде. Всъщност… всъщност колко жалко, че се бе впуснала в този брак, въпреки че отначало Соня го бе считала за възможно най-добрата партия! Но имаше и още нещо, за което Соня почти не смееше да мисли. Нещо, което можеше да доведе до истинска катастрофа!

„Трябва да има някакъв изход!“, казваше си Соня от известно време насам, както се опитваше да успокоява и съпруга си. Да, трябва да има някакво тайно, сигурно решение.

Соня не знаеше, че проблемите й бяха на път да се решат по възможно най-добрия начин. Нито пък съпругът й, сенаторът, пътуващ сред напрегнато мълчание заедно със зет си, който, изглежда, единствен бе в мир със себе си и света.

След известно време Джини изостави намерението си да заспи. Бе прекалено напрегната, а опитите на Соня да измъкне нещо от нея я бяха изтощили още повече. Боейки се от собствените си мисли, момичето глътна едно прахче, след което, посъживена от мисълта за облекчението, което щеше да настъпи след малко, слезе долу.

 

Соня бе излязла на езда с Консепсион. Джини отвратена сбърчи нос. Как ли щеше да реагира мащехата й, ако знаеше, че преди време Джини се бе нахвърлила върху Консепсион с нож в ръка. Мисълта за това й се стори почти комична. Един прислужник с белязано от шарка лице я осведоми, че господин Мърдок е зает в работния си кабинет, но че за нея бил приготвен лек обяд, който ако пожелаела, щял да й бъде сервиран на открито, във вътрешния двор. Господин Мърдок скоро щял да се присъедини към нея.

Сега значи щеше да й се удаде възможност да узнае истинските намерения на Сам Мърдок. Сега, когато Иван бе далеч, той нямаше да губи повече време. В безгрижното й, лекомислено настроение тази мисъл почти не я смути. А навън, до масата, сервирана под едно сенчесто дърво, стоеше голям пакет. Върху една картичка, под небрежно изписаните инициали „СМ.“ бе надраскано името й.

Тя разкъса скъпата опаковка със златисти панделки. Пъстрата картонена кутия съдържаше кадифена торбичка за бижута, в която имаше широка гривна… не, две — по една за всяка ръка. Върху старото злато блестяха диаманти и смарагди. Джини зяпна с широко отворени очи. Какво можеше да означава подобен дързък подарък, струващ цяло състояние? Как трябваше да го разбира?

Въпреки тези мисли тя не можеше да избяга от женската си природа. Вдигна накитите срещу слънцето, възхитена от чистия блясък на всеки един от камъните. Естествено не можеше да приеме подобен подарък. Щеше да й се наложи да му го каже, но сега изпитваше желание да си ги сложи, само веднъж. „По-добре не“, с въздишка помисли тя и тогава видя сред кадифето още някакъв предмет. Златно ключе на верижка от същия метал.

„Ключът е за задната врата на една къща, която се строи на хълма Ноб Хил в Сан Франциско. Ако имате желание за това, ще се убедите, че става и за вратата на стаята ми, онази, която виждате там горе. Що се отнася до бижутата, те са ваши. Ако не ви харесват, бихте могла да ги подарите или продадете.“

Сам Мърдок незабелязано се бе приближил и спокойно я наблюдаваше. Що за странен човек! Какво трябваше да му отвърне?

— Защо имате толкова слисан вид, принцесо? — той се приближи, а гласът му прозвуча малко по-хладно. — Този подарък не е свързан с никакви… условия. Както знаете, мога да си позволя да задоволявам някои свои прищевки. Ако искате, приемете го като жест на извинение. — Той седна срещу момичето, което мълчеше, неспособно да продума. Джини се взираше в ъгловатото му, излъчващо сила лице, което не издаваше нищо. — Що се отнася до ключа — продължи Мърдок, — надявам се, че ще бъдете така добра да ми помогнете при избора на мебели. За съжаление Консепсион няма никакъв вкус в това отношение, а къщата има нужда от женска ръка.

— Но — заекна най-сетне тя — но защо аз? Мисля, ох, зная, че бяхте много мил, отзивчив и толерантен, но… — тя се поколеба, но след това остави думите сами да се леят, преди отново да бе изгубила смелост — не вярвам, че желаете да ме вкарате в леглото си — нещо, което бих помислила за всеки друг мъж, направил ми подобен подарък! Мисля също, че знаете прекалено много за мен, за да желаете да го направите. Да не би да е само защото моят… защото Иван ме овеси на врата ви? — Тя добави горчиво и с неочаквана дързост: — Сигурно сте отгатнал защо го прави. Трябва да сте свикнал с подобни неща. Учудвам се, че не се гнусите от мен. Трябваше да бъда особено мила с вас, знаете ли. И, както виждате, следвам тези инструкции. Проявихте достатъчно благоприличие да се престорите, че не го забелязвате и бяхте… ох, за Бога! Бихте ли ми казал защо?

Той кимна и на Джини й се стори, че върху на лицето му, останало иначе вежливо както винаги, за миг се бе появил израз на одобрение.

— Добре казано! И тъй като бяхте толкова искрена с мен, надявам се мога да ви отвърна със същото. Но, скъпа моя, трябва да ви помоля да уважите каприза на един стар човек. Да кажем, че съм решил да ви направя този подарък, защото ви харесвам… да, наистина ви харесвам. Бих се гордял, ако гледате на мен като на свой приятел… ако ми обещаете, когато имате нужда от помощ или съвет, да се обърнете първо към мен. Още повече, че не съм свикнал да издавам поверените ми тайни. Сигурен съм, че сте в състояние сама да си направите заключенията.

Джини си играеше с чашата изстудено бяло вино.

— Стив — неочаквано рече тя, — намесен е Стив, нали? Вие уредихте срещата ни онази нощ, а на следващия ден… — Тя преглътна и каза: — Стив е убил онзи човек, права ли съм? А вие го скрихте. Поне ми имаше достатъчно доверие, за да повярва, че не бих го предала! Мисля, че се познавате по-добре, отколкото искате да признаете, но това, което не мога да разбера е, защо, за Бога, бе дошъл Стив. Наистина ли бе случайност? Защо?

— Мисля, че бихте предпочела да попитате него. — Гласът на Сам Мърдок бе необвързващ. Той въздъхна, сякаш му бе неудобно, поколеба се, след което продължи. — Навярно си спомняте, че Стив има навика да запазва някои неща за себе си. Но поне това мога да ви издам: Преди много време бях приятел на баща му. Бях приятел и на дон Франсиско Алварадо, откакто през войната от четиридесет и седма воювахме един срещу друг… много преди вие да се родите, разбира се. — След това някак несигурно добави: — Някога Стив работеше за мен.

— Няма да ми кажете нищо повече, нали? Никой не е докрай откровен с мен. А Стив… ох, вие не разбирате, той ме презира. Той…

— Мисля — нежно, но уверено рече Сам Мърдок, — че се подценявате, скъпа. Ако приемате съвети от един стар човек с голям опит, на ваше място не бих се заблуждавал и просто бих изчакал. — Той й хвърли продължителен, замислен поглед. — Но всичко, разбира се, зависи от това какво всъщност желаете.