Розмари Роджърс
Джини (22)

22

Утрото нахлу в стаята, а с него и спомените. Джини се размърда в леглото си. Всичко я болеше и тя не знаеше какво да мисли. Желаеше ли изобщо да мисли? Какво я бе събудило? Сънува, че се е сгушила в обятията на Стив, че той все още я обича. Сега Делия й шепнеше, че не искала да я буди, но принцът желаел да закуси заедно със съпругата си. Слава Богу, Иван бе настанен в отделна стая! Това бе обичай при подобни гостувания, но Джини се чудеше дали в необузданото си желание да я измъчва съпругът й няма да се противопостави на този обичай.

— Донесох ви хубаво, горещо кафе, госпожо. — Делия загрижено надникна във все още сънливите очи на господарката си. Джини механично взе чашата от ръцете на момичето. Никакво прахче. Предната нощ бе открила още едно, скрито сред дрехите, но Стив й го взе. Бе го опитал, правейки кисела гримаса.

— Джини… — нещо, навярно отчаяно умоляващият й поглед, го бе накарало да премълчи онова, което възнамеряваше да каже. Вместо това с невероятно напрегнат глас промълви: — Добре, ще ти намеря още от това. Но първо трябва да знам какво съдържа. Затова ще трябва да го взема.

Бе опитал дори от сиропа й, преди да й позволи да отпие малка глътка, защото момичето пестеше оскъдния остатък от скъпоценната течност.

Защо неочаквано бе започнал да се държи толкова мило? Първо бе сърдит и жесток, а сега тази неочаквана дружелюбност. Мисълта, че навярно бе започнал да изпитва състрадание към нея, й бе непоносима.

Джини отпи от кафето си. От треперенето на пръстите и чашата дрънчеше върху чинийката. Делия бе дръпнала завесите и ослепителната слънчева светлина образуваше златно петно върху мекия килим. Стив естествено отново бе заминал и тя би трябвало да се чувства облекчена. С хладен и загрижен глас й бе обяснил, че има неотложни дела в Сан Франциско. Но кой знае защо бе настоял Джини да остане тук. Вече бе сигурна, че не означава нищо за него. Една жена сред многото, задоволила мимолетното му желание. А предната нощ бе дошъл, воден единствено от гнева си.

Горещото кафе пареше езика й. Джини помоли Делия да й налее още, но момичето, чието лице бе необичайно бледо и уплашено, я помоли най-напред да се облече. Откъде бе у Джини това смътно усещане, че върви към собствената си екзекуция?

Докато, трепереща от студ, пръскаше тялото си с вода, неволно си задаваше въпроса защо ли Иван толкова настоятелно я викаше при себе си. Преди лично би дошъл в стаята й, сега изпращаше да я повикат. Колко много се бяха променили нещата. И по някаква ирония на съдбата сега Иван бе станал неин съпруг, а Стив — любовник.

— Ах, ето те и теб, скъпа! Спала си добре, надявам се!

Иван бе гладко избръснат и грижливо сресан. Докато й целуваше ръката, а след това допираше устни към нейните, Джини долови слабото ухание на одеколона, който навсякъде носеше със себе си.

Тя хвърли бегъл поглед на отражението си в огледалото. Светлозелената й рокля подчертаваше бледността на лицето й, а под зелената панделка, която Делия бе вързала на шията й, неистово пулсираше вена.

— Да — тихо рече Иван, сякаш отгатнал мислите й — наистина сме хубава двойка, не намираш ли? — Той обви ръка около кръста й, извръщайки я така, че да застане с лице към огледалото. Стоеше до нея и се усмихваше, сякаш позираха за фотография.

— Не си отронила нито дума, Виржини. Гладна ли си? Може би една добра закуска ще позаличи сенките под очите ти. Освен това съвсем сериозно мисля, че имаш нужда от малко чист въздух и движение. Виж ме. Почти цяла нощ бях долу и въпреки това съм готов да понеса всичко, дори неприятното задължение, което ме очаква след закуска. Бих казал „ни очаква“… но първо трябва да хапнеш нещо. Ела.

— Какво? — Момичето унесено извърна глава към мъжа, който продължаваше да се усмихва, наблюдавайки я с воднистите си очи.

— Скъпа моя, казах, че първо трябва да хапнеш. Не искам да ти развалям апетита. Е, хайде, сядай. Ще пиеш ли чай? Позволих си да поръчам вместо теб… изглежда се чувстваш пренебрегната, така ли е? Ще налееш ли, скъпа?

Ръцете й трепереха толкова силно, че му се наложи да вземе сребърната кана, клатейки глава видимо загрижен.

— Моля те, Иван! — не бе в състояние да стори нищо друго, освен да го моли. — Моля те! Имам ужасно главоболие, повярвай ми! Не мога да ям. Защо взе прахчетата ми? Нали ги поръча за мен, не си ли спомняш? За моето…

— Да, разбира се, че си спомням. За твоето главоболие. Разбрах също, че се нуждаеш от тях. Междувременно трябва вече да си оздравяла и възстановена от онова неприятно преживяване! Утре ще се почувстваш достатъчно добре сама да се впуснеш в едно малко приключение, или греша? Затова мисля, че повече няма нужда да продължаваш да се изнежваш. Разбира се, ще ти давам по някое прахче, когато сметна, че е необходимо, но отсега нататък трябва да оставиш това на мен, скъпа моя. Не одобрявам вида и държанието ти напоследък.

Джини го гледаше недоумяващо с болезнен израз на лицето. Все още усмихнат, принц Сарканов й наля чай, след което се наведе към нея и я погали по бузата.

— Яж, скъпа моя. И си пий чая. Постепенно трябва да свикваш с това, че сега си рускиня!

Тя имаше чувството, че не би могла да преглътне абсолютно нищо и само под натиска на Иван опита от препечената филийка и от една леденостудена праскова. Едва не се задави с отвратително сладкия и гъст руски чай.

През цялото време говореше само той. Гласът му представляваше някакво непрестанно бръмчене, понякога сериозно, понякога ласкателно.

— Не може! Хайде, трябва да хапнеш. Знаеш ли, приличаш на някое сърдито, разглезено дете. Прекалено си свикнала всичко да става така както ти искаш. Но ще трябва да променя това и ще видиш, че ще се почувстваш много по-щастлива.

— Наистина не се чувствам добре. Мисля, че съм се простудила. Мога ли да се върна в стаята си и да си полегна? Поне малко? Не искам да слизам долу. — Това наистина ли бе нейният глас, такъв умоляващ? Пръстите й бяха съвсем изтръпнали, толкова силно ги бе стиснала, за да скрие, че треперят. Трепереха дори устните й.

— Стигам до извода, че в крайна сметка тези прахчета не са ти понесли особено добре. Малко чист въздух и ще се почувстваш по-добре. Ела, недей да се противиш, иначе ще се разсърдя. Опитвам се да запазя търпение. Така е по-добре. — Той сграбчи китките й с две ръце, принуждавайки я да стане. — Няма да караме господин Мърдок да чака, нали? Трябва да ти кажа, любов моя, че го смятам за много разумен и толерантен човек. Той вече не те вини за малката ти авантюра, ако това те притеснява. Не и след като ми се удаде възможност да поговоря с него насаме. В края на краищата изнасилването е много тежко престъпление… а вчера случаят бе точно такъв, нали?

Джини се опитваше да вникне в тези думи. Болезнената хватка на пръстите му я държеше на крака. Бе се вкопчила в обещанието му да й даде едно прахче, в случай че се подчиняваше и вършеше онова, което се очакваше от нея.

Опитваше да се съсредоточи и да не мисли за нищо друго, докато обвитата около кръста й ръка на Иван я крепеше права.

Намираха се в нещо като килер или изба със стъпала, водещи към приземния етаж. Тежката двукрила врата се отвори със скърцане и бликналата слънчева светлина падна върху покрита с груб плат фигура. Съпроводен само от един от телохранителите си, Сам Мърдок дори не ги удостои с поглед.

Гласът му бе гневен.

— Нямаше нужда да водите принцесата тук, долу. Работата е неприятна и изнервяща както за мен, така, разбира се, и за вас. Ако не бяхте избързал толкова, щях да се погрижа мъжът да бъде бичуван или обесен.

— Но така е по-добре. И въпреки че Виржини все още е в шок и за нея ще е по-добре, ако види, че справедливостта е възтържествувала. Може би тогава няма повече да се бои да язди сама.

За какво ставаше дума?

— Въпреки това мисля…

— Съпругата ми е преживяла една грозна война. Виждала е не един и двама мъртви мъже, не е ли така, ангел мой? Освен това няма да се превзема много, все пак този мъж я е нападнал. Ако имаше оръжие в себе си, навярно сама щеше да го убие.

Джини неистово се опитваше да не трепери. Забеляза, че погледът на Сам Мърдок е насочен към нея. Гневен и изпитателен. Задържа се за миг върху й и въпреки объркването си момичето имаше странното усещане, че той иска да я предпази от нещо. Но от какво?

Най-сетне Сам едва доловимо въздъхна и кимна на мълчаливия телохранител, който се поклони и махна чергилото.

От гърдите на Джини се изтръгна вик, след това един по-тих, заглушен стон.

Засъхнала кръв и черна коса. Тъмни дрехи с още по-тъмни петна от кръв по тях. Мъртъв мъж, чието лице бе обезобразено от куршуми. Сам не Стив… не Стив!

Сякаш много отдалеч тя дочу овладяния, но гневен глас на Сам Мърдок:

— Това не е гледка за една дама! Освен това мъжът е мъртъв от доста време… ще наредя веднага да бъде погребан, без да се вдига много шум. Той бе човек без никаква цел в живота, не бих го наел, ако някога не бе работил за мен в едно ранчо. Ако знаех що за негодник е…

Не, разбира се, че не бе Стив! „Мъртъв от доста време“, бе подчертал Мърдок. А Стив предната вечер беше бесен, че е стреляно по него. Но кой тогава бе мъртвецът? О Боже, трябваше да е ужасена, а не бе. Тя се олюляваше… от невероятното облекчение.

— По-добре я изведете — чу да казва Сам Мърдок, а след това тихия глас на Иван, усещайки как съпругът й я стисна още по-силно.

— Не, не. Виржини може да понесе много повече, отколкото дава вид, нали така, любов моя? Отвори очи, не искаме да стане някоя грешка. Това ли е мъжът?

Тя се насили да погледне, след което бързо отвърна глава, притискайки длани към устните си, за да не повърне.

— Облечен е в същите дрехи… ох, не издържам! Не искам да си спомням, не искам!

— Разбира се, любов моя. Зная колко разтърсващо и неприятно трябва да е за теб. Но сигурно разбираш, че за мен е важно лично да се увериш как е свършил. Сега няма от какво повече да се боиш, никога няма да се върне и да те нарани. — Тихи, успокоителни думи. Единствено тя можеше да разбере скритото им значение.

— Принцесо, ужасно съжалявам. Ако бях научил по-рано, сам щях да предприема нещо. Жалко, че трябваше да понесете и това. Сега се опитайте да забравите, ако е възможно. А аз ви уверявам, че никой няма да научи, никой.

 

В стаята на Иван Джини избухна в плач. Плачеше от слабост и мъка, но и от облекчение. От доста време не бе плакала и сега даде воля на неистовото хлипане, разтърсващо цялото й тяло. Сълзите се лееха от очите й сякаш нямаха край.

Тя съзнаваше, че Иван ходи нагоре-надолу и я наблюдава, но това беше без значение. Също й обичайният му нежно подигравателен тон, когато я заговори.

— Какво страстно състрадание към един изнасилвач! Ако продължаваш, любов моя, ще си помисля, че може би си го накарала да храни известни надежди! Да не си падаш по подобна паплач? Този човек, този подъл мелез е… как се нарича това на испански? Ах, да, един, смърдящ на говеда и коне вакеро! Как си могла да паднеш толкова ниско? Надявам се, че плачеш от срам. Дъщерята на императора и един коняр, Боже мой, от това би излязъл пикантен малък скандал, не смяташ ли? Ако не го бях задушил още в зародиш! Виждаш, красива ми принцесо, че въпреки вулгарното ти държание и също толкова ужасния ти вкус, аз те ценя… а обичам да държа под око всичко, което притежавам! Отдавна съм наредил да те следят и ще продължа да го правя, не си прави илюзии. Но за в бъдеще няма да правиш повече грешки, нали? — стоеше там и я наблюдаваше. Тя се бе свила в едно кресло. Иван повтори: — Нали? — Джини замаяно кимна.

Иван Сарканов замислено наблюдаваше наведената глава и треперещите й рамене. Беше доволен. Да, сега тя бе изцяло в негова власт. От днес нататък щеше да направи всичко, което поискаше от нея, лазейки пред него за някое от нейните прахчета, за които така жадуваше и без които вече не можеше да живее. И щом онзи стар глупак Черников бъдеше отстранен от пътя му, тогава Иван щеше да постигне всичко, което желаеше и си бе поставил като цел.

Бе започнал да предусеща удоволствието от завръщането си в Сан Франциско. От една определена улица, определена стая и насладата, за която жадуваше перверзната му природа. Но преди това… за съжаление преди това му предстояха някои неприятни задължения. Трябваше да заповяда на Крейтън да вербува още някого, който да свърши черната работа. Крейтън имаше остър поглед и нюх за слуховете, а освен това бе верен, докато му се плащаше добре. Личният камериер на сенатора. Високомерният Брандо си го заслужаваше! Иван му бе препоръчал Крейтън по време на последното си пребиваване в Сан Франциско. Кой можеше да знае, че някога е принадлежал към спечелилите си лоша слава „Сидни Дакс“, прогонени от града заради съображения за сигурност? Някога бил камериер на един влиятелен господин, така че си разбираше от работата, но освен това поддържаше и връзките си с подземния свят. Той бе препоръчал мълчаливия убиец с надупчено от шарка лице, който предната вечер бе свършил работата си с такова усърдие и сега навярно пропиваше заслужено спечелените пари в някой бар. Но наемните убийци са лесни за откриване, ако човек разполага с подходящи връзки. Също както е лесно да се обуздае някоя жена, когато човек знае как. Виржини постепенно разбираше, че е в ръцете му. Скоро щеше да й даде още някой и друг урок, при това с удоволствие. Но не и докато му бе от полза и флиртуваше със Сам Мърдок. Мърдок я желаеше, а той бе от хората, които плащаха добре за онова, което желаеха.

Хлипанията на Джини заглъхваха и вече се долавяше единствено тежкото й дишане. Очите й бяха зачервени от сълзи, а страните й горяха, все още мокри от плач.

Иван я върна към действителността, приближавайки се към нея със сбърчено от погнуса чело и грубо повдигайки главата й.

— Достатъчно! Оставих те да се наплачеш, а сега е време да престанеш. Иди и си измий лицето. Ще те оставя още малко да си починеш, преди да се присъединиш към нас. Да. Господин Мърдок е предвидил обяд на открито в хубавия си вътрешен двор, а след това навярно ще те помоли да пояздиш с него. Ако го стори, ще отидеш. Разбра ли? Никакви извинения, никакво главоболие. Ще ти дам да изпиеш едно прахче, ако имаш нужда, но искам да изглеждаш отпочинала и елегантна. Сега върви или трябва да дойда с теб, за да съм сигурен, че ще изпълниш каквото ти наредих?

Когато се прибра в стаята си, Джини видя в огледалото подпухналото си, размазано от сълзи лице. Изпитваше желание да се наплаче на воля, но нямаше повече сълзи. Кое бе това почти обезумяло същество с празен поглед и влажни кичури, увиснали по лицето и раменете? Докъде щеше да стигне, колко още можеше да падне?

„Обикновено се съпротивляваше и това бе, което най-много ме привличаше у теб…“

Думите на Стив. Върнаха я в миналото. Но бе истина, че цялото й желание за съпротива се бе изпарило, всички сили, които някога й помагаха да понася ужасите и дори още по-големи унижения от тези. Какво се бе случило с нея?

„Ох, мисленето е толкова мъчително. Главата ми ще се пръсне… каза, каза, че ще ме затвори в някой санаториум и ще го стори… какво значение има?“

Тя се оплиташе в мрежа от самосъжаление и самоунижения, докато тялото й покорно и механично продължаваше да й служи.

Джини се съблече с изтръпнали пръсти и изми лицето си, търкайки го с една гъба, сякаш искаше да изстърже кожата. След това се отпусна на леглото и затвори очи. Опита се да не мисли за лудешкото пулсиране на сърцето си, нито за тръпките, които я заливаха на вълни от главата до петите, докато накрая не се ужаси, че ще се задуши.