Розмари Роджърс
Джини (21)

21

В главата на Джини нахлуха образи, които обърканият й дух бе безсилен да прогони. Тя се заизкачва по стълбището към стаята си, придържайки се за парапета. Главата й пулсираше така, че имаше чувство, че ще се пръсне. Краката й бяха натежали и тя едва успяваше да ги движи. Какво се бе случило с нея? Все още мисълта й бе достатъчно ясна, че да се учуди на необяснимата си немощ.

„Моля те… моля те!“ — тя ли се бе молила така жално? Не я ли бе научил опитът, че е безполезно да бъде молен мъж, който владее положението? Който владее нея? Бе като замаяна, почти неспособна да мисли свързано. Какво се бе случило? Иван някак бе взел надмощие и само преди няколко мига тя така се изплаши от него, че бе готова да пълзи в краката му като някоя бита уличница.

„Някакъв слуга! Е, аз имам собствени методи да се оправям с такива…“

О, не! Трябваше да престане да мисли за това, трябваше да прогони страха. Но всичките тези картини, които нахлуваха в главата й една през друга. Виждаше се да танцува с разпусната коса. Ножът, потънал почти до дръжката в гърлото на Том Бийл. Мишел, който с добрината и нежността си й бе върнал разума и живота. Мигел. И… о, Боже… най-вече Стив, който я наблюдаваше със сините си, блестящи очи. Спокойни и самоуверени или обкръжени от лукави бръчици, или пък гневно бляскащи като сапфири под дългите мигли. И отново тези очи, сега широко отворени, с танцуващи в тях дяволити искрици.

За кого танцуваш, зеленоочке? — бе я попитал. А после: — Проклятие, Джини! Никога не съм познавал жена, която е в състояние едновременно така да ме ощастливява и измъчва… о, небеса, жено, не се ли насити? — Бе я обичал, да, подсказваше й го женският й инстинкт! За кратко бяха толкова близо един до друг. Бе сигурна в него. Сега нищо вече не бе сигурно.

— О, госпожо! — очите на Делия бяха мокри и зачервени, сякаш бе плакала. — Госпожо, толкова съжалявам, наистина! Но той… принц Сарканов… сякаш знаеше, че нещо се е случило. Питаше ме за какво ли не. Искаше да види роклята, която сте носила и каза… каза, че ще ме набие и изгони, ако не кажа истината. Знаел, че не сте излязла сама. Не знаех какво да правя, толкова се уплаших…

Значи вече дори тя знаеше, че господарката й изневерява на съпруга си. Една от онези жени, които не се отказват дори от някоя любовна игричка в гората с един, как го нарече Иван, слуга…

— Няма значение — беззвучно рече Джини. Всичко, което желаеше в момента, бе забрава. На сутринта щеше да разполага с достатъчно време да размисли и реши какво да прави. Но какво толкова имаше да решава? Тя бе съпруга на Иван.

Шишенцето със скъпоценния сироп с цвят на череши, което сутринта бе едва наполовина изпразнено, сега съдържаше само около два пръста течност.

— Делия!

— Госпожо, не можех да сторя нищо! — Делия отново бе започнала да плаче. — Той го взе. Също и прахчетата ви. Каза, че ви вредели и за в бъдеще лично щял да ви ги дава, когато имате нужда. О, госпожо! Какво ще правим?

— Дай ми малко сироп. А аз… по-късно ще помисля за това. Разбираш ли, Делия? Не си виновна. Ти нямаш нищо общо.

Джини се опита да се овладее и да скрие треперенето на гласа си. Ясно бе какво целеше Иван. Искаше да я накара да пълзи пред него за лекарствата, от които бе станала зависима. Но тази вечер не трябваше и не искаше да мисли за това. Джини се срамуваше от треперенето на пръстите си, когато почти изтръгна чашката със сироп от ръката на Делия и жадно я изпи.

Все още хълцащо, момичето й помогна при събличането, надявайки й през главата една тънка копринена нощница. Джини легна в леглото, опитвайки се да не мисли за нищо. Постепенно започна да усеща чудесното чувство на покой, което се разливаше по вените й, отпускайки схванатите и напрегнати мускули. Чу тихото затваряне на вратата след Делия и стисна очи. Чакаше да дойде сънят и пълните с променливи, пъстри цветове сънища. Нищо вече нямаше значение, освен успокояващото усещане за топлина, което проникваше в жилите й. Колко хубаво бе да загърбиш отвратителната действителност, да се чувстваш понесен безкрайно далеч, оставяйки всичко зад гърба си…

Когато някой грубо я разтърси за раменете, Джини сякаш се опита да задържи съня. Несправедливо бе, тя имаше право на малките си бягства. Противеше се, не желаеше да се събуди.

— Не… не! — беззвучно прошепна тя, притискайки лице към възглавниците в опит да избяга от онзи, който и да бе той, опитващ се да я изтръгне от съня й натрапник.

— Джини, проклятие! Какво е станало с теб? Какво си взела, че спиш толкова дълбоко?

— Остави ме на мира! — сънено и почти неразбираемо промърмори тя, стискайки очи. — Може никога повече да не заспя така дълбоко. Върви си!

Тя опита да се мушне още по-навътре под завивките. Защо сънищата й внезапно бяха станали толкова странни и кошмарни, вместо както обикновено да й носят покой? Разбира се, все още сънуваше. Колко пъти бе сънувала, че лети, че се издига високо над земята и наблюдава всичко и всички от една безопасна дистанция. Колко прекрасно бе спокойно да се носи между големите, пухести облаци.

Но сега имаше чувството, че е попаднала право в центъра на някакъв ураган. Защо Стив винаги бе толкова сърдит? Стив! Едва сега Джини започна да се съпротивлява, не желаейки да вдигне натежалите си клепачи. Но ръцете му я стискаха още по-здраво, притискайки я като клещи, от които й секваше дъхът.

— Защо си се върнал? Той ще накара да те убият, подобно на останалите… знаеш ли.

Пусна я. Първоначално Джини реши, че от гняв. Кашляйки уплашено, тя направи усилие да отвори очи и първото, което видя като през було, бе собственото й тяло, лежащо върху белите ленени чаршафи. Ако не бяха очите й, блестящи като матови зелени камъни под повърхността на водата, човек би я взел за мъртвец. Може би наистина бе мъртва и затова така безстрастно наблюдаваше сама себе си!

След това пред очите й изплува потъмнялото от гняв лице на Стив, което я накара да забрави всичко останало.

— Кои други? Будна ли си вече или все още като пияна? — очите му опасно се присвиха, а гласът му бе придобил саркастичния, провлачен тон, който тя така добре помнеше и толкова мразеше. — Знам, че за някои хора би било по-удобно, ако убийците на съпруга ти си бяха свършили работата, но аз, скъпа, случайно имам голям опит в избягването на куршуми. А и мразя, когато стрелят по мен!

Той се наведе и я улови за раменете, разтърсвайки я, за да подсили впечатлението от думите си. Известно време тя намираше сили да се съпротивлява.

— Все ми е едно. В какво ме обвиняваш сега? Къде съм? Защо си ме довлякъл тук? — Тя направи опит да седне, но ръцете му я натиснаха обратно. Бе като сцена от миналото, когато той й говореше и се държеше по същия начин. Почти неволно Джини вдигна ръка и го зашлеви по лицето. Стив тихо извика от болка, което я накара да изпита известно задоволство.

— Защо винаги трябва да ме мъчиш? Защо не ме оставиш на мира? Толкова си себичен и несправедлив. Не съм видяла от теб нищо друго, освен мъка и нещастия откакто… откакто… — Тя се закашля, внезапно изненадана от необузданите, гневни думи, избликнали неволно от устата й.

За миг помисли, че Стив ще я удари, защото по лицето му бе изписан неистов гняв. След това обаче отново стана безизразен и я пусна.

Той се отдалечи, без да продума и Джини успя да види къде се намира. Мястото й бе болезнено познато — спалнята на Сам Мърдок с огледалата по всички стени и над леглото, в които се отразяваше, почти прозрачно тялото й и втренчените й зелени очи. Защо ли Стив я бе пренесъл тук? Защо бе така гневен?

Внезапно той отново се появи, поднасяйки някаква течност към устните й. Накара я да пие. Нещо студено, което въпреки това я изгори като огън.

Гласът на Стив бе безстрастен. Колко бързо се меняха настроенията му!

— Сега по-малко истерична ли си? Съжалявам, че трябваше да те измъкна спяща от топлото легло, но, искаш или не трябва да поговорим. — В гласа му отново можеше да се долови заплашителна, сурова нотка, която накара Джини да потръпне. — Желая да получа отговор на няколко въпроса, малката. Като начало бих искал да разбера какво знае съпругът ти. Навярно си се почувствала задължена да му изповядаш изневярата си? Ти ли си му казала да ми изпрати тук тези нескопосни убийци? — Без да й даде възможност да отговори, той я прихвана под раменете и я повдигна да седне. Отново приближи чашата към устните й. — По-добре пийни още малко, преди да започнеш. Може да поосвежи мислите ти. Освен това си спести обичайните упреци. — Очите му я изгаряха повече, отколкото течността, която й наливаше в устата, докато не се задави и, опитвайки да си поеме дъх, направи безпомощен опит да го отблъсне.

Възможно ли бе това да е същият мъж, който някога бе казал, че ще я обича и никога повече няма да я пусне да си отиде? Възможно ли бе този студен и отблъскващ глас да е същият, шепнал някога на испански нежни любовни слова?

Стив я остави да падне отново върху възглавниците, без да може да различи в очите му нито искрица на състрадание. Мъжът стоеше там и я гледаше така, сякаш бе някоя непозната, към която не изпитваше нищо.

— Е, Джини?

Тя се опита да му се противопостави. Отчаянието придаде на гласа й гневна нотка.

— Нямаш право да се отнасяш с мен така… така арогантно! Нямаш изобщо никакви права над мен! Трябва да си се побъркал, за да ме донесеш тук. Всички са долу… баща ми, Иван…

— Ах, да! — устните му се разтеглиха в добре познатата й, омразна подигравателна усмивка. — Оскърбеният ти съпруг, който така се е разбързал да защитава честта си, както и онова, което е останало от твоята. От забележката ти за „останалите“ заключавам, че любовниците ти се редят на опашка. Това да не е някоя игра, която харесва и на двама ви? Да не би към нея да спада и изповедта след това? Или до изповед прибягваш единствено тогава, когато някой ти е омръзнал и искаш да се освободиш от него?

— Престани най-сетне! Ти си най-отвратителният човек, когото познавам — измъчено прошепна Джини, извръщайки глава настрани. — Стив, остави! Остави ме! Нищо не съм разказвала на Иван. Мислиш ли, че се гордея с това, което се случи днес следобед? Но той изглежда научава всичко! Каза, че можел да изпрати хора да ме следят. Каза…

— Откъде можеше да знаеш, че по мен е стреляно, Джини? Това бе първото, което изрече.

— Защото той каза… каза, че имал начин да се оправя с такива като теб. Мислиш ли, че щеше да се задоволи с един преследвач, ако му бях казала, че „слугата“, в изневяра, с когото ме обвинява, си ти? Баща ми е обяви награда за залавянето ти, знаеш нали? Иван би изпратил… мисля би изпратил по петите ти цяла армия само ако заподозреше нещо.

— Добре. Да приемем, че е така. А останалите? А Карл Хоскинс? Някой се опитва да ми припише това убийство. Говори се, че след спора ни съм се върнал, за да сложа точка. Имах дяволския късмет да притежавам алиби, доказващо, че по това време съм бил на триста мили от там! — Сега тонът му отново бе станал саркастичен. — Може би и ти не си в течение. Боже мой, толкова се радвам, че вече не съм твой съпруг. Прекалено много усилия би ми коствало да си разчиствам сметките с тълпите твои любовници!

Очите на Джини отново спряха върху него. Изразът й бе като на някое пленено, отчаяно животно.

— Как можа да го кажеш? За какво изобщо говориш? Аз убих Карл Хоскинс! Щом си толкова осведомен, защо не го знаеш? Може би просто си искал да измъкнеш признание от моя страна? Аз го убих. Ударих го с бутилка от вино, след като той… о, Боже, защо трябваше да отваряш дума за това? Не ми ли причини достатъчно мъка?

Гласът й бе станал по-тих и той безмилостно я прекъсна.

— Забивала ли си нож в гърлото му преди или след удара с бутилката? Изглежда ти е станало навик да наръгваш мъжете, които са те изнасилили, не е ли така? Но едва след като са те имали няколко пъти! Същото се опита да сториш и с мен, помниш ли? Да не би това да е твоят начин да се освобождаваш от любовниците, от които си се преситила?

От унижение и гняв тя се опита да издере лицето му. Сякаш само това и бе чакал, той улови китките на Джини, вдигайки ги над главата й, докато притискайки я с тялото си не я накара да се усмири. Сега лежеше върху нея, сякаш се готвеше да я изнасили.

— Проклятие! Отговори!

Тя неистово мяташе глава насам-натам върху възглавниците, докато очите й не се наляха със сълзи на отчаяние и болка.

— Мразя те! Мразя те! Съжалявам, че Иван не е успял да те убие!

— Вече съм го чувал от устата ти, а няколко минути по-късно бе вдигнала крака. Допускам, че междувременно ти е станало навик! Каза ли го и на Иван, преди да се откажеш от съпротивата и паднеш в обятията му? В душата си не си нищо повече от най-обикновена уличница, Джини, а аз се оказах истински глупак, не желаейки да го приема. Но, слава Богу, сега това е грижа на съпруга ти!

Тя трябваше да знае, че не бива да изразходва силите си в безсмислена борба. Познаваха се прекалено добре, тя и Стив. Нали винаги в подобни ситуации бе излизал победител. Можеше да й причини болка, да я нарани, да я насили… дори да я намрази толкова много, колкото сега. И все пак, както сам така брутално й бе припомнил, дори и да я накараше да го желае в момента, когато го мразеше повече от всичко, едничката й малка победа бе тази, че и сам той не можеше да скрие желанието си.

Тя понечи да изкрещи, но мъжът заглуши вика й с устни. Не го ли бе очаквала? Не бе ли точно това, на което, изгаряна от копнеж, тайно се бе надявала?

Когато я целуваше, тя бе загубена. Сякаш попадаше във водовъртеж, отнасящ я в дълбините — вихър на страстта, който й отнемаше разсъдъка, тласкайки я безпомощна към неизбежното.

Хватката около китките на Джини се поразхлаби и дланите му се спуснаха по раменете й, търсейки гърдите. А вместо да се съпротивлява и да го отблъсне, ръцете й се увиха около тялото му, притискайки го още по плътно към нейното.

Още миг разумът на всеки от тях се бореше с другия, но сетивата им вече бяха сключили примирие.

Колкото и да я унижаваше и презираше, Стив я желаеше.

Колкото и да го мразеше, тя го желаеше.

Огледалото отразяваше всичко, придавайки на любовната им игра почти перверзен и възбуждаш привкус. Да се наслаждаваш като при това наблюдаваш сам себе си! Широко отворените очи на Джини не можеха да се откъснат от отражението на сплетените им тела и лекото вълнообразно движение на мускулите на Стив, които досега Джини едва-едва усещаше под пръстите си.

Стив сякаш долови, че в нея се надига нещо първично, почти примитивно, събудено от любовния акт в легло с копринени чаршафи и огледало, отразяващо всяко движение, всяка милувка. Той неволно се отдръпна, подтиквайки я да бъде все по-дръзка. Момичето отвръщаше на всяка негова милувка, докато най-сетне се освободи и от последните задръжки. Страстта й бе толкова разюздана и необуздана, колкото и неговата.

Не след дълго двамата лежаха изнемощели един до друг. Блестящата коса на Джини бе затисната под раменете на мъжа.

— Стив, за какво мислиш? — Тя прошепна тези думи с усилие, сякаш така щеше да задържи за малко растящото усещане за отрезвяване и неприятната мисъл, че лежи в разхвърляното легло на Сам Мърдок, докато той играеше покер долу с баща й, Иван и Бог знае още с кого. Ами ако играта вече бе свършила? Какво щеше да прави Стив, ако Иван ги завареше заедно, така както лежаха сега?

— Опитвам се да не мисля за нищо, ако трябва да бъда честен. — Гласът му бе тъжен, а Стив не я поглеждаше. Дали все още я наблюдаваше в огледалото? Тогава той внезапно я дръпна върху себе си с нетърпеливо, почти гневно движение. — Проклятие, Джини! Мисля, че никога няма да те разбера! — той отново смръщи чело, а гласът му звучеше враждебно: — А и за Бога, никога повече няма да се опитвам. Права си, трябва да стоя настрана.

Джини се вцепени. Тя отвърна очи пред изпитателния му, пронизваш поглед, питайки се по какъв ли начин ще я нарани този път. Дори след като я бе любил, той още в следващия миг бе в състояние отново да я напада, сякаш искаше да си вземе нежностите обратно и да затвърди дяволското си господство над сетивата й. Защо не бе помислила за всичките онези случаи, в които той бе постъпвал така с нея?

Той продължи хладно:

— За Бога! Не гледай толкова измъчено! Нямам намерение да те злепоставям пред съпруга ти, ако от това се боиш. Искам само да получа отговор на няколко въпроса.

Когато Джини се раздвижи, опитвайки да се освободи, ръцете му я обвиха още по-плътно. Но този път прегръдката му не издаваше нито страст, нито отново пробудено желание.

— Джини! — предупредително рече той, а тя прехапа устни. Усещаше как съпротивителните и сили се изчерпват, оставяйки след себе си тръпчиво, неприятно усещане.

Пък и защо да се съпротивлява? Той щеше да я държи тук, докато научеше всичко, което желаеше, без да се безпокои за последиците, които щеше да има това за нея. А тя предпочиташе да не мисли какво щеше да се случи, когато Иван научеше. Проклет да е и Стив и нейната собствена слабост, която я правеше толкова безпомощна!

Още преди отново да я нападне със саркастичните си, подигравателно хапливи въпроси, тя му разказа всичко. За Карл Хоскинс… и защо трябваше да я изпитва, твърдейки, че Карл е умрял от прободна рана? Тя знаеше по-добре. Този път Стив не я прекъсна, а само слушаше навъсен. Гърбът я болеше от напразни опити да извърне лице настрани, когато Стив я сграбчи за косата и с гневно възклицание обърна лицето й към себе си.

— Продължавай. — Защо, защо настояваше да знае всичко? Най-накрая тя му разказа невероятната история, която научи от граф Черников в онази съдбовна нощ в Куернавака, откъдето започна всичко. Също и за Иван. Да говори за принца бе по-трудно, отколкото предполагаше и Джини заекваше и не довършваше изреченията си. Бе се омъжила за него в състояние на опиянение. Как можеше да иска от Стив да я разбере, когато сама не разбираше случилото се и собствените си постъпки?

От гордост не спомена каква роля бе изиграл Стив в цялата тази история и доколко поведението й бе предопределено от неговото изчезване. Не искаше да му даде да научи за болката и страданието, които й бе причинил, изоставяйки я така безчувствено. Нека си мисли, че тя е също толкова подвластна на настроенията, колкото и той! И че случилото се между тях е било изблик на страст и нищо повече. Нека си мисли… нека си мисли за нея най-лошото, както бе правил винаги!

Когато свърши с насила изтръгнатата изповед, тя замълча и с облекчение забеляза, че ръката на Стив все още не я пускаше, макар и също толкова безчувствена, колкото бе и гласът му.

— Колко от това знае твоят… твоят сенатор? — попита Стив.

Джини понадигна глава и надникна в скритите в сянка, непроницаеми очи на мъжа до нея.

— Съвсем нищо! Какво трябваше да сторя? Да му разкажа, че е бил измамен, когато се е оженил за майка ми и че не съм негова дъщеря, ами извънбрачно дете? Освен това изобщо не съм сигурна дали всичко това е вярно или… или е хитрост. А дори и да е така, то вече е прекалено късно, не е ли така? Както сам ми припомни, сега съм съпруга на Иван Сарканов, а освен това уличница и прелюбодейка. Не е ли това, което искаше да докажеш? Е, добре, така да бъде! Убеди ме, че не трябва да се мисля за по нещо повече от това, което съм в същност. Така че няма нужда да се безпокоиш повече за мен или да се чувстваш отговорен… ох, моля те, Стив! — бе ужасно унизително. Гласът й секна. — Сега ме пусни да се върна в стаята си! Отново имам главоболие, само да можех да намеря някое от прахчетата си… може би не е взел всичките… — шепнеше трескаво и когато тя с все сила опита да се освободи, Стив я пусна.

Бягство, това бе всичко, за което бе в състояние да мисли. Тя стана от леглото, олюлявайки се неуверено, тъй като коленете й бяха омекнали. Бягство от напрежението, от чувството на болка, стиснало като менгеме главата и гърдите й. И най-вече бягство от Стив, който целеше единствено да я нарани, да я използва подобно на някоя уличница, както я бе нарекъл.

Ако Стив не я бе задържал, тя щеше да се втурне навън така както си беше. Трябва да бе усетил, че е достигнала границата на силите си, защото без да продума, я занесе обратно в стаята й. До слуха на Джини достигна приглушена музика, която едва проникна до съзнанието й, в което се бе загнездил въпросът защо тази вечер всички стояха будни толкова до късно. Или тази дълга, ужасна среща със Стив е била само сън, в който минутите се точеха като часове? О, Боже. Бе прекалено уморена, прекалено объркана, за да мисли за това или дори само да се опита.

Бе гола, разкъсаната й копринена рокля бе останала да лежи до леглото на Сам Мърдок. Стив също бе гол — очевидно и двамата се бяха побъркали!

Той с изненадваща нежност я положи върху леглото, придърпвайки завивките върху студеното й, внезапно изтръпнало тяло.