Розмари Роджърс
Джини (2)

2

Времето сякаш никога не бе текло така бавно. Бе средата на май и генерал Диас беше разположил щабквартирата си в малко градче, изникнало около параклиса на Девата от Гваделупа. Зад хълма Тепеяк, съвсем дребни, можеха да бъдат съзрени кулите на величествената катедрала. Войските на генерал Диас, за които вече толкова месеци не познаваха отдих, очакваха заповеди, разквартирувани между малкото градче Гваделупа и красивия Мексико Сити.

Дон Порфирио бе предпазлив във всичко, с което се захванеше. За да не оставя хората си да бездействат, той бе заповядал да се претърсят за укрили се привърженици на императора малките градчета и селца от околността. Най-знатните граждани на Мексико Сити спореха с генерал Маркес и останалите генерали на стопилата се императорска войска, които междувременно бяха успели да се доберат до сравнително доста по-сигурния Мексико Сити.

— Мексико е наша столица! Защо да я разрушаваме? Рано или късно ще разберат, че съпротивата е безполезна и ще се предадат. Междувременно, госпожо, ще чакаме, а вие ще ми давате уроци по френски и английски, нали така?

Генералът бе наследил както фатализма на индианските си предци, така и галантността на испанците. Присъствието на красивата жена в иначе неприветливата му щабквартира без съмнение го радваше. Освен това той се гордееше със способността на Джини да се приспособява и с езиковите й познания. Тя наистина бе същинско злато, при това силна и храбра, съвсем различна от така наречените дами от висшето общество, които той бе срещал преди нея. С нея можеше да разговаря дори за политика и военни стратегии, с изненада установявайки, че тя има учудващо голям опит и в двете области. Истински щастливец бе човекът, взел за съпруга тази удивителна и при това толкова красива жена! Дон Порфирио не бе пропуснал нееднократно да повтори това пред Стив.

— Склонен съм да вярвам, че генералът би желал да те е открил преди мен, скъпа моя — с неудоволствие забеляза една вечер Стив. — Никога преди не е бил толкова любезен с някоя жена. Произведе ме в майор и сега ме прави куриер, което доста често ще ме откъсва от теб. Това ме кара да мисля…

— Стив! Не говориш сериозно, нали? — Тя се облегна на масата и въпросително се втренчи в лицето му. След миг с облекчение забеляза, че мъжът й се усмихва.

— Това за произвеждането ми в майор и за куриерската служба е сериозно, но — проклятие — трябва да призная, че и сам имам вина за това. Станал съм доста нетърпелив, киснейки тук заедно с останалите и чудейки се как да прекарвам времето си, особено откакто ти, скъпа моя, по цял ден си толкова заета.

— Но това значи, че ще отсъстваш с дни! — проплака тя. — Ще се отегчавам до смърт.

— Можеш да завъртиш главата на дон Порфирио и на всичките му офицери, а също и на американските войници, разквартирувани в Текскоко.

— Каза, че ще ме напердашиш, ако забележиш, че заглеждам някой чужд мъж!

— Ще го сторя, ако те хвана да го правиш. Така че бъди дискретна.

Тя прехапа устни, тъй като не можеше да разбере дали Стив говори сериозно или не. Дали това не бе тактично предупреждение, че ако по време на пътуванията срещнеше някое хубавичко личице, той би приел евентуално прегрешение? „Все още не го познавам достатъчно добре, за да съм сигурна“ — мислеше си Джини, докато продължаваше въпросително да го гледа в очите.

Стив за кой ли път се удиви колко е красива с тези зелени, леко издължени и тайнствени като на циганка очи, с прасковената си кожа, блестяща в светлината на огъня великолепната, меднозлатиста коса, спускаща се като було от двете страни на лицето й, докато тя, толкова сериозна, се взираше в мъжа си. Мисълта, че толкова леко и незабележимо бе завладяла сърцето му, го плашеше.

Като си помислеше само, че от всички жени, които познаваше, единствено тя притежаваше властта да пробуди у него примитивна, дива ревност… също и властта да го накара да признае дори и пред самия себе си, че не може да живее без нея. Още от първата им среща незабележимо се бе промъкнала в сърцето му, докато неочаквано, подобно на светкавица не го озари мисълта, че наистина я обича.

Докато предишните му връзки с жените бяха белязани от егоизма му, Стив Морган бе направил опит да разбере това момиче и да се вживее в настроенията й. Нещо я безпокоеше. Какво ли? Той нежно я притегли към себе си и безмълвно започна да я гали. Усети тихото потръпване на тялото й под дланите си, когато с едва доловима въздишка се прислони на рамото му. За какво ли мислеше?

Джини мислеше за здравата, неразрушима връзка помежду им. Не просто връзка на плътта, но и духовна. Винаги когато подобно на сега лежаха толкова близо един до друг и голите им тела се докосваха, желанието бе с тях. Но имаше и нещо друго, нещо дълбоко, някаква потребност от другия и споделена радост от това отново да бъдат заедно. Само ако можеше да го разбере по-добре! С примирение бе понесла и най-ужасните му настроения — саркастичните забележки за предишния й живот и дори непоносимата му избухливост, защото си бе дала сметка, че го обича. Сега той почти неизменно бе нежен и мил с нея, въпреки че понякога, когато не бе в настроение, в гласа му можеше да прозвучи и някоя по-остра нотка. Но тя го обичаше. Каквото и да се бе случило помежду им, колкото и сериозно да я бе наранявал, тя го обичаше и единственият й страх бе да не го загуби, да стане свидетелка как отново се преобразява в онзи груб, всяващ страх непознат, който с едно повдигане на веждите или суров поглед можеше да я накара да изпита почти физическа болка.

Откакто бе признал любовта си към нея, една от пречките помежду им се бе срутила. Сега имаха нужда единствено от време. Време да привикнат един с друг, да се научат по-добре да се разбират. Време, за да отстранят всички прегради помежду си.

С нежността, с която от известно време я даряваше, Стив отметна косата от челото й и залепи върху шията и бузата й нежна, едва доловима целувка.

Джини внезапно разбра, че безпокойството й не му е убягнало дори и без да й задава въпроси. Той бе започнал да вниква в скрития й вътрешен живот.

— Обичам те, Стив, само теб.

— Зная, любима, аз също те обичам.

Нямаше нужда от повече думи. В подобни мигове, въпреки че повтаряха баналностите, използвани от всички влюбени по света, тя почти не вярваше, че й се бе удало да го накара да се влюби в нея. Никога не я напускаше усещането, че раздялата с нея не му коства нищо или че я наблюдава с присъщата си подигравателна усмивка, сякаш почти не го е грижа и само си играе с нея. Както често й бе казвал по-рано: „С прегръдките си, които могат да залеят целия свят и с непресъхващите си сълзи, жените обичат да правят от брака капан за мъжете…“ Бе решена да не постъпва така. Не бе от този тип жени. Дали Стив вече го бе разбрал?

Прегръдката на съпруга й и нежните любовни слова, които шепнеше в ухото й, накараха Джини да забрави страховете си и тя, без да мисли за нищо, се отдаде на страстта. Колкото и често и колкото и далеч да трябваше да пътува, Стив винаги щеше да се завръща при нея и Джини винаги щеше да го очаква. Съдбата ги бе събрала, а любовта щеше да ги свърже завинаги.

На сутринта Стив излезе съвсем рано и когато пристигна покрития с прах пратеник от Керетаро, Джини вече седеше в преддверието към кабинета на генерала зад малката дървена маса, която й служеше като бюро. Керетаро бе паднал и императорът бе предал меча си на генерал Ескобедо. Носеше се слух, че ставало дума за предателство и предателят бил не някой друг, а полковник Мигел Лопес, един от най-приближените на някогашния император. Мигел, който винаги се бе бил в гърдите, че е опортюнист, същевременно бе водил двойна игра. Същият Мигел, който донякъде бе неин приятел и имаше пръст в това тя и Стив да се намерят отново. Дали още тогава е бил двоен агент, работещ за каузата на революцията? Новината накара Джини да се замисли и я разстрои, макар и да съзнаваше, че с това краят на войната значително се приближава.

Един глас с американски акцент, който не можеше да бъде сбъркан, я изтръгна от мислите й, връщайки я отново в действителността.

— Простете, госпожо, но един войник ми каза, че говорите френски.

Мъжът, застанал пред нея, бе едър на ръст и носеше брада. По синята му униформа, каквито вече бе виждала, и фуражката, която той държеше в ръка, Джини позна, че има чин капитан. Появата му я изтръгна от забравата, в която бе потънала, взряла празен поглед в натрупаните по масата книжа. Когато вдигна глава, зелените й очи се разшириха и тя пребледня.

Преди да успее да каже нещо, русокосият капитан изненадано извика:

— Джини! Джини Брандо!

Стаята се завъртя и момичето трябваше да положи неимоверни усилия, за да изглежда спокойна.

— Вие сте Карл Хоскинс, не е ли така? Това се казва изненада, да ви видя тук! Когато се видяхме за последен път…

Той бе поставил ръце върху масата и се бе навел към нея. Изпитателно разглеждаше лицето и фигурата й до най-незначителната подробност, сякаш не можеше да повярва, че това наистина е тя.

— Напуснах мястото при баща ви, когато се преместихме в Калифорния. Бях мобилизиран, когато научихме… мисля… — Той заекваше, правейки измъчена физиономия, при което Джини, вече овладяла се, установи, че брадата не намаляваше северняшката му хубост. Само две години ли бяха минали, откакто за пръв път бе почувствала привличане към Карл Хоскинс? Внезапната му поява тук бе необяснима… истинска случайност!

Междувременно страните й бяха възвърнали блясъка, който толкова й отиваше. Удивлението й обаче не намаляваше.

— Вие тук? И то в униформа?

Противно на всички правила на етикета тя с неприкрито учудване и любопитство се взираше в капитана, без да забелязва погледите на останалите мексикански офицери, който негласно се смятаха за защитници на „лавкаджийката“. Джини Брандо… не мога да повярвам…

— По-добре не ме зяпайте така, господин капитан — рече тя с рязък тон, напомнящ за нетърпеливото и безпардонно държание, което Карл добре познаваше от предишните им срещи. — Все още не сте ми обяснил какво търсите тук и какво означава тази униформа! По служба ли сте тук?

Той се изправи и очевидно правеше усилие да се овладее, но очите му сякаш не можеха да се откъснат от лицето й.

— Аз… аз съм зачислен в американския Почетен легион под командването на полковник Грийн, който трябва да окаже помощ на президента Хуарес. Току-що бяхме разквартирувани в Екскоко. Но да ви срещна тук, точно тук… когато баща ви научи, че сте изчезнала в Мексико Сити, той предположи, че сте попаднала в плен или сте се върнала във франция… Боже мои, Джини — припряно рече той, — имаше ли представа, колко се притеснявахме за теб вейки ние? Когато госпожа Брандо се върна почти изгубила ум и разказа на баща ти, че си била отвлечена, той ме накара да се запиша в армията. За да те намеря се зачислих към една група тексаски доброволци. Няколко пъти бях съвсем близо, но…

Джини отново неволно се изчерви, защото добре си спомняше за онова дълго, мъчително пътуване през пустинята и планините — едно пътуване, по време на което тя бе пленница на Стив, като през цялото време мислеше единствено за бягство и спасение. Очевидно Карл бе един от малкото, на които баща й се доверяваше и Джини започваше да се пита дали присъствието му тук бе наистина случайно. Някога той бе човек на закона, но тук и сега, като капитан от армията, не бе в състояние да упражни някогашната си власт… Джини се радваше, че Стив го няма и че в Мексико е известен под името Естебан Алварадо.

Когато тя се облегна назад, внимателно наблюдавайки Карл, зелените й очи едва забележимо се поприсвиха.

— Защо да говорим за миналото, сега, когато всичко е далеч зад нас? Както виждаш тук съм в безопасност и това, с което се занимавам, ми допада. Най-сетне върша нещо полезно.

Карл сбърчи чело. Джини Брандо!

Джини със своите закачливи зелени очи и прелъстителни устни. Някога тя бе едновременно дама и кокетка.

Карл едва не бе полудял от ревност и разочарование, когато тя слезе от влака в Ел Пасо заедно с онзи французин. Когато по-късно научи, че била отвлечена насила от мъжа, когото бе ненавиждал и към когото никога не бе хранил особено доверие, гневът и ревността му бяха надхвърлили всички граници. Бе твърдо решен да открие Стив Морган и да го убие. Възнамеряваше да го преследва като престъпник, какъвто си беше, и да спаси привлекателната дъщеря на сенатора. Какво ли се бе случило с нея през последните две години? Какво ли е трябвало да понесе? И докато се взираше в лицето й — а тя бе красива и спокойна както винаги — го мъчеше въпросът с колко ли мъже бе преспала.

— Не мога да повярвам, че това наистина си ти — промърмори той. — Ти трябва да си онази жена — лейтенант, за която ми разправяше един от моите войници… Казваше, че най-новата придобивка в щаба на генерал Диас била една блондинка, която изглеждала по европейски, но била испанка, някаква креолка… как е могъл да те вземе за мексиканка?

Изпълнена с гняв заради неприкритото презрение в последните му думи, Джини стисна устни. Карл винаги бе притежавал способността да я ядосва, а с изключение на брадата си бе останал същия! Сега тя си спомни, че целувките му й се бяха сторили почти непоносими.

— Значи идваш само от любопитство? В такъв случай, капитан Хоскинс, ще задоволя любопитството ви, за да можете да обясните на хората си пребиваването ми тук. Зачислена съм към щаба на генерал Диас, но без никакъв военен чин. И ти трябва да го знаеш… — За миг зелените й очи помътняха, след което тя отново го погледна открито. — Аз съм омъжена за майор Естебан Алварадо, един от офицерите на генерала.

Карл й хвърли поглед, изразяващ едновременно неверие и гняв.

— Не говориш сериозно! Когато само преди няколко месеца говорих с баща ти, той не спомена…

— Не е споменал за сватбата ми, защото още не знае за нея! Тук бушува война. Едва наскоро реших да му пиша. За да ме търсиш ли постъпи в Почетния легион или от патриотични подбуди?

Той има благоприличието да се изчерви.

— Вече се бях записал в армията, когато се случи всичко това — с дрезгав глас рече мъжът. — Трябва обаче да призная, че по време на последния ни разговор, преди да напусна Калифорния, баща ти сподели пред мен за притесненията си относно твоето изчезване. Трябва ли да бъде упрекван за това? От месеци не бе чувал нищо за теб! А сега научавам, че си омъжена и че баща ти не знае нищо. За Бога Джини, какво се е случило с теб?

Тя го погледна със суров израз, а гласът й бе гневен:

— Не мисля, че това те засяга, не е ли така? Аз съм омъжена и Мексико е мястото, което съм избрала за свой дом. — Лицето на Карл придоби странно недоверчиво изражение, което още повече разпали гнева й, въпреки че Джини правеше усилие да говори със спокоен, безразличен глас. — Наистина, Карл, струва ми се забравяш, че вече не съм момичето, с което се запозна преди две години! Тук съм, защото така искам и това ме прави щастлива!

Последните думи бяха изречени с малко по-мек глас, а зеленото на очите й сякаш потъмня. Карл Хоскинс чувстваше как мускулите на лицето му се изопват, докато се взираше надолу към нея. Господи, колко красива бе, въпреки строгата си фризура и простичко облекло! Ами изразът й, когато го уверяваше, че била щастлива… как е възможно? Какво я бе накарало да се омъжи за един мексиканец? На Карл му костваше голямо усилие да се овладее и разтегне устните си в усмивка.

— Да, смятам, че сега е момента да се извиня и да поднеса поздравленията си. Съжалявам, Джини, но за мен бе истински шок да те срещна тук.

Тя си позволи бегла усмивка.

— За мен бе не по-малка изненада да те видя толкова неочаквано. Какво всъщност търсиш тук, Карл? Не си изминал целия този път, за да видиш жената, за която говорят хората ти, нали?

Светлата кожа на мъжа не можа да скрие изчервяването му.

— Не исках да кажа това. Тук съм по служба. Полковник Грийн ме изпраща с послание до генерал Диас. Знаеш ли, никой от нас не говори добре френски, а в скоро време очакваме високопоставен посетител — един руски принц.

— Руски принц? — този път бе неин ред да повдигне изненадано вежди. — Какво ще търси някакъв руски принц из тези места, при това в такива размирни времена?

— Принц Сарканов е прекарал последните месеци във Вашингтон, за да преговаря за продажбата на Аляска на Съединените щати. Сделката е била държана в тайна през цялото време, но сега държавният секретар Стюърт е информирал пресата. Така че не издавам никаква тайна.

— Аляска… мислех, че там няма нищо друго, освен сняг и лед.

— Много хора мислят като теб, но господин Стюърт е на мнение, че земя, която е в такава близост до Съединените щати, е най-добре да принадлежи на нас вместо на чужда държава.

— И защо принцът ще идва насам?

— О… — Карл Хоскинс безразлично вдигна рамене, въпреки че тайничко се радваше, че бе успял да възбуди любопитството на Джини. — Мисля, че обича войната. Тук е като наблюдател, разбира се със съгласието на господин президента. Вярвам, полковник Грийн се бои, че принцът би могъл да пожелае да вземе участие като доброволец в някое и друго сражение. Има славата на превъзходен стрелец.

— Навярно скоро ще разбере, че истинската война е много по-различна от дворцов дуел — леко раздразнена отвърна Джини. След това си спомни за задълженията си и замислено рече: — По-добре да съобщя на генерала за теб. Тази сутрин той е много зает… сигурно си чул, че Керетаро най-сетне е паднал? Но като се има предвид това, което ми разказа…

Карл Хоскинс галантно помогна на Джини да се изправи, след което проследи с поглед как тя се заговори с един от офицерите, които привидно се шляеха из помещението, но всъщност зорко го охраняваха. Не без горчивина се запита дали някой от тях не бе съпругът й. Какво ли се бе случило с нея? Тя, която би могла да бъде френска графиня, да предпочете да се омъжи за някакъв мексикански селянин… това бе просто невероятно!

Сега Джини бе изчезнала в кабинета на генерала и на Карл не му остана нищо друго, освен да почака да се появи отново. Младият мексикански капитан, с когото тя бе разменила няколко думи, се приближи и му предложи стол. Усмивката му разкри ред блестящи зъби.

— Значи вие сте стар приятел на госпожа Алварадо, а? Обзалагам се, че сте бил изненадан да я срещнете тук? Генерал Диас се кълне, че не знаел какво би правил без нея. Истинско щастие е, че говори толкова много езици.

— Убеден съм, че съпругът й също смята себе си за щастливец — осмели се да забележи Карл и усмивката на мексиканеца стана още по-широка.

— Да, Естебан Алварадо е най-големият щастливец сред офицерите на генерал Диас! Още повече, че има жена, която не се срамува да го последва на война. За съжаление той в момента отсъства.

Значи съпругът й го нямаше? Любопитството на Карл бе сериозно разпалено. Без да го показва, му се удаде да изкопчи от приятелски настроения млад офицер, че съпругът на Джини е на път във връзка с куриерската си служба и че е близък приятел на полковник Феликс Диас, братът на генерала.

Когато половин час по-късно капитан Хоскинс напусна кабинета на генерала, който му бе отделил малко от времето си, на лицето му бе изписано самодоволство. Тъй като Джини официално бе преводачка на генерала, той трябваше, пък било то единствено от учтивост, да предложи услугите й на полковник Грийн. Дори само фактът, че лично президентът бе дал съгласието си за посещението на принца, доказваше колко важен е този човек. На Джини не бе убягнало как генералът ядно стисна устни. Но той не изрази онова, което мислеше за позволението, дадено от президента, без да се посъветва с него.

Джини бе заета със собствените си проблеми, защото както изглежда, Карл Хоскинс бе решен да й прави компания, а вежливостта налагаше поне малко да поговори с него.

От една страна се радваше, че Стив отсъства, но от друга бе ядосана и гневна. Точно Карл Хоскинс! Защо трябваше точно той да се появи тук? Чувството на неудоволствие, от което мислеше, че се е избавила, отново я обзе в момент, когато Стив с неговите успокоителни прегръдки бе далеч. Неприятно й бе, още повече че трябваше да прекара известно време в компанията на Карл, от когото Стив винаги бе ревнувал и за когото твърдеше, че и е бил любовник. Дали след завръщането си Стив все още мислеше така? Тя не можеше да не си даде сметка, и тази мисъл малко я уплаши — колко крехък все още бе бракът им. Те се обичаха, това бе сигурно, но все още не бяха живели достатъчно дълго заедно, за да изградят абсолютно доверие помежду си. Любовта можеше и да мрази и наранява…