Розмари Роджърс
Джини (19)

19

Джини се събуди късно и се опита да си припомни събитията от изтеклата вечер. Всичко изглеждаше някак нереално, за да е истина и тя се опитваше да убеди сама себе си, че просто е сънувала. Разбира се! Обратното бе немислимо. И все пак…

— Всички са на езда, госпожо — рече Делия, докато й помагаше при обличане. — Излязоха преди около половин час, като ми наредиха да ви оставя да се наспите. Можете да закусите в леглото, ако желаете.

— Кой ви нареди това? — сърдито попита Джини и момичето явно се изненада.

— Ами… сенаторът. И сам господин Мърдок. Всички желаеха да си починете. Господин Мърдок каза, когато станете да се чувствате като у дома си и да правите каквото пожелаете.

Без да й е наредено, Делия донесе голяма чаша леден лимонов сок и едно внимателно увито в оризова хартия прахче против главоболие. Механично протягайки ръка, Джини установи, че лицето на момичето бе придобило лукаво изражение.

— Господин Мърдок е влиятелен и богат човек, нали? Разбрах го по начина, по който хората говорят за него. А той има високо мнение за вас. Всеки можеше да види колко е загрижен, когато питаше за вас.

Лимоновият сок бе студен и приятен.

— Всички ли излязоха?

„Дръж се непринудено — помисли си Джини — преструвай се на безразлична. Ако е бил Стив, то той вече отдавна е на път. Не би посмял да остане повече тук. А каква ли част от истината знае Сам Мърдок? Каква игра играе?“

— Всички — самодоволно рече Делия. — Дори младата дама, която прилича на испанка. Цялата къща е ваша, госпожо. Да сте правела каквото пожелаете — така каза господин Мърдок. Каза го и пред прислугата.

Джини облече чудесната си рокля за езда. Закуската, състояща се от кафе и хлебчета, й бе сервирана в малкия вътрешен двор, където я бяха довели без никакви обяснения и коментари. На това приказно, уединено място тя започваше да се чувства като истинска принцеса… но защо сега трябваше да мисли за това?

„Не, не искам да мисля“ — каза си Джини. Насили се да изпие кафето и да изяде половин хлебче, въпреки че изобщо не бе гладна. Колко тихо бе тук. Погледът й безцелно обхождаше двора — каменната скамейка, масата, фонтаните с басейна, стъпалата, водещи към стаята на Сам Мърдок. Често ли оставаше сам тук? Или тази къща бе мимолетен каприз на един твърде богат човек?

Бе отпратила Делия, а и мълчаливите, усмихнати прислужници, които я обслужваха, също бяха изчезнали. Под ласкавите лъчи на слънцето тя усещаше кръвта да се сгрява във вените й. Чувстваше се преизпълнена от живот, приятно замаяна и готова да посрещне всичко, което й предложеше съдбата, пък било то й миналото. Бе възнамерявала да поязди, може би дори да настигне останалите. Но наистина ли желаеше да се среща с хора?

Едва когато го съзря да слиза по стъпалата, Джини призна пред самата себе си, че го бе чакала.

Носеше бяла ленена риза с разкопчана яка и черни панталони. Бе небръснат и изглеждаше ядосан и уморен, като да не бе спал добре. Пулсът й се учести, но тя коравосърдечно си каза, че след като е успокоил съвестта си, вероятно е прекарал нощта с Консепсион. Защо се ядосваше от тази мисъл?

— Какво правиш тук?

Той замислено потърка брадичката си, а звукът от това изопна нервите й.

— И сам не съм съвсем наясно. Освен, че в момента случайно живея тук. Сам ме помоли да хвърлям по едно око, за да се уверя, че не ти липсва нищо. Имаш ли нещо против да ти правя компания? Би било жалко да пренебрегнем хубавата закуска.

Без да е дочакал отговора й, Стив се настани на отсрещния стол, посягайки към едно хлебче. Джини се чувстваше неловко, усещайки критичния му поглед върху себе си.

— Отслабнала си. И си загубила прасковения си тен, който толкова ти отиваше. Очевидно често си лягаш прекалено късно. Забравила ли си как се налива кафе или просто вече оставяш прислугата да го върши?

— При положение, че и сам ти спадаш към последната, ми се струва, че тонът ти е прекалено фамилиарен.

Гласът й бе хладен и Стив посрещна думите й с леко повдигане на веждите.

— Виждам, че тази сутрин почти си си възвърнала някогашната форма. Добре, и сам мога да си налея кафе. Простете за дързостта, принцесо.

Той протегна ръка към сребърната кана, но Джини го изпревари и я дръпна към себе си.

— Ще го направя… само този път. А сега бих искала да знам какво правиш тук, Стив Морган. Какво кроиш? Не забравяй, че те познавам, при това твърде добре!

— Не съм забравил, благодаря — развеселен отвърна той, поемайки чашата от треперещите й ръце. Тя би се почувствала по-спокойна, ако очите му не я гледаха по така добре познатия й начин, сини на светлината на слънцето, иронични и въпросителни. Тя продължи сухо:

— Защо си тук? Веднъж по изключение ще ми кажеш ли истината или трябва да попитам самия господин Мърдок?

— Сам не знае много. Някога наистина се познавахме добре. Възгледите му за жените са малко старомодни. Снощи се бе притеснил за теб. Може би трябваше да му кажеш, че съм запазил известна дистанция, не бих искал да изгубя работата си. — По присъщия си саркастичен начин той продължаваше да се забавлява за нейна сметка, облегнат назад на стола си и гледайки я иззад сребристия ръб на чашата.

— Мисля, че се познавате един друг по-добре, отколкото ти се иска да признаеш. Идваш от спалнята му, нали?

Той й намигна и бръчките по лицето му се очертаха по-ясно.

— Нищо подобно. Никога не бих го допуснал. Значи вече си била в спалнята му? Пфу, засрами се, принцесо! Или съпругът ти е толкова толерантен, че това изобщо не го притеснява?

Лицето на Джини поруменя.

— Изобщо не си се променил — тросна му се тя. — Ще нападнеш в гърба дори човека, който ти е помогнал…

— Но това съвсем не бе оскърбление. Мисля, че Сам е късметлия. Както и съпругът ти, разбира се. Жалко, че не е тук.

Джини вече бе отворила уста да му отвърне, когато неочаквано се спря и стисна устни. Изведнъж бе разбрала, че Стив е пиян. Здравата пиян. Никога преди не го бе виждала пиян. Едва му личеше, но тя забеляза.

— Мисля, че ще е най-добре сега да те оставя сам — с ледена вежливост рече тя. — Напомни ми, че съм омъжена и в следващия момент ме упрекна, че имам любовник. В сегашното ти състояние не си струва да те убеждавам, че всичко това изобщо не те засяга. Сам ти го каза снощи, не е ли така?

Тя се изправи. Слънцето блестеше в очите й. Сега, разбрала, че Стив бе дошъл, за да я измъчва, да я накаже, тя искаше да избяга. И дори след изпитото прахче не бе в състояние да понесе нещо подобно.

— Струва ми се, че вече изяснихме позициите си — провлачено рече той. — Няма нужда да бягаш, сякаш се боиш, че ще те изнасиля. Онези дни са безвъзвратно минало, принцесо.

Но защо светкавично протегна ръка и сграбчи китката й? Джини стоеше неподвижно, кипяща от гняв. Напразният опит да се освободи й напомни колко желязна можеше да бъде хватката на пръстите му. Повече от когато и да било имаше чувството, че той е дошъл умишлено, целейки да я въвлече в някаква зловеща игра.

Джини прехапа устни и успя да овладее гласа си.

— Е, добре, Стив. Може би ще ме пуснеш, след като ми кажеш онова, което още не си ми казал.

В унесеното си пиянско състояние Стив добре съзнаваше, че е пиян. Знаеше и това, че би трябвало да я пусне да си отиде. След спречкването им предната вечер бе преследван от отчаяните, гневни думи, хвърлени в лицето му: „Защо не ме оставиш на спокойствие? Защо трябваше да се връщаш?“

Почти бе готов да обърне гръб на всичко и да каже на Бишоп да си намери друг човек. Дори сега, въпреки снощния му разговор със Сам Мърдок, в нея имаше нещо, което можеше да го предизвика да я разтърси и стисне за гърлото. Възможно ли бе наистина да е влюбена в Сарканов? Какво й е разказал той?

Те ядно се гледаха един друг, грижливо криейки мислите си.

— Облечена си за езда — неочаквано рече Стив. — Сам не би желал да останеш разочарована. Ако седнеш отново и ми дадеш малко време да изпия кафето си, ще те съпроводя. Той няма да се зарадва да научи, че си се изгубила.

Джини все още имаше желание да си тръгне, но в никакъв случай не искаше да му го покаже. Трябваше да го накара да си мисли, че присъствието му й е абсолютно безразлично.

— Допускам, че нямам друг избор. Изненадана съм обаче от наглостта ти да се появиш тук. Ако те види баща ми или Соня… — тя потърка китката си, която Стив междувременно бе пуснал. За нейна изненада мъжът вежливо се изправи, за да й намести стола.

— Виж ти — рече тя с пресилено мил глас, — изглежда си усвоил някои маниери.

— А езикът ти не е изгубил остротата си, доколкото си спомням. Но в случай, че се безпокоиш, знай, че тази вечер възнамерявам да отпътувам. Никой не знае дали някога ще се видим отново. Така че бихме могли да направим ездата си колкото е възможно по-приятна. Никакви намеци повече. Ще се опитам да държа езика си зад зъбите, в случай че и ти сториш същото.

Докато говореше, той я наблюдаваше изпод натежалите си от умора клепачи. Внезапната му сговорчивост и промяната на тактиката от негова страна я объркаха. Не е ли бил винаги способен на подобни ходове? За щастие се бе научила да скрива чувствата си зад маска на безразличие.

Джини леко кимна с глава, без да отговори. Мислите й бяха горчиви. Сега, след като бе изпълнил дълга, за който говореше, той щеше да си замине. Но какво я засягаше това? Стив не само не я обичаше, но дори и не я желаеше. Само преди няколко месеца щеше да разкъса дрехите от тялото й, ако тя не се съблечеше достатъчно бързо. А сега, въпреки че бяха съвсем сами, само я бе наблюдавал, скривайки се зад това ново, почти презрително държание, което си бе изработил спрямо нея. Говореше с нея като с непозната, която не му бе особено симпатична.

— Ако нямаш нищо против — вежливо рече Стив, — бихме могли да тръгнем в посока, различна от тази, в която излязоха останалите. В случай че не ти е приятно, ще те върна в къщата преди останалите. Те възнамеряваха да си устроят пикник, така че едва ли ще се приберат преди следобед.

Възможно ли бе отново да язди до Стив? И да си разменят хладни реплики, сякаш са непознати, изпитващи неудобство един от друг. Какво още имаха да си кажат?

 

Стив, изглежда, добре се оправяше сред приятната, хълмиста местност, из която яздеха. На Джини й бе все едно в каква посока се движат и къде я води. Както сам я бе уверил, нямало причини да се страхува. Колко много се бе променил! Сякаш изобщо не забелязваше, че тя язди до него.

Излезе лек бриз и кичури меднозлатиста коса се развяха около бледото, замислено лице на Джини. „Щастлива ли е? — питаше се Стив — Харесва ли й животът, който си е избрала?“

Говореше се, че мъжът, комуто дължи титлата и завидното си положение в обществото, нямал нищо против младата му, красива съпруга да споделя леглото си и с други мъже. Но какво, по дяволите, бе станало със стария развратник сър Ерик Фадърингей? Дори и в крайна сметка да бе променила мнението си за него, какво, за Бога, е очаквала? Бе се превърнала в обикновена малка уличница, която вече почти не подбира, но за това вина имаше и сам той. Въпреки всичко Джини все още успяваше да запази един доста невинен израз. Как успяваше?

Стив умишлено бе избрал такъв път… всъщност път изобщо нямаше, а само една едва различима следа, която познаваше от по-рано, водеща към малка просека край потока. Но тук дърветата бяха доста на гъсто и той старателно трябваше да подбира пътя. Вътрешно проклинаше въздействието на алкохола, който все още размътваше мислите му. Трябва да се е побъркал, за да се остави да бъде убеден от Бишоп и да дойде тук. Ако Джини наистина бе нещастна или дори жертва на машинациите на Сарканов и сенатора, то сигурно щеше да му го каже. Какъв глупак се бе оказал!

Най-сетне бяха достигнали полянката. А сега какво? Джини седеше върху коня си, взирайки се във водата. Неочаквано бе осъзнала покоя, който цареше на това място. Не се чуваше нищо, освен непрестанното цвърчене на птиците и бълбукането на водата, разпенена от един дънер. Нищо не издаваше, че някога тук е стъпвал човешки крак.

Тя извърна глава. Стив мрачно се взираше във водата, сякаш съжаляваше, че я е довел тук. Слънцето силно приличаше. Това напомни на Джини, че вече наближава обяд и не след дълго ще стане време за връщане.

— Какво ще кажеш да поспрем малко? Конете имат нужда от почивка.

С присъщата си арогантност Стив вече бе скочил на земята, оставяйки юздите да се влачат по тревата. Без да дочака отговор, той обви ръка около кръста на Джини и я свали от седлото.

Тя инстинктивно опря ръце на раменете му, за да запази равновесие. Дланите му сякаш съвсем естествено погалиха гърба й. Защо не? Той я желаеше. Защо се бе възпирал?

Джини издаде тих, хриптящ звук. От ужас? От страх? Твърде късно. Стив бе единственият мъж, който можеше да я накара да почувства, че е негова, че той може да сломи съпротивата й дори само с целувки. Пръстите й стиснаха раменете му, погалиха косата. След това Джини затвори очи и се предаде на така добре познатото чувство за изтощение, екстаз и желание. Той я целуна, устните му за кратко докоснаха нейните, после страните, сведените й клепачи, косата… Стив нетърпеливо свали шапката, която тя с толкова усилия бе закрепила, при което се разхвърчаха фиби. А когато косата й плисна надолу по раменете, той смачка един кичур между пръстите си, преди грубо да ги зарови в коприната на къдриците й, отмятайки главата й назад. Устните му изгориха шията, а след това и гърдите й. Джини гореше, а пламъкът, който я изпепеляваше, бе Стив. Почувства как изнемогва, губи сили и пада на земята. Запомни горещото слънце, сипещо жар върху телата им, мириса на смачкана трева и билки под тялото и, когато Стив спокойно, безмълвно и без нито едно излишно движение я съблече и взе.

Джини имаше чувството, че е била мъртва и сега бавно се връщаше към живот. Le petit mort. Малката смърт. Калейдоскопично въртящите се пред очите й предмети се подреждаха, образувайки отново едно цяло, докато дъхът й постепенно възвръщаше предишния си равномерен ритъм. Колко време бе минало? И къде бе изчезнал Стив? Дори повдигането на ръка, за да закрие очи от слънцето, й костваше неимоверно усилие.

Той се появи целият мокър от реката и прокара пръсти през косата си. Джини улови погледът му, суровите очи, подобни на тъмносини сапфири. Все така безмълвен, той започна да се облича.

Джини усещаше трескавите удари на сърцето си и имаше чувство, че ще се задуши от непрестанното пулсиране в гърлото й. След всичко, което се бе случило, пак ли няма да продума? Тя се подпря на лакти, с учудване установявайки колко е слаба. Недалеч съзря разкъсаната си рокля за езда, лежаща така, както я бе захвърлил Стив. Как щеше да се прибере сега? Останалите трябваше вече да са се върнали… цялата прислуга щеше да научи… но кога Стив се бе интересувал от хорското мнение?

Той се мотаеше около нея, закопчавайки колана си, след което преметна ризата си на раменете като пелерина.

— Така излегната, изглеждаш изключително изкусителна, сладка моя. Но няма ли да е по-добре да се облечеш? Нали не искаш мъжът ти още с идването си да бъде посрещнат от неособено приятни слухове?

Думите му, изречени без дори следа от колебание, както и начинът, по който той непринудено бе споменал нейния мъж, бяха за Джини като плесница. Първоначално бе така слисана, че не можеше да стори нищо друго, освен да го гледа — суровото му, небръснато лице, по което нямаше и следа от чувства.

— Е? Хайде, Джини. Ако искаш да се изкъпеш, трябва да побързаш.

Той с лекота й помогна да се изправи и за миг й се стори, че долавя в погледа му искрица, издаваща някакво чувство. Презрение? Съжаление? Каквото й да бе, то веднага бе изчезнало. Стив нетърпеливо я караше да бърза, сякаш искаше колкото бе възможно по-бързо да загърби този наистина приятен, но незначителен епизод. Приключение с омъжена жена, чийто съпруг не биваше да научава нищо.

Унижена и все по-гневна, Джини се отдръпна от него.

— Мислиш, че няма да се оправя и сама ли? Ако толкова бързаш, защо не тръгнеш без мен?

С издайнически треперещи пръсти тя зави косата си на кок високо на тила. Обърна гръб на Стив и спокойно нагази във водата. От студа дъхът й секна.

Мъжът я наблюдаваше, възседнал пъна, единият край, на който стърчеше от водата. Мисълта, че погледът му не се откъсва от нея, изучавайки я съвсем открито, изнервяше Джини. О, Боже. След всичко случило се, след безотговорния начин, по който я бе любил и изоставил, как бе възможно очите му все още да я изгарят като въглени?

Джини си даваше вид, че не забелязва присъствието му, нагазвайки към средата на потока. Усещаше растящата сила на течението, заплашващо да я отнесе.

— Спри! — извика той. — Или възнамеряваш да изиграеш ролята на Офелия?

Когато се потопи във водата и започна да се плиска, Джини вече не можеше да сдържи тракането на зъбите си. Забързани ледени струи обливаха раменете и гърба й.

— Нима си чел Шекспир? Значи се чувстваш като Хамлет, който не може да вземе решение? — Стив не обърна внимание на сарказма й.

— Ще посинееш от студ. Защо не излезеш най-сетне? — неприкритото нетърпение в гласа му я удиви и разгневи още повече.

Как бе могла да забрави. Беше време, когато сляпо го мразеше и сега той отново предизвикваше у нея същите чувства.

Без да му обръща внимание, тя загреба вода с длани, за да разхлади пламналото си лице.

— Джини! — Как се осмеляваше да й говори с такъв заповеднически тон?

— Върви си, щом толкова бързаш!

Изричайки тези думи, заслепена от водата, тя отметна глава назад и това внезапно, рязко движение я извади от равновесие. След миг задъхана изплува, махайки с ръце около себе си. Първото, което достигна до съзнанието й, бе подигравателният му смях.

— Ах ти, безчувствено чудовище… негодник! Ти… — тя безспирно ругаеше на мексикански, използвайки най-циничните изрази, които й хрумваха, докато с ръка махаше тежките мокри кичури, спускащи се върху лицето й.

— Това са думи по-скоро на уличница, отколкото на принцеса, Джини. И за Бога, събуждаш у мен желание да натисна главата ти под водата и да те удавя!

— Хайде, опитай! Само опитай, Стив Морган!

Обзета от детинска, непоносима омраза, тя се приближи и когато бе достатъчно близо, започна да го пръска с вода. Стив направи инстинктивен жест да се защити и извърна лице, но тя улови крака му и с все сила го дръпна във водата. След това се опита да потопи главата му в потока, при което и двамата едва не бяха отнесени от течението. Когато най-сетне я измъкна на брега, Стив наистина изпитваше желание да я бутне обратно.

Двамата бяха мокри до кости, но тя поне имаше сухи дрехи за обличане. Превъзбудена от борбата във водата и от необуздания си гняв, Джини не можеше да престане да се смее. Стив отчаяно огледа мокрите си дрехи. Добре поне, че оръжието му не бе на кръста. Когато се върнеха, то щеше да е единственото сухо нещо по него.

Сякаш усещайки гнева му, Джини се бе отдръпнала и започна да изсушава тялото и косата си с разкъсаната риза.

— Защо не се наметнеш с някое вълнено одеяло? Като с римска тога. Бих ти заела бельото си, но се боя, че няма да ти отива. Да се върна ли и да ти изпратя някой прислужник със сухи дрехи? В случай, че се е върнала, Консепсион с удоволствие сама би дошла.

— Обличай се най-сетне и се качвай на коня. Иначе хубавичкото ти тяло ще се сдобие с няколко синини, за които ще трябва да се оправдаваш пред съпруга си или пред настоящия си любовник!

Всичко това той изсъска през зъби и Джини неволно посегна към роклята си.

— Няма да посмееш. Нямаш право…

Стив й хвърли продължителен поглед, който я изплаши.

— Не бъди толкова сигурна. Търпението ми е на изчерпване. Мисля, че си от типа жени, които постоянно трябва да бъдат пердашени. Точно това и възнамерявам да сторя, ако не побързаш.

Трепереща от студ, тя започна да се облича, ядосвайки се на себе си за това, че се бе подчинила, но още повече на Стив, за наглостта му да я заплашва. Хрумна й да разкаже всичко на баща си и да обърне внимание на Сам Мърдок що за телохранител има.

Не след дълго двамата мълчаливо препуснаха обратно. Стив — гол до кръста, завързал ризата си за седлото.

Едва сега Джини започваше да осъзнава положението, в което се намираше. Косите й все още бяха напълно мокри и стичащата се вода образуваше тъмни петна по раменете и гърба й. Когато прекосяваха някоя гориста местност, в която не проникваха слънчевите лъчи, Джини трепереше от студ. Стив яздеше, без да продума. Защо мълчеше? Нямаше право да я използва и да се отнася с нея като с уличница, която е намерил предната вечер, за да се наслади на някой и друг приятен миг. Вече копнееше за гореща баня и топли дрехи. Както и за едно прахче, което да премахне засилващото се главоболие.

Колкото и бесен да беше, Стив се оказа достатъчно предпазлив да се приближи към къщата откъм задния вход.

Бе избързал малко напред и Джини дръпна юздите, чувайки го гневно да ругае.

— Проклятие! Трябваше да те оставя да се оправяш сама и да обясняваш вида си. Може би съпругът ти е решил да ни почете с присъствието си. Надявам се, вече си съчинила някое правдоподобно извинение.

— Защо трябва да измислям извинения. Оставям това на теб… един толкова изпечен лъжец!

Той се извърна и студените сини очи я пронизаха.

— По-добре съчинявай историйката си, малката. Аз не се безпокоя за доброто си име. А и не съм женен, слава Богу!

В конюшните цареше оживление. Навсякъде се щураха коняри, заети с разпрягането и разседлаването на конете.

Изгубила предишния си кураж, Джини изтръпна от страх.

— Божичко! — загриженият й глас прозвуча по-скоро като стон.

Зает със свалянето на юздите на коня си, Стив й хвърли сърдит поглед.

— Както изглежда, току-що са пристигнали. Навярно ще се качат по стаите си, за да си починат.

Тя се върна назад в спомените. Гневният, провлачен говор на Стив: „Ти си моят коз, малката. Може би, когато се изплъзнем от преследвачите си, ще реша, че вече не си ми необходима и ще те пусна да си вървиш. Но не си прави илюзии… Пако е в затвора и искам да го измъкна… ще те заведа в дома на мои приятели…“

Защо точно сега трябваше да се будят тези спомени?

Тя го последва, без да задава въпроси. Вече бе прекалено късно за притеснения.

Влязоха през главния вход. Лицето на застаряващия портиер остана безизразно.

— Нищо не си видял — троснато рече Стив.

— Да, господине.

Пръстите му се впиха в ръката на Джини.

— Къде си тръгнала? Оттук.

За да избегне голямата празна зала, в която предната вечер се бяха събрали гостите, Стив сви по едно тайно странично стълбище. Изкачвайки многобройните стъпала, Джини вече едва успяваше да си поеме дъх, препъвайки се в полите на роклята си.

От другия край на коридора долитаха приглушени гласове и смях.

— По дяволите! — тихо изруга Стив, след което почука на една врата и натисна бравата. В първия миг вратата остана затворена, но след това се открехна и Джини бе издърпана вътре. Вратата се захлопна зад гърба й.

Очите й срещнаха изненаданото, ядосано лице на Консепсион.

— За Бога! Да не сте полудели? Какво търсиш тук и то с нея? Естебан, казах ти…

— Не, не искам да го чувам. Не и от теб, скъпа.

Той пусна ръката на Джини сякаш бе прокажена, и с целувка накара Консепсион да замълчи. Джини стоеше като ударена от гръм, виждайки как след миг ръката на момичето обви врата на Стив, така че той трябваше да направи усилие да се освободи.

— Претърпяхме малка злополука…

— Паднал си във водата, виждам и сама. Тя също?

— Ами…

— Аз се къпех, а той реши да ми направи компания. Трябва ли да криеш от нея Стив? Защо просто не й кажеш…

— Затваряй си устата, Джини!

— Но защо? С удоволствие бих чула цялата история.

— Повдига ми се от вас! — задъхано рече Джини, извръщайки се, за да излезе, но Стив я спря и я притегли към себе си.

— Мислиш ли, че всичко това ми е приятно? Ще потърпиш, докато намеря начин да те върна в стаята ти, без половината Сан Франциско да научи какво си направила.

— Какво съм направила? Аз…

Консепсион се изсмя.

— Ясно е какво сте правили вие двамата. Но за разлика от вас, аз не съм омъжена, принцесо. Искате ли всички да разберат каква сте всъщност? Прелюбодейка! Защо си губиш времето с нея, Естебан? Тя ляга с всеки, който я пожелае.

Ако Стив не се бе намесил навреме, Джини щеше да издере лицето й. Мъжът сърдито рече:

— По-късно ще имате възможност да се разберете коя от вас двете е по-голяма уличница. Сега не ми е до това. Къде е Сам?

Едва сега Джини забеляза, че Консепсион се разполагаше в спалнята на Сам Мърдок, захвърлила обувките си на пода, без да изпитва ни най-малко притеснение.