Розмари Роджърс
Джини (12)

12

Сенатор Брандо не бе единственият, който започваше да се притеснява заради излизащите наяве скрити черти от характера на принца. Граф Черников, едва преди два дена завърнат се от едно посещение в Ню Йорк и Вашингтон, бе най-угрижен, тъй като познаваше принца по-добре от всеки друг.

Графът бе отсъствал повече от два месеца и, едва установил се в хотел „Балдуин“, научи някои неща, които се предаваха шепнешком от уста на уста. Това все още не бяха слухове, защото Сарканов бе известен като опасен противник и принуждаваше останалите към известна предпазливост. Но, мислеше графът, колко дълго може да остане скрито пристрастието му към хазарта? Рулетката и някои други порочни навици веднъж вече бяха предизвикали крушението на Иван. Както винаги ставаше, въпреки цялата дискретност бе неизбежно някои подробности от живота на принца да излязат на бял свят. Но какво можеше да стори графът?

Имаше един-единствен изход, известен на възрастния човек — трябваше да придума принца да се върнат в Русия. Императорът навярно би проявил благосклонност към съпруга на момичето, което така невероятно приличаше на Женвиев. Освен това Иван доста дълго бе отсъствал от Русия, бе остарял и умееше по-добре да контролира настроенията си.

Графът реши още същия следобед да опипа почвата при сенатор Брандо, за да разбере как стоят нещата. Странно защо Иван, който сигурно вече знаеше за пристигането на графа, все още не го бе потърсил. Тази мисъл обезпокои Черников, въпреки че той не го показа, докато със старомодна галантност целуваше ръка на домакинята.

— Госпожо, надявам се ще ми простите неочакваното посещение.

Наблюдателните му очи веднага бяха забелязали отсъстващия поглед на госпожа Брандо. Обикновено спокойното й лице сега бе по-бледо и уморено от всякога. Дали не е прекарала безсънна нощ? Или подобно на съпруга си бе разтревожена от новините, идващи от преди толкова доходоносната област Комщок. Дори и в Ню Йорк се бе чуло за това и стойността на акциите, достигнала някога главоломни висини, сега непрекъснато падаше. Говореше се, че някога смятаните за неизчерпаеми златни и сребърни жили вече свършвали и новоизпечените милионери започвали да се тревожат. Тези от тях, които се бяха оказали достатъчно далновидни, бяха инвестирали в железниците, опасващи необятния американски континент, в речни параходи, презокеански линии или земя. Но дали Брандо бе от тях?

Докато през главата му минаваха подобни мисли, графът учтиво приемаше уверенията на Соня Брандо, че винаги бил добре дошъл и че вече се питали кога ли ще се завърне.

— Струва ми се, възнамерявахте да излизате. Не искам да ви задържам.

— Да, мислех да посетя едни приятели, но Джини е тук. Днес тя остана да поспи по-дълго, защото снощи всички бяхме на театър. Навярно ще се радвате да я видите. Седнете, моля. Вече наредих да я повикат.

Графът чакаше, вглъбен в мислите си, докато Джини, мръщейки чело, разглеждаше отражението си в огледалото. Новата й камериерка, една мулатка, умело решеше косите й.

Значи граф Черников се бе завърнал. Питаше се дали той вече е говорил с Иван. Мисълта за принца й причиняваше леко главоболие, което не бе и наполовина толкова неприятно, колкото това от предишната вечер, когато бе разговаряла със Соня.

Навярно трябваше да помоли графа за малко от онзи вълшебен прах, който й се отразяваше толкова добре и като че ли прогонваше главоболието. Наистина Иван й бе дал малко, но дозата постоянно се увеличаваше и тя имаше нужда от още, за да може да спи и да понесе безкрайните, празни дни, очакващи я занапред. „Да, ще взема едно прахче, преди да сляза долу“, помисли си Джини. Това щеше да й помогне да издържи пронизващия му поглед и въпросите, с които неминуемо щеше да я засипе.

Навярно щеше да я попита къде е Иван и тя не можеше да му отговори. Не че я интересуваше. Когато мъжът й го нямаше, Джини бе щастлива и спокойна.

Събуждайки се сутринта, след една нощ на мъчителни, странни сънища, пълни с гърчещи се фигури, го бе видяла да стои до леглото и да я наблюдава. Както винаги безупречно облечен, изглежда току-що се бе прибрал, но Джини не се вълнуваше особено от този факт.

— Добро утро, любов моя! Да наредя ли да ти донесат закуската? — Той бе я изгледал изпитателно. — Изглеждаш малко уморена. Късно ли се върна от театър?

— Да, бе удивително отегчителна вечер, както винаги. А ти? Имаше ли късмет? — Спомняше си, че тогава бе забелязала колко изкуствено прозвуча гласът й, а Иван бе приседнал на леглото до нея. Внимателно бе повдигнал възглавниците, така че Джини да може да седне. Завивките се бяха свлекли, откривайки белите й рамене. Погледът му — променен и странен, я накара да помоли:

— Имам нужда от чаша кафе. Би ли позвънил?

— Веднага. Знаеш ли колко привлекателна изглеждаш сутрин? — Погали раменете й и тя направи усилие, за да не потръпне. — Приличаш на изплашена сърна — тихо рече той. — Да не би да се боиш, че ще ти се натрапя? — Очите му привидно се усмихваха, но в дълбините им имаше някакви пламъчета, които тя вече познаваше. Очакваше следващите му думи, които не закъсняха.

— Беше ли сър Ерик приятен кавалер? Той те обожава. Дори ме попита дали имам нещо против да бъдеш домакиня на една малка вечеря, която възнамерявал да даде на няколко делови партньори, все важни личности, а сред тях и онзи тайнствен господин Мърдок, за когото говорят всички. От теб се очаквало само да присъстваш и да ги слушаш. — Джини слушаше напрегнато и принцът се наведе към нея, притискайки устните си към гърлото й, където се долавяше учестеният й пулс. — Баща ти е много разтревожен заради падането на акциите от Комщок. Знае ли човек каква интересна информация би могла да измъкне интелигентна жена като теб? Гостите на сър Ерик са много влиятелни личности, да, истинските кукловоди в този театър. Сигурен съм, че подобно на повечето мъже те ще са на мнение, че една красива жена не притежава достатъчно интелигентност, за да представлява заплаха за тях. Не би ли желала да им докажеш обратното, малка моя?

— А ти? Ще бъдеш ли там?

Джини се опита да зададе този въпрос с безразличен глас. Тялото й бе изтръпнало, а тя усещаше, че завивките са се свлекли и пръстите му милват полуголите й гърди.

— Ще ти липсвам ли? Но ти имаш европейско възпитание, зная, че разбираш всичко. Работата, заради която толкова често нощем съм далеч от теб, не е нищо, освен… работа, любов моя. В тази страна и в този град човек може да натрупа състояние, особено когато има подкрепата на интелигентна и разбираща жена. Не искам, когато се завърнем в Русия, да се говори, че принц Сарканов живее от парите и именията на съпругата си. — Гласът му зазвуча по-рязко. — Произхождам от много старо и гордо семейство, Виржини. Нали разбираш? Не, не възнамерявам да присъствам на тази вечеря. Може би присъствието ми би спъвало разговора, който иначе би бил по-свободен. Но, разбира се, имам пълно доверие в теб. В теб и твоята дискретност. Не ти ли обещах, че ще бъда напълно толерантен съпруг? Няма да отхвърлиш невинната молба на нашия приятел, нали? Уверявам те, че всичко ще е съвсем прилично. Сър Ерик не е някой недодялан американски капитан.

— Не! — рязко рече тя и се изправи. — Не, Иван. Не искам да бъда използвана така. Случайно намирам сър Ерик за отвратителен и отегчителен, а освен това той не умее да си държи ръцете далеч от мен. Но колкото и да ми е противен, не бих желала след някоя седмица да чуя, че и той е претърпял някоя „злополука“! Разбираш ли за какво говоря?

Опита се да устои на суровия, насилнически израз на синьо-зелените очи. Кръстосали погледи, те мълчаливо се бореха. След това Иван се изправи. Единственото доказателство за гнева му бе лекото поруменяване на светлата му кожа. Без да пророни нито дума, сякаш не можеше да се сдържа повече в нейно присъствие, принцът се обърна и излезе. Малко след това Джини позвъни за закуската си.

С кафето и хлебчетата, които бе поръчала, Делия, личната й камериерка, донесе продълговата кутийка за бижута.

— Принцът нареди да ви ги донеса, госпожо… Ваше височество. — Делия още не бе натрупала опит като камериерка и големите й тъмни очи издаваха потиснатото любопитство. — Каза, че на обяд ще отиде в борсата, но щял да се върне за вечеря. Трябвало тази вечер да ги сложите с новата си рокля… госпожо, трябва да са чудесни, още не съм ги видяла.

Върху кадифена подложка искряха смарагдови обеци. Значи снощи късметът е бил на негова страна. Искрящите камъни не я зарадваха. Още дрънкулки, за да изиграе по-добре ролята си на принцеса.

Делия най-сетне довърши прическата й. С възглас на задоволство тя погали блестящите къдрици на Джини, след което дръпна тежките завеси, пускайки в стаята слънчевите лъчи.

— Наистина изглеждате пленително, госпожо… принцесо. — Тя се изкикоти. — Истинско разточителство, като се има предвид възрастта на господина, който чака долу. — След това си спомни за задълженията си и попита: — Имате ли нужда от нещо?

— Не, нищо повече, благодаря, Делия.

Този следобед носеше перли, които хармонираха с резедавата й рокля, поръбена с кафяво. През прозореца небето навън изглеждаше съвсем синьо. Силният бриз, духащ над залива бе разнесъл утринната мъгла. Момичето неволно си спомни Вера Круз, сякаш безкрайното чакане и накрая — Стив. Едно име, за което си бе забранила да мисли, чувства, които си бе наложила да забрави.

„Желаеше ме, защото смяташе, че ме е загубил… но сега е забравил.“

Един неочакван поврат на съдбата я бе направил съпруга на Иван Сарканов. Мисълта за миналото бе прекалено болезнена и безполезна. Всичко бе свършило. Няма да мисли повече за това! Взе малко от целебния прах и напусна стаята.

— Скъпо дете! — Защо толкова настояваше да я нарича така? Жизнен както винаги, граф Черников бе скочил, за да целуне ръка на Джини. Когато пронизващият му, изпитателен поглед спря върху лицето й, тя направи усилие да се усмихне.

— Радвам се да ви видя отново. — Любезна размяна на баналности. Джини бе настръхнала и вътрешно напрегната. Но скоро щеше да почувства действието на прахчето и щеше да е готова да посрещне всичко.

— Но вие сте твърде слаба. — Гласът му звучеше неодобрително. — Не се ли храните добре? — Тя долови как очите му се плъзнаха по слабото й тяло и изпита неистово желание да се изкикоти истерично. Навярно графът си въобразяваше, че е бременна! Как ли щеше да реагира, ако тя се престореше на бременна?

— Елате, седнете до мен. И разказвайте какво правите. Щастлива ли сте? — Отново настоятелен, пронизващ поглед. — А Иван, как е? Откакто се върнах, още не съм имал възможност да го видя и затова ето ме тук, за да науча всичко от първа ръка.

Значи още не бе говорил с Иван. Все едно! Чувствата на Джини към графа бяха смесени, въпреки че той винаги се бе отнасял съвсем приятелски с нея. Случайно ли бе неразположението му през онази нощ, когато тя бе пила прекалено много и бе въвлечена в брака с Иван? Не, нямаше му доверие, не повече отколкото на Иван. Всички я използваха по един или друг начин. Но и това вече нямаше никакво значение. Откакто бе напуснала Мексико, всичко й бе безразлично. Искаше да забрави и нищо повече. Чу се да казва:

— Добре съм. А Иван е затрупан с работа. Той има толкова много делови партньори. Забелязал ли сте, че всеки, който дойде в Сан Франциско, иска да натрупа състояние? Градът е пълен с милионери, които се надпреварват да намерят нови начини да изхарчат парите си.

Не искаше да каже точно това, но й бе все едно. Графът можеше да си мисли каквото си ще. Заля я чудесно, успокояващо чувство, прилив на сила. Прахчето бе започнало да действа и погледът на Джини се оживи.

— Разкажете ми за Ню Йорк. Била съм там съвсем за кратко, знаете ли, малко след войната. Жизнерадостен град ли е?

— Навярно не колкото Сан Франциско, въпреки че и там улиците са осветени от новите газови фенери. Е… — гласът на графа звучеше замислено. — Щастлива ли сте тук? — попита след това той.

Защо всеки й задаваше един и същ въпрос? Щастието за нея бе да не чувства нищо, да не мисли за нищо и най-вече да не си спомня нищо. Джини сви рамене.

— Защо да не съм? Намирам Сан Франциско доста интересен.

Бяха кръстосали шпаги. Графът задаваше въпроси, а тя ги парираше. И когато най-накрая графът се изправи, за да се сбогува, никой не бе извоювал победа, поне така смяташе Джини. Докато го съпровождаше към вратата, тя мимоходом попита:

— Бихте ли бил така добър да ми приготвите малко от вашия прах? Понякога имам проблеми със съня и от време на време главоболие, срещу което помага единствено вашето прахче.

— Разбира се. — Стори ли й се, или погледът му стана по-хладен. — Веднага ще го донеса, щом се налага. Или може би ще успеете да склоните съпруга си да посети един стар приятел?

— Ще опитам. Навярно ще е любопитен да чуе новините, които носите. — Неочаквано в гласа й бе прозвучало облекчение, а Джини се почувства преизпълнена с енергия, готова да посрещне очи в очи всичко, което й предложеше съдбата. Но защо графът я наблюдаваше така настойчиво?

— Дете мое, сигурна ли сте, че се чувствате добре? Всичко наред ли е?

Тя се усмихна.

— Разбира се, че се чувствам добре! Дори чудесно. Долавяте ли мириса на море, носен от бриза в залива? Сан Франциско е наистина вълнуващ град, не намирате ли?

— Може би — отвърна графът, — може би. — Вече в каретата, отдалечавайки се от дома на сенатор Брандо, на графът запази угрижения си израз. По-късно, посрещайки Иван Сарканов, той бе малко по-хладен и мрачен от обикновено.

— Все пак се решихте да ме посетите. Значи сте бил достатъчно дълго у дома, за да научите за посещението ми?

— Всъщност бях много зает, но наистина разбрах за посещението ви. Ако не бях научил за завръщането ви едва днес, вече щях да съм ви посетил.

— Информаторите ви навярно са толкова добри, колкото и моите — сухо рече графът. — Е, Иван?

— Е? Искате отчет за дейността ми ли? Със сигурност знаете как стоят нещата. Акциите падат. Обществена тайна е, че жилите със скъпоценен метал са пред изчерпване. За съжаление тъстът ми е прекалено предпазлив. Сделките със земя на юг не са особено печеливши. Трябваше да намеря други начини за защита на ценните ни книжа.

— Включително и по цели нощи да се мотаете из игралните зали? Да се свързвате с хора със съмнителна слава? Забравихте ли, че вече сте женен? — Графът започна да кръстосва из стаята със скръстени на гърба ръце. — Само ако знаех, колко далеч ще се стигне, когато подмамихте клетото дете да се омъжи за вас, давайки й от напитката, извлечена от онези кактуси, които индианците наричат пейоти… Но Бог ми е свидетел. Мислех, че това в крайна сметка е най-доброто. Момичето изглеждаше по-добре, а и смятах… да, смятах, че сте се поправил, ще се промените. Никога не съм ви виждал така запленен от някоя жена. Но ако й причините и най-малкото страдание…

— Скъпи мой Дмитрий! Или трябва да ви наричам „чичо“? За какъв ме смятате? За грубо, безмозъчно създание? Прекрасната Виржини има всичко, което бих желал от една съпруга. Но дори и да не бе така, мислите ли, че бих посмял да посегна на дъщерята на императора? Не… наистина… изглежда не ме познавате достатъчно!

Когато Сарканов напускаше апартамента на графа, на устните му още трептеше иронична усмивка, но поемайки юздите на двойката коне, теглещи каретата, лицето му бе застинало.

Да се месят в живота му, сякаш бе малко дете, това той нямаше да търпи. Както и замаскираната като предложение заповед да не отлага повече завръщането в Русия.

През цялото време графът бе говорил, кръстосвайки стаята, а Иван слушаше. Да, възрастните хора обичат да говорят. Въпреки тираничното си държание граф Черников все пак бе негов чичо, а кръвните връзки са здрави.

 

Принц Сарканов спря пред една къща на Вашингтон Стрийт, хвърли юздите на един раздърпан хлапак, който сякаш бе изникнал от нищото, отключи вратата и изчезна вътре.

По улиците вече мъждукаше бледата светлина от газовите фенери. Навярно вечеряха в дома на Ринкън Хил. Бе излязъл под предлог, че ще вечеря с графа, така че нямаше да има въпроси. Прелестната му жена отдавна вече не задаваше въпроси. Тази вечер тя щеше да сложи на изящните си ушенца смарагдовите обеци и да се присъедини към обичайните гости на сенатора, сред които и сър Ерик Фадърингей.

Лицето на Иван Сарканов помръкна при спомена за малката сутрешна сцена. Тя бе изрекла в лицето му „не“, а зелените й очи блестяха предизвикателно. Дори бе дръзнала да го обвинява. Но скоро щеше да промени тона си. Представи си я такава, каквато я бе видял да танцува тогава, при първата им среща, пламенна като циганка, и по-късно със синини по блестящата й бяла кожа, принадлежала на толкова много мъже. Сега принадлежеше единствено нему.

Сутринта бе използвал цялата сила на волята си, за да се извърне и да излезе. Съвсем навреме си бе спомнил коя бе тя и къде се намираха.

Но горе, в тапицираната в червено стая, Иван Сарканов нямаше нужда да се преструва. Там го чакаше жената, която му принадлежеше. Наполовин китайка, тя бе отхвърлена от своите, защото баща й бил чужденец и, подобно на Иван, същински дявол. Беше наследила от него вироглавството си. Беше красива. Дългата й тъмна коса се спускаше като коприна по раменете чак до талията й. Преди да се заеме с нея й нареди да я сплете на кок високо на тила си. Бледата му кожа поруменя и мъжът започна да диша тежко. По челото му се спускаше кафява, в корените изсветлена от слънцето къдрица, докато наблюдаваше безмълвното й извиващо се тяло. Мраморно бялата й кожа бе покрита със синини от раменете до хълбоците — следите от неговото внимание. Тук-там се виждаха ситни капчици кръв, които цапаха чаршафите.

Тя бе негова… робиня, негова собственост. Почиташе го и го боготвореше, защото я бе измъкнал от една колиба в китайския квартал, спестявайки й незавидната участ да бъде предавана от мъж на мъж, докато след някоя и друга година тялото й не станеше храна на акулите в залива. Бе я купил едва преди три седмици, още девствена. Бе по-едра от обикновените китайки и гола би приличала на изящна порцеланова фигурка, ако не бяха кърваво сините дири по тялото й, говорещи, че тя е негова, че той има нужда от нея.

— Стани! — той пусна бича. Момичето го вдигна и коленичи в краката му с хилядолетно смирение. Тя бе покорена и лишена от собствена воля жена. Жена, чийто живот принадлежеше другиму.

Мъжът дишаше все по-учестено, звярът в него все още не бе заситен. Иван гледаше сведената й глава, треперещото й тяло.

— Курва! Казах ти да станеш! Не! — гневно извика той, когато момичето посегна към копринения пеньоар, който бе съблякло по негова заповед. — Казал ли съм ти да се обличаш отново? Сега върви и доведи брат си. И благоуханното масло…

Усмихнат, той започна да се съблича, без да забелязва сълзите, стичащи се по лицето й.