Розмари Роджърс
Джини (11)

11

В Сан Франциско, жизнерадостното, невръстно дете на златната треска, всеки жадуваше богатства. За невероятно кратко време можеше да се натрупа състояние и за също толкова кратко отново да се изгуби. Общественото положение не зависеше от това кой си, а от това колко си богат.

Както Джини не след дълго откри, всичко бе само самохвалство и парвенющина. Ако някой бе богат, той го показваше и дори се гордееше с това, което в Европа щеше да бъде сметнато за парадиране.

— Тук, любов моя, знатните дами се обличат като уличници, а скъпоплатените уличници подражават на знатните дами — пренебрежително установи Иван Сарканов една вечер, докато съпругата му се обличаше, за да излязат. Мъжът бутна камериерката, взе великолепната смарагдова огърлица, която бе подарил на Джини, и се наведе, за да я постави на шията й. Погледите им се срещнаха в огледалото, пред което седеше младата принцеса, нейният — открит и питащ, а неговият — преливащ от радостно очакване.

— Ако тази вечер щастието не ми изневери, скоро ще можеш да носиш диаманти. — Той отстъпи крачка назад, наклони глава и изпитателно се взря в малко бледото й лице. — Бижутата ти стоят изключително добре, Виржини. Само да се върнем в Русия, всички ще полудеят по теб.

— Заради бижутата ми, или защото всеки ще иска да види извънбрачната дъщеря на императора?

Очите на Иван се поприсвиха, но той не престана да се усмихва.

— Това, което най-много уважавам у теб, е твоята откровеност, любов моя. Ела… готова ли си?

Преди Иван да се отправи към едно от елегантните казина, което редовно посещаваше, щяха да вечерят със сенатора и още няколко негови гости. Докато слизаше по витата стълба, придържайки с една ръка полите на роклята си, а с другата — ръката на Иван, Джини с неприкрит цинизъм си помисли каква ли възбуждаща гледка представлява за всичките тези усмихнати, попиващи я с поглед лица. „Красива двойка“. Толкова често бе чувала тази забележка, че вече й се повдигаше от нея. Където и да се появяха, всички погледи се извръщаха към тях. Жените завистливо шепнеха, че имала щастието да пипне наистина добра партия, а мъжете потупваха принца по рамото, честитейки му късмета, който извадил с нея. Във вестниците все още пишеха за тях като за „младоженците“, въпреки че бяха в Сан Франциско вече почти три месеца.

— Джини, съкровище… Иван… — Баща й бързаше насреща им, за да ги поздрави. Той се усмихваше, но Джини забеляза малките бръчици по напрегнатото му лице и тези, които вече неизменно браздяха високото чело. Не й убягна и скритият, бегъл поглед, който си размениха с Иван. След вечеря двамата веднага се оттеглиха в библиотеката, „за да изпушат по една-две цигари“, преди Иван да излезе…

В момента обаче сенаторът играеше ролята на вежлив домакин. Той представи на дъщеря си и зет си малката компания влиятелни делови мъже и техните съпруги.

— Господин Уилям Ралстън и госпожа Ралстън вече познавате.

Джини се усмихна, протягайки ръка.

— Естествено. От банката. Господин Ралстън, радвам се да се запозная с вас.

— Господин и Госпожа Кракър… дъщеря ми Вирджиния и нейният съпруг, принц Иван Сарканов. Вирджиния, позволи ми да ти представя сър Ерик Фадърингей, английският консул.

— Удоволствие е за мен, скъпа принцесо. Принц Сарканов…

Мислите на Джини, скрити зад лъчистата й, но изкуствена усмивка и издължените зелени очи, които чудесно хармонираха с цвета на смарагдите, биха объркали всеки от присъстващите: „О, Боже! Още една безкрайна, отегчителна вечер. Чудя се колко ли още ще трябва да крепя тази предвзета усмивка. А ако някой предложи дамите да поиграят вист, тогава… тогава незабавно ще ме заболи глава. Защо така нареченият ми баща трябва толкова често да кани гости, когато Соня ми каза, че сделките му въобще не вървят добре?“

Разбира се, всички тук присъстващи мъже бяха богати и влиятелни. Сър Ерик, единственият ерген сред тях, както се говореше, натрупал огромно състояние по време на престоя си в Индия. Съдейки по откъслечните реплики, които Джини долови, ставаше дума за железници.

Когато гостите се настаниха около масата, иззад един параван зазвуча тиха музика, изпълнявана от специално наети музиканти. Падна й се да седне до Ерик — отегчителен, надут самохвалко, който вече бе прехвърлил средната възраст и правеше впечатление с четинестата си брада и кратките си, несвързани фрази.

Трябваше да мине известно време, докато Джини разбере, че той флиртуваше с нея по един безобидно хаплив, почти дързък начин.

— Винаги съм обичал да седя до хубави момичета. Хм! Не е лошо това колие… което носите… симпатични камъчета. — Докато говореше, леко изпъкналите му очи опипваха гърдите й.

— Благодаря — сухо отвърна тя, а мъжът още повече се наведе към нея.

— Полуфранцузойка, значи? Трябва да съм го чул някъде. Винаги са ми харесвали френските жени. Знаете как да се обличате. И не сте толкова сковани и превзети, колкото сънародничките ми… или колкото германките, например. Хм! Никога не са ми допадали германките!

— А какво смятате за американките, сър Ерик?

Джини умишлено придаде на гласа си наивен тон, изпитателно наблюдавайки своя събеседник изпод дългите си мигли. Както можеше да се очаква, сър Ерик се изчерви.

— Да-а-а! Те са хубавки, разбира се. Но вие не смятате себе си за американка, нали, скъпа моя? — Очите му се плъзнаха от лицето към голите й рамене. — Мисля… да… мисля, че за тази вечер е предвидено да ви правя компания в театъра. Жалко, че принцът не може да дойде с нас, наистина, но… Нямате нищо против компанията на един стар човек, надявам се? — Тя сведе мигли с престорена свенливост и го дари с усмивка. „Пропилявам дарбата си. Каква чудесна куртизанка би излязла от мен“, мислеше си тя, но на глас отвърна това, което мъжът очакваше от нея:

— Как може да наричате себе си стар? Вие сте мъж в разцвета на силите си, зрял мъж!

Тя улови погледа на Соня, която изглежда оценяваше вниманието на Джини към консула и като че ли дори умоляваше за това. Значи тази малка, „невинна“ вечеря бе важна. Соня вече й го бе намекнала, а Иван я бе помолил да бъде любезна с важните гости. Докъде обаче трябваше да стигне с любезността?

За щастие мъжете отново заговориха за железници и Джини бе принудена да се престори, че слуша само за да избегне погледите на сър Ерик. „Сентръл Пасифик“… „Юниън Пасифик“… Чарлз Кракър се хвалеше с евтината и прилежна работна ръка от Китай. Стана дума за политиката на федералното правителство спрямо железниците и за значението на подкрепата на Вашингтон.

От железниците бяха преминали към мините и господин Ралстън хвалеше предприемчивостта на банковия си директор във Вирджиния, някой си господин Шарън. Присъстващите дами, очевидно свикнали с деловите разговори на съпрузите си, слушаха с безразличие или тихо си говореха помежду си.

„Пари!“, горчиво мислеше Джини. „Това е всичко, за което могат да мислят и което ги интересува. Да се спечелят повече пари и да бъдат открити нови начини за харченето им!“

Докато вечерята едва-едва се точеше и до безкрайност се редяха все нови и нови блюда, поливани с подбрани вносни вина, Джини чу едно име, което от тук насетне щеше да й се наложи да чува доста често.

— … Мърдок — рече сенаторът. — Какво друго се знае за него, освен името му?

Аз също зная единствено името му. Но той има наистина огромна банкова сметка. — Уилям Ралстън се покашля.

— Изглежда е изтънчен човек с разностранни интереси.

Джини почти не обръщаше внимание на разговора, защото бе прекалено заета с това да скрие крака си колкото бе възможно по-тактично и по-далеч от сър Ерик, който я настъпваше скришом.

— Знаех разбира се, че елегантно ще го държиш на разстояние — прошепна й Иван по-късно, преди да тръгне за намиращото се на около четиринадесет мили от Сан Франциско казино „Кълънъл Гембълз Гейминг Хаус“. — Все пак бъди мила с него, Виржини, важно е както за мен, така и за баща ти. Сър Ерик има пари, които би могъл да инвестира в подходящи предприятия, разбираш, нали?

— Направих всичко възможно, за да бъда любезна, както ми поръча. Сега трябвало да бъда мила. Колко далеч би искал да стигна, Иван?

Очите му станаха студени като стъкло, но той продължи да се усмихва, погалвайки я с пръст по лицето.

— Колко си прелестна! Точно типът жена, която винаги съм търсил. Убеден съм, че съвсем добре можеш да се справиш с всяка ситуация, не е ли така, любима? — Той се наведе към нея, целувайки хладните й, безучастни устни. — Недей да стоиш будна заради мен. Ще се постарая да не те будя, когато се прибера. Забавлявай се добре.

Джини замислена се запъти към театъра.

„Забавлявай се добре.“ Все тези думи. Думи, придобили известна двусмисленост. Произнасяше ги винаги, когато Джини излизаше без него, обикновено в компанията на някой друг мъж. Разбира се, никога човек, който можеше да предизвика и най-безобидни клюки по адрес на принцеса Сарканова. Но последния път… да, последния път, когато принцът, приветливо усмихнат, изрече тези думи, тя излизаше с Франк Юлиус.

Привлекателният, галантен южняк, когото Джини познаваше още от Вера Круз, някога й бе обещал да натрупа състояние. Междувременно, изглежда, почти бе успял. Беше добре облечен, вежлив и сам. Иван ги запозна на един прием, без да знае, разбира се, че двамата се познават от по-рано.

Оттогава господин Юлиус винаги бе наблизо и изникваше навсякъде, където се появеше тя. Отначало Джини му бе благодарна, за това че не издаде, че се познават, но после…

— Красива сте както винаги — бе й прошепнал на ухото, докато танцуваха. — Но, простете любопитството ми, какво стана с предишния ви съпруг? Изчезнахте така ненадейно, липсвахте на всички ни.

Тя кипна, а зелените й очи заблестяха.

— Сега съм омъжена за принц Сарканов. Аз… — поколеба се тя, но след това троснато добави: — загубих предишния си мъж. Това задоволява ли любопитството ви?

— Разбира се, че не.

Както и преди той продължаваше да й досажда, макар и по твърде изискан начин. Изпращаше й цветя и като че ли съвсем точно знаеше кога Иван няма да се прибере нощем. Изглежда за него нямаше тайни, що се отнася до ежедневието й, защото един следобед, когато Джини влезе в прочутата галерия на господин Р. Б. Удуърд, Франк изникна пред нея.

— Хайде да се поразходим в парка. Какво толкова? Спомням си, че някога ви доставяше удоволствие да пренебрегвате правилата за приличие.

— Много неща помните, господин Юлиус!

Тъмното му, усмихнато лице я смути с недвусмисления си израз.

— Нали не се боите от мен, принцесо? Съпругът ви и аз имаме общи делови интереси, нищо ли не ви е споменал? Той със сигурност не би възразил срещу една безобидна разходка из парка.

Очите му издаваха какво би излязло от това. И въпреки че Джини не се съгласи, той продължи да я притеснява и в крайна сметка тя се обърна към Иван:

— Ти ми препоръча Франк Юлиус и ме помоли да бъда вежлива с него. Трябва ли да му позволя да се вмъкне в леглото ми?

Седмица по-късно криминалните в хроники се появи една твърде експлоатирана история за гангстерско нападение над някой си господин Юлиус, който както се съобщаваше, държал различни домове със съмнителна слава и прехвърлял контрабандно в Сан Франциско момичета от всички краища на света. Господин Юлиус не умрял, но хубавото му лице било цялото нарязано и насинено, така че щяло да остане обезобразено за цял живот.

А преди това, както с тревога си спомняше Джини, бе онзи наивен младеж от Бостън, който се кълнеше, че ще сложи край на живота си, ако не избяга с него. Този потомък на богата и известна фамилия също бе станал жертва на гангстери, когато една вечер искал да посети приятели от полуострова.

А сега бе ред на сър Ерик Фадърингей, който ставаше все по-настоятелен. „Приятелите“ на Иван се държаха така, сякаш бяха в правото си да я отрупват с внимание, дори и против волята й. А Иван бе повече край игралните маси, отколкото в семейното ложе. Тя нямаше нищо против. Съвсем открито го бе признала пред Соня, когато мащехата й със загрижен израз спомена, че навярно сенаторът би трябвало да поговори с принца за нескончаемите нощи, прекарвани от него извън дома.

— Милата ми Соня! Не го прави. Както повечето европейци и Иван е свикнал да има свой личен живот, а аз нямам нищо против да прекарва нощите си с приятели.

„Но имам много против самите приятели“, мислеше си Джини, докато сър Ерик галантно й помагаше да слезе от каретата и двамата влязоха в театъра, където възнамеряваха да гледат онази шокираща постановка на „Камий“.

И понеже англичанинът седеше твърде близо до нея, Джини не можа да се наслади на пиесата, която се играеше на сцената. Още щом прожекторите изгаснаха, сър Ерик сложи ръка на облегалката на стола й, така че грубите му пръсти докосваха голите рамене на момичето. От време на време дори галеше с другата си ръка коляното й, шепнейки, че французойките били много по-светски жени от останалите и че той винаги много им се бил възхищавал. През антракта настояваше да й донесе шампанско и още преди да изпразнят чашите я покани на вечеря във великолепната си ергенска квартира в хотел „Балдуин“.

— Колко мило от ваша страна! Ще попитам съпруга си кога е свободен — с престорена наивност рече тя и мъжът придоби наистина разочарован и объркан вид. Какво ли бе очаквал?

— Сър Ерик, изглежда, е много впечатлен от теб — мимоходом отбеляза Соня, когато двамата се бяха върнали в дома на Ринкън Хил. — Задава разни въпроси и то съвсем неприлични! Джини… — Соня забеляза затворения и неочаквано хладен израз на лицето на доведената си дъщеря и прехапа устни. — Джини, защо ми е толкова трудно да разговарям с теб? Сякаш сме си съвсем чужди, а по-рано мислех… да известно време смятах, че сме станали приятелки. Джини, щастлива ли си всъщност? Баща ти и аз…

— … искахте възможно най-бързо да ми намерите добра партия и сега, когато го постигнахте, трябва да сте доволни, не съм ли права? — Джини бе уморена и имаше главоболие от изминалите напрегнати часове и многото изпито шампанско и затова бе прекалено чувствителна. Цяла вечер се питаше какво прави тук. Играеше някаква роля и се преструваше, че живота, който води е тъкмо този, който винаги е желала. Преструваше се, че това е щастливият край на нейната приказка.

— Джини! — от широко отворените сини очи на Соня струеше смайване и болка. — Вече изобщо не те разбирам! Всичко, което желаехме, бе да си щастлива, знаеш го! Толкова романтично ми се стори, когато Иван се влюби в портрета ти. А когато се върна вече омъжена за него, след като той толкова бързо и неочаквано бе поискал ръката ти, всички ние мислехме…

— И защо сега ви обзема съмнение?

— Аз… — Соня безпомощно протегна ръце — … не зная. Само че… Иван толкова често те оставя сама. А и ти не си вече момичето, което познавах! Понякога имам чувството, че умишлено си издигнала стена помежду ни, и все пак чувствам…

Джини направи опит да се усмихне.

— Вече е късно. И двете сме уморени, може да си кажем неприятни неща. Шампанското винаги ме прави нетърпелива и избухлива, разбираш ли? А и не съм свикнала да бъда разпитвана.

Соня се изчерви и не продума нито дума повече. Тя отстъпи, проследявайки с поглед Джини, която се отправи към стаята си по застлания с килим коридор. След миг вратата хлопна зад младата жена. Въздишайки и с приведени рамене, Соня се прибра в стаята си, където съпругът й вече я очакваше.

— Е? — попита Уилям Брандо, въпреки че един-единствен поглед към лицето на съпругата му бе достатъчен, за да разбере, че усилията й да изкопчи нещо от Джини са останали напразни.

— За съжаление е точно така, както се опасяваше. Не желае да разговаря с мен. Тя дори доста грубо ме отпрати, Уилям!

Брандо смръщи чело.

— Проклятие, само ако знаех какво се върти в главата й! — сърдито рече той. — Вместо да ни е благодарна, че я измъкнахме от онази неприятна ситуация в Мексико, тя се превръща в айсберг. И Сарканов… — той въздъхна и Соня видя как бръчиците около устата му се очертаха още по-ясно — и него не мога да го разбера. На пръв поглед е самата любезност, но отвътре… трябва да призная, че започва да ме тревожи.