Розмари Роджърс
Джини (10)

10

Беше гневен и в гнева си чувстваше, че са му нанесли смъртоносен удар.

Не си бе губила времето. Джини — омъжена за друг. Защо това бе по-мъчително от мисълта, че Джини лежи до Карл Хоскинс и съживяват старата си любов? И защо не можеше да я прогони от мисълта си, както бе правил със стотици други жени?

Защото я обичаше. Проклета да е измамната й, лицемерна душичка… наистина я обичаше! И напразно се убеждаваше, че е само наранената гордост, която го караше да се мята като диво животно насам-натам, вместо да спи. Не успяваше да прогони връхлитащите го образи.

Джини с нейните меки, любящи, измамни устни.

— Обичам те, Стив. Само теб.

Защо трябваше да казва това? Защо се бе оказал толкова глупав да я остави сама? Най-голямата грешка в живота му бе да замине за Вера Круз и да я остави. Но след като веднъж го бе направил, поне трябваше да се увери, че няма нещо, което може да я въведе в изкушение. Можеше да я изпрати обратно в малката хасиенда или да настоява да дойде при него в бащиния му дом. Точно това бе възнамерявал да стори в онази нощ, когато пристигна в Гваделупа, мислейки, че ще завари страстната си малка женичка с гореща кръв да го очаква.

Вместо това на възглавницата й лежеше бележка от друг мъж. А самата Джини бе прекарала нощта в чуждо легло в Куернавака. Това, а и фактът, че бе яздил почти цели осемнадесет часа без почивка и нарушавайки всички заповеди, бе накарало чашата да прелее.

Предварително напрегнат, сега той бе изгубил самоконтрол. Ако тогава бе срещнал Джини, бе способен да я удуши е голи ръце.

Вече три месеца оттогава. Войната бе свършила, а с това и неговата армейска служба. През последните седмици се бе занимавал с това да се измъква от куршумите на ловците на глави, които незнайно как бяха научили за пребиваването му по границата. Това още повече бе разпалило гнева му, допринасяйки за решението му окончателно да забрави някогашната си съпруга. Нямаше намерение да се остави да бъде убит само защото баща й още бе по петите му. Бе си помислил дори дали Джини няма пръст в цялата работа. Дали не бе толкова разгневена задето я изостави, че да желае смъртта му? Или сега, омъжена за някакъв руски благородник, не желаеше да си спомня за своето жалко минало, знаейки, че Стив все още е жив, при това съвсем близо до границата?

Отгоре на всичко и проклетият Бишоп, който му бе изпратил вестта по толкова тайнствен начин! Стив престана да кръстосва стаята, приближавайки се към бюрото до прозореца, върху което лежеше натрупана купчина книжа. Трескаво отстрани някой, търсейки дългия, жълтеникав плик от манилска хартия, донесен му тази сутрин. Той съдържаше съобщението, че господин Джеймс, търговец на добитък от Съединените щати, ще го посети след ден-два, за да обсъдят делови въпроси. Имаше само един вид сделки, които можеха да обсъждат с Бишоп и които нямаха нищо общо с добитъка. Стив с погнуса се взираше в търсения плик. Трябваше да го скъса още когато му го донесоха. Понякога Бишоп имаше странно чувство за хумор! Да, веднъж завинаги бе скъсал с Бишоп и със службата. Обеща на дядо си да поеме хасиендата и вече бе изпратил на Бишоп официален отказ. Отсега нататък можеше напълно да разполага с живота си и пътуванията, които възнамеряваше да предприеме, щяха да бъдат по негово желание и за собствено удоволствие.

„Веднага трябваше да скъсам проклетото писмо“, гневно мислеше Стив. Той се отпусна на стола, който бе поставил недалеч от бюрото, и протегна крака, взирайки се в омразния жълт правоъгълен плик. Но още докато си мислеше това, вече бе отворил плика и извадил изрезката от вестник, която намери вътре.

На силната светлина на лампата черните букви изпъкваха на фона на доста неясната фотография: „Принц и принцеса Сарканови в операта. Младоженците, съпровождани от родителите на принцесата, госпожа Брандо и господин сенаторът Уилям Брандо.“

Всички те бяха застанали малко неестествено пред фотографите, но нито неестествената поза, нито избледнялата фотография можеха да скрият стройната фигура и пленителната осанка, както и чувствения израз на лицето й. Косата й бе вдигната високо, сплетена на кок и само една-единствена дебела къдрица падаше на рамото. Джини носеше диадема, а също и медальон с някакъв огромен скъпоценен камък, полиран във формата на четириъгълник. „Навярно смарагд“, трезво обмисляше Стив, взирайки се във фотографията. Нямаше право да изглежда толкова привлекателна. Толкова… непроменена. Не се усмихваше. Облечената й в ръкавица ръка лежеше върху тази на нейния съпруг. „Уличница!“, с неочаквана злоба помисли Стив.

Смачка изрезката от вестник между пръстите си, сякаш беше гърлото на Джини, стана, приближи се към камината и хвърли изрезката в пламъците. Малкото парче хартия за миг се разгоря с ярък пламък, преди, подобно страстта помежду им, да се превърне в пепел. Как е възможно една жена да е толкова лицемерна? Бе имала много случаи да избяга от него и въпреки това го последва, бори се за него, проля много сълзи, а след това като някоя изкусна кокотка се бе измъкнала от калта. Колко глупав се бе оказал, следвайки я и унижавайки се да й обяснява, че я обича!

— Боже мой — тихо и ядно изруга Стив. Трябваше да знае, че не бива да я оставя да се почувства прекалено сигурна в любовта му. Трябваше да я пази. Ако още малко се бяха сближили и бе малко по-твърд с нея, може би щеше да успее да я задържи.

Така бе потънал в тези горчиви мисли, че не чу отварянето на вратата. Гласът на дядо му го сепна и извади от унеса. Стив извърна поглед от пламъците.

— Не зная дали да се радвам, Естебан, че така изцяло си отдаден на работата си. Може би вече не намираш тукашните млади дами за привлекателни?

Дон Франсиско се подпираше на бастун и провлачваше малко единия си крак. След мозъчния удар отпреди няколко месеца, възрастта бе започнала да му личи, при все че той никога нямаше да си го признае. За Стив бе истински шок да го види такъв, но някак успя да скрие изненадата си, забелязвайки гневните искри във вперените в него сини очи.

Сега, когато отново трябваше да отвърне на погледа на дядо си и виждайки набразденото му от бръчки лице — долната му устна висеше малко изпод гъстите бели мустаци — Стив престорено сви рамене, имитирайки лекомисленост.

— Тукашните жени са толкова привлекателни, колкото и преди, дядо, но трябва да призная, че това тук ме занимава много повече. — Той посочи с ръка бюрото и се ухили. — Помислих си дали не ви е правило удоволствие да се занимавате с всичките тези акции и дялови участия, които притежавате. Ако книжата се обърнат в пари, с тях могат да бъдат манипулирани доста хора…

— А! — Старецът кимна едва забележимо. — Значи вече изпита това изкушение? Наистина е вълнуващо, докато човек има правилно отношение и докато тази манипулация, както ти я наричаш, остава просто мисловна игра.

Той пристъпи, накуцвайки, в стаята и сковано се отпусна върху един предложен му от Стив люлеещ се стол.

— Изглежда тази вечер на никого от нас не му се спи. Защо да не си побъбрим…

Неочакваната поява на внука му бе посрещната от дон Франсиско, скриващ обзелата го радост зад смръщения си поглед, само с няколко саркастични забележки. Старецът бе задал един-два въпроса, изчаквайки момента, когато Естебан ще бъде готов да му довери нещо повече. Това, което сам бе научил, особено за внука си Реналдо Ортега, бе запазил за себе си. Бе забелязал обаче известна промяната в безгрижния и неспокоен някога Стив и се досещаше за някои от причините. Затова избягваше темата за съпругата му или ако е вярно това, което се разправяше — за бившата му съпруга.

Стив наблюдаваше дядо си малко подозрително и, без да попита, се приближи към бюфета, връщайки се с две чаши вино.

— За какво бихте желал да говорим, сър?

— Проклятие, пред мен не минават тези глупави, вежливи палячовщини! За това, че си се погребал тук с книгите и бумагите си! Като че няма да имаш достатъчно време за това! Как така още не сте кръстосали околността с Диего Сандовал и вече не ходиш при циганките? — Гласът на дон Франсиско бе пълен със сарказъм. — Не искам да нося отговорност задето си останал ерген, след като те натоварих с някои дела, които са вече прекалено тежки за един стар човек. Какво ще кажеш в свое оправдание?

Със същия въпрос го посрещна на другата сутрин и Консепсион.

— Дявол да те вземе, Естебан! Значи най-сетне си спомни пътя към дома ми. Какво прави досега? Коя е тя? — Консепсион пристъпи босонога по прашния под и се хвърли, за да издраска лицето му, а когато Стив успя да се измъкне и да я стисне така, че да изгуби равновесие, тя се опита да го заплюе.

Той я пусна да падне, гледайки ухилено надолу към нея.

— Ти… звяр такъв! Ти… — тя избълва няколко ругатни, докато мъжът не я вдигна отново за косата.

— Смятах, че Реналдо ще направи от теб дама, но ти повече от всякога приличаш на евтина уличница. Така ли посрещаш приятел, който е дошъл толкова отдалеч, за да те види?

— Идваш, когато ти е угодно. Не трябваше да се връщам, а да последвам баща си в Тексас и там да си потърся някой истински мъж. Бледоликата женичка те е размекнала, тази мръсна кучка, която се хвалеше, че те накарала да се ожениш за нея.

— Затваряй си устата, Консепсион! — някакъв гневен, заплашителен тон в гласа му я накара да спре, тя седна и се ококори насреща му.

— И така — рече тя с кисел глас, — какво прави през цялото това време? Къде беше? — Тя добре знаеше, че е по-добре да не отваря дума за американката. В крайна сметка се бе оказало, че не са действително женени и сега Естебан отново бе свободен. Но той се бе променил и Консепсион чувстваше, че тази промяна е свързана с Джини, но се боеше от гнева му и не смееше да задълбава повече.

— Имах работа — тросна й се той, ядосан от въпросите й. — Проклета жена, защо, когато дойда при теб, веднага започваш да ми досаждаш?

Още не бе изрекъл това, когато тя се хвърли върху му и жадно притисна тялото си към неговото, докато Стив не почувства как се отпуска и не обви ръка около кръста й.

— Трябва да се научиш да не задаваш толкова много въпроси — грубо рече той и започна да я целува. Дивата, гореща Консепсион. Точно типът жена, с които човек винаги е наясно с кого си има работа. Той се опита да прогони спомена за Джини и неприятния вкус от снимката във вестника. Остави се на чистия, първичен огън на страстта. Дядо му имаше право. Трябваше по-често да идва тук, в дома, който бе подарил на Консепсион. Още не бе й го казал, но възнамеряваше да прекара нощта с нея.

Но неочаквано му хрумна нещо, което го накара да се усмихне саркастично. Възможно бе тя да има други планове. Защото въпреки бурните сцени на ревност Консепсион много приличаше на него. И когато някой от любовниците й не се появяваше, когато го е очаквала, тогава тя чукаше другаде, където знаеше, че ще й отворят.

По-късно, докато лежаха един до друг, а слънцето нагряваше изпотените им тела, той сякаш между другото рече:

— Очакваш ли някой приятел тази вечер? Може би трябва да си ходя, докато не е станало късно.

Прозвуча дълбокият, ромолящ гърлен смях на задоволена жена и Консепсион се извърна към него.

— Би ли ревнувал?

Тъмносините очи я гледаха лениво.

— Как смяташ? — попита мъжът.

— Мисля, че ще ти е безразлично. Но ще ти кажа едно, Естебан, жената трябва да се грижи за себе си.

— Да — триумфиращо рече Стив. И добави: — Кой е той?

— А — тя гневно сви рамене, а когато се наведе над него, косата й погали лицето му, — какво значение има? Може да е Диего Сандовал. Може би дори братовчед ти — той също е мъж, въпреки че предпочита да се рови из своите книги. Защо се преструваш, че това има някакво значение за теб? Ти и аз се познаваме отдавна и винаги ни е било хубаво да го правим… — Тя се изви така, че докато отвръщаше на безсрамното й хилене, кръвта във вените му отново кипна — но знаеш, че не съм от жените, които обичат да остават сами. Аз не съм уличница, Естебан. Но не искам да седя тук нощ след нощ, питайки се кога ще дойдеш и дали изобщо ще дойдеш. Но сега, когато си тук, мога да ти предложа достатъчно, за да те задържа при себе си. — След това тихо добави: — Не се безпокой, тази вечер не чакам никого. Не желая да ме напускаш.

На сутринта, в мига, когато изгревът едва-едва просветляваше небето, те започнаха да си говорят като приятели, които се познават много отдавна.

— Мразя я — тихо рече Консепсион. — Но мисля, че ти наистина я обичаш и това те е накарало да се промениш. Защо не си искрен с мен? Мислиш ли, че има някакво значение? Комичното е — замислено прибави тя и извърна глава към рамото му, — че бих могла да се обзаложа, че тя също те обича. — Когато Стив не отвърна нищо, жената предизвикателно продължи: — Защо я ревнуваше толкова силно, а мен — не?

Стив бе достатъчно уморен и същевременно заинтригуван, за да отвърне искрено:

— Проклятие! От къде да знам? Смятах я за своя жена и че няма нищо по-смешно от мъж — рогоносец! Побеснях, когато разбрах, че е заминала с проклетия руснак, който отдавна се увърташе край нея. Отгоре на всичко и този капитан Хоскинс с неговото лигаво писмо. Да не говорим за подмятанията му по неин адрес, които правеше зад гърба ми. Какво трябваше да сторя? Да чакам докато тя се върне, ако изобщо се върнеше, пренебрегвайки опасността да бъда изправен пред военен съд?

— Може би точно това е трябвало да сториш и да чуеш какво ще ти каже. Във всеки случай, ако и тя е била така самотна, както съм аз понякога, защо да не потърси утеха? Чуй ме, омъжена или не, мислиш ли, че щях да го понеса? А ти? Когато желаеш една жена и тя е съгласна, колебаеш ли се?

— Мислех, че я мразиш — саркастично промърмори Стив.

— Да, така е! И ако някога я срещна, ще си оправим сметките с тази американска уличница, не си прави илюзии! Но с какво толкова тя е по-различна от останалите жени?

— С нищо! — с твърд глас рече той.

 

Съвсем не бе лесно човек да се разбере с Бишоп, „господин Джеймс“ от Тексас, който търсеше „говеда за продан“, защото тази година имало добър пазар.

Както обикновено, изглежда не му бе много удобно на гърба на коня. Плиткото бомбе с тясна периферия не успяваше да го опази от слънцето, което приличаше над него. Но въпреки горещината аргументите на Бишоп бяха хладни и логични както винаги.

— Мислил сте с онази си работа, Морган, вместо с главата. Жалко. Някога бяхте свестен човек. Това, което най-много уважавах у вас бе, че за разлика от някои други, сякаш нямахте съвест. Но откакто се оженихте…

— Този път няма да мине, Джим. Дотук бях. Изпратих ви официален отказ. И ако ви интересува истината, то причината за това е, че ми дойде до гуша от всички тези интриги. Стига ми, че ме обсипват с куршуми и прекарвам половината си време в криене, а останалата в лов. Проклятие, оттеглям се! Така че забравете това, което сте си наумил, тръгвайки насам.

Бишоп въздъхна.

— Точно както си мислех. Не сте ме слушал внимателно. И изглежда не сте размислил добре. — Сега той зададе на Стив въпрос, който за миг го изуми: — Да не би случайно да сте убил Карл Хоскинс?

— Проклятие! Чуйте ме сега…

— Когато го намерили в избата на един изоставен манастир, се установило, че е ударен по главата с бутилка, но действителната причина за смъртта е прободна рана в гърлото. Точно в сънната артерия.

Бишоп сви рамене, а Стив мълчеше.

— Естествено са го търсили и за съжаление главният заподозрян сте вие, още повече, след като предния ден по необясним начин изчезнала вашата… е, госпожица Брандо. Но след това тя отново изникнала. В шок, както ми разказаха. Но от Хоскинс ни следа. И така… — Бишоп снижи глас — ревнивият капитан Хоскинс, с когото ден преди това сте имал нелепо спречкване, бил намерен мъртъв. Малкото момче, което очевидно знае най-много подробности относно тези печални събития, разказало на полковник Диас, че в църквата на Гваделупа срещнало мъж, янки, който го изпратил със съобщение при госпожица Брандо, което съдържало вашето име. „Ако искате да узнаете нещо за Естебан, елате при източната врата на църквата“, или нещо подобно. Тя се отправя натам, съпроводена от момчето, което се скрива в някаква горичка, за да се увери, че дамата е в безопасност. После вижда как тя се среща с някакъв мъж — висок на ръст, с широкопола шапка, скриваща лицето му. Стигнало се до борба, момчето не могло да види всичко, защото междувременно заваляло, но я чуло да вика за помощ. Тогава, това все пак е дете, което се страхува, изтичало да извика помощ. Но при кого да отиде? Биха му се изсмели или изгонили.

— Историята си я бива — рече Стив, стискайки зъби.

— Определено — гласът на Бишоп бе спокоен. Цигарата му стърчеше гаменски, под необичаен ъгъл между зъбите.

— Както навярно си спомняте, винаги първо предприемам собствено разследване. По-късно госпожица Брандо била предадена по необясним начин на загрижените си приятели от тамошния свещеник. Прислужничката му за съжаление учудващо онемяла. Единственото, което пожелала да каже било, че пуснала в дома на отчето една оскъдно облечена, навярно нападната от американски наемници дама. Сега започвате ли да разбирате?

— Изглежда съм загубил способността си да мисля логично — троснато промърмори Стив. — Защо не ми спестите усилията и не разкажете остатъка от историята?

— Да… — Бишоп сви недоволно рамене — мисля, че останалото ви е известно. Принц Сарканов изглежда има удивително голямо влияние по върховете. Откакто се появи в Мексико, се случиха някои неща, или не сте забелязал? Бяхте изпратен надалеч с доста опасна задача. Вашата… Джини става официална преводачка на принца с личното позволение на господин Лердо де Теяда. А след „злополуката“ с Хоскинс принцът се явява в ролята на спасител. Изглежда е добър приятел на сенатор Брандо. Те са съдружници в някои сделки. Сенатор Брандо позволява на принца да ухажва дъщеря му и споделя, че е издействал бракът й с вас да бъде анулиран. Принцът предава тази информация на някои личности… вие го научихте от полковник Грийн, нали… и накрая принцът и неговият лекар, граф Черников, доволни напускат Мексико. Предполагам, вземайки със себе си онова, за което са дошли. А когато пристигат в Сан Франциско, госпожица Брандо вече е омъжена и сега се казва принцеса Сарканова.

Помежду им се възцари мълчание. Бишоп наблюдаваше Стив изпод периферията на шапката си, забелязвайки, че лицето му бе станало неподвижно и безизразно.

— И така, Джини е вече принцеса. Обзалагам се, че сенаторът е безкрайно щастлив от този факт, а и тя не изглежда нещастна. Но какво общо, по дяволите, имам аз с това?

Бишоп се поприведе почти незабележимо.

— Е, има някои удивителни факти, относно, които поразпитахме тук-там — спокойно рече той. — Отношението на принц Сарканов към руско-американския тръст, например. Тръстът отбелязал неочаквани загуби, след като дълги години безотказно носел големи печалби. Казват, принцът бил авантюрист. Трябвало да напусне Русия, за да си възвърне пропиляното състояние… бил срещал граф Черников в Тюркистан. От там принцът отива в Аляска и после неочаквано изниква в Съединените щати като член на дипломатическа делегация, чиято задача е да преговаря с американското правителство за продажбата на Аляска. Но, питам ви, защо неочаквано среща такава голяма опозиция в Сената? През април членовете на Сената отказват да ратифицират договора. Те все още обсъждат въпроса и нашият общ приятел Брандо е ключова фигура сред противниците на ратифицирането. А Сарканов, който отива в Аляска, за да спечели пари, неочаквано става богаташ. Той се жени за дъщерята на сенатора и може да си позволи да й купува скъпи бижута. Близък приятел е с личния лекар на императора. Прекалено много случайности, не мислите ли?

— Винаги сте бил добър в игрите, които изискват комбинативност. Например на покер, доколкото си спомням — Гласът на Стив бе студен. — Но този път, дяволите го взели, не участвам в залаганията. Джини не е вече моя жена и нищо не може да ме накара да повярвам, че е била принудена да се омъжи за Сарканов. Познавам я прекалено добре, за да повярвам на подобно нещо, не го забравяйте. А освен това изрезката от вестника, която ми изпратихте… Наистина съжалявам, Джим. Ако Сарканов и Брандо са се забъркали в някакви нечисти сделки, тогава твърде е вероятно Джини също да има пръст в тях. Спомням си, че веднъж много я бе възбудила идеята да направи пари в Мексико. Боже мой… тя смяташе баща си за умен и богат на хрумвания човек! Не, не ме слагайте в сметките. Нямам никакво намерение да се намесвам повече в живота на Джини, а също и да прекарам по-голямата част от времето си, криейки се от ловците на глави, изпратени от баща й.

— Да. — Сега гласът на Бишоп бе тих. — Чух за това и не мога да ви упрекна, че не сте съгласен повече да поемате големи рискове срещу незначително възнаграждение. Честно казано, вашият приятел Диего Сандовал ми даде да разбера, че откакто сте се завърнал и откакто дядо ви е останал полуинвалид след мозъчен удар, сте поел управлението на хасиендата. Да, допускам, че сега ще станете уседнал човек.

Стив му хвърли гневен поглед.

— Всъщност — предпазливо рече той — дядо ми не е инвалид. Освен това имам намерение след няколко месеца да предприема пътуване из Европа.

— Ах, така ли? — гримасата на Бишоп като че ли се поразведри. — Ако ходите в Париж и Лондон, бихте могъл да ми направите някои малки услуги. Разбира се, срещу възнаграждение. Не се безпокойте, нищо свързано с бившата ви съпруга и принца. Мисля, че с това мога да натоваря някой друг от хората ми. Какво мислите за Паркър?

— Проклятие, пръстът на Паркър винаги е на спусъка! Сам го казахте. Ако го натоварите да следи Джини…

Стив едва успя да сдържи гнева си, когато улови вежливия поглед на Бишоп и изруга:

— Да врите в пъкъла дано, хладнокръвен негоднико!

Бишоп се усмихна.