Нора Робъртс
Опасен огън (6)

Шеста глава

Джоу откри, че дните могат да се влачат като години. През втората седмица от заминаването на Кийн тя дебнеше да зърне следа от него на всяко ново място, където разпъваха лагера. Обхождаше с търсещ поглед тълпите местни жители, дошли да видят издигането на Голямата шатра, и едва крепеше през проточилите се ден след ден крехкото равновесие между гнева и отчаянието от продължителното му отсъствие. Само в клетката успяваше да се съсредоточи и запази присъствие на духа, защото знаеше, че инак бе невъзможно. След представленията обаче й ставаше все по-трудно да се отпусне. Всяка сутрин се събуждаше с увереността, че Кийн ще се върне. Всяка вечер лежеше, без да я лови сън, в очакване да изгрее слънцето.

Пролетта беше в разгара си. Избуялите треви миришеха упойващо, смачканите под нечии стъпки полски цветя оставяха сладък аромат във въздуха. Дори когато керванът на цирка поемаше още по на север, дните ставаха все по-топли, а слънцето дълго не залязваше, бавно и неохотно отстъпвайки пред свечеряването. Докато останалите членове на трупата се наслаждаваха на топлината му, свежите благоухания и ясното небе, Джоу живееше в напрежение.

Струваше й се, че след като се бе върнал към живота си в Чикаго, Кийн се бе отказал да идва отново. В Чикаго той разполагаше с удобства и богатство, с елегантни жени. За какво му бе да се връща? Джоу бе заключила съзнанието си за мисли относно окончателната съдба на цирка, като не желаеше да погледне в очи възможността за разтурването му в края на сезона. Повтаряше си, че единствената причина, поради която чакаше Кийн да се върне, бе да го убеди да запази цирка. Ала твърде често в мислите й нахлуваше споменът за това, как я беше държал в обятията си. Постепенно тя се примири и запълни странната празнота, която изпитваше, с работа.

По няколко пъти седмично намираше време да обучава горящия от нетърпение Джери. Отначало му разрешаваше да се занимава само с двете малки лъвчета, като го пускаше да ги храни и да си играе с тях, надянал защитни ръкавици. Окуражаваше го да ги учи на някои прости номера с помощта на малки парчета сурово месо. Радваше се заедно с него, когато зверчетата се отзоваваха на търпението му и започваха да се подчиняват.

Джоу виждаше у Джери заложби и възможности, каквито му даваха неговата искрена привързаност към животните, решимостта и ревностното отношение към работата. Основна грижа обаче й беше това, че той още не бе развил една здравословна боязън от дивите хищници. Държеше се прекалено свойски, а тя знаеше, че тази непринуденост влече след себе си небрежност и невнимание. Щом сметна, че бе напреднал достатъчно реши да предприеме следващата стъпка от обучението му.

 

Него ден нямаше дневно представление и Голямата шатра бе изпълнена с репетиращи артисти. Джоу беше облякла панталони, пъхнати в ботуши, и блуза с дълги ръкави, затъкната на кръста. Потупваше дръжката на камшика в дланта си и даваше на Джери наставления. Двамата стояха в преддверието на монтираната върху един от манежите клетка.

— Така, сега Бък ще пусне Мърлин. Той е най-възприемчивият и най-послушен, ако не броим Ари. Но Ари, както знаеш, не е в състояние дори за най-кратък номер — тя замълча за миг. В очите й се появи тъга, ала Джоу я отпъди и продължи: — Мърлин те познава, свикнал е с гласа и миризмата ти. — Джери преглътна и кимна с глава. — Щом влезем вътре, се превръщаш в моя сянка. Ще се движиш, когато аз се движа, и няма да говориш, докато аз не ти кажа. Ако те хване страх, не бягай. — Тя насочи към него пръст, за да подчертае значението на последното. — Това е много важно, разбра ли? Не бягай — наблегна отново. — Кажи ми, ако искаш да излезеш и аз ще те изведа.

— Няма да бягам, Джоу — обеща той и изтри в джинсите влажните си от вълнение длани.

— Готов ли си?

Джери се ухили и кимна.

— А-ха.

Тя отвори вратата към клетката и пропусна Джери пред себе си, после затвори. Отиде в средата на арената с лека, уверена крачка.

— Пускай го, Бък! — викна и веднага се чу трополенето на решетката. Мърлин влезе, без да бърза, после скочи върху своя пиедестал. Прозина се широко и чак тогава погледна към Джоу.

— Днес си соло, Мърлин — каза тя и тръгна към него. — Ти ще бъдеш звездата. Ела при мен — нареди на Джери, който стоеше неподвижно, приковал очи в големия звяр. Мърлин му хвърли незаинтересован поглед и зачака. С вдигане на ръка Джоу го накара да приседне на задните лапи. — Да знаеш — каза на младежа зад себе си, — че първото нещо, на което трябва да бъде научен лъва, е да заема мястото си. Публиката дори не го брои за някакъв номер. Седенето на задница — продължи тя и даде знак на Мърлин да свали лапи, — обикновено е следващото и изисква доста повече време. Преди това е необходимо да бъдат заякчени гръбначните мускули на животното. — Джоу пак даде знак и Мърлин отново седна с вдигнати предни лапи, после рязка команда с глас го накара да ги размаха, порейки въздуха, и да изреве. — Великолепен стар артист — каза усмихната тя и го върна в предишното положение. — Съществен момент за всяка команда е да бъде давана от едно и също място и с една и съща интонация. Това изисква търпение и многократно повторение. Сега ще го сваля от пиедестала.

Джоу удари с камшика в земята и Мърлин скочи долу.

— Сега ще го накарам да иде до тази точка на арената, където искам да легне — тя се премести, като се увери, че ученикът й я следва. — Клетката е кръг с диаметър дванадесет метра. Трябва да си представяш наум всеки неин сантиметър. Задължително е да имаш много точна представа на какво разстояние си от решетките във всеки един момент. Стоиш ли прекалено близко или се опреш с гръб в тях, не ти остава никакво пространство за измъкване в случай на затруднение и неприятност. Това е една от най-сериозните грешки, които дресьорът може да допусне. — По даден знак Мърлин легна, после се обърна на хълбок. — Настрани, Мърлин! — каза Джоу рязко и лъвът започна да се търкаля странично. — Често ги наричай по име. Това привлича вниманието им и ги кара да се заслушват в теб. Длъжен си добре да познаваш характера и предпочитанията им, индивидуалните наклонности на всеки от тях.

Тя следваше Мърлин, после му заповяда да спре. Той престана да се търкаля, легна по корем и изрева. Джоу го почеса с дръжката на камшика по главата.

— Обичат да ги галиш, също като котките, но не са домашни питомци. От особена важност е никога да не им се доверяваш напълно и да запомниш, че винаги трябва да налагаш своето господство. Ти ги подчиняваш не чрез бой и крясъци, което е не само жестоко, ами ги прави зли и ненадеждно своенравни, а посредством търпение, уважение и воля. Никога не ги унижавай, те имат право на своята гордост. Трябва да ги прилъжеш, Джери, да ги надхитриш. — Тя вдигна двете си ръце и изправи Мърлин на задните му лапи. После продължи с наставленията: — За тях човекът е неизвестният фактор. Затова предпочитаме да работим с лъвове от джунглата, израснали на свобода, а не родени в клетка. Ари е изключение. Роденият и израснал в пленничество лъв е прекалено свикнал с човека, тъй че се губи нужното въздействие. — Джоу тръгна напред, като държеше ръцете си вдигнати. Мърлин я последва, пристъпвайки на задните лапи. Изправен по този начин, беше висок повече от два метра и значително се възвишаваше над дресьорката си. — Те могат да питаят чувство на привързаност към теб, ала нямат страх и особено почитание. За съжаление това често се случва, когато лъвът е прекарал дълго време с дресьора. Не стават по-покорни и послушни, ако продължително са участвали в представления, а напротив — по-опасни. Непрекъснато те изпитват. Номерът е да ги накараш да те мислят за неприкосновен, да повярват, че си неунищожим.

Тя нареди на Мърлин да свали лапи и той отново раззина широко паст, преди да бъде изпратен върху пиедестала.

— Ако някой от тях ти замахне, това трябва на мига и на място да бъде пресечено, защото те опитват отново и отново, като всеки път се приближават все повече. Обикновено, ако се случи дресьорът да пострада, да бъде наранен в клетката, то е заради негова грешка, която е допуснал. Животните бързо ги усещат и забелязват. Понякога ги подминават, но понякога не. Този тук хубавичко ме е шляпвал по рамото от време на време. Не си вади ноктите, ала винаги съществува възможност да забрави, че само си играе. Някакви въпроси?

— Хиляди — отговори Джери и изтри уста с опакото на ръката си. — Просто в момента не ми хрумва някой конкретно.

Джоу се подсмихна и пак почеса Мърлин по главата, когато той изрева.

— Ще се появят по-късно. Трудно е от самото начало да усвоиш всичко, но ще си го припомниш после, като се отпуснеш. Така, знаеш командите. Накарай го да седне и да вдигне предните лапи.

— Аз ли?

Тя се отмести и остави своя ученик в полезрението на Мърлин.

— Можеш да се страхуваш колкото си искаш — каза небрежно. — Само не го показвай и внимавай да не проличи в гласа ти. Наблюдавай очите му.

Джери изтри длан в джинсите си, после я вдигна, както бе виждал Джоу да го прави стотици пъти.

— Горе! — заповяда на лъва със задоволително твърд глас.

Мърлин го изучава известно време, после погледна към Джоу. Този, казваха ясно очите му, е новак и не заслужава вниманието ми. Тя се постара лицето й да остане безизразно.

— Изпробва те — обясни на Джери. — Той е стара пушка и малко по-трудно се поддава на залъгване. Бъди строг и го назови този път по име.

Джери си пое дъх и повтори командата с ръка.

— Мърлин, горе!

Мърлин върна поглед върху него и го измери преценяващо с кехлибарените си очи.

— Пак — каза Джоу и го чу да преглъща шумно. — Внеси малко повече властност в гласа си. Той те мисли за балама.

— Мърлин! Горе! — повтори Джери, достатъчно подразнен от определението на Джоу, за да прозвучи този път действително непреклонно.

Макар и с видима неохота, Мърлин се подчини.

— Направи го — прошепна Джери и изпусна дълга накъсана въздишка. — Наистина го направи.

— Много добре — похвали го Джоу, доволна и от двамата — лъва и ученика си. — Сега да седне.

Щом и това бе изпълнено, тя накара Джери да свали Мърлин от мястото му върху пиедестала.

— Дръж — подаде му камшика. — Използвай дръжката, за да го чешеш по главата. Най-много обича зад ухото.

Почувства лекото треперене на ръката му, когато пое от нея камшика. Той обаче го стисна здраво, изплющя във въздуха, а Мърлин скочи долу, примижа и нададе гръмък рев.

Тъй като бе изпълнил всичко отлично, Джоу му позволи волността да се потърка в краката й, преди да викне на Бък да го изведе. Издрънчаването на решетката беше сигнал за лъва да се насочи към изхода и звярът, точно като артист, го направи бавно, с достойно вдигната глава.

— Справи се много добре — обърна се Джоу към младежа, щом останаха сами в клетката.

— Беше страхотно! — Джери й върна камшика. Дръжката му бе влажна от пот. — Просто страхотно. Кога може пак да опитам?

Тя се усмихна и го потупа по рамото.

— Скоро — обеща. — Само помни това, което ти казах, и ела при мен, когато се сетиш за всички онези въпроси.

— Добре, благодаря, Джоу — той отвори вратата на клетката. — Много ти благодаря. Отивам да разкажа на момчетата.

— Върви.

Гледаше подире му, когато Джери припна, прескочи парапета и се спусна към задния изход. Тя се облегна с усмивка на решетките.

— И аз ли бях такава? — попита Бък, застанал в отсрещния край на клетката.

— Първия път, когато сама успя да накараш един от лъвовете да седне и да си вдигне лапите, слушахме за това цяла седмица. Беше дванадесетгодишна и мислеше, че си готова за истинско представление.

Джоу се засмя, изтри влажната дръжка в панталоните си и се обърна. Тогава го видя.

— Кийн! — радостта озари лицето й. Сама не разбра как го нарече по име, което се бе заклела да не прави. Точно когато бе изоставила надеждата да го види отново, той се появи. Спусна се към него, ала на втората крачка се опомни. — Не знаех, че сте се върнали.

Стисна дръжката на камшика с две ръце, за да се предпази от неволното желание да ги протегне и да го докосне.

— Виждам, че съм ти липсвал.

Гласът му беше какъвто го помнеше — плътен и обиграно мек.

Тя се прокле за своята наивна, прозрачна непрестореност.

— Да, има нещо такова — призна предпазливо. — Предполагам, че свикнах с вас, а и ви нямаше по-дълго, отколкото бяхте казали.

Изглежда същия, мислеше трескаво, съвсем същия! Никак не се бе променил. Все пак бе минал само месец напомни си. Беше й се сторил като година.

— М-м, да. Наложи се да се занимавам е повече неща, отколкото очаквах. А ти ми изглеждаш малко бледа — добави и прокара ръка по бузата й.

— Не прекарвам много време на слънце — отвърна Джоу уклончиво и бързо смени темата: — Как беше Чикаго?

Искаше да обърне разговора встрани от личната тема, за да приведе в ред чувствата си. Внезапната му поява беше всяла смут в душата й.

— Супер — отвърна Кийн, като внимателно се взираше в лицето й. — Била ли си някога там?

— Не. В края на сезона играем наблизо, но така и не съм имала време да стигна до града.

Той кимна разсеяно, отправил поглед към празната клетка зад гърба й.

— Видях, че обучаваш Джери.

— Да — олекна й, че минаха към обсъждане на делови въпроси и се поотпусна. Цялото й тяло се бе стегнало още в мига, когато го зърна. — За първи път е с възрастен лъв и без решетки помежду им. Справи се добре.

Кийн отново я погледна. Сериозно и проницателно.

— Той трепереше. Забелязваше се дори оттам, където стоях и ви наблюдавах.

— Беше му за първи път… — подзе тя в защита на Джери.

— Не го упреквам — прекъсна я с нотка на нетърпение Кийн. — Просто стоеше до теб и се тресеше от глава до пети, а ти беше напълно невъзмутима и хладнокръвна.

— Работата ми го налага — заяви спокойно Джоу.

— Този звяр трябва да имаше над два метра, изправен, а ти ходеше под него без всякакво средство за защита, дори най-елементарното.

— Аз изпълнявам артистичен номер, а не гладиаторски.

— Джоу! — каза той така остро, че тя премига. — Никога ли не те хваща страх там, вътре?

— Да ме е страх? — повдигна вежди Джоу. — Естествено, че ме е страх. Повече, отколкото Джери… Или вас да речем.

— Какви ги приказваш? — гласът му беше сърдит, което тя отбеляза с известно любопитство. — С очите си видях, че момчето вътре бе потънало в пот.

— Това бе главно от вълнение — обясни търпеливо Джоу. — Той още няма достатъчно опит, за да бъде наистина уплашен. — Тя отметна назад косата си и въздъхна. Не обичаше да говори за своите страхове с никого, а с Кийн й беше особено трудно. Само защото искаше той да разбере всичко, свързано с цирка, Джоу продължи: — Истинският страх идва, когато опознаеш лъвовете, работиш с тях и започнеш да ги разбираш. Вие само си представяте какво може да му се случи на човек. А аз зная. Зная точно какво могат да направят, на какво са способни. Те са невероятно смели и, което е по-важно, невероятно хитри и коварни. Виждала съм какво могат да ти причинят. — Тя го гледаше спокойно и открито. — Баща ми веднъж едва не загуби крака си. Бях около петгодишна, ала ясно си спомням. Той допусна грешка и двеста и петдесет килограмов нубийски лъв се впи в бедрото му и го повлече по арената. За късмет вниманието му беше отвлечено от една разгонена женска. Котките са много непредсказуеми, когато са в любовен период, което вероятно беше и една от причините да нападне баща ми по начало. Те са жестоко ревниви, когато са в това състояние. Баща ми успя да се измъкне от клетката, преди някой от другите лъвове да е проявил интерес към него. Не си спомням колко шевове имаше и колко време мина, докато можеше отново да ходи нормално, но добре запомних погледа в очите на лъва. Бързо опознаваш страха, когато си в клетката, ала или се научаваш да го контролираш и направляваш, или си намираш друго поле на изява.

— Тогава защо? — попита Кийн и я хвана за раменете. — Защо го правиш? Само не ми казвай, че това ти е работата! Не е достатъчно.

Гневът му я озадачи. Очите му бяха потъмнели, пръстите му се впиваха в плътта й. Сякаш искаше да изтръгне от нея отговор, той я разтърси силно.

— Е, добре — отрони бавно Джоу, като не обърна внимание на болката от невъздържания му жест. — Това е само едната страна, но не всичко. Всъщност това е единственото, което умея. И което върша добре. — Докато говореше, тя търсеше по лицето му ключ за обяснение на лошото му настроение. Дали пък не смяташе, че не е трябвало да пуска младежа в клетката? — Джери също ще стане добър в занаята — каза. — Мисля, че всеки изпитва необходимост да бъде добър, наистина да го бива в нещо. Радвам се, когато мога да дам на хората, дошли да ме гледат, най-доброто, на което съм способна. Ала преди всичко, струва ми се, го правя, защото обичам лъвовете. Трудно е за обикновения човек да разбере чувствата на дресьора към неговите животни. Аз харесвам техния ум и схватливост, тяхната наистина величествена красота, силата им, несломимата им дива природа, която ги отличава от опитомените, обяздени коне, да речем. Лъвовете са едно предизвикателство, те са вълнуващи и опасни.

Кийн мълчеше. В очите му още личеше раздразнение, но пръстите му се поотпуснаха и не я стискаха вече така болезнено. Сигурно там щяха да й излязат синини на сутринта, помисли си Джоу.

— Вероятно човек се пристрастява към тази възбуда — обади се той. — Трудно му е да живее без нея, след като веднъж му е станало навик.

— Не зная — отговори тя, доволна, че ядът му бе попреминал. — Не съм мислила за това.

— Да, предполагам, че не си — кимна Кийн, обърна се и тръгна.

Джоу направи крачка подире му.

— Кийн!

Името му неволно се изплъзна от устата й, без да може да го спре. Той се извърна, ала тя откри внезапно, че не бе в състояние да му зададе нито един от десетките въпроси, които се въртяха в ума й. Но имаше един, за който се чувстваше в правото си да попита.

— Мислили ли сте за това, какво смятате да прави с нас… С цирка?

За миг очите му пак светнаха гневно.

— Не.

Отговорът беше кратък и категоричен. Отново й обърна гръб, ала Джоу посегна ядно към него.

— Как може да сте толкова коравосърдечен, толкова равнодушен? Как е възможно да нехаете за съдбата на повече от сто човека, чийто живот държите в ръцете си?

Кийн внимателно отстрани ръката й.

— Не ме пришпорвай, Джоу.

В гласа му имаше предупреждение. В очите също.

— Не се и опитвам — отвърна тя и прокара нервно ръка през косата си. — Само ви моля да бъдете справедлив… Да бъдете добър — довърши неубедително.

— Не ме моли за нищо — отсече той властно. В отговор Джоу вирна глава. — Тук съм — додаде Кийн, — и с това засега трябва да се задоволиш.

Тя се овладя с усилие. Не можеше да отрече, че с връщането си той се оказа верен на дадената дума. Ако не друго, поне разполагаха с времето до края на сезона.

— Мисля, че нямам друг избор — промълви Джоу.

— Не — потвърди Кийн с леко кимване. — Нямаш.

Тя намръщена го гледаше как се отдалечава с пламналата си, гъвкава походка, на която, без да иска, се любуваше. Чак сега забеляза, че дланите й бяха влажни, както тези на Джери. Ядосано ги изтри в панталоните си.

— Искаш ли да си излееш душата?

Джоу се извърна бързо. Зад гърба й стоеше Джейми с клоунското си лице и костюм. Погълната от чувствата си, съвсем не бе усетила приближаването му.

— О, Джейми, не те видях.

— Откакто видя Прескот, си сляпа за всичко наоколо — уточни Джейми.

— Какво правиш в пълно бойно снаряжение? — попита го тя, като подмина забележката му.

Той посочи кученцето в краката си.

— Това псе не ме признава в истинския ми образ. Искаш ли да си поговорим?

— За какво да си говорим?

— За Прескот и това, което изпитваш към него.

Кучето търпеливо клечеше в краката му и помахваше с опашка. Джоу се наведе и свойски разроши сивата му козина.

— Не разбирам какво имаш предвид.

— Слушай, не казвам, че нищо няма да излезе от тая работа, но не искам да те гледам как страдаш. Зная какво е да си загубиш ума по някого.

— Какво, за Бога, те кара да мислиш, че съм си загубила ума по Кийн Прескот?

Тя насочи цялото си внимание към кучето.

— Хей, и аз съм тук, забрави ли? — хвана я той за ръката и я изправи. — Не всеки би го забелязал, ама и не всички те познават като мен. Ходиш нещастна, откакто той замина за Чикаго, и го търсиш във всяка кола, която приближи лагера. А в мига, в който го видя светна като увеселителна площадка в съботна вечер. Не твърдя, че има нещо лошо в това, да си влюбена в него, ала…

— Да съм влюбена в него? — повтори изумена Джоу.

— Точно така — рече Джейми търпеливо. — Влюбена.

Тя го гледаше втренчено и смисълът бавно стигна до съзнанието й.

— Влюбена в него — промълви така, сякаш опитваше думите на вкус. — О, не — въздъхна и затвори очи — О, не!

— Толкова ли нямаш ум и сама да схванеш?

Гласът му бе изпълнен с нежност. Видя, че бе съвсем, объркана и като че разстроена, и я погали по ръката.

— Нямам. Явно съм кръгла невежа по тия въпроси — Джоу отвори очи и се огледа, сякаш да види дали светът наоколо не се бе променил. — И какво ще правя сега?

— Знам ли? — Джейми зарови в прахта с огромната си обувка. — Самият аз не мога да кажа, че бележа особени успехи в тази област. — Той я потупа окуражаващо. — Просто исках да знаеш, че винаги имаш на разположение две съчувствени уши в случай на нужда.

Усмихна й се мило и си тръгна, като я остави в пълен душевен смут.

 

Джоу прекара останалата част на следобеда погълната изцяло от съзнанието, че е влюбена в Кийн Прескот. Позволи си за кратко да се наслади на новото чувство, на усещането, че обича някого не като приятел, а като възлюблен. Чувстваше се изпълнена със светлина и сила, сякаш бе уловила слънцето в шепи. Сънуваше с отворени очи.

Той я обича. Казва й го безброй пъти, докато я държи в обятията си под лунните лъчи. Моли я да се омъжи за него, непоносима му е мисълта да живее без нея. Самата тя изведнъж е станала изискана дама и с елегантна непринуденост разговаря със съпругите на други адвокати, дошли им на гости. Разказват си една на друга забавни истории и се смеят. Двамата с Кийн имат, разбира се, деца и къща извън града. Какво ли е да се събужда до него всяка сутрин? Джоу се е научила да готви и да дава приеми. Често прекарват дълги, спокойни вечери сами. Със свещи и музика. Когато си лягат заедно, ръката му я прегръща чак до сутринта.

Идиотка. Тя рязко дойде на себе си. Двамата с Пийт хранеха лъвовете. Вълшебните приказки са за децата, рече си сурово. Нищо подобно не се случва в реалния живот. Трябва да измисля как да се справя с всичко това, преди да се е задълбочило.

— Пийт — подхвана, като се стараеше гласът й да звучи небрежно, и сложи за Абра дозата й сурово месо върху дълъг прът. — Бил ли си някога влюбен?

Пийт премяташе дъвката в устата си и я наблюдаваше как пъха месото през решетките.

— Ами, чакай да видя — издаде напред долната си устна и се замисли. — Само около осем или десет пъти, струва ми се. Може би дванадесет.

Джоу се засмя и отиде при следващата клетка.

— Питам те сериозно. Имам предвид наистина влюбен.

— Аз по начало съм си влюбчив — призна той печално. — Луд ставам по някоя хубава муцунка. Всъщност мога да лудна и по недотам хубава — Пийт се ухили. — Така е, господа, единственото нещо, което може да се сравни с любовта, е да имаш флош роял, когато мизата е солидна.

Тя поклати глава и продължи нататък по редицата.

— Добре, щом си такъв специалист, кажи ми какво правиш, когато си влюбен в някой, а той не е влюбен теб, пък ти не искаш да узнае, че ти си влюбен, защото не желаеш да изглеждаш като глупак пред него.

— Чакай, чакай — стисна очи Пийт. — Остави ме да помисля малко. — Той помълча миг-два, като мърдаше устни в ход с разсъжденията си. — Така, стой да видим дали правилно съм разбрал — отвори очи и се намръщи съсредоточено. — Ти си влюбена…

— Не съм казала, че аз съм влюбена — прекъсна го припряно Джоу.

Пийт повдигна вежди и издаде напред свитите си на розичка устни.

— Нека да приемем най-общо, че си ти, за да не се объркаме — предложи той и тя кимна, като се преструваше, че е напълно погълната от храненето на животните. — Та, значи, ти си влюбена — продължи Пийт, — а твоят човек не е. Първо на първо трябва да се убедиш, че той наистина не е влюбен в теб.

— Не е — отрони Джоу, после добави бързо: — Да речем, че не е.

Пийт я стрелна под око и премести дъвката в другия ъгъл на устата си.

— Добре, тогава първото, което трябва да направиш, е да му промениш виждането.

— Да му променя виждането ли? — повтори свъсено тя.

— Разбира се — махна небрежно с ръка той, за да покаже колко просто нещо е въпросната процедура. — Ти се влюбваш в него, после той в теб. Правиш се на недостъпна или се правиш на лековата. Или пък трепкаш с ресници и се усмихваш. — Пийт онагледи последното със свенливо премигване и мила усмивка. Джоу се разсмя и се подпря на пръта. В бейзболна шапка, а тениска и избелели джинси, свенливият Пийт представляваше много комична картинка. — Караш го да ревнува — продължи той. — Или ласкаеш самолюбието му. Момиче, има толкова много начини да примамиш един мъж, че не мога да ти ги изброя. Аз самият се хващал на всички от тях. Да, господа, аз съм истински лапнишаран.

Изглеждаше толкова доволен от своята слабост, че отново се засмя. Колко лесно би било, помисли си, ако и аз можех така леко да гледам на любовта.

— Ами ако не искам да правя нищо такова. Ако нито умея, нито желая да се преструвам. Ако не желая да унижавам и ако човекът е… Ами ако между нас нищо в може да се получи. Тогава какво?

— Прекалено много „ако“ станаха — забеляза Пийт и размаха несъгласно пръст. — Аз обаче имам да добавя още едно. Ами ако нямаш достатъчно ум, щом като не вярваш, че ще успееш, преди още да си подхванала играта?

— Някои хора не ги бива в игричките — отвърна тихо Джоу. — Особено когато те са им непознати и непривични. Преструвката е трудно и мъчително нещо.

— Много важно! — заяви Пийт и разпери ръце. — Да спечелиш е най-добре, но да играеш също е хубаво. Целият живот е игра, Джоу. Това ти е известно. И правилата непрекъснато се променят. А ти имаш кураж — каза и сложи загрубялата си, твърда длан върху рамото й. — Повече кураж и дързост от всички, които познавам. Имаш и ум в главата, неоспорим ум. А сега ми кажи, че въпреки всичко това те е страх да опиташ?

Тя го погледна в очите и разбра, че увъртанията й не минаваха. И не вършеха работа.

— Старая се да поемам само пресметнати рискове, Пийт. Познавам си периметъра на действие, зная ходовете и хватките. И знам точно какво ще се случи, ако допусна грешка. Рискувам да бъде разкъсано тялото ми, а не душата. Никога не съм репетирала нещо подобно и да се впусна без всякаква подготовка, мисля, че е самоубийство.

— А пък аз мисля, че трябва да имаш вяра в Джоу Уайлдър — възрази Пийт и я потупа по бузата.

— Здрасти, Джоу!

Тя вдигна поглед и видя Роуз, която се приближаваше към тях. Носеше прилепнали джинси, кокетна бяла блузка и триметрова боа върху раменете си.

— Здравей, Роуз — отвърна Джоу и подаде на Пийт пръта за хранене. — На разходка ли си извела Бейби?

— Има нужда от малко въздух — потупа Роуз товара си. — Струва ми се, че тази сутрин й прилоша от возенето. Не ти ли изглежда малко изнемощяла?

Джоу сведе поглед към блестящата, пъстра кожа, взря се в малките черни очички на змията, която Роуз бе протегнала за преглед.

— Няма такова нещо — отсъди.

— Какво пък — пусна Роуз главата на влечугото, — денят е топъл и ще взема да я изкъпя. Това може да я ободри.

Джоу забеляза, че девойката шари с поглед наоколо.

— Джейми ли търсиш?

— Пфу! — отметна къдрици Роуз. — Не си губя времето с тоя. — Тя погали втората половина от туловището на боата. — Безразличен ми е.

— Ето още един начин — вметна Пийт и сръчка Джоу с лакът. — Забравих да ти го спомена. Бомба е. Действа безотказно.

Роуз се намръщи неразбиращо насреща му, после към Джоу.

— Какви ги дрънка?

Джоу се засмя и седна върху варела с вода.

— Сто и един начина да хванеш на въдицата мъж — отвърна и с наслада подложи лице на слънцето. — Направил е проучване върху въпроса от мъжка гледна точка.

— Виж ти! — отправи му Роуз най-надменния си поглед. После добави уж нехайно: — Смяташ, че като съм по-различна, това ще възбуди интереса му?

— Безотказно — повтори Пийт и си намести шапката. — Така той се обърква и започва да мисли за теб. Терзае се и се чуди защо не го забелязваш.

Роуз се позамисли.

— Върши ли работа?

— Има успех в средно осемдесет и седем процента от случите — увери я Пийт и дружелюбно потупа Бейби. Тикна палец към клетката и намигна на Джоу. — Тази красива дама тук седи и гледа втренчено в пространството, сякаш умът й е зает с безброй важни неща. Младежът в съседната клетка прави всичко, едва ли не челна стойка, за да привлече вниманието й. А тя си седи и се преструва, че дори и не подозира за съществуването му. После, след като го е накарала да си блъска главата в решетките, премигва с жълтите си очи и казва: „О, на мен ли говориш?“ — Пийт се ухили и разкърши рамене. — Тогава край, братко, той е уловен, също като риба на въдица.

Роуз се усмихна, представила си как Джейми се полюшва на собствената й кукичка.

— Може в крайна сметка и да не пъхна Бейби в караваната на Кармен — измърмори. — О, вижте, идват Дафи и собственикът. — С присъщото си кокетство Роуз неволно вдигна ръка и разбухна косите си. — Ей Богу, ама той наистина е хубав мъж! Нали, Джоу?

Джоу вече бе приковала очи в Кийн. Сякаш нямаше сили да ги откъсне. Стисна краищата на варела и сама се предупреди да не става глупачка.

— Да — съгласи се безстрастно. — Привлекателен е.

— Кокалчетата ти побеляха — прошепна в ухото й Пийт.

Тя изпръхтя ядосано и отпусна ръце. Изправи гръб, решила да не се държи така издайнически и да прояви повече самообладание. То, напомни си, е основния инструмент в нейния занаят. След като можеше да контролира чувствата си и да заблуди дванадесет лъва, то какво й струваше да надхитри един мъж?

— Здрасти, Дафи — усмихна се бегло Роуз и веднага насочи цялото си внимание си към Кийн. — Здравейте, господин Прескот! Хубаво е, че се върнахте.

— Здравей, Роуз — усмихна се и той към обърнатото й нагоре лице, после изви вежда и погледът му плъзна по увитото около врата й влечуго. — Коя е тази твоя дружка?

— Това е Бейби — потупа тя жълтите ивици по гърба на змията.

— Ах, да, разбира се — Джоу забеляза шеговития блясък, запалил златисти искри в очите му. — Здравей, Пийт — кимна той леко, след което премести поглед върху Джоу и го задържа там.

Както и най-първия път, когато я беше срещнал, Кийн не си даде труд да се прикрива. Гледаше я със спокойна, преценяваща сдържаност. Той утвърждаваше своето положение на собственик. Мина й през ум, че да, влюбена бе в него, ала същевременно изпитваше и боязън. Страхуваше се от влиянието му над нея, боеше се от силата на въздействието му, от способността му да й причини страдание. Но на лицето й не се изписа нито една от тези мисли. Страхът, каза си тя, вперила очи в него точно толкова хладнокръвно, колкото и самият Кийн, бе нещо, което бе в състояние да разбере. Любовта би могла да породи непосилни проблеми, ала със страха човек може да се справи. Не ще се уплаши от Кийн Прескот и ще спази основното правило и върху арената. Няма да обърне гръб и да побегне.

Двамата мълчаливо се съзерцаваха, а останалите ги гледаха с различна степен на любопитство. Върху устните на Кийн трепна едва забележима усмивка. Безмълвната схватка помежду им продължи, докато Дафи не се прокашля.

— А, Джоу, да ти кажа…

Спокойно, без да бърза, тя отмести поглед.

— Да, Дафи?

— Току-що изпратих едно от момичетата в града на зъболекар. Май има някакъв абсцес. Ще се наложи да я заместваш довечера.

— Разбира се.

— Само за номера с паяжината и при откриването — продължи той. Не се сдържа и хвърли бърз поглед към Кийн, за да провери още ли зяпа в Джоу. Да, продължаваше упорито да я гледа. Дафи се размърда неловко и се зачуди какво, по дяволите, ставаше. — На финала заеми обичайното си място. А пеперудите просто ще минат с едно момиче по-малко. В гардероба ще ти дадат каквото е нужно.

— Хубаво — усмихна се Джоу, макар остро и осезаемо да чувстваше върху себе си погледа на Кийн. — Май е по-добре да вървя, за да имам време да порепетирам ходене върху тези десетсантиметрови токчета. На кое място ме слагаш?

— Четвърто въже.

— Дафи — намеси си Роуз и го дръпна за ръкава. — Кога ще ме пуснеш и мен на паяжината?

— Роуз, как си представяш дребосък като теб да виси там с онзи тежък костюм?

Дафи заклати глава, като се държеше на почтително разстояние от Бейби. За тридесет и пет години работа по панаири, увеселителни атракции и циркове все още се чувстваше неуютно в близост до студенокръвни.

— Достатъчно съм яка — заяви Роуз и се изпъчи с надеждата да изглежда по-висока. — Освен това съм се упражнявала. — Нетърпелива да демонстрира уменията си, тя сръчно размота Бейби от врата си. — Подръжте за малко — помоли и отпусна част от триметровото чудовище в ръцете на Кийн.

— Ох… — попремести той тежестта в ръцете си и погледна колебливо в очите на змията. — Надявам се да е яла скоро.

— Закуси добре — увери го Роуз и пъргаво направи заден мост, за да покаже на Дафи колко е гъвкава.

— Бейби не яде собствениците — обади се Джоу и не постара да сподави присмехулната си усмивка. За първи път го виждаше смутен. — Само по някой и друг разсеян местен жител. Роуз я държи на строга диета.

— Дано — подхвана Кийн, когато Бейби се приплъзна, за да се намести по-удобно, — да е наясно, че аз съм собственикът.

Джоу се засмя на обърканото му изражение и се извърна към Пийт.

— Ей, Богу, не знам. Някой споменавал ли е на Бейби за новия собственик?

— Лично аз нямах възможността — проточи Пийт и извади друго парче дъвка. — Доста прилича на местните обаче. Бейби може и да го сбърка.

— Само се шегуват с вас, господин Прескот — обади се Роуз, след като завърши импровизираната демонстрация с пълен шпагат. — Изобщо не яде хора. Кротка е като агънце. Децата я пипат и галят по време на представлението. — Тя се изправи и изтупа джинсите си. — Виж, ако си имате работа с кобра…

— Не, благодаря! — наведе се Кийн и разтовари три метровата Бейби в ръцете й.

Роуз плъзна боата — удушвач около врата си.

— Е, Дафи, това е. Какво ще кажеш?

— Хвани едно от момичетата да ти покаже позите — кимна той. — После ще видим.

С усмивка погледна след Роуз, която не чака да я подканят, а тутакси припна.

— Хей, Дафи!

Беше Джейми.

— Двама от местните те търсят. Изпратих ги в червения фургон.

— Добре. Сега идвам.

Той намигна на Джоу, обърна се и тръгна подир Джейми, нагаждайки се към широката му крачка.

Кийн стоеше близо до варела. Кацнала отгоре, Джоу знаеше, че бе рисковано да слезе от сигурното си място. Знаеше също, че въпреки всички усилия, пулсът й започваше да се държи бясно.

— Трябва да си взема костюма за довечера.

Скочи чевръсто, с намерението да се изниже бързо край него. Обаче с докосването на земята, ръцете му я прихванаха за кръста. Като мобилизира всяка частичка от волята си, тя нито трепна, нито се дръпна, а спокойно вдигна очи и ги впери в неговите.

Палците му лениво се движеха напред-назад. Чувстваше топлината им през блузата. С цялото си същество се молеше да не я прегърне. После точно толкова силно, сякаш за да изпита себе си, пожела да го направи. Бореше се със слабостта, когато устните й започнаха да горят под целувката на очите му. Усети ударите на сърцето си в гърлото.

Кийн прокара ръка по дебелата, дълга плитка. Бавно върна поглед върху лицето й.

— Не е зле да ти направят няколко басти на въпросния костюм.

Като реши, че не й бе работа да гадае промените в настроенията му, Джоу мина край него и тръгна през лагера. Ако си запълнеше времето с работа, щеше да успее да държи Кийн Прескот далеч от мислите си. Може би…