Нора Робъртс
Опасен огън (9)

Девета глава

Четвърти юли бе трескав ден, запълнен от край до край. Започна с отпътуване преди разсъмване, пристигане на новото място и опъване на палатките. Следваше улично шествие, после две представления — дневно и вечерно. Ала празникът си беше празник. Слоновете носеха червени, бели и сини помпони върху масивните си глави. Вечерното представление щеше да започне час по-рано, заради допълнителната атракция с фойерверките. По традиция циркът на Прескот уреждаше прекарването на празника в едно и също малко градче в Тенеси. За разрешителното и нужните документи се бяха погрижили предварително, а фойерверките и необходимите съоръжения бяха изпратени по-отрано, за да се приберат на склад. Процедурата беше една и съща от години, а вечерта — най-доходната през сезона. Въпреки празничното намаление на цените.

През целия ден Джоу действаше с решителна жизнерадост. Не позволяваше мисли за Кийн и настъпилото между тях отчуждение да развали един от най-хубавите дни през годината. Беше решила, че размишленията с нищо няма да променят нещата. Настроението на тълпата й помагаше да поддържа духа си бодър. Между двете представления настъпи неизбежното временно отпускане и затишие. Някои от артистите седяха извън фургоните си, бъбреха или се наслаждаваха на слънцето. Други бяха решили да се поупражнят още малко или отработваха някои нови трикове. Свободните общи работници къпеха слоновете, предизвиквайки мини наводнения в оградените площадки.

Джоу весело съзерцаваше водната баня. Така и не й омръзна този забавен момент от цирковия живот, особено ако между работниците се озовеше някой неопитен новак. Неизменно Меги или някой от другите слонове — ветерани поливаше новаците с пълен хобот вода, за да ги подтикне към действие. Джоу беше наясно, че по-старите работници окуражаваха животните в това им занимание, макар да си придаваха забележително невинен вид.

Тя забеляза Дафи, остави слонската баня и се упъти нататък. Видя, че бе погълнат от разговор с някакъв явно местен човек от града. Беше нисък като Дафи, но по-едър, с телосложение, което бе чула Франк веднъж да нарича „благополучно“. Коремът му започваше високо и се издуваше като буре до под кръста. Беше червендалест, с воднисто белезникави очи, силно присвити срещу слънцето. Беше срещала този тип хора. Чудеше се какво ли се опитва да продаде и колко му иска. По това как Дафи пухтеше сърдито, реши, че иска доста.

— Казвам ти, Карлсън, вече платихме за склада. Имам подписана разписка. Освен това плащаме петнадесет за доставката, а не двадесет.

Карлсън пушеше къса цигара без филтър. Пусна угарката на земята.

— Платил си на Майърс, не на мен. Аз купих помещението преди месец и половина — той повдигна широките си рамене. — Не е мой проблемът, че си платил предварително.

Джоу се огледа и видя Кийн, който идваше насам заедно с Пийт. Пийт оживено говореше нещо, а Кийн кимаше. Видя как вдигна глава и хвърли на Карлсън познатия й бърз, преценяващ поглед. Разбра, че на шишкото вече му бе скроена шапката. Кийн улови погледа й, усмихна се и поздрави мимоходом:

— Здравей, Джоу.

Без да се притеснява от любопитството си, тя тръгна редом с него.

— Какво става?

— Ами сега ще разберем — каза той. Спряха пред двамата спорещи мъже. — Господа — обърна се непринудено към тях Кийн, — някакъв проблем ли има?

— Този тип — посочи презрително с пръст Дафи в лицето на Карлсън, — иска от нас да плащаме два пъти за съхранението на фойерверките. Освен това иска за докарването двадесет долара, когато сме се разбрали за петнадесет.

— Майърс се е съгласил за петнадесет — заяви Карлсън. — Аз не съм се разбирал за нищо. Ако си искате фойерверките, първо си платете за тях… В брой — добави и хвърли на Кийн бегъл поглед. — Кой е този?

Дафи се напуши от възмущение, ала Кийн сложи успокояващо ръка на рамото му.

— Името ми е Прескот — каза невъзмутимо. — Навярно ще пожелаете да ме осведомите за какво става въпрос?

— Прескот, а?

Карлсън поглаждаше двойната си брадичка и го измерваше с поглед. Младостта и вежливото държание, на отсрещния го накараха да се смята близо до успеха.

— Е, така вече става — рече добродушно и протегна ръка. Кийн я пое без колебание. — Джим Карлсън — представи се мъжът и раздруса енергично ръката му.

— Хубав цирк имате тук, Прескот. Ние с жената го гледаме всяка година. Та така — подхвана той и придърпа нагоре колана си. — Като ви гледам и вас, също сте бизнесмен, съм сигурен, че ще оправим нещата. Проблемът, значи, е, че вашите фойерверки са пазят в моя склад. Та понеже и аз трябва да си изкарвам хляба, те не могат да стоят там безплатно. Купих мястото от Майърс преди месец и половина. Не отговарям за сделка, която сте направили с него, нали тъй? — Карлсън разтегли устни в усмивка, доволен, че Кийн го слушаше толкова учтиво. — Колкото до превоза им, ами… — той разтвори безпомощно ръце и потупа Кийн по рамото. — Знаеш цените на горивото, напоследък, синко. Но това ще го уредим после, след като оправим другия малък проблем.

Кийн кимна в знак на съгласие.

— Звучи разумно — не обърна внимание на недоволното сумтене и пухтене на Дафи. — Изглежда вие наистина имате проблем, господин Карлсън.

— Аз нямам проблем — отвърна Карлсън. Усмивката му започна да се смалява. — Проблемът е ваш, освен ако не си искате фойерверките.

— А, фойерверките ще си ги получим, господин Карлсън — усмихна се на свой ред Кийн. На Джоу това й се стори по-скоро като озъбване, отколкото като израз на дружелюбност. — Съгласно параграф трети, член пети от Правилника за дребния бизнес, наемодателят е законно обвързан с всички контракти, договорености, споразумения, залози и ипотеки, направени от предишния наемодател за времето, докато всички гореспоменати контракти, договорености, споразумения, залози и ипотеки не изтекат или не бъдат прехвърлени.

— Какво, по… — започна Карлсън вече без всякаква усмивка, ала Кийн продължи безцеремонно.

— Разбира се, няма да доведем нещата до съд при положение, че си получим стоката. Това, обаче, не решава вашия проблем.

— Моят проблем ли? — изфуча Карлсън, а Джоу беше зяпнала от нескрито възхищение. — Аз нямам никакъв проблем. Ако мислите…

— О, не, господин Карлсън, имате, макар да съм убеден, че нарушаването на закона от ваша страна не е било умишлено.

— Нарушаване на закона? — повтори Карлсън слисано и изтри длани в панталоните си.

— Съхраняване на експлозивни материали без разрешително — поясни Кийн. — Освен ако, разбира се, сте си извадили такова след покупката на складовото помещение.

— Ами, не, аз такова…

— Точно от това се опасявах — сбърчи съчувствено вежди Кийн. — Видите ли, в параграф шести от раздел пети на Правилника за дребния бизнес се казва, че всички лицензи, разрешения, удостоверения и пълномощни не подлежат на преотстъпване и прехвърляне. Правото на лицензи, разрешения, удостоверения и прочие се издава след писмена молба от настоящия собственик. Нотариално заверена, естествено. — Кийн изчака малко, за да позволи на Карлсън да схване казаното. — Ако не греша — продължи спокойно, — санкциите са доста тежки в този щат. Разбира се, присъдите зависят от…

— Присъдите? — Карлсън пребледня и взе да попива врата си с носна кърпа.

— Вижте, ето какво ще ви посъветвам — усмихна се с разбиране Кийн. — Докарвате фойерверките тук и по този начин ги махате от ваша територия. Няма защо да привличаме закона за такова нещо. Едно недоглеждане е, в крайна сметка. И двамата сме бизнесмени, нали така? — Твърде притеснен, за да забележи иронията, Карлсън кимна. — Бяха петнадесет за доставката, нали? — Карлсън пъхна носната кърпа обратно в джоба си и без колебание кимна отново. — Чудесно. Ще ви платя при получаването. Радвам се, че можах да ви помогна.

Отдъхнал си, Карлсън се отправи към пикапа. Джоу успя да запази сериозен израз, докато той запали и потегли извън лагера. Пийт и Дафи едновременно заквичаха в неудържим кикот. Тупаха се по коленете и се превиваха от смях.

— Всичко това вярно ли е? — попита тя и дръпна Кийн за ръкава.

— Кое да е вярно? — наблюдаваше той с леко повдигната вежда врявата, която го заобикаляше.

— Параграф трети от раздел пети на Правилника за малкия бизнес — цитира Джоу.

— Никога не съм го чувал — отвърна благо Кийн, с което хвърли Пийт в нов истеричен пристъп.

— Измислил си го — удиви се тя. — Съчинил си всичко!

— Така излиза — не оспори той.

— Най-гладкото хързулване, което съм виждал от години — изтъкна Дафи и шляпна бащински Кийн зад врата. — Синко, готов си да влезеш в бизнеса.

— Аз съм си вътре — засмя се Кийн.

— Точно адвокат ни е бил нужен винаги — вметна Пийт и бутна шапката си още по-назад върху тила. — Знам къде отиваме довечера. Отбийте се в кухненската палатка след представлението, шефе. Ще се играе покер. Хайде, Дафи, трябва да разправим всичко това на Бък.

Те тръгнаха, а Джоу разбра, че Кийн бе официално приет. Преди той беше законният собственик, но смятан просто за външен човек. Сега бе станал един от тях. Вдигна лице към него.

— Добре дошъл.

— Благодаря.

Беше ясно, че добре разбира недоизказаното.

— Ще се видим по време на играта — добави и леката й усмивка се разшири. — Да не си забравиш парите.

Понечи да си тръгне, ала Кийн я спря. Придърпа я към себе си.

— Джоу — подзе, като я учуди с внезапната сериозност на погледа си.

— Да?

Той се поколеба за миг, после поклати глава.

— Нищо, няма значение. Ще се видим по-късно. — Потърка бузата й с кокалчетата на ръката си, после се обърна и отдалечи.

 

Джоу безизразно разглеждаше картите в ръката си. От първото раздаване й се бяха паднали четири купи, като й липсваше само една за флош, и сега чакаше някой да отвори играта. Вдигна очи и спокойно обходи с поглед масата. Дафи димеше с пурата си, видимо неразтревожен от топящата се купчинка чипове пред него. Пийт преживяше дъвката си точно толкова безразлично. До него седеше Ейми — жената на гълтача на саби, после Джейми, сетне Раул. Непосредствено до Джоу беше Кийн, който, както и Пийт, непрекъснато печелеше.

Мизата нарастваше. Чиповете потропваха върху масата. Джоу изчисти една карта и със задоволство видя, че вместо спатията получава пета купа. Плъзна я до другите, без да й трепне окото. Франк я беше учил на играта. Преди втория кръг от наддаването Джейми събра с негодувание картите си.

— Изобщо да не бях сядал на мястото на Бък — рече намръщено, когато Пийт вдигна залога.

— Пак леко се отърват, дечко — отвърна горестно Дафи и подхвърли чипове в купа. — Аз съм все вътре и скоро ще ми се отрази върху стандарта на живот. Това е, което прави хазартът с човека — допълни мрачно.

— Три попа — обяви Пийт, когато му дойде редът, и свали картите си.

Сред недоволни възгласи и мърморене останалите шляпнаха своите върху масата.

— Флош от купи — обади се благо Джоу, преди Пийт да загребе пода.

Дафи се облегна назад и избухна в смях.

— Ха така, момичето ми! Браво, Джоу! Омръзна ми да го гледам тоя как непрекъснато ми прибира парите.

През следващите два часа атмосферата в палатката ставаше все по-разгорещена и напоена с миризмата на кафе, бира и цигарен дим. Късметът на Джейми се оказа тъй неизменно лош, че той повика Бък да го смени.

Джоу държеше невзрачен чифт петици. Почти веднага залогът силно нарасна, след като Кийн вдигна високо мизата след първоначалното отваряне на Раул. Любопитството я беше накарало да остане един кръг, но след повторното раздаване се отказа. Хвърли картите и с интерес следеше играта отстрани. Подпря се на лакти и внимателно започна да наблюдава всеки от играчите. Кийн играе добре, помисли си. Очите му не издават нищо. Както винаги. Той надигна нехайно шишето с бира на масата до себе си, докато Дафи, Бък и Ейми свиха карти и също се отказаха. Пийт го гледаше изпитателно и премяташе дъвката в устата си. Кийн отвърна на погледа му, стиснал в зъби фаса на пура си. Раул си мърмореше на френски, вторачил се намръщено в картите.

— Може и да блъфира — разсъди на глас Пийт, като видя, че Кийн качва. — Нека да вдигнем с още пет и да видим какво ще се получи.

Раул изруга, повтори го и на английски, после хвърли ядосано картите. Без да бърза, Кийн отброи нужните чипове и ги метна в купа, който представляваше пластмасово хълмче в червено, бяло и синьо. После отдели още няколко.

— Плащам твоите пет — каза безстрастно, — и вдигам с още десет.

Около масата се разнесе оживен шепот. Пийт си погледна в ръката и се замисли. Премести поглед към солидната купчина чипове пред себе си. Можеше да си позволи да рискува още десет. Вдигна очи и се взря в Кийн, който поглаждаше чиповете си. Изведнъж се разсмя.

— Не — каза само и обърна картите си с лицето надолу. — Тази е твоя.

Кийн също свали своите и загреба приличния куп залози.

— Ще ги покажеш ли? — попита Пийт с приветлива усмивка.

Кийн побутна към купа отхвръкнал настрани чип и сви рамене: Със свободната си ръка обърна картите.

Реакцията на околните варираше от изумено ахване до ремък смях.

— Нищо — промърмори Пийт, като клатеше невярващо глава. — Абсолютно нищо. Поздравявам ви, шефе. Имате здрави нерви. — Ухили се широко и обърна и своите карти. — Дори аз съм с двойка седмици.

Раул скръцна със зъби и изруга цветисто на двата езика. Джоу се усмихна, развеселена от невъобразимия му подбор на думи. Изправи се и грабна меката филцова шапка от главата на Джейми. Пъргаво прибра чиповете си в нея.

— Ще ми ги осребрите по-късно — заяви и го целуна звучно по устата. — Само да не играеш с тях!

Дафи се навъси насреща й.

— Не се ли оттегляш много рано?

— Винаги си ми казвал да напускам насред разгара на страстите — отвърна му с усмивка, после помаха с ръка и се изниза през вратата.

— Тази Джоу — рече Раул, докато разбъркваше тестето. — Каква умна сладурка.

— Сладурана — поправи го Пийт и отвори ново пакетче с дъвки. Забеляза, че Кийн бе преместил поглед към затворената след нея врата. — А също и хубавица — допълни. — Не смятате ли, шефе? — попита, когато очите на Кийн бавно се върнаха и спряха върху него.

Кийн събра на купчина раздадените му карти.

— Джоу е прелестна.

— Като майка си — подметна Бък, загледан смръщено в картите си. — Тя беше красавица, нали Дафи?

Дафи изсумтя в знак на съгласие. Чудеше се защо късметът отказва да му се усмихне тази вечер.

— Винаги съм мислил, че е истинско наказание, да умре по този начин. Както и Уайлдър — добави Бък и поклати глава.

— При пожар, нали? — попита Кийн, взе раздадените му карти от масата и ги разтвори в ръката си.

— От електроинсталацията — кимна Бък и надигна бирата. — Късо съединение във фургона. Каква загуба само! Ако не са били заспали, щяха сигурно и досега да са живи и здрави. Фургонът вече беше в пламъци, докато се вдигна тревога. Просто нямаше как да се стигне до тях. Джоу спеше в другия край и за малко да изпуснем и нея. Франк разби прозореца и я измъкна. Горкото дребосъче! Беше се вкопчила в оная стара кукла, сякаш бе единственото й останало нещо. Не помня вече колко дълго я пази след това. Спомняш ли си, Дафи? — Той хвърли поглед на картите си и отвори играта с два бели чипа. — Беше само с една ръка — продължи да разказва, а Дафи изсумтя отново и остави картите. — Ала Франк имаше подход към момичето, умееше да се справя с нея.

— По-скоро тя се справяше с него — промърмори Дафи.

Раул качи с още пет и Кийн се отказа.

— За мен не раздавай следващия път — каза, стана и се отправи към вратата.

Джейми седна на неговия стол, а един от братята Грибалти зае празното място на Джоу. Джейми вдигна любопитство оставените от Кийн карти. Бяха пет поредни до вале. Той се навъси замислено с поглед в хлопналата се врата.

 

Джоу се разхождаше навън в топлата нощ. Небето бе обсипано със звезди и тя отново си представи колко красиви бяха фойерверките тази вечер, когато политаха високо и се смесваха със звездите, взривяващи се в многоцветни искрящи светлини. Макар вече да се предусещаше зараждането на новия ден, Джоу продължаваше да чувства магията на нощта, която витаеше във въздуха. Не й се прибираше, пък и още съвсем не й се спеше, затова се отправи към Голямата шатра.

— Здравей, красавице.

Тя присви очи и се взря в тъмнината. Едва различи някакъв силует.

— О, Боб, ти ли си? — позна бързо новака. Спря и се усмихна. — Отскоро си при нас, нали?

Той се приближи.

— Три седмици съм тук.

Беше млад, някъде около нейната възраст, реши Джоу. Набит и едър, с остри черти на лицето. Точно него беше гледала тази сутрин как Меги го обля с душ от хобота си.

Тя пъхна ръце в джобовете на късите си панталони и продължи да се усмихва. Мъжът, изглежда, си мислеше, че този срок го прави ветеран.

— Как ти се струва работата със слоновете?

— Бива. Харесва ми да вдигаме шатрата.

Джоу го разбираше.

— На мен също. Там играят карти — махна с ръка към кухненската палатка. — Можеш да отидеш, ако искаш.

— С теб ми е по-хубаво.

Той пристъпи по-близо и я лъхна миризма на бира. Празнува, помисли си тя.

— Добре, че утре е понеделник — каза. — Никой от нас няма да е във форма за каквато и да било работа. А ти май трябва да си лягаш. Или да пийнеш кафе.

— Хайде да идем в твоя фургон — залитна леко Боб и я хвана за ръката.

— Не. Отиваме в кухнята — каза Джоу твърдо и тръгна нататък.

Опитите му да я сваля не я безпокояха. Стояха недалеч от кухненската палатка и ако извикаше, десетина мъжаги щяха да му налетят. Но тя тъкмо това се стараеше да избегне.

— Искам да съм с теб — не млъкваше той, като заваляше думите и я задърпа в обратна посока. — Толкова си хубава в клетката с ония лъвове. — Обви ръце около нея, ала Джоу усети, че бе по-скоро, за да запази равновесие. — Ще ми се някоя красавица от време на време.

— Ще нахраня с теб лъвовете си, ако не ме пуснеш — закани се тя.

— Бас държа, че си като дива котка — изфъфли Боб и се наведе, протегнал напред устни.

Въпреки че търпението й се изчерпваше, Джоу изтърпя целувката, която попадна някъде край ухото й. Ръцете му обаче се нацелиха по-добре и я сграбчиха за стегнатото обло дупе. Тя кипна и го блъсна силно, но той вече бе намерил опора в нея. С бързо движение Джоу замахна и го удари с юмрук в челюстта. С тих вик на изненада Боб рухна тежко на земята.

— Е, повече нищо не може да се направи за избавлението ти — отбеляза Кийн зад гърба й.

Тя бързо се обърна, оправи косата си и изпръхтя ядосано. Предпочиташе да няма свидетели. Дори в тъмното успя да забележи, че беше бесен. Несъзнателно пристъпи и застана между него и младежа на земята, който седеше, опипваше челюстта си и разтърсваше глава, сякаш да прогони пищенето в ушите си.

— Той… Боб просто се е разгорещил повече от нужното — рече неуверено Джоу и възпиращо сложи длан на ръката му. — Попрекалил е с празнуването.

— Аз също се чувствам малко разгорещен! — заяви Кийн и понечи да я отстрани, ала тя се вкопчи по-здраво.

— Недей, Кийн, моля те.

Той я изгледа свирепо.

— Джоу, би ли изчезнала, за да се разправя с този?

— Добре, но първо ме чуй — мярналото се в очите й пламъче изглежда го разяри още повече, тъй че тя продължи сериозно: — Кийн, моля те, не го закачай. Нищо не ми е направил.

— Само те нападна! — прекъсна я той.

Едва се сдържаше да не я бутне настрани и да сграбчи за яката нещастника, който още седеше на земята.

— Боб всъщност повече се подпираше на мен. Нещо с равновесието не е наред — в гласа й отново се прокраднаха развеселени нотки. — Само се опита да ме целуне — продължи да обяснява, като мъдро пропусна спомене за ръцете му. — Пък и аз май го ударих по-силно, отколкото трябваше. Той е новак, Кийн, не го уволнявай.

Той я изгледа втрещено, после избухна:

— Това е последното, което ми минава през ум за тоя тук!

Джоу се усмихна, неспособна да се сдържа повече.

— Ако смяташ да отмъстиш за честта ми, то знай, че Боб не я е накърнил кой знае колко. Едва ли трябваше да го заколиш на мига. Може би е по-добре да го подложиш на мъчения ден-два.

Кийн изруга под нос, ала на устата му трепна неволна усмивка. Джоу я забеляза и пусна ръкава му.

— Госпожица Уайлдър те помилва временно — обърна се към замаяния Боб с твърд и безпрекословен тон, който Джоу си представи, че навярно използва за сплашване и вдъхване на респект у свидетелите. — Тя е по-мекосърдечна от мен. Затова няма да те цапардосам още няколко пъти, както заслужаваш, нито ще те изритам от лагера, както смятах да направя. — Помълча малко, за да даде време на Боб да помисли върху двете възможности. — Вместо това ще ти охладя прекомерната разпаленост… — С рязко движение го сграбчи и изправи на крака. — Но само да съм чул, че още веднъж си се доближил неканен до госпожица Уайлдър или някое друго от момичетата тук, ще се върнем към обещаното по-горе. И преди да те изхвърля, всички ще узнаят, че си бил повален с един удар от петдесеткилограмова жена.

— Да, господине, да, господин Прескот — смотолеви колкото можа по-ясно Боб.

— Върви да си лягаш — обади се кротко Джоу, видяла, че бе пребледнял. — Сутринта ще се чувстваш по-добре.

— Очевидно не си пила много тази вечер — рече Кийн, когато Боб се отдалечи с несигурна крачка. Обърна се ухилен. — Съмнително е обаче да се почувства по-добре на сутринта. Къде си научила това дясно кроше? — попита, като взе ръката й и започна да я разглежда.

На Джоу й стана приятно, че й говори без тънката, невидима преграда на любезната вежливост. Засмя се и остави пръстите му да се преплетат с нейните.

— Съмнявам се дали щях да го съборя, ако вече сам не беше залитнал в тази посока — лицето й бе обърнато нагоре към него и проблясваше в бледата светлина на звездите. В очите му се мярна израз, който тя не можа да разгадае, после бързо изчезна. — Какво има? — попита го.

Той не отговори. Сърцето й заби бързо в очакване да я целуне.

— Нищо — отвърна й след малко. Мигът беше отлетял. — Хайде, ще те изпратя до фургона.

— Аз не отивах там — хвана го под ръка Джоу. Искаше й се да върне непринуденото му държане. — Ако дойдеш с мен, ще ти покажа една магия. Нали обичаш вълшебствата, Кийн? — усмихна му се подканящо. — Дори един сериозен, улегнал и трезвомислещ адвокат сигурно ги обича.

— С това ли те впечатлих? Като сериозен, улегна и трезвомислещ?

Тя за малко да се разсмее на досадата в гласа му.

— А, не само, макар че отчасти — радваше се на усещането просто да е до нея. — Склонен си донякъде към рисковани постъпки, имаш и доста добро чувство за хумор. Освен това — добави в пристъп на великодушие, — характерът ти не е от най-ужасните.

— Май съм ти напълно ясен.

— О, не! — спря Джоу и се извърна към него. — Съвсем не е така. Знам само какъв си тук. Това, което представляваш в Чикаго, мога единствено да го подозирам.

Той повдигна вежда. Беше събудила любопитството му.

— Там различен ли съм според теб?

— Не зная — сбърчи тя замислено чело. — Не си ли? Условията са други. Вероятно имаш къща или голям апартамент, домашна помощничка, която идва един път… Не, два пъти в… седмицата. — Представила си мислено картината, Джоу зарея поглед напред и продължи да я описва: — Кабинетът ти е с изглед към целия град, имаш способна секретарка и усърден помощник. Ходиш на делови обеди в клуба. В съда си страхотен и бляскаво печелиш дела. Имаш си личен шивач и посещаваш гимнастически салон три пъти седмично. Естествено, театър в края на седмицата, както и някакъв спорт — тенис, да речем, не голф. Или не, хандбал.

Кийн клатеше глава.

— Това ли е вълшебството, което щеше да ми показваш?

— Не — сви рамене тя и продължи да върви. — За това не е нужно да си ясновидец или да имаш много пари, за да си представиш какво правят хората, които ги имат. Ала знам, че към работата си се отнасяш сериозно. Не би избрал професия, която ти е безразлична.

Той крачеше в мълчание. Когато заговори, гласът му бе тих и сдържан.

— Не съм уверен дали ме удовлетворява твоето кратко описание на живота ми.

— Съвсем схематично е — отвърна Джоу. — Трябва по-добре да те опозная и разбера, за да попълня празнините.

— А не си ли?

— Какво? — попита тя. — Дали те разбирам? — Досмеша я от нелепата несъстоятелност на въпроса му. — Естествено, че не те разбирам. Как бих могла? Ние живеем в два различни свята.

Бяха стигнали до Голямата шатра. Джоу отметна платнището на входа и прекрачи в мрака. Щракна ключа и два реда прожектори грейнаха отгоре. Тъмнината отстъпи и намери убежище в ъглите, спотаи се върху задните редове.

— Прекрасно е, нали? — ясният й глас прелетя от край до край и отекна под купола. — И не е безлюдно. Те винаги са тук — артистите, зрителите, животните. — Тръгна към манежа. — Знаеш ли какво е това? — разпери в кръг ръце. — Това е вечно, неостаряващо чудо в променящия се свят. Без значение какво става навън, то е тук. Но пътуващите циркове като нашия са най-уязвими, оставени сме на благоволението на слоновете, в ръцете на механиците, подвластни сме на чувствата и настроенията на тълпата. Ала шест дни от двадесет и девет седмици ние правим чудеса. Сътворяваме своя свят на разсъмване, който изчезва с настъпването на нощта. Това също е част от вълшебството. Тя изчака Кийн да се приближи. — Палатките изникват на голото място, лъвове и слонове шестват по главната улица. Ние никога не остаряваме, защото всяко следващо поколение ни преоткрива отново. — Тя стоеше тъничка и изящна в кръг светлина. — Животът тук е фантастичен и вълнуваш. Но също и труден. Локви и кал, часове напрежение, схванати мускули, ала когато приключиш изпълнението си и те обземе онова чувство, че си нещо различно и по-особено, то нищо друго в света не може да се сравни него.

— Затова ли го правиш? — попита Кийн.

Джоу поклати глава.

— Всичко е само част от едно общо, голямо нещо. Всеки от нас има своите причини, предполагам. Задавал си ми този въпрос и преди. Не съм сигурна дали бих могла да ти обясня. Може би го правим, защото всички ние вярваме в чудеса. — Тя се завъртя и светлините проблеснаха в косата й. — Прекарала съм тук целия си живот. Зная всеки трик, всеки номер. Наясно съм как бащата на Джейми напъхва двадесет клоуна в двуместна кола. Ала всеки път, когато го видя, се смея и вярвам. Не е само възбудата, Кийн, а тръпката на вълнуващото очакване. Да знаеш, че предстои да видиш най-голямото или най-малкото, най-бързото или най-високото.

Джоу изтича в центъра на манежа и разпери ръце.

— Дами и господа! — вирна глава и обяви с възторжен, приповдигнат тон. — За ваша радост и удивление, за ваш късмет и изумление, ще сте свидетели за първи път в Америка на такова невиждано изобилие от огромни, могъщи дебелокожи, в поразително хореографско изпълнение под ръководството на великолепната Сирина! — Тя се засмя и с привично движение отметна косите си на гърба. — Танцуващи слонове — каза, радостна, че той се усмихва. — А пък да чуеш клоуна в представленията на открито, когато започне речта си. Елате насам! Още, още по-близо! — Джоу сви и размърда примамващо пръсти. — Вижте повелителката на змиите, смайващата Серпентина и нейните чудовищни, ужасяващи влечуги! Гледайте как това красиво, младо момиче омагьосва смъртоносната кобра! Вижте я в прегръдката на страшилището, грамадната боа! Не изпускайте единствената възможност да видите невероятното по рода си укротяване на отровни, подли и коварни змии!

— Мисля, че Бейби може да те даде под съд за клевета.

Тя се разсмя и застана в средата на арената.

— Да, ама когато зрителите видят дребничката Роуз с боата удушвач около врата й, разбират, че си е заслужавало парите. Ние им даваме това, за което идват — ярки багри и блясък, развихрено въображение, невероятни зрелища. Вълнение. Възторг. Нали видя публиката, когато Вито изпълнява номера си върху високо опъната жица без предпазна мрежа?

— Мрежата ми се струва слаба защита, когато балансира на повече от тридесет метра височина. — Кийн пъхна ръце в джобовете си и се намръщи. — Рискува живота си всеки божи ден.

— Същото прави и полицаят, и пожарникарят — отвърна тихо Джоу и постави ръце на раменете му. Повече от всякога бе необходимо да го накара да разбере мечтата на баща си. — Зная за какво говориш, Кийн, но трябва да ни разбереш. Опасността е присъща, тя съпровожда много от номерата. Ние чуваме как публиката затаява дъх, когато Вито прави задно салто върху въжето. Щяха да са впечатлени дори и да имаше мрежа, ала нямаше да са ужасени.

— Трябва ли да бъдат?

Сериозният й израз се разведри.

— Ами да! Те имат нужда да бъдат ужасени, очаровани, омагьосани. Включено е в цената на билетите. Това е един свят, състоящ се само от превъзходното, ненадминатото, неповторимото! Ние изпробваме пределите на човешката дързост и с всеки изминал ден те се променят, отдалечават. Знаеш ли колко време е било нужно, докато за първи път бъде изпълнено тройно превъртане на трапеца? А сега е нещо почти обикновено — очите й заблестяха вдъхновено. — Един ден някой ще направи четворно превъртане. Ако днес на този ринг стои човек и жонглира с три горящи факли, то утре някой друг ще го прави, докато язди върху гърба на препускащ кон, а пък по-нататък цяла група ще си ги подхвърлят, докато висят на трапеца. Нашата работа е да правим невероятното, а после, когато сме го постигнали, да направим и невъзможното. Толкова е просто.

— Просто — промърмори той, вдигна ръка и я погали по косата. — Питам се така ли щеше да си мислиш, ако можеше да го наблюдаваш отстрани.

— Не зная. Никога не ми се е случвало.

И другата му ръка се зарови в косите й. Прокарваше пръсти, сякаш я решеше, и като че ли изцяло бе погълнат от тази дейност. Бавно преметна кичур по кичур назад и дланите му обрамчиха лицето й. Стояха под сноп светлина, която неимоверно удължаваше сенките им.

— Толкова си очарователна — прошепна Кийн.

Джоу нито се обади, нито помръдна. Този път имаше нещо различно в начина, по който я докосваше. Нежност и колебание, каквито не бе усещала преди. Макар да гледаха право в нея, не можеше да прочете изражението на очите му. Лицата им бяха съвсем близо и дъхът му я гъделичкаше. Обви с ръка врата му и притисна устни в неговите.

До този момент не бе съзнавала колко празна се чувства, как страшно й се бе искало да го прегърне. Устните й копнееха за него. Притисна се плътно, докато ръцете му престанаха да са нежни. Превърнаха се в нетърпеливи и търсещи, жадни и ненаситни. Бяха забравени седмиците, през които го нямаше, през които бе мечтала за неговото докосване. Тялото й се сгря и съживи от кипналата кръв. Страстта я освободи от задръжки, езикът й търсеше неговия и увлече целувката в диви и потайни дълбини. Устните им се разделиха, само да за се слеят отново в още по-силен порив. Тя разбра, че всички блянове и желания бяха, в крайна сметка, само едно-единствено — Кийн.

Той се откъсна от нея и допря буза в косата й. В този миг Джоу почувства по-пълно удовлетворение, от когато и да било. Внезапно Кийн се отдръпна.

Тя приглади с ръка разрошените си коси. Наблюдаваше го озадачено как бърка в джоба си и вади тънка пура. Щракна запалката.

— Кийн?

Гледаше го и знаеше, че очите й му предлагаха всичко.

— Имаше тежък ден днес — подхвана той със странен за момента вежлив тон. — Ще те изпратя до фургона.

Джоу наведе глава. Тялото й болезнено тръпнеше.

— Защо правиш това?

Очите й унизително се напълниха със сълзи и я задавиха. Замъглиха погледа й и отразяващите се в тях светлини сякаш я заслепиха. Премига, за да ги спре и върне обратно. Кийн я видя и смръщи вежди.

— Ще те изпратя — повтори.

Безстрастният му тон отприщи цялата й мъка и гняв.

— Как смееш? — избухна тя. — Как смееш да ме накараш да те… — Думата „обичам“ за малко да се изплъзне от устата й, но успя да я преглътне. — Да те желая, а после да се отдръпваш! Бях права за теб от самото начало. Ала помислих, че съм се лъгала. Ти си студен и безчувствен. — Дишаше тежко и накъсано, но нямаше да си тръгне, докато не му кажеше всичко. Лицето й бе пребледняло от вълнение. — Не зная защо съм се надявала да разбереш какво ти е оставил Франк. Нужно е сърце, за да видиш неосезаемото. Ще се радвам да свърши сезонът и да направиш каквото там си си наумил! Ще се радвам никога повече да не те видя! Няма да ти позволя да ми причиниш това още веднъж! — Гласът й трепереше, ала Джоу не направи опит да го успокои. — Никога повече да не си ме докоснал!

Той я изгледа продължително, после внимателно всмукна от пурата.

— Добре, Джоу.

Кроткият тон на отговора му изтръгна хлип от гърлото й, преди да се обърне и побегне далеч от Голямата шатра.