Нора Робъртс
Опасен огън (8)

Осма глава

Джоу усети слънцето върху затворените си клепачи. Лятното утро навън се чуваше възбудено птиче чуруликане. Съзнанието й, което бавно се връщаше към действителността, й подсказа, че трябва да беше понеделник. Само в понеделник тя ставаше след разсъмване. Това беше единственият от седемте дни, в който циркът нямаше представления. Джоу се протегна лениво, като се чудеше дали да се измъкне от леглото. Можеше да отдели два часа за четене. Или пък да отиде в града на кино. В кой град бяха, всъщност? Със сънлива въздишка се обърна по корем.

Ще навестя и огледам обстойно котенцата си, помисли си тя, може да ги изкъпя с маркуча, ако времето се затопли достатъчно. Внезапно споменът се върна и я разсъни като с удар. Ари! Джоу отвори очи, превъртя се отново на гръб и заби поглед в тавана. Живо си представи как старият лъв умря с очи, вперени доверчиво в лицето й. Въздъхна тежко. Тъгата още беше тук, но не като снощната бурна, отчаяна скръб. Примирение с неизбежното бе заело нейното място. Осъзна, че с настояването си да остане при нея в миговете на най-остра болка и страдание, Кийн й беше помогнал. Благодарение на присъствието му имаше на кого да се опре, кого да се хване в тежкия миг. Спомни си невероятното облекчение, което изпита, сгушена в скута му, сигурността, която почувства, опряла глава на гърдите му. Беше потънала в сън, заслушана в ударите на сърцето му.

Тя обърна глава и хвърли поглед през прозореца, после към светлото петно от слънчевите лъчи върху пода. Не бе понеделник, сети се изведнъж. Четвъртък беше. Надигна се и седна, прокара ръка през косата си, която сякаш се бе разпиляла навсякъде. Какво прави в леглото в четвъртък, когато слънцето вече отдавна е изгряло? Без да си даде време за отговор, Джоу скочи и забърза навън от спалнята. Извика тихо, когато налетя на Кийн.

Той я хвана за рамото и прибра с ръка разпуснатите й коси.

— Чух, че се размърда — каза най-непринудено и се взря в лицето й.

— Какво правиш тук?

— Кафе — отвърна Кийн и продължи да я оглежда загрижено. — Поне до преди малко. Ти как си?

— Добре съм — вдигна тя разсеяно ръка към слепоочието си. — Нещо се чувствам като замаяна. Изглежда съм прекалила със спането. Досега не ми се е случвало.

— Дадох ти приспивателно хапче — каза небрежно той. Прегърна я през рамо и я поведе към кухнята.

— Хапче ли? — премига Джоу. — Не си спомням да съм пила никакво хапче.

— Беше във водата, която ти дадох — върху печката чайникът започна пронизителното си пищене. Кийн го изключи и доправи кафето. — Питаех съмнения, че ще го изпишеш доброволно.

— Не, нямаше — отвърна тя с известно раздразнете. — Никога през живота си не съм взимала приспивателни.

— Е, снощи го направи — той й подаде чашката. — Изпратих Джери да го донесе, докато ти беше в клетката с Ари. — Кийн й хвърли бърз поглед. — Не изглежда да ти е навредило. Отгърмя на мига. Отнесох те в спалнята, смених ти дрехите и…

— Смени ми…

Чак сега Джоу осъзна, че бе облечена само в една тънка бяла нощница. Посегна неволно към горното копче, закътано точно над гърдите й. Колкото и да се напрягаше, не можа да си спомни нищо друго, освен че бе заспала в ръцете му.

— Едва ли би прекарала удобно нощта в онзи костюм — отбеляза той. Отпи с удоволствие от кафето и се подсмихна. Тя все така държеше ръка на гърдите си.

— Не ми липсва опит в събличането на жени на тъмно.

Джоу свали ръката си. Жестът съдържаше и яд, и гордост, и високомерие. Погледът му се смекчи.

— Ти имаше нужда от един здрав сън, Джоу. Изглеждаше изтощена.

Без да отговори, тя поднесе кафето към устните си, обърна се и отиде до прозореца. Видя само празните отъпкани площадки. Трябва наистина да бе спала дълбоко, щом не бе усетила вдигането на лагера.

— Всички потеглиха, освен няколко работника и камиона с генератора. Ще тръгнат, когато не ти е нужно повече захранване.

Джоу почувства непреодолима слабост. На няколко пъти предната вечер бе губила самообладание, което винаги бе било присъща нейна черта. И всеки път именно Кийн се бе оказвал редом с нея. Искаше да е сърдита за нахлуването му в най-личните й чувства, но не можеше. Беше имала нужда от него и го съзнаваше.

— Ти не беше длъжен също да оставаш — каза, вперила поглед навън, където ниско над земята прелетя гарга, кацна при други няколко и закълва нещо заедно с тях.

— Не бях сигурен дали ще си във форма да караш тази сутрин. Близо стотина километра са. Моята каравана я кара Пийт.

Тя повдигна рамене, после се обърна. Слънцето струеше от прозореца и прозираше през леките дипли на нощницата й. Тялото й изглеждаше като крехък силует. Когато заговори тихо, в гласа й звучеше разкаяние.

— Бях ужасно груба с теб снощи.

Той сви рамене.

— Просто беше разстроена.

— Да — очите й отразяваха тъгата. — Ари ми беше много скъп. Мисля, че го смятах за една връзка с баща ми, с моето детство. От известно време насам бях наясно, че няма да изкара този сезон, ала някак не исках да погледна истината в очите. — Джоу сведе поглед към чашата, която стискаше с две ръце. Тънка струя пара се вдигаше от нея, бързо се стопяваше и изчезваше. — Миналата нощ за него бе едно спасение. Той просто се отърва от мъките. Егоистично би било от моя страна, ако исках да е инак. Не бях права да ти се нахвърлям по този начин. Извинявай.

— Не ми трябват извиненията ти, Джоу.

В гласа му тя долови раздразнение и го погледна бързо.

— Ще се чувствам по-добре, ако ги приемеш, Кийн. Ти се държа много мило.

За нейно изумление той изруга полугласно и се извърна към печката. Взе чайника и си доля още кафе.

— Твоята благодарност не ме интересува повече, отколкото извинението ти. Нито едното, нито другото е нужно.

— На мен са ми нужни — възрази Джоу и пристъпи към него. — Кийн…

Остави чашата на масата и го докосна по ръката. Той се обърна, а тя остави да я води вътрешният порив. Сложи глава на рамото му и го прегърна през кръста. Кийн като че се стегна и опря ръце на раменете й, сякаш да я отблъсне. После го чу как издиша дълбоко и се отпусна. В следващия миг я притегли плътно до себе си.

— Никога не знам какво точно мога да очаквам от теб — прошепна. Повдигна брадичката й. Джоу затвори очи. Първо усети как пръстите му се свиха и я стиснаха, после той леко докосна подложените й за целувка устни. — Иди по-добре да се облечеш — каза й и се отдръпна. Тонът му бе кротък и незлобив, но сдържан. — В града ще спрем и ще си купим нещо за закуска.

Озадачена от държането му, ала доволна, че не изглеждаше вече сърдит, тя кимна.

— Добре.

 

Циркът продължаваше своя път на север, но пролетта вече бе отстъпила на лятото. Слънцето се задържаше дълго, не залязваше до късно и проникваше през големия купол доста след като вечерното представление бе започнало. От време на време се изсипваше проливен дъжд, ала това бяха бързо преминаващи летни бури с гръмотевици и светкавици. През юни пътят на Цирк Колос се виеше като змия през Северна Каролина и западните части на Тенеси.

По време на дългите седмици, когато пролетта се превръщаше в лято, Джоу все по-малко проумяваше отношението на Кийн към нея. Дружелюбното му държане беше естествено и непринудено. Смееше се, когато тя казваше нещо забавно, изслушваше я, ако изразяваше недоволство, но я смущаваше невидимата бариера, която той сякаш поставяше между тях. Понякога се чудеше дали взаимната страст, избухнала в нощта, когато Кийн се бе върнал от Чикаго, действително бе съществувала. Нима желанието му, усетила го върху устните си, е било въображаемо? Близостта, която беше почувствала да разцъфтява помежду им, бе изчезнала. Сега те бяха само собственик на цирка и изпълнителка в трупата.

Още два пъти Кийн летя до Чикаго за това време, ала не й донесе изненадващи подаръци. Нито веднъж през тези дълги седмици не дойде в нейния фургон. В началото промененото му отношение я смути и обърка. Не беше сърдит или ядосан. В държането му нямаше нито гореща пламенност, нито ледена сдържаност, странно придържане към нещо средно, което Джоу не можеше да окачестви и разбере. Самата тя се измъчваше от любов. С течение на дните бе принудена да признае, че той не изглеждаше заинтересуван от по-близка връзка помежду им.

В навечерието на Четвърти юли Джоу лежеше в леглото, без да може да заспи. Държеше в ръка томчето на Данте, но книгата само напомняше за царящата в душата й пустота. Затвори я и се втренчи в тавана. Крайно време е да се измъкна от това състояние, съветваше се сама. Време е да спра да се заблуждавам, че някога е представлявал част от живота ми. Да обичаш някого, означава да го направиш част от своите желания. Той никога не е говорил за любов, нищо не е обещавал, никога не е предлагал повече от това, което ми даде. Не е сторил нищо, с което да ме нарани. Тя затвори очи и стисна силно книгата. Как бих искала да го мразя заради това, че ми показа какъв може да бъде животът, а после ми го отне, терзаеше се мислено.

Ала не мога, въздъхна унило и отпусна стиснатите си пръсти. Нежно ги прокара по гладката кожена подвързия. Не мога да го мразя, но и не мога да го обичам открито. Как да сложа край на това? Трябва да съм благодарна, че Кийн спря да ме желае. Инак аз щях, исках да се любя с него. Тогава щеше да ми е хиляди пъти по-мъчително. Възможно ли е да ме боли хиляди пъти повече? Известно време Джоу лежа притихнала като се опитваше да укроти душата си.

По-добре е да не знам, каза си сурово. По-добре само да помня, че е бил добър и мил с мен, когато имах нужда от него, и че нямам право да предявявам някакви искания. Лятото не е вечно. Може и никога повече да не го видя, когато то свърши. Ала поне ще ми останат приятните мигове, в които бяхме заедно.

Думите кухо отекнаха в сърцето й.