Нора Робъртс
Опасен огън (7)

Седма глава

Големият купол гъмжеше от хора за вечерното представление. Заела временното си място за откриването, Джоу обхождаше с поглед множеството възбудени в очакване лица. Оркестърът свиреше гръмко, барабаните биеха отсечено и отмерваха приповдигнатия ритъм на шестващите по арената артисти. Джоу беше облечена в широка кринолинена пола и водеше малко агънце на каишка. Тъй като нейният номер следваше скоро след началото на спектакъла, тя рядко участваше в откриващия парад. Сега й беше приятно да наблюдава зрителите отблизо. В клетката почти напълно се абстрахираше от тях.

Те представляваха пъстра смесица от съвсем ситни малчугани, по-големшки деца и младежи, родители, баби и дядовци. Приветстваха пищното шествие с възторжени ръкопляскания. Джоу крачеше бодро, усмихвали се и махаше с ръка наред с останалите изпълнители.

След бърза смяна на облеклото тя зае реда си като Кралицата на джунглата. После следваше нова смяна и превръщането й в една от Дванадесетте пърхащи пеперуди.

— Само чуй — зашепна на ухото й Джейми, когато Джоу застана до въжето на мястото на Бо Пийп. — Получаваш работата за цяла седмица. Барбара няма да може да прави въртенето със зъби.

Джоу изопна рамене под тежестта на огромните сини криле.

— Роуз разучава номера — прошепна му в отговор, като се усмихна в плисналата светлина на прожекторите. — Дафи ще й го даде на нея, ако успее да издържи този проклет костюм. — Тя изсумтя с досада, после се засмя. — Тежи не по-малко от тон.

Плавно, под звуците на валса, който оркестърът засвири, Джоу се заизкачва по въжето, като бавно поставяше ръка над ръка.

— Ах, каква грация… — чу да въздиша Джейми. Зарече се да му го върне тъпкано. Разпери с широк жест ръка и се поклони на аплодиращата публика. После пъхна стъпалото си в примката и заедно с останалите единадесет Пърхащи пеперуди започнаха изпълнението.

Успя да изпие чашка кафе с майката на Роуз, когато върна костюма в гардероба и се преоблече в нейния бяло — златист гащеризон. Мускулите я понаболяваха от непривичната тежест на крилете, което й навя мисълта за една продължителна, благодатна вана. Само че тази мечта, напомни си, трябваше да бъде отложена за септември. На път се задоволяваха единствено с душ.

Последното й задължение в спектакъла беше да стои върху Меги — водещият слон във финалното шествие. Невъзмутима и уверена, Меги крачеше твърдо, докато другите четири слона от двете й страни се изправи на задните си крака и вървяха, поставили предните върху задницата на другаря си пред тях. Отгоре на широката глава на Меги Джоу стоеше с тържествено разперени ръце, цялата блестяща под ярките светлини. Именно в този момент, повече от всеки друг, чувстваше как я залива възхищението и възторга на публиката.

Аплодисментите се сливаха с празничния марш на оркестъра, думите на конферансието, смеха и радостните възгласи на децата. И да бе грохнала, този миг я изпълваше с енергия. Знаеше, че умората ще се върне, затова още повече се наслаждаваше на възбуждащата му сила. За тези кратки секунди забравяше работата, часовете усилен труд, дългите пътувания преди пукване на зората. Имаше я само магията. Дори когато всичко свърши и тя се плъзна от гърба на Меги, все още се усещаше във властта на приказното вълшебство.

Извън цирковия купол се бяха смесили артисти, работници, шляещи се зяпачи. Разказваха се вицове, обсъждаше се изпълнението на номерата, подмятаха се забележки, правеха се заключения. Постепенно се разотиваха, сами, по двойки или на групички. Някои щяха да се преоблекат и да се върнат, за да помогнат при разтурването на палатките, други щяха да спят или преживяват изпълнението си. Твърде възбудена, за да заспи, Джоу смяташе да се включи в прибирането на Голямата шатра.

Запали настолна лампа, щом влезе в караваната, и разсеяно взе да разплита косата си на път за миниатюрната баня. С привична сръчност махна обилния сценичен грим. Почистени от прекалено екзотичното очертания, зелените й очи останаха обрамчени само от гъстите ресници на миглите. Неподправен, естествено нежнорозов тен отново красеше страните й, а небоядисаните устни изглеждаха удивително беззащитни. Свикнала с тази промяна, Джоу не виждаше резкия контраст между Джоувилет — звероукротителката и дребната, някак крехка като на девойка фигура, все още облечена в блестящия златистобял костюм. Без грим и със скромно висящата плитка, вече почти я нямаше очевидно ярката, знойна и дива циганска външност. Загатваше се в движенията й, ала лишеното от всичко изкуствено лице, беше едновременно изящно и младежко, колкото невинно, толкова и пламенно. Джоу обаче не забелязваше всичко това. Посегна към ципа отпред на гащеризона, но преди да го свали, на вратата се почука.

— Влез! — извика тя, отметна плитката на гърба си и тръгна нататък. Стъписа се, когато на прага се появи Кийн.

— Никой ли не ти е казвал първо да питаш кой е? — той затвори вратата след себе си и с небрежен жест пусна резето. — Може и да не трябва да се залостваш от хората в цирка — продължи невъзмутимо, докато Джоу стоеше вкаменена, — ала наоколо още се мотаят стотина любопитни от местните.

— Мога да се справя с някой местен любознайник — сопна се тя. Наставническият му тон беше вбесяващ. — Никога не се заключвам.

В гласа й звучеше скованост и раздразнение, но Кийн изобщо не им обърна внимание.

— Донесох ти нещо от Чикаго.

Изречени не само непринудено, ала и така неочаквани, думите му направиха яда й неуместен. Едва сега забеляза малкото пакетче, което носеше.

— Какво е това? — попита.

Той се приближи усмихнат.

— Не е нещо, което хапе — каза шеговито и протегна ръка.

Джоу го изгледа предпазливо, после отново сведе очи към пакетчето.

— Не ми е рожден ден — промърмори.

— Нито пък е Коледа — отбеляза с право Кийн. Спокойното търпение в гласа му я накара отново да прикове поглед в очите му. Той като че ли бе разбра колебанието й да приема подаръци.

— Благодаря — рече тя официално и взе пакета.

— Моля — отвърна Кийн със същия тон.

След разменените учтивости Джоу демонстративно разкъса хартията.

— Ах, Данте! — възкликна, припряно махна останалата част от опаковката и я хвърли на масата.

С благоговение прокара ръка по черната кожена подвързия. Долови характерната приятна миризма. Средствата й, отделяни за книги, щяха да стигнат само за един том годишно, ако си купуваше такива красиви издания. Отвори я бавно, сякаш да удължи удоволствието. Листата бяха плътни, искрящо бели. Текстът беше на италиански. Пробяга с поглед първата страница и думите гладко достигнаха до съзнанието й.

— Хубава е — прошепна.

Чувстваше се победена. Вдигна очи да му благодари отново и видя, че я гледа с усмивка. Внезапно я обзе плаха стеснителност, нещо, което рядко й се случваше да изпитва, свикнала цял живот да бъде пред тълпи от хора. Това й бе създало една естествена увереност в почти всякаква ситуация. Сега по бузите й плъзна руменина, а в главата й безразборно подскачаха думи, които не можеше да подреди.

— Радвам се, че ти харесва — прокара той леко пръст по бузата й. — Винаги ли се изчервяваш така, когато никой ти подарява нещо?

Затруднена какво да отвърне, тя отклони въпроса.

— Много мило от твоя страна, че си се сетил за мен.

— Стана от само себе си — рече Кийн, а Джоу сведе ресници.

— Не зная какво да кажа.

Сигурно би била в състояние да го погледне с присъщата си непристорена прямота, но той отново бе успял да я развълнува. Беше докоснал душата й. И сега, както всеки друг път в негово присъствие, се чувстваше неспособна да се справи с усещанията си.

— Вече го каза — Кийн взе книгата от ръцете й и запрелиства страниците. — Не мога да прочета и дума, естествено. Направо ти завиждам.

Преди тя да успее да се начуди как личност като Кийн Прескот може да й завижда за каквото и да било, той я погледна отново и се усмихна.

— Имаш ли кафе? — попита и остави книгата на масата.

— Кафе?

— Да, кафе. Нали знаеш, отглеждат го в големи количества в Бразилия.

Джоу го погледна нещастно.

— Нямам готово. Бих ти направила, ала трябва се преоблека, за да отида и помогна при събиране и палатките. В кухнята още сервират.

Кийн повдигна вежда.

— Не мислиш ли, че след като замести Бо Пийп, излезе с лъвовете и изпълни номера с пеперудите, вече ти е достатъчно за тази вечер? Между другото, ти беше една много привлекателна пеперудка.

— Благодаря, но…

— Да направим така — прекъсна я меко той и хвана края на плитката й. — За днес си приключила. Кафето ще приготвя аз, стига да ми кажеш къде е.

Макар да въздъхна нервно, тя беше по-скоро възбудена, отколкото подразнена. Едно кафе, реши, бе най-малкото, което можеше да направи, след като й бе донесъл такъв прекрасен подарък.

— Аз ще го приготвя — каза. — Ала навярно ще съжаляваш, че не си си взел от кухнята.

С тази съмнителна покана Джоу се отправи към бокса. Не го чу, но знаеше, че Кийн бе тръгнал след нея. За първи път си даде сметка колко малка бе кухничката.

Постави чайник върху едно от двете колела на печката и го включи. Беше лесно да стои с гръб към него, докато вземаше чаши от шкафчето. Съзнаваше, че ако се обърне в това тясно пространство, ще се озове в ръцете му.

— Цялото представление ли гледа? — попита го с непринуден, разговорен тон и извади бурканче с нес кафе.

— Дафи ме хвана да се занимавам с реквизита — отговори той. — Изглежда е решил да ме направи общополезен.

Развеселена, тя се усмихна и полуизвърна. Тутакси проумя погрешния си ход. Лицето му се оказа на сантиметри от нейното, а в очите можа да прочете мислите му. Желаеше я и възнамеряваше да я има. Не успя се премести, когато Кийн я хвана за раменете и обърка напълно. Джоу усети, че бе опряла с гръб решетките.

Той бавно започна да разплита косата й, докато не е разпиля свободно.

— Изпитвам желание да направя това още от първи и път, когато те видях — гласът му бе тих и нежен. — Човек може да се загуби в косите ти. — Напълни шепа със спускащия се по раменете й водопад. Жестът сякаш подсили думите му. — На слънцето блести с червеникав оттенък, ала в тъмното е като самата нощ.

Хрумна й, че всеки път, щом се озовеше близо до него, й ставаше все по-невъзможно да му се противопостави. Все повече се губеше в очите му, все повече я примамваше силата му. Устните й вече тръпнеха от спомена за целувката, от копнежа за нова. Зад тях чайникът започна да пищи припряно.

— Водата… — успя да промълви тя и опита да се измъкне покрай него.

С ръка в косата й Кийн я задържа, а с другата изключи котлона. Пищенето продължи сърдито, после замри. Звукът отекваше в ушите й.

— Искаш ли кафе? — промърмори той, а пръсни, му докоснаха шията й.

Джоу закова поглед в лицето му. Очите й бяха огромни и прями, неговите спокойни и търсещи.

— Не — отрони тя.

Нищо друго не искаше в момента, освен да му принадлежи. Кийн я галеше по шията, пръстите му се спряха върху пулсиращата жилка. Сърцето й биеше лудо.

— Трепериш — беше я притиснал по-близо и чувстваше как тялото й се тресе леко. — От страх ли? — попита и докосна с пръст устните й. — Или от страст?

— И двете — отвърна Джоу с надебелял от вълнен и глас. Ахна неволно, когато той сложи длан на сърцето й. Неистовите му удари се усилиха. — Ти… — млъкна за миг, защото бе останала без дъх и гласът й се задави. Ще ме любиш ли? — едва успя да довърши.

Очите му потъмняха ли, запита се трескаво. Или така ми се е сторило?

— Красивата Джоувилет… — прошепна Кийн и сведе глава. — Никакви преструвки, никакво увъртане… Неустоимо.

Устните му бяха алчни, а нейните отвърнаха без всяка предпазливост. Ако да го обича бе лудост, както подсказваше сърцето й, то би ли могло любенето с него да я отнесе отвъд пределите на лудостта? Безразсъдно, потопена в усещания, тя остави сърцето й да направлява разума. Когато разтвори устни под напора на неговите, то не беше в знак на покорство, а израз на желанието й, силно и взаимно.

Целувката му стана по-нежна. Задържа я да трепти на границата на страстта. Закачлива, обещаваща, после отзивчива и отвръщаща на нарастващото й желание. Пръстите му напипаха вдигнатия догоре цип и бавно го смъкнаха надолу. Кожата й бе гореща на допир и от гърлото му се изтръгна сладостен стон, когато гърдите й напълниха шепите му. Наслаждаваше им се, без да бърза, сякаш се стараеше да запомни всяка извивка и заобленост. Джоу вече не трепереше, тялото й стана гъвкаво и податливо, с готовност откликна на ласката.

Въздишката й бе неволна, изпълнена с удивление и сласт.

С внезапност, която й отне дъха, той яростно впи устни в нейните. Тя му отговори невъздържано, водена от инстинктите си, и се хвърли в един свят от усещания, какъвто само си бе представяла. Ръцете му ставаха все по-настойчиви и нетърпеливи. Бе загубил контрол. И двамата се носеха върху бушуващите вълни на страстта. Това море нямаше край и нямаше дъно. То и влечеше и поглъщаше неподозиращите, като им обещаваше невиждани удоволствия. Джоу не потърси спасение, не се възпротиви, а се остави да я поемат дълбините му.

Долови някакво чукане и отначало помисли, че чува ударите на сърцето си, звучащи в ушите й. Когато Кийн се отдръпна, тя измърмори недоволно и пак го привлече към себе си. Устните му отново се нахвърлиха алчно и ненаситно, но чукането продължи. Той изруга и се откъсна.

— Някой е много настоятелен — прошепна.

Джоу го гледаше замаяна.

— На вратата — поясни Кийн и си пое дълбоко дъх. Тя се обърка и засуети, прокара припряно ръка през косата си и трескаво се мъчеше да събере ума си. — По-добре отвори — добави той и бързо движение закопча ципа й догоре.

Джоу внезапно дойде на себе си. За момент Кийн се взря в нея, като погълна с поглед пламналото й лице, разбърканите коси, после отстъпи настрани. Молейки се краката да я слушат и удържат, тя тръгна към другия край на фургона. Вратата й се опъна и Джоу сети, че Кийн я беше заключил. Махна резето.

— Да, Бък? — каза спокойно, отворила достатъчно, за да види кой е.

— Джоу… — лицето му трудно се различаваше в тъмното, ала в единствената сричка тя долови бедата. Гърдите й се стегнаха болезнено. — Ари… — промълви той.

Преди още името да се бе отронило и отзвуча и Джоу вече бе изскочила от фургона и тичаше през утихналия лагер. Завари Пийт и Джери при клетката на стария лъв.

— Как е? — попита трескаво, тръгналия насреща й Пийт. Той я хвана за раменете.

— Този път наистина е зле, Джоу.

В първия миг тя искаше да поклати неистово глава, да отрече това, което прочете в очите му. Но само го отблъсна настрани и се приближи до клетката. Ари лежеше на хълбок, гръдният му кош мъчително се повдигаше и спадаше от усилието да диша.

— Отвори я — нареди на Пийт с безизразен глас. Последва подрънкване на ключове, ала Джоу не се обърна.

— Няма да влизаш там — чу гласа на Кийн и усети ръката му, която я задържа за рамото.

Очите й бяха непроницаеми, когато ги вдигна към него.

— Напротив, ще вляза. Ари няма да ми стори нищо, нито на мен, нито на някой друг. Той просто умира. Сега ме остави — говореше тихо и безизразно. — Отключи я — нареди пак и се освободи от ръката на Кийн, която се бе поотпуснала и вече не я стискаше. Решетъчните пръти изтрополиха. Вратата се плъзна отвори зад гърба й. Джоу се обърна и се вмъкна в клетката.

Ари едва се помръдна. Тя коленичи до него и видя, че очите му бяха отворени. Бяха неподвижно изцъклени от слабост и болка.

— Ари… — въздъхна, разбрала, че за него утре нямаше да има.

Отговори й само кухо хъхрене. Сложи ръка на страната му и усети накъсаното, неравномерно дишане. Животното направи усилие да отвърне на докосването й, на познатия глас, произнасящ името му, но едва успя да помръдне глава върху пода. Жестът й скъса сърцето. Наведе лице към гривата, припомнила си какъв бе той едно време — изпълнен със сила, страшен и красив звяр. Джоу вдигна отново глава и си пое дълбок, успокояващ дъх.

— Бък! — Чу го да приближава, ала не свали поглед от Ари. — Донеси аптечката. Искам подкожна игла и пентобарбитал.

Усети краткото му колебание, преди да й отговори.

— Добре, Джоу.

Тя седеше притихнала и галеше Ари по главата. Откъм Голямата шатра по-нататък долитаха гласове, скърцане на въжета, глухите удари на дърво в метал. Протръби слон, а три клетки по-надолу Фауст изрева не особено усърдно в отговор.

— Джоу — застана до нея Бък. Тя вдигна поглед, отметна косата си от лицето. — Нека аз да го направя — рече той.

Джоу само поклати глава и протегна ръка.

— Джоу — пристъпи към решетките Кийн. Гласът му бе нежен, но очите му така наподобяваха тези на лъва до коленете й, че тя изхлипа на глас. — Не бива да го правиш ти.

— Той е мой — отвърна Джоу глухо. — Бях си казала, че ще го направя, когато настъпи времето. То дойде. Премести очи върху Бък. — Дай ми иглата, Бък. Да свършваме.

Щом спринцовката се озова в ръката й, тя се вторачи в нея, после сви пръсти и я стисна. Преглътна с усилие и се извърна към Ари. Очите му бяха спрели върху лицето й. След повече от двадесет години в плен все още имаше нещо неукротено в умиращия лъв. Ала тя видя доверието в очите му и й се прииска да заридае.

— Ти беше най-добрият — каза и прокара ръка през гривата му. — Винаги си бил най-добрият. — Джоу усети, че я обзема вцепеняващ студ и се замоли безчувствената й скованост да не я напуска, докато всичко не свърши. — Сега си уморен — шептеше тя. — Аз ще ти помогна да заспиш. — Махна предпазителя от върха на иглата и почака да се увери, че ръцете й не треперят. — Няма да те заболи, никога повече няма да те боли.

Несъзнателно изтри уста с опакото на ръката си, после с бързо движение вкара иглата в плешката на животното. Тих хлип се изтръгна от гърлото й, когато изпразни спринцовката. Ари не издаде звук, но продължаваше да я гледа в лицето. Джоу вече не го утешаваше с думи, ала остана при него, като не спираше да го гали. Очите му започнаха да се замъгляват. Постепенно дишането му започна да отслабва, стана все по-тихо и тихо, докато съвсем спря. Тя усети как той застина и ръцете й се свиха в юмруци под гривата. Прониза я бърза, конвулсивна тръпка. Джоу се напрегна да вкамени душата си и се изправи. Чувстваше са като смазана, струваше й се, че всеки момент ще се разпадне на части. Със сетни усилия се стегна, излезе от клетката и затвори вратата. Кийн я хвана веднага за ръката и я поведе далеч от мястото.

— Погрижи се, за каквото е нужно — каза на Бък мимоходом, когато го подминаха.

— Не! — дръпна се тя в напразен опит да се освободи. — Аз ще го направя.

— Не, няма — в тона на Кийн имаше спокойна категоричност. — Което стига, стига.

— Не ми казвай какво да правя! — настръхна Джоу, търсейки спасение от мъката в гнева.

— Ще ти казвам — рече той твърдо, без да я пуска.

— Не можеш да ми нареждаш какво да правя — упорстваше тя, а в гърлото й се прокраднаха предателски сълзи. — Остави ме на мира.

Кийн спря, извъртя я към себе си и я стисна за раменете. В очите му се отразяваше бледата лунна светли на.

— И дума да не става, че ще те оставя, когато си толкова разстроена.

— Моите чувства не те засягат!

Както още си говореше, той я хвана пак за ръката и я потегли напред. На нея отчаяно й се искаше да бъде оставена на спокойствие, да изплаче скръбта си насаме. Мъката й принадлежеше, а сълзите бяха лична работа. Сякаш протестите й не съществуваха, Кийн я издърпа вътре във фургона и затвори вратата.

— Няма ли да се махнеш оттук? — озъби се Джоу и преглътна ядно сълзите си.

— Не и докато не се оправиш — беше спокойният му отговор на път за кухненския бокс.

— Напълно съм си добре! — тя дишаше тежко и на пресекулки. — Или ще бъда, ако ме оставиш на мира. Нямаш право да си пъхаш носа в моите работи.

— Това вече си ми го казвала — отвърна невъзмутимо той от другия край.

— Просто направих това, което трябваше да се направи — Джоу стоеше сковано изпъната и се бореше със собственото си откъслечно дишане. — Избавих едно болно животно от мъките му. Какво по-ясно? — Гласът й секна. Тя плътно обви ръце около себе си. — За Бога, Кийн, върви си!

Той се върна с чаша вода.

— Изпий това.

— Не искам — извърна се Джоу. Сълзите и преляха и се стекоха надолу по бузите, въпреки усилията да ги спре. Като се мразеше, тя притисна с длан челото си и затвори очи. — Не искам да стоиш тук. — Кийн остави чашата и я обгърна с ръце. — Не, недей! Не искам да ме прегръщаш!

— Жалко — той нежно я галеше по гърба. — Ти извърши нещо много храбро, Джоу. Знам колко обичаше Ари. Знам колко трудно ти е било да го направиш. Сега те боли и аз няма да те оставя.

— Не искам да плача пред теб.

Свитите й в юмруци ръце се опираха в гърдите му.

— Защо?

Продължаваше да я милва нагоре-надолу по гърба и тя сгуши глава на рамото му.

— Защо не ме оставиш? — изхлипа. Самообладанието й напълно я изостави. Конвулсивно го сграбчи за ризата. — Защо винаги губя това, което обичам?

Остави се мъката да я завладее, ръцете му да я успокояват. Така отчаяно, както се беше противила, сега се прилепи до него да търси утеха.

Не възрази, когато я отведе до дивана и сгуши в обятията си. Милваше я по главата, както тя беше галила Ари, за да облекчи болката й от това, което не можеше да се промени. Риданията й постепенно заглъхнаха. Лежеше с опряна на гърдите му буза, косата й падаше върху лицето.

— По-добре ли си? — обади се Кийн в настъпилата тишина. Джоу кимна, като още не можеше да се довери на гласа си. Той помръдна и се пресегна за чашата. — Сега го изпий.