Нора Робъртс
Опасен огън (5)

Пета глава

Утринният въздух ухаеше на свежест. Локвите блестяха из лагера с цветовете на дъгата, а небето беше ясносиньо с плуващи тук-там валма безобидни пухкави облачета. От кухненската палатка се разнасяше шум на глъч на струпалите се за закуска. На Джоу не й се ядеше и успя да се измъкне от общото отиване там.

Нямаше апетит, чувстваше се напрегната. Независимо от усилията й да властва над мислите си, те непрекъснато се връщаха към Кийн Прескот и прекараната заедно с него вечер. Припомняше си я цялата — от внезапната страстност на целувката под дъжда до кроткия му глас, който й пожела лека нощ. Странно, каза си, че щом започнеше да разговаря с него, забравяше, че той бе собственикът на цирка, че бе синът на Франк. Винаги й се налагаше сама да си напомня за неговото и своето положение.

Все така потънала в неспокоен размисъл, тя нахлузи трикото. Истината бе, че намерението й да запази отношенията им на чисто делова основа и да не допусне и тях да се прокрадне нищо лично, се провали. Беше й много трудно да се противи на желанието да се смее с него, да си разменят шеги, да разговарят, докато Джоу постепенно разтваряше пред него вратата към непознатата му досега магия на цирка. Ако той бе в състояние да почувства тази магия, то би я разбрал. Ала, макар и да признаваше интереса, който Кийн събуди у нея, тя не можеше да изтъкне поне една ясна причина за проявявания от него интерес към нея.

Защо точно аз, питаше се в недоумение. Обърна се, отвори гардероба и започна да се разглежда в огледалото, заело цялата вътрешна страна на вратата. Видя жена малко под среден ръст, чието тяло бе лишено от щедро закръглените извивки на момичетата от шоуто, които подбираше Дафи. Реши, че краката й не са лоши. Дълги и добре оформени, със стройни бедра. Ханшът й обаче е тесен, помисли нацупено, по-скоро момчешки, отколкото като на жена, а и очертанията на бюста бяха печално несъответстващи на представата за пищност. В трупата имаше много къде-къде по-съблазнителни жени, както и далеч по-опитни.

В огледалото Джоу не видя нищо, което би могло да се строи привлекателно за един обигран светски мъж. Тя не забелязваше неподправената прямота и откритост, излъчвани от зелените й, екзотично издължени очи, нито силата, за която говореше брадичката, или богатите обещания, давани от устните. Виждаше само следи от циганска кръв в мургавия си тен и гарвановочерна коса, но оставаше в неведение за неудържимата притегателна сила на дивото и непокорното, което прозираше под повърхността. Гладкото черно трико идеално подчертаваше стегнатото, гъвкаво тяло, ала Джоу и представа си нямаше за кадифения копринен блясък на кожата си. Тя се навъси и започна да сплита косата си.

Кийн навярно познава десетки жени, размишляваше, докато ръцете й бяха заети да укротят буйната грива. Всеки ден води различна от тях на вечеря. Те носят красиви дрехи и скъпи парфюми, не спираше да се измъчва мислено Джоу, имат имена като Лора и Патриша, смеят се ниско, изискано. Тя скърши вежда срещу огледалото и издаде лек, гърлен смях. Кухият звук я учуди. Седят и си говорят за общи приятели, обсъждат семейство Уолъс или Джеймсън при светлината на свещи и бутилка божоле. А когато той изпраща най-хубавата от тях до вкъщи, те слушат Шопен и пият коняк пред запалената камина. После се любят. Джоу почувства присвиване под лъжичката, но продължи видението докрай. Светската дама е великолепна, изкусна и страстна. Кожата й е мека и бяла. Когато Кийн си тръгне тя не тъгува сломена, а остава да лежи, морно отпусната и задоволена. И пет пари не дава дали той я обича, или не.

Джоу погледна отражението в огледалото и видя мокрите си бузи. Изфуча ядосано и тръшна вратата. Какво й става, взе да бърше с раздразнение следите от сълзи върху лицето си. От дни вече не съм на себе си! Трябва да се изкарам от това… Това… Каквото и да е там! Обу кецове, преметна връхна дреха върху ръката си и бързо излезе от фургона.

Вървеше, като избягваше внимателно локвите и по-нататъшни видения за любовния живот на Кийн Прескот. Пътьом срещна Роуз. По израза й позна, че е бясна.

— Здрасти, Роуз — каза и предпазливо отстъпи настрани от шляпащата през локвите укротителка на змии.

— Той е безнадежден случай! — изстреля в отговор Роуз. — Казвам ти! — спря тя и насочи пръст срещу Джоу. — Аз съм дотук! Поставям точка! Защо да си губя времето?

— Ти наистина прояви търпимост — съгласи си Джоу, като реши, че съчувствието бе най-мъдрата линия на поведение. — Повече, отколкото той заслужаваше.

— Търпимост ли? — сложи Роуз с артистичен патос ръка на гърдите си. — Аз съм търпелива като светица. Ала и на светците търпението им се изчерпва! — Тя отметна косата си от раменете и въздъхна тежко. — Адиос. Струва ми се, че мама ме вика.

Джоу продължи пътя си към Голямата шатра.

Вътре Кармен с обожание съзерцаваше Вито, който отработваше нов номер върху въже под наклон. Куполът ехтеше от различни звуци — гласовете и подвикванията на репетиращите, ударите при отскоците и глухото тупкане при приземяването, скърцането на монтирани съоръжения, лая на малките кученца на клоуните. Пространството вътре беше разделено на три обособени манежа и на единия от тях Джоу забеляза шестимата Бейрът — акробати, които тъкмо започваха да загряват. Доволна, че добре си бе пресметнала времето, тя тръгна нататък. Над главата й се разнесе рязко изсвирване. Джоу погледна нагоре и шеговито се закани с юмрук на Вито. Той извика от петметрова височина, докато балансираше върху тънка жица, опъната под ъгъл четиридесет и пет градуса:

— Хей, пиленце, имаш много хубав вид отзад. Сладка си почти колкото мен.

— Никой не е хубав като теб, Вито — викна тя в отговор.

— О, да, зная — въздъхна Вито печално и изпълни отлично завъртане. — Но вече се примирих с това бреме. — Погледна надолу и намигна с шеговита многозначителност. — Кога ще излезеш с мен, пиленце? — попита, както си му беше обичаят.

— Когато научиш котките ми да вървят по въже — отвърна също както винаги Джоу.

Вито се разсмя и започна с лека, въздушна стъпка и танцува ча-ча-ча. Кармен й хвърли изпепеляващ поглед. Здравата е хлътнала, помисли Джоу, щом взима на сериозно безобидното му флиртуване. Спря до нея, наведе се до ухото й и прошепна заговорнически:

— Щеше да падне от въжето, ако му бях казала, че съм съгласна да изляза с него.

— Аз ще изляза — каза Кармен с възхитително нацупена муцунка, — ако ме покани.

Джоу поклати глава. Какви неизменни сложнотии предизвикваше любовта. За неин късмет, тя нямаше подобни проблеми. Потупа окуражаващо Кармен по рамото и прекоси манежа.

 

Шестимата Бейрът бяха братя. Всичките ниски, мургави мъже, преселници от Белгия. Джоу често работеше с тях, за да поддържа гъвкавостта на тялото и бързината на рефлексите си. Харесваше ги до един, познаваше жените и децата им, разбираше неповторимата им смесица от френски и английски. Раул беше най-възрастният и якият от шестимата братя. Заради крепката му фигура и сила той стоеше в основата на тяхната жива пирамида. Точно Раул пръв забеляза Джоу и вдигна ръка за поздрав.

— Здрасти — ухили се и изтри с длан полегатото си чело. — Ша подскача ли днес?

Тя се засмя и с бързо кълбо напред се приземи върху техния манеж. Изплези се, когато получи единодушната присъда „тромаво“.

— Просто трябва да се раздвижа — прие позата на засегнато достойнство. — Имам нужда от загрявка.

През следващия половин час прави дихателни упражнения, разтягащи мускулите и разпъващи сухожилията. Сърцето й започна да бие отмерено, тялото й загря и се тонизира. Чувстваше го преизпълнено с енергия, а ума си бистър. Благодарение на ведрия си и дружелюбен характер Джоу лесно се сработваше с хората и бе склонила някои от артистите да тренира заедно с тях и да изпълнява импровизирани акробатични номера. И сега, като оставяше сложните изпълнения за специалистите, тя правеше по-прости премятания и превъртания по команда на Раул. Опита също кратко и не особено успешно балансиране върху търкалящ се глобус, с което си спечели дюдюкане от страна на братята, когато се катурна след тридесет секунди запазено равновесие.

Отдръпна се настрани, щом те започнаха отскоците. Застанаха един след друг в редица, после се засилваха подред по наклонената дъска, отскачаха на трамплина и политаха, като изпълняваха във въздуха предни задни салта или премятания със странично усукване, преди да се приземят върху матрака. Лееше се непрекъснат поток от френска реч, докато си подвикваха един другиму.

— Хайде, Джоу — махна с ръка Раул. — Твой ред е.

— А, не! — поклати глава тя и се пресегна за наметката. — Не, не — отвърна на хора от закачливи увещания и продължи да клати глава. — Трябва да дам на моите котенца дажбата им от витамини.

— Давай, Джоу. Хубаво е — усмихваше се Раул и смешно бърчеше вежди. — Не обичаш ли да летиш? — От погледа й към дъската разбра, че бе на път да се поддаде на изкушението. — Правиш добър отскок — каза й, — едно салто напред и кацаш на мои рамене. — Потупа ги, за да покаже, че са в състояние да свършат работа.

Тя се усмихна и захапа в размисъл долната си устна. Беше много отдавна, когато можеше да отдели време за трапеца и наистина да лети. Раул имаше право. Действително беше хубаво. Джоу го изгледа с присвити очи.

— Ще ме хванеш ли?

— Раул никога не пропуска — отвърна той гордо и се обърна към братята си. — Нали? — Те свиха рамене и подбелиха очи към тавана с неразбираемо мърморене. — Пфу! — махна Раул негодуващо с ръка.

Тя знаеше, че наистина го бива и приближи до дъската за засилване. Хвърли му последен кос поглед.

— Да ме хванеш! — насочи заканително пръст.

— Шери — зае той позиция, — това е бобена работа.

— Фасулска — поправи го Джоу, пое си дълбоко дъх, задържа го и се затича.

Отскочи високо от трамплина, влезе в предно салто и видя големия купол, обърнат наопаки. Почувства се прекрасно. Щом куполът започна да приема нормалното си положение, тя се разгъна за приземяването и отпусна свободно тялото си. Стъпалата й докоснаха мощните рамене на Раул. Олюля се леко, ала той я улови за глезените в здрава хватка. Джоу изпъна стойка и разтвори с показно грациозен жест ръце, когато получи прекомерно възторжените възгласи и аплодисменти. После скочи пъргаво долу, а Раул я подхвана за кръста да придаде пружинираща изящност на приземяването.

— Кога ще участваш с нас в номера? — попита и я тупна дружелюбно по дупето. — Ще те сложим най-отгоре, на царско място.

— Това ми стига — засмя се тя и взе наметката. — Вярна съм на своите зверчета.

Махна им весело, нахлузи единия ръкав и се отправи покрай широкия парапет на манежа. Спря рязко, щом зърна Кийн, който стоеше облегнат на първия ред.

— Смайващо — каза той, изправи се и тръгна към нея. — Но нали такъв трябва да бъде циркът — изумителен и смайващ? — Вдигна забравения ръкав на дрехата и пъхна другата й ръка в него. — Има ли нещо тук, което да не умееш да правиш?

— Стотици неща — отвърна Джоу, взела въпроса му сериозно. — Веща съм само с животните. Останалото е просто игра и забава.

— Изглеждаше ми удивително веща през последния половин час — възрази Кийн и измъкна плитката й изпод наметката, където беше останала.

— Толкова отдавна ли сте тук?

— Влязох, когато Вито коментираше вида ти отзад.

— Леле! — засмя се тя и погледна нататък, където Вито сега флиртуваше с Кармен. — Той е пълно хахо.

— Може би — не оспори Кийн и я хвана за ръката. — Ала има доста набито око. Искаш ли да пием кафе?

Това тутакси й припомни миналата вечер. Опасявайки се отново да не попадне в плен на въздействието му, Джоу поклати глава.

— Трябва да се преоблека — каза тя и завърза колана на дрехата си. — В два часа имаме представление. Искам да порепетирам с животните.

— Направо не е за вярване колко време всички вие посвещавате на своето изкуство. Изглежда така, сякаш краят на репетициите съвпада с началото на представлението, а веднага след него отново започват репетиции.

Джоу омекна при изказването му, с което той отъждестви цирковите умения с изкуство.

— Изпълнителите винаги търсят нещо повече в себе си. Това е един непрекъснат стремеж към съвършенство. Дори когато номерът е добър и ти го знаеш, а представлението върви гладко, започваш да мислиш за следващия път, как да го направиш по-хубаво, по-високо, по-бързо.

— И никога ли не сте удовлетворени? — попита Кийн. Бяха излезли навън, под яркото, макар и не горещо слънце.

— Ако сме, няма да имаме основателна причина да повтаряме едно и също отново и отново.

Той кимна, но някак разсеяно, все едно умът му бе зает с друго.

— Днес следобед заминавам — продума почти като на себе си.

— Заминавате ли? — сърцето й прескочи и замря. Новината се стовари върху й така съкрушително и ненадейно, че й трябваше време да дойде на себе си. — Обратно в Чикаго ли?

— Моля? — Кийн спря и се извърна към нея. — Ах, да.

— А цирка? — попита тя, засрамена, че това не бе най-първата й мисъл. Ала така не искаше той да заминава, осъзна внезапно.

Кийн се намръщи за миг, после продължи да крачи.

— Не виждам смисъл да се нарушава тазгодишния график.

Сега гласът му звучеше отсечено и делово.

— Тазгодишния ли? — повтори предпазливо Джоу.

Той се обърна и я изгледа.

— Не съм решил окончателната съдба на цирка, но няма да предприемам нищо до края на лятото.

— Ясно — тя бавно издиша затаения си дъх. — Значи присъдата временно се отлага.

— Може и така да се каже — съгласи се Кийн.

Джоу помълча малко, ала не можа да се въздържи и попита:

— В такъв случай вие няма да… Искам да кажа, че ще останете в Чикаго, няма да пътувате с нас?

Заобиколиха голяма локва, преди той да отговори.

— Не смятам, че съм в състояние да взема разумно решение относно цирка след такова бегло запознанство. Междувременно по едно от моите дела е възникнало усложнение, което изисква личното ми присъствие в Чикаго, но ще се върна след седмица-две.

Сякаш камък й падна от плещите. Изведнъж й олекна. Кийн ще се върне, изкрещя един глас в ухото й. Това трябва да има никакво значение за теб, прошепна друг.

— Ще сме в Южна Каролина след две седмици — спомена тя уж мимоходом.

Бяха стигнали до нейния фургон и Джоу хвана дръжката на вратата, после се обърна към него. Просто искам той да разбере какво означава този цирк, говореше си на ум. Това е единствената причина, поради която искам да се върне. Знаеше, че лъже сама себе си и й беше трудно да го гледа в очите.

Кийн се усмихна и обходи с поглед лицето й.

— Да, Дафи ми даде графика на маршрута ви. Ще ви намеря. Няма ли да ме поканиш вътре?

— Вътре ли? — повтори тя. — О, не, нали ви казах, че трябва да се преоблека и… — Той пристъпи напред, без да я дочака да довърши. Нещо в очите му й подсказа, че бе нужен твърд отпор. Беше виждала подобен поглед в очите на лъв, когато се гласеше за някое опасно своеволие. — Просто нямам време точно сега. Ако не се видим преди заминаването, желая ви приятно пътуване.

Обърна се и отвори вратата. Долови някакво движение, ала не успя да се извърне отново, защото Кийн я побутна навътре и влезе след нея. Вратата хлопна зад гърба му. Джоу настръхна ядосана. Не й се нравеше да я надхитрят.

— Кажете ми, господин адвокат, наясно ли сте със закона, касаещ нахлуването с взлом?

— Не важи в дадения случай — отвърна й спокойно. — Няма никаква разбита ключалка.

Той се огледа. Фургонът на Джоу впечатляваше с простия си, привлекателен уют. Цветовете бяха успокояващо пастелни, липсваше излишна натруфеност. Линолеумът в бежово-кафяви тонове беше безупречно чист без петънце. Разположението беше същото, като във фургона на Франк, но тук имаше някои меки щрихи, подсказващи женско присъствие. Перденца вместо щори на прозорците. Големи, удобни възглавници, разхвърляни върху тъмнозеления диван. Стръкчета свежи полски цветя, пъхнати в тънка стъклена ваза. Без да каже нищо, Кийн отиде до големия сандък от черен лак, опрян на отсрещната стена, точно срещу вратата. Върху него лежеше книга. Взе я нехайно, а Джоу се напуши още повече.

„Граф Монте Кристо“, прочете той на глас и я отвори.

— На френски — установи и повдигна учудено вежда.

— Била е написана на френски — тръсна ядно Джоу и я измъкна от ръката му, — така че я чета на нейния си език.

Вдигна с раздразнение капака на сандъка, като се канеше да я пъхне вътре.

— Боже мили, твои ли са всичките? — спря Кийн капака на половината му път, а със свободната ръка взе прехвърля книгите. — Толстой, Сервантес, Волтер, Стайнбек. Кога имаш време в тази щура, двадесет и четири часова суматоха да четеш толкоз нещо?

— Намирам време — озъби се тя с гневно блеснали ри. — Мое лично време. Само защото сте собственик цирка, не означава, че може да се вмъквате тук, да ровите из вещите ми и да ми искате отчет за това, как си прекарвам времето. Това е моят фургон. Всичко в него си е мое.

— Чакай, чакай — спря той потока от думи. — Не съм ти искал отчет, просто бях удивен, че намираш време да четеш толкова много. И понеже нямам претенции да разбирам от твоята работа, то би било изключително глупаво от моя страна да правя забележки за времето, което й отделяш. Второ — каза и пристъпи крачка към нея. Джоу се стегна в очакване, ала Кийн не я докосна. — Извинявам се за „ровенето сред вещите ти“, както ти отбеляза. Заинтересувах се поради няколко причини. Първата е, че самият аз притежавам една доста богата библиотека. Изглежда имаме общи интереси, независимо дали това ни харесва, или не. Колкото до нахлуването във фургона ти, веднага ще се призная за виновен. Ако решиш да заведеш дело, мога да препоръчам един-двама изтъкнати адвокати. Това, че са червиви с пари, няма да им попречи жива да те одерат.

Последното предизвика неволна усмивка върху устните й.

— Ще обмисля предложението — отвърна и затвори сандъка значително по-леко, отколкото бе възнамерявала. Изведнъж й се стори, че се бе държала грубо. — Извинете — каза и се извърна към него.

В очите му се появи любопитство.

— За какво?

— Че избухнах — тя сви рамене. — Мислех, че ме упреквате. Навярно съм прекалено докачлива.

Изминаха няколко секунди, преди той да се обади.

— Ненужното извинение ще бъде прието, ако отговориш на един въпрос.

Джоу се намръщи в недоумение.

— Какъв въпрос?

— Толстой на руски ли е?

Тя се засмя и косата й се разлюля тежко.

— Да, на руски е.

Кийн се усмихна, наслаждавайки се на двете малки трапчинки, които се бяха появили на бузите й.

— Знаеш ли, макар винаги да си прелестна, ставаш още по-хубава, когато се усмихваш.

Смехът й застина. Не беше свикнала на подобни комплименти. Гледаше го втренчено и не знаеше какво да отговори. Хрумна й, че която и да било от изтънчените светски дами, които си бе представяла тази сутрин, щеше да знае точно какво да каже в случая. Щеше да е в състояние да се усмихне или засмее и да подхвърли подходяща забележка. Джоувилет Уайлдър не е такава, призна си мислено Джоу, като не сваляше очи от него.

— Не умея да флиртувам — рече само.

Той наклони глава и в погледа му се мярна израз, който бързо изчезна и й бе невъзможно да разгадае.

— Не флиртувам с теб, Джоу — пристъпи към нея. — Просто правя констатация. Нима никой не ти е казвал, че си красива?

Кийн стоеше прекалено близо и в тясното пространство на фургона тя нямаше много място за маневриране. Беше принудена да отметне назад глава, за да може да го гледа в очите.

— Не по начина, по който вие…

Припряно опря длан на гърдите му, за да запази малкото, но важно разстояние помежду им. Съзнаваше, че бе хваната в капан, ала това не означаваше, че бе победена. Той нежно взе отбраняващата се ръка и я поднесе към устните си. Джоу неволно затаи дъх, после издиша тежко.

— Имаш изящни ръце — прошепна Кийн и проследи бледите венички върху китката. — С тесни длани и дълги пръсти. Но личат и следи от усилена работа. Това ги прави още по-интересни. — Откъсна поглед от ръката й и го прикова в лицето й. — Също като теб.

Гласът й бе станал хрипкав, ала не можеше да стори нищо, за да го промени.

— Не зная какво би трябвало да кажа, когато ми говорите така — под леката наметка гърдите й се повдигаха и спускаха със забързаните удари на сърцето. — Предпочитам да не го правите.

— Наистина ли? — очерта той с опакото на ръката и нежния овал на лицето й. — Жалко, защото колкото повече те гледам, толкова повече намирам за казване. Ти си едно пленително създание, Джоувилет.

— Трябва да се преоблека — заяви тя с най-твърд тон, който съумя да постигне. — А вие трябва да тръгвате.

— За съжаление е вярно — промърмори Кийн, после повдигна брадичката й. — Хайде, целуни ме за довиждане.

Джоу се скова.

— Мисля, че това едва ли е необходимо…

— Не можеш да си представиш колко грешиш — отвърна той и се наведе. — Крайно необходимо е. — Едва, като полъх докосна устните я. Ръцете му я обгърнаха и леко я привлякоха. — Целуни ме, Джоу — настоя нежно. — Прегърни ме и ме целуни.

Тя се противи още миг, но изкушението, с което устните му я прелъстяваха, бе твърде силно. Остави усещанията да направляват волята й и сключи ръце около врата му. Устните му станаха по-осезаеми върху нейните, разтворени и предлагащи. Нейното смирение изглежда разпалваше страстта му. Целувката стана настойчива, ръцете му я притиснаха силно. Тихият й стон не бе съпротива. Пръстите й се заровиха в косата му и нетърпеливо го привлякоха по-близо. Усети, че дрехата й се разхлабва и ръцете му плъзват нагоре. Потръпна от докосването, заля я горещина, после тялото й изстина, за да пламне бързо отново. Когато взе в шепа гърдите й, Джоу ахна смаяно.

— Кротко — промърмори Кийн, като я милваше нежно, сякаш я придумваше отново да се отпусне.

Спря устни в ъгълчетата на устата й и я изчака да утихне, после целувката му пак стана напориста. Тънкото прилепнало трико не представляваше преграда срещу търсещите му пръсти. Те се движеха бавно, извайваха формата на гърдите й и опитваха меката им плът. Спуснаха се и очертаха извивката на хълбоците и бедрата.

Никой мъж не я бе докосвал така волно. Тя беше безсилна да го спре, безсилна срещу собственото си нарастващо желание да бъде милвана. Това ли бе страстта, за която толкова бе чела? Страстта, която кара мъжете да воюват, да вървят срещу всеки разум, да рискуват всичко? Струваше й се, че сега бе в състояние да я проумее. Притисна се до него, както той бе настоял, както тя го искаше, следвайки желанията на собственото си тяло. Устните й жадуваха за вкуса му, цялото й същество копнееше още по-силно да го усети. Беше сигурна, че ще стои в ръцете му, докато дните текат, а сезоните се сменят и прелитат край тях, докато ме световете се рушат и създават отново.

Ала когато Кийн се отдръпна, Джоу видя същото слънце, нахлуващо през прозореца. В няколко мига се бе събрала цяла вечност.

Неспособна да говори, тя само го гледаше вторачена. Очите й бяха бездънни, лицето пламнало от възбуда. Ала, макар устните й още да тръпнеха от страстта им целувката, те някак бяха съхранили младежката си невинност. Погледът му се прикова в тях.

— Не е за вярване, че съм първия мъж, който те докосва — промълви той и бавно измести поглед. — И че така страшно ме възбуждаш. Особено когато намирам страст, подобаваща на външността ти. Мисля, че първия път искам да те любя на дневна светлина, за да видя как чудното ти самообладание те напуска, как те оголва пласт след пласт. Ще го обсъдим, когато се върна.

Джоу си наложи прекосили да се съвземе, защото усещаше, че е на ръба да се прекърши, да сломи волята си пред него.

— Само защото съм допуснала да ме целунете и докоснете, не означава, че ще ви позволя и останалото — тя вирна глава, почувствала нов прилив на самоувереност. — Ако се любя с вас, то ще е защото аз го искам, а не защото вие ми го казвате.

Неговото изражение видимо се промени.

— Правилно — кимна Кийн в знак на съгласие. — Моята работа ще е просто да те накарам да го поискаш. — Хвана я за брадичката и се наведе за бегла целувка. Както бе направила и първия път, Джоу и сега не затвори очи, а ги задържа приковани в него. Усети по устните му, че се усмихва. — Ти си най-обаятелната жена, която познавам — додаде той, обърна се и отиде до вратата. — Ще се върна — махна небрежно с ръка и затвори след себе си.

Тя гледаше нямо в празното пространство.

Обаятелна, повтори наум и прокара пръсти по още горещите си, тръпнещи устни. Изтича бързо до прозореца, коленичи на дивана под него и се загледа след отдалечаващата се фигура.

Внезапно осъзна, че той вече й липсваше.