Нора Робъртс
Опасен огън (12)

Дванадесета глава

Летището гъмжеше от хора и оживена смесица от звуци. Почти изгубила се сред тази суматоха, Джоу си пробиваше път сред тълпата с надеждата да се добере до такси. Отначало само зяпна при вида на обилния сняг, който валеше навън, досущ като глуповато втрещил се зрител, който за първи път вижда гълтача на саби. После взе да му се радва, макар да трепереше под кадифеното палто, което специално бе купила за пътуването. Градът беше красиво побелял под снежната пелена, която продължаваше да се сипе, и отвлече временно ума й от целта на предприетото пътешествие. Никога не беше идвала на север толкова късно през годината. Чикаго през ноември й се стори вълнуваща гледка.

След като беше поотминал първоначалният шок, тя узна, че Кийн й бе предоставил не само цирка, но и свързаните с него задължения. Почти веднага трябваше да се започне подписването на нови договори. Джоу се зарови в купища писмена работа, принудена в значителна степен да разчита на опита на Дафи, докато същевременно й се налагаше да полага сериозни усилия за възстановяване на душевното си равновесие. След приключването на сезона десетина пъти направи опит да се свърже с Чикаго. Всеки път затваряше телефона, преди да набере докрай номера на Кийн. Реши, че бе по-разумно да се види с него лично. Отложи пътуването с няколко седмици, заради сватбата на Джейми и Роуз.

Именно тогава, по време на самата церемония, когато стоеше в ролята си на шаферка, Джоу разбра какво трябваше да направи. Имаше само едно нещо, което тя истински желаеше, и то беше да е с Кийн. Като гледаше лицето на Роуз, докато младоженците си разменяха брачните клетви, Джоу си върна непоколебимата решимост да спечели мъжа, когото обичаше.

Така ли ще стоя бездейно тук, запита се на хиляди километри далеч от него. Не! С разтуптяно сърце начерта плана си. Щеше да отиде в Чикаго и да се срещне с него. Той нямаше да я върне. Някога я беше желал, щеше да го накара отново да я пожелае. Нямаше да изживее дните си, без поне една малка част от живота й да бе част от неговия. Не бе нужно да я обича. Достатъчно беше, че тя го обичаше.

Трепереща от непривичния за нея студ, Джоу се пъхна в едно такси и потегли из града. Отупа с премръзнали пръсти косата си от снега и се упрекна как можеше да е толкова загубена, та да забрави да си купи шапка и ръкавици. Ами ако не си бе вкъщи, хрумна й внезапно. Ако беше в Европа, Япония или Калифорния, да речем? От притеснение започна да й прилошава, ала бързо пропъди тревожните мисли. Трябваше да си е у дома. Днес бе неделя, Кийн си седи вкъщи, чете нещо, може би готви някоя своя реч за пред съда или пък… Е в компанията на жена, представи си ужасена. Трябва да спрем и да се обадя, помисли трескаво. Трябва да кажа на шофьора да ме закара обратно на летището! Тя стисна очи и се помъчи да запази спокойствие. После впери поглед през прозореца в преминаващите край нея сгради и тротоари. Започна да диша бавно и дълбоко и постепенно почувства как надигналата се паника я напуска.

Няма от какво да се страхувам, внушаваше си сама. Не ме е страх, опитваше да си повярва. Но Джоу, която цял живот бе прекарала сред лъвове и си изкарваше хляба с дресировка на опасни, диви хищници, сега примираше от страх. Ами ако я отблъснеше? Няма да му позволя да ме отблъсне, каза си и вирна самоуверено брадичка. Ще го прелъстя. Тя хвана с две ръце главата си. А как ще го направя? С какво да започна? Не, трябва да кажа на шофьора да обръща.

Ала преди да успее да проговори, таксито намали ход и спря до бордюра. Механично, като робот, Джоу плати, като остави от объркване и вълнение твърде голям бакшиш, после слезе.

Дълго, след като колата замина, стоя пред входа, вдигнала поглед към внушителното, изобилстващо от стъкло здание. Снежинките танцуваха край нея и обсипваха косата и раменете й с блестящи кристалчета. Забързан пешеходец, свил глава в яката на палтото си, я блъсна и извади от съзерцанието. Тя вдигна куфарите си и бързо влезе във входа на сградата.

Фоайето вътре беше огромно, с опушено стъкло и дебел, пухкав килим. Като не знаеше, че трябва да се обади на портиера, Джоу се насочи към асансьорите заедно с група от обитателите и неволно се скри от погледа му, така че той не можа да я забележи и спре. Вече в кабината, натисна с треперещ пръст бутона за най-горния етаж. Бърборенето на останалите пътници се регистрираше от съзнанието й като далечно, глухо бръмчене. Дори не забеляза кога асансьорът беше спрял и те бяха слезли.

Когато кабината спря за втори път и вратите се плъзнаха настрани, тя остана вторачена в празното пространство цели десет секунди. Сепна се от вцепенението, щом тръгнаха обратно да се затварят. Натисна бързо копчето, за да ги върне и излезе в коридора. Краката й се подкосяваха, но Джоу ги застави да се движат напред. Спря пред апартамента на Кийн, остави багажа си на земята и застина нерешително. От страх я полазиха тръпки. Коленете й трепереха. Опря чело на вратата. Спомни си, че Рейчъл Лоринг я беше нарекла борец. Пое си дълбоко дъх, изправи се и почука. Вратата се отвори безмилостно скоро. Видя как в очите на Кийн премина изумление. Стоеше и я гледаше втрещено.

Спускащата се по раменете й коса беше цялата посипана със сняг. Лицето й пламтеше от студа, а очите й блестяха почти трескаво от вълнение и усилието да се владее. Устните й трепнаха, преди да проговори.

— Здравей, Кийн.

Той продължаваше да стои безмълвен, само очите му пробягваха по нея невярващо.

Отслабнал е, помисли тя, вперила напрегнат поглед в лицето му. После забеляза, че бе облечен в джинси и тениска. Краката му бяха боси. Беше небръснат и за малко ръката й сама да посегне, за да го докосне по наболата брада.

— Какво правиш тук? — не отвърна Кийн на усмивката й.

Гласът му беше дрезгав и й се стори, че долавя нотки на учудено недоволство.

Джоу се постара да изглежда спокойна и самоуверена, ала усмивката й се пречупи.

— Може ли да вляза? — попита.

— Моля?

Въпросът сякаш го порази. Веждите му се свъсиха.

— Може ли да вляза? — повтори тя, като едва устояваше на желанието да се обърне и да избяга.

— Ах, да, естествено. Извинявай.

Той прокара ръка през косата си, отстъпи назад и посочи с жест навътре.

Още с влизането краката й потънаха в мъхнат светлобежов мокет. Джоу си позволи да огледа за момент обстановката, като използва това време за допълнителната цел да си възвърне самообладанието. Помещението беше просторно, с ярко контрастиращи цветове. Тъмнокафяв диван и разположена редом хромирана масичка за кафе със стъклена повърхност. Три кресла с високи облегалки в нежно кремаво, освежени от наситено сини възглавнички. По стените висяха картини, в една, от които разпозна Пикасо. Видя също и скулптура, за която бе сигурна, че бе Роден.

В противоположния край на стаята имаше приповдигнат на две стъпала подиум. Зад огромния, отгоре до долу прозорец се разкриваше Чикаго. Джоу приближи с нескривано любопитство. Опасенията й някак необяснимо бяха изчезнали. Сякаш веднъж прекрачила прага, се бе гмурнала с главата надолу и вълните я бяха понесли по предначертания път. Вече не се страхуваше.

— Прекрасно е! — възкликна и се обърна отново към Кийн. — Удивително, невероятно е да имаш целия град в краката си всеки ден. Сигурно се чувстваш като цар и владетел.

— Не съм го поглеждал от тази страна.

Той я наблюдаваше през половината деляща ги стая. Тя изглеждаше малка и крехка на фона на оживения град зад гърба й.

— А аз бих го сторила — заяви Джоу и този път усмивката дойде сама. — Ще стоя до прозореца и ще се чувствам царствено величествена.

Най-сетне и неговите устни се отпуснаха и трепнаха.

— Джоувилет — рече Кийн тихо. — Какво търсиш в моя свят?

— Исках да говоря с теб — каза тя просто. — Затова и дойдох тук.

Той се приближи бавно, без да сваля очи от нея.

— Трябва да е нещо важно.

— Така мисля.

Той повдигна вежди, после сви рамене.

— Е, в такъв случай да поговорим. Но дай първо да си махнеш палтото.

Премръзналите й пръсти трудно се справяха с копчетата и Кийн пак се намръщи.

— Господи, направо си премръзнала! — хвана ръцете й в шепи и започна да й се кара като ядосан родител. — Къде са ти ръкавиците? А шапката? Навън като нищо е минус двадесет.

— Забравих да си купя — отвърна Джоу, почти замаяна от божественото усещане на допира от ръцете му, които я сгряваха.

— Луда! Толкова ли не нямаш ум в главата, та да дойдеш в Чикаго през ноември без шапка и ръкавици?

Тя отвърна на гнева му с лъчезарна усмивка.

— Никога не съм била в Чикаго през ноември. Приказно е!

Той прикова поглед в лицето й. Съзерцава я един дълъг миг, после го чу как въздъхна.

— А почти бях успял да се убедя, че съм се излекувал.

В очите й се мярна тревога.

— Болен ли си бил?

Кийн се засмя и поклати глава. Отбягна въпроса и отново заговори оживено.

— Хайде, дай да те съблечем. След това отивам да сложа кафе.

— Не е нужно да се притесняваш — започна Джоу, докато той сам разкопчаваше палтото й и го сваляше от раменете.

— Ще се чувствам по-спокоен, като знам, че кръвта продължава да тече в жилите ти и не се е превърнала в буца лед.

Кийн замълча и взе да я разглежда, както стоеше, преметнал палтото й през ръка. Тя беше облечена в сива пола от тънък вълнен плат, който меко очертаваше хълбоците и бедрата й, а зелената ангорска плетена блуза със седефени копчета, пухкаво се диплеше върху гърдите й. Обувките й бяха леки, напълно неподходящи за времето.

— Нещо има ли ми?

— Никога преди не съм те виждал да носиш друго, освен цирковия костюм и джинси.

— А-а! — засмя се Джоу и прокара пръсти през мократа си коса. — Сигурно ти изглеждам доста различна.

— Да — изхриптя той и свъси поглед. — Сега приличаш на ученичка, върнала се от колежа за ваканцията. — Докосна краищата на спуснатите й коси после отдръпна ръка. — Сядай. Ще направя кафе.

Малко озадачена от променливото му държане, тя тръгна из стаята, накрая подмина всички места за сядане и коленичи върху една от възглавничките до панорамния прозорец. Макар дебелият мокет да заглушаваше стъпките на Кийн, Джоу го усети, когато той се върна.

— Колко е хубаво да имаш истинска зима, та дори и само заради снега! — обърна сияещо лице към него. — Винаги съм се чудила каква ли е Коледата с преспи и ледени висулки.

Пред погледа й изникна представата за танцуващи във въздуха снежинки, затрупана от бял пух елха. Видя го, че носи две димящи чаши, стана и взе едната.

— Благодаря.

— Стопли ли се вече? — попита я Кийн след малко.

Тя кимна и седна в едно от двете кресла срещу дивана. Новостта на непознатия град правеше задачата, заради която бе дошла, да изглежда като необикновено приключение. Кийн се настани до нея и известно време пиха кафето в мълчание.

— За какво искаш да говориш с мен, Джоу?

Тя преглътна, като се постара да не обръща внимание на трепването под лъжичката.

— За две неща. Циркът е първото — извъртя се в креслото с лице към него. — Не ти писах, защото смятам, че е твърде важно. По същата причина не ти и телефонирах. Кийн… — Цялата внимателно подготвена реч излетя от ума й. — Не може просто така да подаряваш цирка. Аз не мога да го приема.

— Защо? — повдигна той рамене и отпи от кафето. — И двамата знаем, че тъй и инак отдавна е твой. Един лист хартия не променя особено нещата.

— Кийн, Франк го остави на теб.

— А пък аз ти го давам на теб.

Джоу изпръхтя с леко раздразнение.

— В случай, да речем, че имах възможност да ти платя за него…

— Някой ме беше попитал преди време каква е цената на една мечта и стойността на човешкия дух. Тогава така и не получих отговор. Сега да го знаеш?

Тя го погледна безпомощно. Въздъхна и поклати глава.

— Не зная какво да ти кажа. „Благодаря“ едва ли е подходящата дума.

— Нито пък е необходима — отвърна той. — Просто връщам това, което тъй и тъй си е твое. Кое е второто, Джоу? Каза, че са две неща.

Ето това е, рече си тя наум. Остави внимателно кафето на масата и се изправи. Гърлото й се бе свило.

Направи няколко крачки из стаята, пое си дълбоко дъх и се обърна. Погледна го в очите.

— Искам да стана твоя метреса — каза абсолютно спокойно.

— Моля?!

Лицето и гласът му изразяваха крайно изумление. Джоу преглътна и повтори.

— Искам да бъда твоя метреса. Това е правилната дума, нали? Или е твърде остаряла? Любовница по-съвременно ли звучи? Не зная, досега не ми се е случвало.

Кийн бавно постави чашата си до нейната и също стана. Не се приближи, само я гледаше напрегнато.

— Джоу, ти чуваш ли се изобщо какво приказваш?

— О, да! — прекъсна го тя. — Може и да не се оправям много с терминологията, ала добре зная какво имам предвид — продължи бързо и направи крачка към него. — Искам да ме любиш. Искам да живея с теб, ако ми позволиш, или поне някъде наблизо.

— Джоу, говориш глупости! — рязко пресече той речта й. Извърна глава, пъхна ръце в джобовете си и ги сви в юмруци. — Не си даваш сметка какви ги дрънкаш!

— Не те ли привличам вече?

Кийн се извърна, ядосан от нотката на любопитство в гласа й.

— Как можеш да питаш подобно нещо? Разбира се, че да! Не съм нито мъртъв, нито престарял и немощен!

Тя дойде още по-близо.

— Тогава, щом аз те желая и ти ме желаеш, защо да не бъдем любовници?

Той изруга невъздържано и я сграбчи за раменете.

— Да не мислиш, че мога да те имам за една зима и после безгрижно да те оставя да си тръгнеш? Смяташ ли, че мога да се откъсна от теб в началото на сезона и най-спокойно да гледам как си отиваш от живота ми? — при всеки въпрос Кийн силно я раздрусваше, като не й даваше възможност да му отговори и я оставяше без дъх. — Ти ме влудяваш!

Внезапно я привлече до себе си. Устата му я жулеше, ръцете му я притискаха, пръстите се впиваха в плътта й. Главата й се замая от вълнение, болка и захлас. Струваше й се, че от векове не бе усещала вкуса на устните му. Той със стон се откъсна от нея. Извърна се и се отдалечи, а тя самата бавно идваше на себе си, докато стаята около нея се въртеше шеметно.

— Какво да направя, за да се отърва от теб?!

Думите бяха изречени с нисък, сподавен от гняв глас. Джоу издиша шумно.

— Не мисля, че да ме целуваш по този начин е добро начало.

— Това ми е ясно — промърмори Кийн. Повдигна рязко рамене. — Полагах усилия да го избегна още с отварянето на вратата.

Тя отиде до него и мълчешком постави ръка на гърдите му.

— Целият си напрегнат — каза и го погали кротко. — Извинявай, ако съм подходила неправилно. Мислех, че да ти го кажа направо е по-добре, вместо да те прелъстявам. Не смятам, че ме бива много в това.

Той издаде някакъв среден звук между прихване и сумтене.

— Джоувилет… — рече, преди да се обърне и да я вземе в прегръдката си. — Как да ти устоя? Колко пъти да си тръгвам, докато се освободя от теб? Дори само мисълта за теб ме подлудява!

— Кийн… — тя въздъхна и затвори очи. — От толкова време жадувам да ме прегърнеш. Искам да ти принадлежа, дори съвсем за малко.

— Не — дръпна се той леко и повдигна с показалец брадичката й. — Нима не разбираш, че веднъж е прекалено много, а цял живот не е достатъчно? Обичам те твърде силно, за да те оставя да си идеш, и достатъчно, за да зная, че съм длъжен да го направя. — Смайването я лиши от дар слово. Само го гледаше втренчено, а Кийн продължи: — Беше различно, когато не знаех, когато си мислех, че съм… Как го каза ти? Омаян — изкриви леко устни в усмивка при това определение. — Бях сигурен, че ако се любя с теб, ще мога да те пропъдя от ума си. Но после, в нощта, когато Ари умря, те държах в ръцете си, докато ти спеше, и разбрах, че те обичам, че съм влюбен в теб от самото начало.

— Ала ти… — Джоу тръсна глава, сякаш да я проясни. — Ти нищо не ми каза, беше толкова сдържан и отчужден.

— Не можех да те докосна, без да те пожелая — той я притисна пак и зарови за миг лице в косата й. — Но и не можех да стоя далеч от теб. Давах си обаче сметка, че ако искам да те имам, истински да те имам, един от нас ще трябва да изостави това, което прави, да се откаже от себе си. Питах се дали аз ще мога да го сторя, да оставя правото — единственото нещо, с което наистина някога съм искал да се занимавам. Разбрах, че повече искам теб.

— О, Кийн… — сведе тя глава.

Той неочаквано я отдръпна от себе си. Отиде до прозореца и се загледа навън. Снегът се стелеше като пелена.

— После обаче осъзнах, че и това няма да свърши работа. Всеки път, когато влизаше в клетката, аз влизах в ада. Мислех, че може би с времето ще свикна, ала ставаше само по-лошо. Опитвах да се махна, идвах си тук, но така и не можех да се отърся от теб. Продължавах отново да се връщам. В деня, в който ти пострада… — Кийн замълча и Джоу го чу как си пое шумно дъх. Когато продължи да говори, гласът му беше дрезгав: — Видях те да заставаш пред момчето, за да поемеш удара върху себе си. Не мога да ти опиша какво почувствах в онзи момент, нямам думи. Единственото, което помня, бе, че исках да се добера до теб. Не знам дали Пийт ти е казал, че го проснах на земята, преди Бък на свой ред да ме докопа и повали. Той го понесе много добре, като се замисля. След това трябваше… Само да стоя там и да гледам как звярът те дебне. Никога преди не съм изпитвал подобен страх. Страх, който те изпразва целия — телом и духом. — Кийн потъна в мълчание. — Когато всичко свърши — продължи след известно време, — влязох при теб. Беше бяла като платно. Държах те в ръцете си и гледах как кръвта ти тече. — Той изруга под нос и отново замълча. После тръсна глава. — Исках да подпаля това място, да удуша проклетите лъвовете с голи ръце. Каквото и да е, само да те да махна оттам! Исках да те прегърна, но не можех да преодолея страха и безумната ярост, че съм бил безпомощен. Ръцете ми още трепереха, когато ти започна да мислиш как пак да влезеш в проклетата клетка. Искаше ми се да те убия и с това да се свърши.

Кийн бавно се обърна и се върна при нея.

— Седмици след това картината още беше пред очите ми. Не можех да ги затворя, без отново да преживея всичко. Мога точно да ти покажа къде са белезите — той прокара пръст по ръката й там, където ноктите на лъва бяха разкъсали кожата. — Нямам сили да гледам как влизаш в клетката, Джоу — вдигна пак ръка и я погали по косата. — Ако сега ти позволя да останеш при мен, няма да съм в състояние да те пусна да се върнеш повече към предишния си живот. А не мога да искам от теб това.

— Ще ми се да го направиш — тя стоеше със сериозен израз в очите. — Много би ми се искало.

— Джоу… — Кийн поклати глава и се извърна. — Зная какво означава циркът за теб.

— Не повече, отколкото твоята професия за теб, предполагам — рече тя живо. — А нали сам каза, че си бил готов да я изоставиш.

— Да, но…

— Е, добре тогава — отметна коса Джоу. — Щом ти не се каниш да ме попиташ, ще те попитам аз. Би ли се оженил за мен?

Той се обърна и я изгледа намръщено.

— Джоу, не можеш…

— Разбира се, че мога. Сега сме в двадесети век. Щом искам да те попитам дали ще се ожениш за мен, значи ще го направя — заяви тя. — И го направих.

— Джоу, аз не…

— „Да“ или „не“, адвокате. Въпросът не е лесен — тя пристъпи напред, докато не застанаха лице в лице. — Обичам те, искам да се омъжа за теб и да имам много деца. Съгласен ли си?

Кийн отвори уста и я затвори. Усмихна се странно сложи ръце на раменете й.

— Доста е неочаквано.

Обзе я невероятен пристъп на радост.

— Сигурно е така. Ала ти давам една минута за размисъл. Трябва да те предупредя също, че отрицатели отговор не приемам.

— Изглежда нямам голям избор.

— Никакъв — поправи го Джоу.

Прегърна го през врата и наклони главата му към устните си. Целувката й беше трескаво нетърпелива. Както бяха притиснати един до друг, бавно се наведоха към килима. Един дълъг, дълъг миг устните им бяха слети и говореха на език, който бе твърде сложен, за да се изрази с думи. После, сякаш за да се убеди, че тя бе истинска, той плъзна ръка по познатите, жадувани извивки на тялото й.

— Защо ли съм си мислил, че бих могъл да живея без теб? — прошепна и устата му отново се впи отчаяно в нейната. — Бъди сигурна, Джоу, бъди сигурна… — гласът му бе станал хрипкав от вълнение. — Никога няма да те пусна да си идеш. Искам всичко от теб.

— Прегърни ме по-силно. Целуни ме пак — отрони настоятелно тя. — Целувай ме още.

Не знаеше дали сладостният стон беше неин, или негов. Не бе подозирала, че една целувка може да бъде така дивно вълнуваща, толкова неудържимо възбуждаща. Не, помисли си, тръпнеща от съзнанието, че Кийн я обича. Той не иска всичко, той го дава.

— Оставям нещо в миналото — обади се Джоу, когато устните им се откъснаха изнемощели, — и го заменям с друго, безкрайно по-важно. — Зарови лице на гърдите му. — Когато разбереш колко те обичам, тогава ще ти стане ясно.

Кийн се отдръпна и прикова поглед в нея. Понечи да каже нещо, но от устните му се отрони само името й. Не беше звук, а въздишка. Тя се усмихна и го погали по бузата.

— Ако има някаква възможност, ако съществува начин за компромис… — подзе той.

— Не — поклати глава Джоу, спомнила си думите на майка му. — Понякога няма място за компромиси. Обичаме се достатъчно един друг, за да ни е нужен. Моля те, не мисли, че правя жертва. Не е така. — Усмихна се леко и потърка с длан наболата четина на брадата му. — Не съжалявам за нито един миг от живота си. Не съжалявам и да го променя. Нали ми даде цирка, така че той винаги ще бъде част от мен. — Усмивката й се стопи и очите й станаха сериозни. — Ще ми принадлежиш ли, Кийн?

Той хвана ръката й и я притисна към устните си.

— Вече ти принадлежа. Обичам те, Джоувилет. Цял живот ще те обичам.

— Не е достатъчно дълго — каза тя. — Искам повече. Искам вечно.

Бавно, с нарастваща страст ръцете му се плъзнаха по тялото й. Без да бърза, разкопча едно по едно копчетата на блузата. Устните му се долепиха до шията й и тръгнаха надолу към нежната падинка между гърдите.

Дъхът й секна от тази ласка, от усещането на тази нова близост.

— Трепериш — прошепна Кийн и устните му отново намериха нейните. После я взе в обятията си. — Харесва ми, че мога да те накарам да тръпнеш в ръцете ми. От толкова време исках да съм с теб, да те прегръщам, просто да те прегръщам. Не помня дали е имало миг, в който да не съм го искал.

С доволна въздишка Джоу се сгуши в него.

— Кийн… — промълви.

— Ъ-ъ?

— Ти не ми отговори.

— За кое? — целуна той затворените й клепачи и зарови пръсти в косата й.

Тя отвори очи. Веждите й се извиха въпросително.

— Ще се ожениш ли за мен, или не?

Кийн се разсмя, претърколи я на гръб и запечата бавна, дълга целувка върху устните й.

— Утре достатъчно скоро ли е?