Нора Робъртс
Опасен огън (10)

Десета глава

През юли трупата обикаляше Вирджиния, докосна се и до западните й покрайнини на път за Кентъки, после навлезе в Охайо. Температурите се покачваха и зрителите в Голямата шатра си вееха усилено, за да пропъдят задухата, но все така идваха.

От вечерта на Четвърти юли Джоу гледаше да избягва Кийн. Това не беше толкова трудно, колкото би се оказало, ако той не прекара половината месец в Чикаго, зает със своите дела. Джоу вегетираше. Ядеше, защото храната й бе необходима да поддържа силите си. Спеше, защото почивката бе от съществено значение за бдителността й в клетката. Яденето не й се услаждаше, нито пък намираше покой в съня. Понеже повечето й колеги от трупата я познаваха твърде добре, тя по всякакъв начин се стараеше да изглежда нормално. Най-вече бе нужно да избегне каквито и да било въпроси, съвети и съчувствие. Налагаше се също, поради характера на работата й, да следи и контролира душевното си равновесие през по-голямата част от деня. След редица опити и провали, Джоу успя да постигне задоволителен успех.

Обучението на Джери продължаваше и той бележеше видим напредък. Допълнителните занимания с него запълниха и малките й пролуки свободно време. Следобедите, в които по график не се предвиждаха дневни представления, те двамата прекарваха на арената. С нарастването на опита и уменията му, тя започна да пуска в клетката и други лъвове, освен Мърлин. Към началото на август вече работеха с пълния им състав.

Единствените други, които репетираха него ден под големия купол, бяха ездачите. От съседния манеж се разнасяше тежкия, глух тропот на копитата. Джоу надзираваше Джери, който в момента редеше животните в пирамида. По даден знак Лазаръс започна да се изкачва по извитата в широка дъга стълба, която увенчаваше върха на пирамидата. На два пъти се спира и на два пъти Джери трябваше за повтори командата.

— Добре — оповести Джоу, когато фигурата беше направена докрай.

— Той се заинати — взе да се оплаква Джери, ала тя го смъмри.

— Не бъди прекалено припрян. Накарай ги да слязат — тонът й беше отсечен и делови. — Внимавай да спазват реда си. Важно е привикнат и да го съблюдават.

С ръце на кръста, Джоу зорко наблюдаваше действията на младежа. Според нея той притежаваше заложби. Нервите му бяха здрави, имаше усет към животните и постепенно се приучваше на търпение. При все това тя се бавеше със следващата стъпка в обучението му — да го остави сам на арената. Дори само с Мърлин й се струваше твърде рисковано. Джери още се държеше прекалено свойски с лъвовете. Все така не си даваше напълно сметка за тяхната хитрост и коварство.

Джоу сновеше из клетката и свикналите с нея зверове не проявяваха безпокойство. Те заеха местата си върху пиедесталите, а тя отново се върна и застана до Джери. — Сега тръгваме по редицата. Караш ги да напра вят номера с изправянето, после ги освобождаваме.

Един по един лъвовете се изправяха на задните и лапи и пореха въздуха с предните. Двамата минаваха последователно покрай всеки от тях. Горещината и задухата в шатрата бяха започнали да стават нетърпимо мъчителни и потискащи. Дрехите им лепнеха по гърба. Джоу си мечтаеше за студен душ. Когато стигнаха до Хамлет, той не се подчини на командата, озъби се и изръмжа негодуващо.

Злонравен грубиян, помисли разсеяно тя, докато чакаше Джери да повтори командата. Той така и стори, но едновременно с това направи крачка напред, за да подсили думите си.

— Не, не толкова близо! — предупреди го бързо Джоу. Още докато говореше, видя промяната в очите на Хамлет.

Спусна се несъзнателно към Джери, бутна го назад и го заслони с тяло. Хамлет замахна. Ноктите му стърчаха. В първия миг сякаш нагорещено желязо я жегна по рамото, когато лапата разкъса кожата й. Тя се обърна незабавно с лице към лъва, хвана здраво Джери за ръката и отстъпи заднешком извън обсега на лапите.

— Не бягай! — заповяда, усетила го, че трепери, обзет от паника.

Цялата й ръка бе обляна от шурналата кръв. Като гледаше движенията й да са бързи, ала плавни, взе камшика от Джери с лявата си ръка и силно изплющя с него. Знаеше, че ако Хамлет продължеше непокорството си и нападнеше, положението ставаше безнадеждно. Другите лъвове неминуемо щяха да се присъединят към схватката. Всичко щеше да свърши, преди да може да се предприеме каквото и да било. Абра вече мърдаше неспокойно и оголваше зъби.

— Отворете тунела! — извика Джоу. Гласът й бе леден. — Назад към вратата — нареди на Джери, после даде знак на животните да напуснат арената. — Ще ги изкарам един по един. Движи се бавно — инструктираше го тя — и ако ти кажа да спреш, замръзваш на място. Разбра ли?

Чу го как преглъща, без да сваля очи от големите котки, които започнаха да скачат от пиедесталите си и да се отправят към тунела.

— Той те докачи. Силно ли те одра?

Думите бяха едва доловим шепот, напоен с ужас.

— Казах да вървиш! — половината лъвове бяха напуснали арената, но Хамлет беше заковал очите си в Джоу. Нямаше време за губене. Част от съзнанието й регистрира някакви викове извън клетката, ала тя го блокира и се съсредоточи върху звяра. — Хайде, върви — повтори на Джери. — Прави каквото ти се казва!

Той пак преглътна шумно и заотстъпва назад. Секундите се проточиха безкрайно, докато се чу издрънчаването на решетката. Когато дойде неговият ред, Хамлет дори и не помръдна, за да напусне мястото си.

Джоу беше останала сама с него. Подушваше жегата миризмата на дивото и на собствената си кръв. Ръка й тръпнеше от болка. Бавно направи опит да тръгне назад. Вратата на клетката изглеждаше отдалечена на стотици километри. Тялото на лъва незабавно се напрегна и тя спря. Знаеше, че няма да й позволи да прекоси арената. Бе невъзможно да го изпревари, защото той щеше да вземе разстоянието с един скок. Трябваше го склони. Нямаше никакъв друг изход, освен да му се наложи.

— Вън! — заповяда твърдо. — Вън, Хамлет! Той продължаваше да я гледа и Джоу усети струйка да се стича между плешките й. Кожата й лепнеше от студена пот, за разлика от топлата кръв, която течеше от рамото надолу по ръката й. Изведнъж в съзнанието й живо изникна картината как лъвът влачеше баща й из клетката. Ужас скова гърлото й. Почувства как косата й се изправя и разбра, че ако само за миг се поддадеше на страха, това щеше да я погуби. Стегна се вътрешно и с усилие го пропъди.

Бързината беше от жизненоважно значение. Колкото по-дълго допуснеше лъвът да остане след другите на арената, без да й се подчинява, толкова по-дързък щеше да става. И по-опасен. Засега все още не бе разбрал в какво безизходно положение я държи.

— Вън, Хамлет! — повтори тя и подсили заповедта си с изплющяване на камшика.

Той скочи от пиедестала. Стомахът й се преобърна. Лъвът се колебаеше. Джоу напрегна всеки мускул и отново повтори командата. Звярът изглеждаше объркан и тя знаеше, че това можеше да се окаже нейно предимство или проклятие. Объркан, той можеше да скочи или да се оттегли. Пръстите й се разтрепериха и вкопчиха в дръжката на камшика. Лъвът пристъпяше неспокойно и я наблюдаваше.

— Хамлет! — повиши глас Джоу, като рязко разчлени всяка сричка. — Излез навън!

Към думите добави жест с ръка, който използваше, когато лъвовете още не бяха напълно свикнали с изричаните на глас заповеди.

Сякаш неочаквано сблъскал се с преграда, Хамлет отпусна опашка и се отправи с мека походка към тунела. Преди решетката да се затвори напълно, Джоу рухна на колене. Тялото й започна да се тресе като последствие от изживяния шок. Не бяха минали и пет минути, откакто Хамлет отказа да се подчини на Джери, а всички мускули я боляха, сякаш ги бе напрягала с часове. За момент зрението й се замъгли. Тръсна глава, за да се оправи, и тогава видя Кийн, клекнал на земята до нея.

Чу го да ругае, докато късаше раздрания ръкав на блузата й и го свличаше от ръката й. Изстрелваше някакви въпроси, но тя само клатеше глава и поемаше въздух на големи глътки. Успя да фокусира погледа си върху него. Очите му бяха необикновено тъмни и приковани в лицето й.

— Какво? — чуваше гласа му, ала не долавяше смисъла на думите.

Той изруга пак, достатъчно остро, за да проникне до помраченото й съзнание. После я изправи полека на крака и внимателно я вдигна на ръце.

— Недей… — умът й се опитваше да си пробие път през мъглата. — Нищо ми няма.

— Млъквай! — процеди Кийн дрезгаво и я изнесе от клетката. — Просто мълчи.

Понеже говоренето й струваше усилия, Джоу се подчини. Затвори очи. В главата й нахлу смесица от възбудени гласове. Ръката й гореше от болка, но това я успокои. Щеше да се уплаши, ако беше безчувствена и не усещаше. Ала още нямаше смелостта да погледне раната. Достатъчно беше, че бе жива.

Когато отново отвори очи, видя, че Кийн я внася в административния фургон. При врявата от съпровождащата ги шумна глъч Дафи се показа от кабинета си и тръгна насреща им.

— Какво, по дяволите… — започна, но млъкна и лицето му пребледня под многобройните ситни бръчки. Спусна се към тях, докато Кийн я настаняваше в един стол. — Колко е зле? — попита.

— Още не зная — измърмори в отговор Кийн. — Донесете кърпа и аптечката за първа помощ.

Бък, който ги следваше, вече носеше нужното. Подаде му нещата, отвори един шкаф и взе бутилка бренди.

— Не е толкова страшно — успя да пророни Джоу. Тъй като гласът й прозвуча донякъде стабилно и не трепереше, тя събра смелост и погледна надолу. Кийн горе-долу я беше превързал с остатъците от ръкава. Макар направената надве-натри превръзка да бе намалила кървенето, по ръката й още се стичаха струйки и всичко около раната беше твърде омазано, за да се разбере какви са пораженията. Започна да й се повдига.

— Откъде знаеш? — процеди Кийн и се зае да почисти мястото. Изстиска хавлиената кърпа в легена, който Бък беше оставил до стола.

— Вече не тече така силно — превъзмогна Джоу гаденето.

Съзнанието й бе започнало да се прояснява и тя дори намери сили да се намръщи на тона му. Той почувства вторачения й поглед и вдигна глава. В очите му имаше такава ярост, че тя се дръпна назад.

— Стой мирно! — заповяда Кийн грубо и отново насочи вниманието си към ръката й.

Лъвът й беше нанесъл кос удар, приплъзнал се в долната част на рамото, ала дори и при това положение имаше четири дълги и дълбоки резки. Болката беше пронизваща и Джоу стисна зъби. От безцеремонността на Кийн й стана още по-зле, обаче отчаяно се стараеше да не показва видима реакция нито на едното, нито на другото. Но против волята й я нападнаха последиците от преживяния страх. Прииска й се да бъде прегърната и приласкана, галена и утешавана от ръцете, които се грижеха за раната й.

— Ще се наложат шевове — обади се Кийн, без да я погледне.

— И инжекция против тетанус — добави Бък, като й подаде щедра доза бренди. — Изпий това, мила. Ще ти помогне да дойдеш на себе си.

Нежният му глас съвсем я разстрои. Той сложи едрата си длан на бузата й тя се притисна в нея.

— Хайде пий — подкани я отново.

Джоу вдигна питието и глътна. Стаята се завъртя, после пак дойде на фокус. Тя изхлипа тихо и опря чашата до челото си.

— Кажи ми какво се случи там — наведе се над нея Бък, докато Кийн правеше от другата й страна временна, по-прилична превръзка.

Джоу свали чашата. Пое си дълбоко дъх и издиша бавно. Заговори уверено.

— Хамлет не се подчини и Джери повтори командата, ала пристъпи напред. Прекалено близко. Видях очите на Хамлет и разбрах. Трябваше да реагирам по-бързо. Трябваше по-внимателно да го следя. Беше глупава грешка.

Тя се вторачи в питието. Продължаваше мислено да се кори и обвинява.

— Ти застана между момчето и лъва — процеди през зъби Кийн.

Завърши превръзката, изправи се и отиде да си налее бренди. Така и не се обърна да погледне към нея. Джоу обидено го гледаше в гърба, после обърна очи към Бък.

— Как е Джери?

Бък повдигна чашата към устните й. Страните й бяха започнали леко да порозовяват.

— Пийт е с него. Оклюмал е, но ще се оправи.

Джоу кимна.

— Ще се наложи, предполагам, да прескоча до града за това тук — кимна към раната и върна чашата на Бък. Чудеше се как ли ще й се отрази опитът да стане на крака. Отново си пое дълбоко дъх и отправи поглед към Дафи. — Погрижи се да има готовност за влизане, като си дойда.

Кийн се извърна от прозореца. Лицето му бе застинало в твърд, мрачен израз.

— За влизане къде?

Отговорът на Джоу беше леден.

— В клетката — каза и отмести очи към Бък. — Ще трябва да направим една бърза репетиция преди вечерното представление.

— Не! — сепна я гласът на Кийн. В продължение на един дълъг миг те се гледаха втренчено със странна, неприкрита враждебност. — Днес повече няма да влизаш там.

Тонът му беше властен и заповеднически.

— Естествено, че ще вляза — отвърна Джоу, като се стараеше да не проличат обидата и ядът й. — И ако Джери иска да стане дресьор на лъвове, също ще влезе.

— Джоу е права — намеси се Бък и от своя страна се опита да разсее назряващата взривоопасна атмосфера. — Същото е като падането от кон. Чакаш ли да мине прекалено дълго време, преди да го яхнеш пак, значи няма да станеш ездач.

Кийн не сваляше очи от Джоу. Продължи, сякаш Бък не беше се обаждал изобщо.

— Няма да го позволя.

— Не можеш да ме спреш!

От негодувание тя скочи на крака. От рязкото движение ръката я заболя силно и това веднага се отрази в погледа й, както и на усилието й да изтърпи болката.

— Мога и още как — отпи дълга глътка от брендито Кийн. — Аз съм собственик на цирка.

Джоу стисна юмруци от тона му, от това невъзмутимо, безцеремонно използване на властта му. Нито веднъж, откакто го видя клекнал до нея в клетката, не бе проявил някакъв жест да я утеши, не бе направил нищо, за да я успокои. Тя имаше нужда да получи нежност и съчувствие именно от него. За да прикрие треперенето на гласа си, заговори тихо.

— Ала не сте мой собственик, господин Прескот. И ако проверите документите си за собственост, ще видите, че не притежавате нито лъвовете, нито реквизита. Аз съм ги купила и ги поддържам с моята заплата. Сключеният с мен договор не ви дава право да ми казвате дали мога, или не мога да репетирам с животните си.

Лицето на Кийн беше като изсечено от гранит.

— Нито пък дава на теб правото да се разпореждаш под купола без мое разрешение.

— Тогава ще се разпореждам на друго място — сопна се Джоу в отговор. — Но ще го направя! — натърти. — Ще работя още веднъж с лъвовете днес. Няма да рискувам загубата на месеци дресировка.

— Ала ще рискуваш живота си! — изфуча Кийн и тупна чашата върху шкафа.

— Теб какво те интересува? — викна тя, излязла от кожата си. Цялото й самообладание я напусна. Раните в душата й бяха дълбоки като тези върху плътта. Беше минала през страдание по-остро, отколкото изживя при загубата на родителите си. Повече от всичко желаеше да почувства ръцете на Кийн, които я прегръщат. Искаше отново да усети сигурността, която изпита, когато той я остави да изплаче мъката си по Ари в обятията му. — За теб аз нищо не означавам! — мяташе глава и косите й се пилееха.

В гласа й назряваше нервен пристъп и Бък сложи ръка на рамото й.

— Джоу… — предупреди я с ниския си, боботещ глас.

— Не! — дръпна се тя и продължи бързо: — Той няма право! Не можеш да ми се бъркаш в живота! — изстреля яростно към Кийн с горящи от възбуда очи. — Аз зная какво съм длъжна да правя! И ще го направя! За теб какво значение има? Не носиш отговорност, ако бъда разкъсана! Никой няма да те даде под съд!

— Стига, Джоу — този път Бък говореше твърдо. Хвана я за здравата ръка и усети как цялото й тяло се тресе. — Много е разстроена и не знае какво приказва — обърна се към Кийн.

Лицето на Кийн се беше превърнало в безизразна маска, скриваща всяко чувство.

— Напротив, мисля, че добре знае какво приказва — възрази той спокойно. За няколко секунди се чуваше само тежкото дишане на Джоу и звукът от наливането на бренди в чашата. — Прави каквото смяташ, Джоу — каза, след като отпи. — Напълно вярно е, че нямам никакви права по отношение на теб. Отведи я в града — рече на Бък, после отново се извърна към прозореца.

— Хайде, Джоу — побутна я към вратата Бък, като я прикрепяше за кръста.

Щом излязоха навън, видяха Роуз, която тичаше насреща им откъм лагера.

— Джоу! — лицето й бе пребледняло от вълнение. — Джо, току-що научих! — Впери поглед в превръзката с широко отворени, уплашени очи. — Много ли е зле?

— Само драскотини. Наистина — успокои я Джоу. Добави за убедителност и най-ведрата усмивка, която бе в състояние да постигне. — Бък ще ме заведе в града за един-два шева.

— Бък? — вдигна Роуз поглед към върлинестия мъж. — Вярно ли е?

— Няколко шева — уточни той, но добави утешително: — Ще се оправи, не е чак толкова зле.

— Искаш ли да дойда с теб? — заситни Роуз редом, когато двамата пак тръгнаха.

— Не, благодаря ти, Роуз — усмихна се Джоу този път по-истински. — Всичко ще е наред.

Усмивката действително поуспокои Роуз.

— Когато чух, помислих, че… Ами, представих си какви ли не страхотии. Радвам се, че не си пострадала лошо — бяха стигнали до караваната на Бък и тя се повдигна на пръсти да я целуне по бузата. — Всички толкова те обичаме — пророни.

— Зная — стисна ръката й Джоу, после остави Бък да й помогне да се качи в кабината на пикапа.

Когато той подкара и излезе от лагера, тя облегна глава на седалката и затвори очи. Не си спомняше някога да се бе чувствала по-грохнала и съкрушена.

— Боли ли те? — попита Бък, щом излязоха на асфалтирания път.

— Да — призна Джоу откровено, като имаше предвид както ръката, така и душата си.

— Ще се почувстваш по-добре, когато те закърпят.

Тя продължаваше да седи със затворени очи. Знаеше, че някои рани никога не зарастват. Или ако зараснат, оставят белези, които се обаждат в най-неочакван миг.

— Не трябваше така да му се нахвърляш, Джоу.

В гласа на Бък се прокрадна лек упрек.

— Той не трябваше да се меси! — отвърна тя сопнато. — Не е негова работа. Аз не съм му грижа.

— Джоу, не ти приляга да си тъй рязка.

— Рязка ли? — отвори тя очи и се обърна. — А той? Да не би да беше любезен? Нима показа и най-малка следа от съчувствие? Трябваше ли да ми говори така, сякаш съм някакъв престъпник?

— Джоу, човекът беше стреснат. Ти гледаш едностранчиво на нещата. — Бък се почеса по брадата и въздъхна шумно. — Не си представяш какво е да наблюдаваш безпомощно отстрани, когато някой, който ти е скъп, го грози смъртна опасност. Трябваше едва ли не да го просна в безсъзнание, за да не му дам да влезе в клетката, докато не успеем да му втълпим в главата, че със сигурност ще те погуби, ако го направи. Беше много уплашен, Джоу. Всички бяхме уплашени.

Тя поклати глава, убедена, че Бък преувеличава поради привързаността си към нея. Джоу много добре помнеше, че гласът на Кийн беше груб, погледът му ядосан.

— На него не съм му скъпа — възрази тихо. — Не като на вас. Ти не викаше и не ми се караше. Не се държеше студено и грубо.

— Джоу, хората по различен начин… — подхвана Бък, ала тя го прекъсна.

— Зная, че не е искал да пострадам, Бък. Той не е безчувствен и жесток.

Джоу въздъхна. Цялата сила на гнева й се беше стопила, страхът й също бе отминал и бе оставил тялото й съвсем празно.

— Моля те, не искам да говорим за него.

По гласа й Бък усети колко бе смазана и угнетена. Потупа я по ръката.

— Добре, душице, само се успокой. Всичко ще се оправи за нула време.

Няма всичко да се оправи, помисли унило тя. Далеч не всичко.