Нора Робъртс
Опасна тайна (8)

Седма глава

Кейти седеше с кръстосани крака сред море от листове. Задачата й беше, колкото и да й бе неприятно, да прегледа всички бележки, рецепти, хартийки и какви ли не други боклуци, които извадиха от кутиите с надпис „Разни“. До нея, пред масичката за карти, седеше Аманда с още няколко кутии в краката си. Беше прибрала косата си, а очилата за четене непрекъснато се плъзгаха по носа й. Внимателно преглеждаше всяка хартийка, преди да я остави на купчинките край себе си.

— Това трябваше да се направи преди десетилетия — обади се тя.

— Искаш да кажеш, да се изхвърли преди десетилетия.

— Не — Аманда намести очилата си. — Някои са направо удивителни и определено заслужават да бъдат запазени. Макар че трупането на хартии в кутии и чекмеджета според мен не е точно начинът да се запази семейната история.

— Нима рецептата за сладко от цариградско грозде представлява част от семейната история?

— За леля Коко — да. И отива в кутията с надпис „меню“.

Кейти се размърда и размаха ръка, за да разпръсне праха, който вдигна във въздуха.

— А къде отива сметката за шест чифта бели детски ръкавици и син копринен чадър?

— В купчината „сметки“, с дата. А, виж, това е нещо интересно. Бележка от учителя на леля Коко. Цитирам: „Кордилия е изключително общително дете. Обаче има навика да си фантазира и никога не довършва докрай зададените й задачи.“

— Това се казва новина! — Кейти размърда изтръпналите си крайници и завъртя няколко пъти глава. Зад гърба й слънцето се промъкваше през зацапаното стъкло на стаята, която използваха за склад. С въздишка тя се подпря на колене и лакти и се загледа в слънчевите лъчи, в които танцуваха прашинките.

— Къде, по дяволите, е Лайла? — нетърпелива както винаги, Аманда потропа с крак. — Сузана заведе децата на разходка, но Лайла трябваше да е тук.

— Ще дойде — промърмори Кейти.

— Да, когато всичко вече е свършено — като зарови ръка в нова купчина, Аманда кихна два пъти. — Е, това е най-мръсният боклук, в който съм се ровила някога.

— Всичко се напрашва, ако стои дълго време.

— Имам пред вид наистина мръсно. Слушай например едно шеговито стихче от прачичо ни Шин. „Имало една дама от Финикс с гърди като дини. Те…“ Както и да е, няма значение. Ще трябва да направим папка с надпис „Порно“ — понеже Кейти не каза нищо, тя погледна сестра си, която все още наблюдаваше играта на прашинките. — Ти добре ли си, скъпа?

— А, какво? О, да, добре съм.

— Изглеждаш така, сякаш не си се наспала.

Кейти само сви рамене и отново се зарови в хартиите.

— Сеансът ме разстрои.

— Не се изненадвам — нацупи се Аманда, преглеждайки рецептите. — Не ги разбирам тези работи. Кулата на Бианка е нещо друго. Струва ми се, че всички почувствахме нещо. Нещо необичайно. Ала си мисля, че стана така, защото знаем, че Бианка се е хвърлила от прозореца. Затова снощи… — Потръпна при спомена. — Вярвам ти, че си видяла нещо. Усетила си го.

— А аз знам, че огърлицата съществува — отвърна Кейти.

— Ще се съглася с теб, когато имам доказателство в ръцете си, например разписка.

— Съществувала е и още съществува. Но едва ли ще я видим, ако е била заложена или хвърлена в морето. Може да звучи глупаво, ала знам, че Бианка иска да я намерим.

— Наистина звучи глупаво — с въздишка Аманда се облегна в скърцащия стол. — И което е още по-глупаво, и аз мисля същото. Само се надявам никой в хотела да не разбере как съм прекарала свободния си ден. В търсене на скрито съкровище, защото някоя си моя отдавна умряла прабаба ми го е подсказала по време на спиритически сеанс. Ужас! О, мили Боже! — възкликна тя с променен глас.

— Намери ли нещо? — извика и скочи Кейти.

— Някакъв стар дневник, от 1912 година. Мастилото е избеляло, но почеркът е хубав, определено женски. Сигурно е на Бианка. Виж. „Да изпратя покани“. Има и списък на гостите. Аха, някакво парти. „Прентисови“ — Аманда свали очилата си. — Обзалагам се, че са от „Прентис хауз“. Една от вилите, която е изгоряла напълно през 1947 година.

— „Да говоря с градинаря за розите“ — продължи да чете Кейти, надвесена през рамото й. — „Да изгладя златистата си бална рокля. Да видя Кристиян в три следобед.“ Кристиян? — повтори тя и сложи ръка на рамото на сестра си. — Дали не е нейният художник?

— И аз знам колкото теб — Аманда бързо намести пак очилата на носа си. — Я виж това! „Да затегна закопчалката на огърлицата.“ Това трябва да е нашата, с изумрудите.

— Точно така.

— Ала все още не сме намерили нищо конкретно.

Кейти погледна уморено разхвърляните по пода листове.

— Какви са шансовете ни?

Дори организационният талант на Аманда вече издишаше.

— Подобряват се с всяко изпразнено чекмедже и кутия.

— Манди… — Кейти приседна на пода до нея. — Нямаме време.

— Та ние сме търсили само няколко часа!

— Нямам това пред вид — тя сложи глава на бедрото на сестра си. — Дори да открием указание, ще трябва да намерим огърлицата. Но за това ще ни трябват години. А ние трябва да продаваме, нали?

— Затова ще говорим утре вечер, на семейното събрание — Аманда прокара ръка през косата на сестра си. — Виж какво, защо не идеш да подремнеш? Изглеждаш наистина изморена.

— Не — Кейти стана, прекрачи през хартиите и приближи до прозореца. — Чувствам се по-добре, когато ръцете и мислите ми са заети. В противен случай може да удуша някого.

— Трент например?

— Като начало би било чудесно. Не — с въздишка тя пъхна ръце в джобовете си. — Той не е виновен за това.

— Все още за къщата ли говорим, или?

— Не знам — с нещастен вид тя пак седна на пода. Добре поне, че успя да се въздържи и не плака цяла нощ. — Реших, че всички мъже са глупаци, егоисти и напълно излишни.

— Та ти си влюбена в него!

На устните на Кейти се появи крива усмивка.

— Бинго! И за да отговоря на следващия ти въпрос, преди да си го задала, ще ти кажа, че той не е влюбен в мен. Не се интересува нито от мен, нито от семейство и бъдеще, и много съжалява, че не ми е обяснил всичко това, преди да направя грешката да се влюбя.

— Съжалявам, Кейти… — Аманда свали очилата си, прекоси стаята и седна до сестра си. — Знам, че те боли, ала ти го познаваш само от няколко дни. Сляпото увлечение…

— Не е сляпо увлечение! — Кейти ядосано сложи рецептата за сладко в определения за това куп. — Открих, че за да се влюбиш не е необходимо много време. Може да стане за години, а може и за една секунда. Просто става, когато му дойде времето.

Аманда я прегърна и притисна към себе си.

— Е, на мен не ми се е случвало. За щастие — фактът я накара да се замисли, но само за миг. — Ако обаче те обиди, ще съжалява, че някога е познавал Калхунови.

Кейти се разсмя, взе рецептата за сладко и я хвърли във въздуха. Тя полетя и започна плавно да пада.

— Много изкушаващо, ала по-голямо значение има това, че аз самата не знам какво да правя — Кейти побутна сестра си. — Хайде, работата нас чака.

Когато Трент влезе в стаята, те не го удостоиха дори с поглед. Кейти бе истинска стена от лед. Аманда промърмори нещо като поздрав в отговор на неговия.

— Може би имате нужда от помощ — подзе той.

Аманда погледна сестра си, която продължаваше да мълчи. Мълчанието е доста ефикасно оръжие, реши тя.

— Много мило от твоя страна, Трент — усмихна му се Аманда, но така, че от усмивката й би замръзнала дори разтопена лава. — Това си е чисто семеен проблем.

— Остави го, нека помогне — намеси се Кейти, без да го погледне. — Сигурно е страшен, когато става дума за на хартиите. Нали това му е работата.

— Добре тогава — Аманда посочи един куп. — Започвай оттук. Подреждаме ги по съдържание и години.

Той взе един стол и седна срещу тях. Работиха известно време в пълно мълчание, нарушавано само от шумоленето на листчетата и потропването на Аманда.

— Тук има някаква бележка за поправка — обади се Трент, ала никой не му обърна внимание. — На закопчалка.

— Дай да видя! — Аманда я грабна от ръцете му преди Кейти да успее да посегне. — Не пише каква закопчалка и на какво — промърмори недоволно тя.

— Но датата съвпада — Кейти посочи с пръст. — Виж, 16 юли 1912 година.

— Май нещо съм пропуснал? — намеси се Трент.

Аманда почака и като видя, че Кейти няма намерение да му отговаря, рече:

— Намерихме дневник на Бианка. Имаше записано „да дам огърлицата на поправка“. И същата дата.

— Може би това е нещото, което търсите — той гледаше Кейти, ала му отговори Аманда.

— Това е достатъчно като доказателство само на факта, че през 1912 година огърлицата е съществувала. Но с нищо не ни помага да я намерим — тя остави бележката встрани от другите. — Да видим какво друго ще изровим.

Кейти мълчаливо се върна към своите хартии.

Няколко минути по-късно Лайла извика отдолу:

— Аманда! На телефона!

— Кажи им, че ще се обадя по-късно.

— От хотела е. Казаха, че е важно!

— По дяволите! — Аманда свали очилата си и погледна враждебно Трент. — Връщам се след малко.

След което излезе.

Той изчака стъпките й да заглъхнат.

— Много е войнствена.

— Ние сме й свикнали — отвърна Кейти и остави поредната бележка.

— Забелязах. Катрин…

— Да? — погледна го ледено тя.

— Исках да се уверя, че си добре.

— Добре съм. И защо?

Имаше прах по бузите. Беше смешна, и сладка, и Трент искаше да й го каже. Да види как ще се засмее и ще посегне да се избърше с ръка.

— Снощи… Беше разстроена, когато си отиде.

— Да, разстроена бях. Направих ти дори нещо като сцена — Кейти остави поредната хартийка, без дори да я прочете.

— Нямах това предвид.

— А аз имам точно това предвид! — Тя се насили да се усмихне. — Дори мисля, че трябва да ти се извиня. Сеансът и всичко, което се случи след това… Много ми се стовари на главата. — Не на главата, а на сърцето, помисли си Кейти. — Сигурно си решил, че съм глупачка, когато дойдох в стаята ти.

— Нищо подобно! — Защо е толкова студена? И толкова безучастна. И така ме обърква? — Ти каза, че ме обичаш.

— Много добре знам какво съм казала — гласът й стана още по-леден, ала усмивката остана на устните й. — Защо не приемем, че всичко е било моментно настроение?

Удобно, приемливо обяснение, помисли си той. Но защо му беше толкова криво, защо се чувстваше така изоставен? Така предаден?

— Значи в действителност не е така?

— Трент, та ние се познаваме само от няколко дни!

Той какво иска, да ме накара да страдам ли?

— Ала ти беше отчаяна, когато си отиде.

— Сега отчаяна ли ти се виждам?

— Не — тихо отвърна Трент. — Не си.

— Чудесно. Значи да го забравим — в този миг слънцето се скри зад облаците. — Ще бъде най-добре и за двама ни, не мислиш ли?

— Да. — Нали точно това искам, всъщност. Тогава защо се чувствам изпразнен, кух, без душа? — Ще направя това, което е най-добро за теб, Кейти.

— Благодаря — тя зачете листа, който държеше. — Като слезеш долу, би ли помолил Лайла да донесе малко кафе?

— Разбира се.

Изчака, докато той излезе, и закри лице с ръце. Господи, не беше права! Защо бе толкова лоша, толкова злобна и студена! Защо го изгони?

Трент се върна в стаята си. Носеше в куфарчето си документи, да ги прегледа, докато се мотае тук. Седна на олющеното бюро и отвори папката.

Минаха десет минути и той установи, за своя голяма изненада, че гледа през прозореца, без да е отгърнал дори един лист. Тръсна глава, взе молива и си каза, че е време да се съсредоточи.

Успя да прочете първия ред, дори първия параграф. Три минути.

Не, не ставаше! Хвърли ядосано молива и закрачи нервно из стаята.

Смешна работа! Беше работил в хотелски стаи по целия свят. Никога и при никакви обстоятелства не беше се разсейвал. Защо тук да не можеше? Беше както навсякъде — стени, под, таван. Бюрото, макар и старо, бе удобно. Можеше дори да запали камината, за да стане по-уютно. И по-топло. Така де, наистина се нуждаеше от повече топлина след прекараните минути с двете сестри в склада за вехтории.

Нямаше причина да не седне спокойно и да свърши някоя и друга полезна работа за час-два.

Спомняше си съвсем ясно колко хубава беше Кейти, когато влезе снощи в стаята му със сивия си фланелен халат и боси крака. Спомняше си как блестяха очите й, застанала точно тук, където сега стоеше той. Намръщи се и усети болка от лявата страна. Това беше нещо ново. Досега не беше го боляло сърцето. Глава да, но сърце, никога.

Споменът за това как се гушна в прегръдката му, го разтрепери. А как миришеше само! А вкусът й! Защо дъхът му спираше и главата му се въртеше само при мисълта за нея? Чувстваше се виновен, това е! Беше я наранил, беше я обидил, така, както никога досега не бе обиждал жена. Няма значение колко студена беше днес, колко безразлична. Заслужаваше си го, копелето му с копеле!

Знаеше, че това чувство за вина още дълго щеше да живее в него.

Може би трябваше да поговори с нея. Тръгна, ала преди да отвори вратата, спря. Това щеше само да усложни нещата. Ако изобщо можеше да станат по-лоши. Само защото искаше да облекчи собствената си вина, не трябваше да я поставя в още по-неудобно положение.

Тя се справяше по-добре, отколкото предполагаше. Беше силна и определено жилава. Горда. И нежна. Споменът изплува в главата му.

Топла. Неописуемо красива.

Трент отново закрачи из стаята. Щеше да е по-умно от негова страна, ако мислеше повече за къщата, отколкото за обитателките й.

Тези няколко дни, които прекара тук, може да причиниха известен катаклизъм, но поне имаше достатъчно време и възможност да състави плана си за действие. Отвътре. Имаше възможността да почувства настроението, историята на къщата, излъчването й. Ако можеше да седне за малко, би могъл да оформи идеите и мислите си поточно. Опита отново. Безнадеждно. В мига, в който взе молива, главата му се изпразни. Чувстваше се като затворник. Трябваше му свеж въздух. Трябваше да излезе навън. Грабна сакото си и направи нещо, което не бе правил от години. Отиде на разходка.

Следвайки инстинкта си, той се упъти към скалите. Надолу, по неравната поляна, покрай лъкатушещата каменна стена. Право към морето. Въздухът бе студен, хапеше. Сякаш пролетта бе решила да запретне шарените си поли и да се прибере обратно. Небето бе сиво и мрачно, само няколко късчета синьо се мъчеха да пробият облаците. Дивите цветя, достатъчно смели да си пробият път между скалите, сега зъзнеха на вятъра.

Трент вървеше с ръце в джобовете и наведена глава. Не изпадаше често в депресия, така че бе твърдо решен да я прогони. Когато се обърна назад, видя само кулите на замъка. Отново се упъти към морето. И кой знае защо там му се привидя силуета на непознатия художник, рисувал тук преди десетилетия.

Гледката бе зашеметяваща. Оставяше човек без дъх. Това бе единствената дума, с която можеше да я опише. Скалите се спускаха стръмно надолу, розови и сиви, където ги блъскаше вятърът, черни, където вълните ги обливаха и неохотно се връщаха обратно. Бели капчици пяна, като дантела, се носеха по повърхността и изчезваха в черната вода.

Кълбета мъгла се стелеха на талази, а въздухът миришеше на влага и дъжд.

Трябваше да бъде потискащо. А беше впечатляващо.

О, как искаше тя да бъде до него! Да бъде тук, сега, в този миг, преди вятърът да е спрял и всичко да се е променило. Сигурно щеше да се усмихва, помисли си той. Да се смее, докато се протяга на вятъра и подлага лицето си на ласките му. Ако беше тук, сигурно нямаше да се чувства толкова самотен. Толкова дяволски самотен!

Някакво предчувствие го накара да се обърне. Беше сигурен, че ще я види как върви насам. Не. Нямаше никой, само голите скали и вятърът. Ала чувството за нечие присъствие остана. Толкова реално, че можеше да го назове.

Трент беше чувствен, но разумен човек. Знаеше, че е сам. И в същото време знаеше, че има някой. Някой, който чакаше.

Наблюдаваше го. За миг беше сигурен, можеше да се закълне, че долавя слабия, почти неуловим аромат на орлови нокти.

Въобразявам си, реши той, ала ръката му не бе съвсем сигурна, когато отмести кичура, паднал на очите му.

Тогава чу плача. Целият изтръпна, когато долови тъжното, тихо, но явно неутешимо ридание, донесено от вятъра. Идваше и си отиваше на талази, на приливи, като морето. Нещо в стомаха му се сви на топка.

Почувства истинска болка, макар че здравият разум му казваше, че не може да чува нищо.

Какво става, зачуди се Трент. Какви номера му играеше въображението? Звукът бе толкова реален, толкова истински! По дяволите! Не беше халюцинация. Бавно слезе няколко крачки надолу по скалите.

— Има ли някой? — извика тихо, когато риданието отново долетя и отлетя с порива на вятъра. Забърза внимателно надолу.

Кръвта блъскаше в слепоочията му. Под краката му се посипаха камъни и с грохот паднаха в морето. Звукът им го върна в действителността.

Какво, за Бога, ставаше тук! Какво правеше той? Търчеше по скалите като луд, в преследване на духове? Вдигна ръка и с учудване установи, че дланта му е потна, въпреки студения вятър. Единственото, което чуваше сега, бе лудия тътен на сърцето си. Успя да си наложи да спре и да успокои дишането си. Огледа се, в търсенето на нещо реално.

Тъкмо си бе тръгнал обратно, когато пак чу звука. Някой ридаеше. Не, по-точно хлипаше или скимтеше. Чуваше се съвсем ясно, точно под краката му. Трент се наведе и започна да се промъква.

О, Боже, то беше толкова нещастно!

Малко черно кученце, не по-голямо от мъхава детска топка. Обзе го облекчение, което го накара да се разсмее на глас. Все пак, не беше полудял. Когато пристъпи, животинчето се опита да избяга, ала просто нямаше накъде. Уплашените му очички не се откъсваха от него.

— Лошо време, а, приятелче? Как си попаднал тук?

Трент внимателно посегна, готов да отдръпне ръка, ако кутрето се опита да го захапе. То обаче се гушна в него.

— Добре, добре, мъниче. Отпусни се. Нищо лошо няма да ти направя.

Погали кученцето между ушите. То все още трепереше, но доверчиво близна с език ръката му.

— Май вече се чувстваш по-добре, а?

Той въздъхна, докато го галеше.

— Е, и аз също. Защо не се върнем вкъщи? Взе кученцето и го скри в якето си, докато се катереше обратно нагоре. Преполови пътя, спря и погледна назад. Когато видя откъде бе прибрал малкото животинче, осъзна, че е било невъзможно да чуе скимтенето му от мястото, където бе стоял. Разстоянието бе много голямо, а и воят на вятъра бе оглушителен. Не би могъл да чува нищо. Ала… беше чул. Сигурен бе. И затова бе тръгнал надолу и бе намерил бедната загубена душичка.

— Какво, по дяволите, бе всичко това — промърмори Трент и, притиснал кученцето в пазвата си, тръгна към къщата. Чувстваше се абсолютно глупаво, когато прекоси поляната. Какво щеше да каже на домакините? Нещо от рода на: „Стори ми се… Счу ми се… Предположих… Реших да проверя и тръгнах по скалите. И вижте какво намерих.“

Не, не ставаше. Най-простото бе да вземе кученцето в колата и да го занесе в селото. Сигурно имаше кучкарник или добри хора да го приберат. Или можеше да влезе в някое антре и да го остави на пода. Не, не можеше, осъзна съвсем ясно той. Просто не можеше да захвърли малката топла и мека топчица на непознати хора. Животинчето му вярваше и Трент чувстваше топлото му дишане до гърдите си. Докато стоеше и се колебаеше, Кейти излезе от къщата.

Той се стресна и се опита да изглежда естествен.

— Здрасти.

— Здрасти — тя спря да закопчае якето си. — Отивам за мляко, че се е свършило. Искаш ли нещо?

Консерва кучешка храна, беше на устата му, но преглътна думите.

— Не, благодаря — кученцето дращеше ризата му. — Намерихте ли някакъв знак?

— Много, ала нищо, което да ни подскаже къде да търсим огърлицата. — Изражението й се промени, когато забеляза, че нещо шава под якето му. — При теб всичко ли е наред?

— Ами да — Трент скръсти ръце, за да прикрие издутината. — Разходих се малко.

— Добре… — беше ужасно, направо ужасно. Та той не смееше дори да я погледне в очите! — Леля е сготвила чудесно ядене, ако си гладен.

— О, благодаря.

Кейти тръгна, но рязко спря, когато чу скимтенето.

— Какво е това?

— Нищо — Трент едва преглътна смеха си, защото кученцето го гъделичкаше.

— Добре ли си?

— Да, бе, да, добре съм — и се усмихна глупаво, тъй като кученцето подаде носа си през отвора на якето му.

— Какво е това? — Кейти забрави клетвата си да стои на метри разстояние от него и пристъпи. — О, Трент, кученце!

— Намерих го на скалите — започна бързо да обяснява той, сякаш се оправдаваше. — Чух скимтене. Не бях сигурен какво има там и…

— О, мъничката, нещастна душица! — тя нежно пое кученцето от ръцете му. — Загубило ли си се? — Зарови нос в козината му, сетне го потърка в неговото носле. — Няма нищо, сега всичко е наред.

Кученцето замаха бързо с опашка, сякаш искаше да се изтръгне от прегръдката й.

— Много е сладко, нали? — Трент приближи една крачка. — Изглежда сякаш се чувства у дома си и всичко му е познато.

— То е още бебе — Кейти го залюля както се люлее бебе. — Къде каза, че го намери?

— Долу, на скалите. Разхождах се — „И мислех за теб.“ Преди да успее да се спре, посегна и я погали по косата. — Не можех да го оставя там.

— Разбира се, че не — тя изведнъж осъзна, че бе попаднала в прегръдките му. Едната му ръка бе в косите й, очите му — потънали в нейните.

— Катрин…

Кученцето изскимтя и Кейти стреснато отстъпи назад.

— Ще го занеса у дома. Сигурно му е студено. И е гладно.

— Добре — можеше да пъхне ръцете си единствено в джобовете. — Защо аз да не ида за мляко?

— О, чудесно! — усмивката й остана и след като влезе в къщата.

Когато се върна от селото, кученцето се бе разположило в кухнята и бе в центъра на вниманието на четири красиви жени.

— Вие само чакайте да си дойде Сузи с децата — обади се Аманда. — Ще видите какво ще стане! Направо ще се побъркат. То обаче явно си пада по твоя гъши пастет, лельо Коко.

— Ти си най-големият чревоугодник между кучетата — Лайла клекна на колене и лакти пред него и потърка носа си в неговия. — Нали, кученце?

— Сигурна съм, че с малко повече грижи ще стане много хубав — рече леля Коко, също клекнала на земята като момиче.

Кученцето, явно удивено от щастливата си съдба, се въртеше в кръг. Като видя Трент, то скочи и се изправи на крачетата си. Жените се разпищяха и отвсякъде заваляха куп несвързани въпроси.

— Стойте, чакайте… — Трент остави торбата на масата и се наведе да погали кученцето по коремчето. — Не знам откъде е дошло. Намерих го, когато се разхождах по скалите. Беше се скрило там. Нали, момчето ми?

— Мисля, че трябва да поразпитаме наоколо дали някой не го е загубил — започна Коко и спря, защото племенниците й запротестираха. — Зависи от Трент, той го намери.

— Ами… Направете това, което смятате за най-добро — Трент се изправи и извади мляко от торбата. — Може би трябва да му дадем малко.

Аманда вече бе взела чинийка и спореше с Лайла какво количество трябва да сипе на новия гост.

— Какво друго си купил? — попита Кейти и зарови нетърпеливо из торбата.

— Някои неща. Помислих си, че ще му трябва каишка — той извади яркочервена каишка със сребърни гвоздейчета по нея.

Кейти не можа да не се засмее.

— Е, много е шик!

— И нашийник също. И кучешка храна.

— Аха… — Кейти продължи да рови из торбата. — И играчки, и пластмасово кокалче.

— Може да иска да си гризка нещо — обясни Трент.

— Сигурно. Още и топка, и мишка — тя се разсмя с цяло гърло, като извади гумената играчка.

— Нали ще му трябва нещо да си играе — не посмя да си признае, че бе потърсил също така и колибка, и възглавничка.

— Не знаех, че си толкова грижовен.

Той погледна към щастливо подскачащото животинче.

— И аз не знаех.

— А как се казва? — попита Лайла.

— Ами…

— Ти го намери, ти ще трябва да го кръстиш.

— Хайде, бързо! — заповяда Аманда. — Преди Лайла да му е лепнала нещо от рода на… Фурчо.

— Фред — каза неочаквано Трент. — Прилича ми на Фред.

Невпечатлен особено от акта на кръщението си, Фред потопи едното си ухо в чинийката с мляко и отиде да спи.

— Е, добре — Аманда се изправи. — Хайде, Лайла, твой ред е да слагаш масата.

— Аз ще ти помогна — бързо се намеси леля Коко, водена от непогрешимия си инстинкт да остави Кейти и Трент насаме.

— Най-добре и аз да дойда — Кейти също стана от пода.

Трент обаче сложи ръка на рамото й, за да я спре.

— Чакай…

— Защо?

— Така. Само… почакай.

Тя спря.

— Ето, чакам.

— Как е ръката ти?

— Добре.

Чувстваше се като истински идиот.

— Ако това е всичко…

— Не! Исках да ти кажа… Долових някакъв шум в колата, докато карах към селото.

— Шум ли? — Кейти сви устни. — Какъв шум?

Такъв, измислен, рече си той.

— Просто шум. Знам ли какъв. Надявам се утре да я погледнеш.

— Добре. Докарай я в сервиза.

— Утре?

— А сега ли? Инструментите ми са там. Има ли нещо друго?

— Докато се разхождах, исках да бъдеш с мен.

Тя извърна глава, опитвайки се да събере кураж да го погледне.

— Ние искаме различни неща, Трент. Нека да ги оставим така — Кейти тръгна към вратата. — И гледай да докараш колата по-рано — добави на излизане. — Имам да сменям ауспуха на една таратайка.