Нора Робъртс
Опасна тайна (5)

Четвърта глава

Когато човек не може да спи, най-добре е да стане. Това си каза Кейти, като седна в кухнята и загледа изгрева на слънцето, пиейки втора чаша кафе.

Главата й бе пълна с проблеми. Сметки, „олдсмобила“ в сервиза, с който щеше да се заеме тази сутрин, пак сметки, час при зъболекаря. И още сметки. Трентън Сейнт Джеймс бе доста назад в списъка й. Някъде между вероятния кариес, който зъболекарят щеше да открие, и пробитото гърне на колата.

Със сигурност безсънието й не бе причинено от него. А целувката му, хм, тази направо смешна случка, защото само така можеше да определи случилото се, не заслужаваше дори за миг да й обръща внимание.

И все пак доста често през тази безсънна нощ се бе връщала към нея.

Държа се така, сякаш никога преди това не беше се целувала. Което, разбира се, не беше вярно.

Първият, който залепи влажната си уста към нейната след танца на Св. Валентин, бе Денис Диспоре. Естествено, между неговия нещастен, макар и искрен опит, и главозамайващата целувка на Трентън нямаше нищо общо.

Което доказваше, реши Кейти, отпивайки от кафето, че Трентън бе прекарал голяма част от живота си, целувайки жени. Много жени. Лоша работа! Но имаше и един задоволителен аргумент. Мъже като него не знаеха как да се борят честно, с остроумие и благородна ярост. Те бяха научени да побеждават, независимо по какъв начин.

Е, да, ала това му вършеше работа, рече си тя, като прекара пръст по устните си. По дяволите и той, и коня му, както се казва. Защото му вършеше работа по един очарователен начин. Защото за един кратък, вълнуващ миг, Кейти бе почувствала нещо прекрасно. Нещо много повече от натиска на устните му върху нейните и прегръдката на ръцете му.

И това бе вътре в нея, дълбоко под паниката и удоволствието, скрито зад трепета на усещането. Ярко, топло, златисто, като светлината на лампа в бурна нощ.

Сетне Трентън изгаси лампата с един замах и я остави пак сама в тъмнината.

Можеше да го мрази дори само заради това, помисли си нещастно тя, ако не го мразеше за друго.

— Хей, бебчо! — Лайла се появи в кухнята облечена с късите панталонки, с които обикновено работеше в градината. Буйната й коса бе сплетена на спретната плитка. На ушите й висяха кехлибарени топки. — Много си подранила!

— Аз ли? — Кейти забрави проблемите си, изненадана от появата на Лайла. — Ти моята сестра ли си, или нейният дух?

— Ти ще кажеш.

— По-вероятно е второто. Лайла Калхун никога не става преди осем, което е точно двадесет минути преди да изхвърчи от къщи, за да стигне с пет минути закъснение на работа.

— О, Боже, не обичам да бъда такава пророчица. Хороскопът ми показа, че тази сутрин ще стана рано и ще се наслаждавам на изгрева и заяждането на сестра си. — Лайла завря глава в хладилника.

— И какво, позна ли? — попита Кейти, докато тя се настани на масата с бутилка студена сода и парче кейк.

— Дотук всичко — Лайла отхапа от кейка. — А ти защо си подранила?

— Не можах да спя.

— Да нямаш проблеми с неканения ни гост?

Кейти намръщи нос и си взе една череша от чинията.

— Подобни типове не ме притесняват.

— Подобни типове винаги притесняват жените. Те за това са родени. И слава Богу. Тъй че… — Лайла вдигна крака и ги сложи на свободния стол. Кранчето на чешмата капеше, но тя обичаше този звук. — Изплюй камъчето. Казвай какво се случи?

— Не съм казала, че се е случило нещо.

— Не е необходимо да го казваш. То е написано на лицето ти.

— Просто не ми харесва присъствието му тук. Това е всичко — Кейти стана и остави чашата си в мивката. — Имам чувството, че вече ни е изгонил от къщата. Знам, че трябва да обсъдим евентуална продажба, ала всичко ми изглежда като някакъв много дълъг и неясен път. — Тя се обърна към сестра си. — Лайла, ти какво смяташ да правиш?

— Не знам — очите й потъмняха. Това бе едно от нещата, за които не спираше да се тревожи. Домът и семейството, те бяха нейната слабост. — Можем да продадем някои от кристалните сервизи и от среброто.

— Това ще разбие сърцето на леля Коко.

— Знам. Но можем да го направим неусетно, парче по парче. Или пък отведнъж. Мразя да го казвам, ала ще трябва да помислим сериозно и практично.

— А хотелът?

Лайла само сви рамене.

— В това отношение нямам особено дълбок морален проблем. Къщата е била построена от лудия Фъргюс, за да посреща цели орди от гости и армия от сервитьори да тичат насам-натам, като сервират храна и оправят легла. Струва ми се, че превръщайки се в хотел, ще възвърне първоначалното си предназначение — тя въздъхна тежко, като видя физиономията на сестра си. — Знаеш, че я обичам, точно колкото теб.

— Знам.

Това, което Лайла не каза бе, че продажбата ще разбие сърцето й, но е готова да го направи за доброто на семейството.

— Ще дадем на блестящия господин Сейнт Джеймс няколко дни, сетне ще свикаме семейния съвет — продължи с окуражителна усмивка тя. — Четирите заедно ще решим и мисля, че няма да сбъркаме.

— Дано да си права.

— Скъпа, аз винаги съм права. Това е моят кръст, който трябва да нося — Лайла отпи глътка студена сода. — А сега защо не ми кажеш какво те измъчва цяла нощ?

— Вече ти казах.

— Не — Лайла вдигна заплашително вилицата си, като копие. — Не забравяй, че знам всичко и виждам всичко. А това, което не мога да видя, откривам. Така че изплюй камъчето.

— Леля Коко ме накара да го изведа в градината.

— Това го знам — изхили се Лайла. — Тя е стар дявол. Просто чета мислите й. Подредила е един романс. И какво стана?

— Сбихме се.

Лайла кимна, като направи жест да продължава.

— Добър старт. Заради къщата ли?

Кейти започна да чисти филодендрона от изсъхнали листа.

— И заради нея. И за разни други неща.

— Като например?

— Имената на любовниците му. Известни бостънски фамилии.

— Страхотен аргумент за спор. Един от любимите ми. И после?

Кейти пъхна ръце в джобовете си.

— Той ме целуна.

— А, историята става интересна — тя бе наследила от леля си Коко любовта към клюките. Затова заинтригувано подпря брадичка и се приготви да слуша. — И какво? Забелязах, че има страхотно чувствена уста.

— Ами че тогава целувай си го ти!

Лайла помисли малко и поклати глава с известна доза съжаление.

— Не, независимо от страхотната му уста, не е моят тип. Но тъй като ти вече си се целувала с него, я кажи как беше? Добър ли е?

— Да — неохотно призна Кейти. — Ти сигурно това би казала.

— И колко му даваш по скалата от едно до десет?

Кейти се разкикоти.

— Да ти призная, в оня момент не мислех за оценки.

— Става все по-добре и по-добре — Лайла облиза вилицата си. — И тъй, той те целуна и беше чудесно. А после?

Кейти въздъхна.

— После ми се извини.

Лайла я загледа изненадано и бавно остави вилицата.

— Какво-о-о?

— Извини ми се. Много любезно за неочакваното си поведение и обеща повече да не се повтаря — Кейти смачка сухите листа в ръката си. — Какъв е този мъж, дето си мисли, че трябва да се извини, след като е оставил една жена без дъх?

Лайла само поклати глава.

— Според мен има три възможности. Или е страхлив негодник, или е прекалено възпитан и учтив, или не може да мисли рационално.

— Май че е първото.

— Хм — Лайла забарабани с пръсти по масата. — Може би трябва да му направя хороскоп. Да знаеш случайно кога е роден?

— Каквото и да покажат звездите, продължавам да настоявам за първото — Кейти заобиколи масата и целуна сестра си по бузата. — Благодаря ти. Трябва да вървя.

— Слушай! Той има хубави очи. Особено когато се усмихва.

 

Трент не бе особено весел, когато все пак успя късно следобед да се измъкне от Замъка. Леля Коко настояваше да му покаже всичко. Всяко влажно и прашно местенце от къщата, а после му отне цели два часа със стари семейни снимки и албуми.

Беше му забавно да гледа бебешките снимки на Кейти, да проследи, благодарение на обектива на фотоапарата, израстването й от хлапе до жена. Тя бе невероятно сладка със смешните си миши опашчици и изпадали предни зъби.

През втория час в главата му зазвъня предупредителен звънец. Коко бе започнала съвсем неуловимо да го омотава с приказките си за сватби, деца, поколение. Едва тогава Трентън осъзна, че зад влажните, ласкави очи на лелята се крие остър, пресметлив ум.

Тя не се опитваше да продаде къщата, а да му пробута някоя от племенниците си. И явно Кейти бе на първа позиция, а той бе избран като най-перспективния играч в търга.

Е, жените от рода Калхун се бяха оказали в трудно положение. Щеше да се наложи да потърсят някъде другаде пазар за женихи, за да открият подходящия кандидат, Бог да му е на помощ!

А той, Сейнт Джеймс, щеше да получи къщата, закани се на ум Трент. Без каквито й да е брачни вериги или булчински воали.

Запали рязко колата и тръгна към селището, разядосан, но не бесен. Когато се хвана, че си говори сам обаче, реши че му трябва една по-дълга и успокоителна разходка. Може би до Националния парк Акадия, където Лайла работеше като специалист по биология. Разделяй и владей, каза си Трентън. Щеше да потърси всяка една от тях на работното й място и да раздрънка красивите вериги, които плетяха за него.

Лайла изглеждаше възприемчива. Всъщност сигурно всяка от тях бе, с изключение на Кейти. Аманда изглеждаше разумна. За Сузана бе сигурен, че е умерена.

Ала какво не бе наред със сестра номер четири?

Изведнъж осъзна, че бе подминал градината на Сузана и хотел „Бей Уотч“, където работеше Аманда. Караше право към сервиза на Кейти.

Точно така. Трябваше да започне с нея, най-бодливия трън. А когато си тръгнеше, тя повече нямаше да си прави никакви илюзии, че може да го вкара в мрежите на брака.

Ханк точно се качваше в камиона за пътна помощ, когато Трент спря и излезе от БМВ-то.

— Здрасти — младежът докосна шапка с два пръста. — Шефът е вътре. Бори се с една нагъната броня. Същински акордеон.

— Поздравления.

— Трябва ни нова каросерия. Сега, като почне сезонът, работата ще ни затрупа — Ханк тръшна вратата и подаде глава през прозореца, за да продължи разговора.

Кой знае защо, Трент изведнъж си даде сметка, че момчето е младо, около двадесетте, с широко, открито лице, силен източен акцент и буйна коса с цвят на слама, която стърчеше на всички страни.

— Отдавна ли работиш за Кейти?

— Откакто купи сервиза от стария Пит. Има-няма три години. Тъй, де, три години. Не искаше да ме вземе, докато не завърша гимназия. Много е странна.

— Така ли?

— Ами да, като й влезе някоя муха в главата, няма спасение — той кимна към сервиза. — Много е крива днес. Да не й се мяркаш пред очите.

— Това нещо необикновено ли е?

Ханк се изхили и пусна радиото по-силно.

— Само лае, без да хапе. Щото съм я виждал и да хапе. Един-два пъти.

— Ясно.

Когато Трент влезе в сервиза, Кейти се бе завряла до кръста под капака на един „седан“, стар модел. Радиото пак гърмеше, но този път тя поклащаше бедрата си в такт с музиката.

— Ако само… — изви глава и зърна вратовръзката му. Днес беше морскосиня. Нямаше нужда да вижда лицето на притежателя й. Беше сигурна кой е. — Какво искаш?

— Нали се разбрахме, че ще смениш маслото.

— А-а-а! — Кейти размени мястото на свещите. Явно беше ги объркала в смущението си като го видя. — Добре, остави колата отвън и ключовете на седалката. Ще я оправя. До шест ще е готова.

— Винаги ли работиш така небрежно?

— Да.

— Ако нямаш нищо против, ще си задържа ключовете и ще ти ги дам, когато си по-малко разсеяна.

— Както искаш — изминаха две минути на оглушителна тишина, нарушавана единствено от предупрежденията по радиото за предстоящата буря. — Виж какво, ако смяташ да висиш тук, защо не вземеш да направиш нещо полезно? Влез и я запали.

— Кого да запаля?

— Колата, кого. Знаеш как, предполагам. Завърташ ключа, натискаш газта. Ще се оправиш ли?

— Може би — не беше точно, което си мислеше, ала отиде и седна зад волана. Видя, че съседната седалка бе обърната напред и на пода имаше нещо розово и лепкаво. Сигурно дъвка. Пъхна ключа и го завъртя. Моторът запали и заръмжа, според него съвсем прилично. Но Кейти явно мислеше другояче.

Продължи да бърника нещо.

— Звучи добре — рече Трент.

— Не, прескача.

— Как успяваш да чуеш нещо при този шум?

— А ти как не го чуваш? Е, сега е по-добре — промърмори тя. — Много по-добре.

Учуден, той излезе и се надвеси над рамото й.

— Какво правиш?

— Върша си работата — размърда се раздразнено, сякаш я сърбеше между плешките. — Би ли се отместил, моля?

— Просто ми е любопитно — без да мисли, Трент постави ръка на гърба й и я плъзна надолу. Кейти трепна нервно и изруга като моряк.

— Дай да видя — взе ръката й, докато тя се опитваше да се дръпне.

— Нищо ми няма. Пусни ме, чуваш ли? Ако не ми се пречкаше, нямаше да се ударя.

— Стига си се дърпала и ми дай да видя. — Той я хвана здраво за китката и разгледа одраните кокалчета на пръстите. Под греста избиваше кръв, видът, на която го накара да се почувства виновен. — Трябва да направиш нещо.

— Само драскотина — „О, Боже, защо не си махне ръката от моята!“ — Това, което трябва да направя, е да си свърша работата.

— Не ставай глупава. Къде е аптечката?

— В банята. Мога и сама.

Без да й обръща внимание, Трент се отправи към офиса, като я поведе със себе си.

— Трябваше само да ми оставиш ключовете.

— Нали аз съм виновен, че нарани ръката си. Значи нося отговорност.

— Искам да спреш да ме влачиш след себе си.

— Тогава върви с мен — той отвори вратата на малката баня, облицована с бели плочки. Без да обръща внимание на протестите й, пусна водата и сложи ръката й под струята. Размерите на банята ги принуждаваха да стоят съвсем близо един до друг. Трент взе сапун и много нежно започна да мие ръката й.

— Раната не е дълбока.

— Нали ти казах, само драскотина.

— Може да се инфектира.

— Добре, докторе!

Като потисна резкия си отговор, той я погледна. Изглеждаше така сладка, с изцапания нос и нацупена муцунка като петгодишно хлапе.

— Извинявай — рече, без да се усети Трент и видя как ядът в очите й се стопи.

— Грешката не беше твоя — тя отвори шкафчето над мивката, където бе аптечката, само и само да спре да се разтапя под погледа му. — Мога и сама, наистина.

— Ще завърша това, което съм започнал — Трент взе чантичката от ръцете й и намери антисептичната паста. — Сигурно ще ти запари.

— Вече ми пари — Кейти издаде лек стон, докато той мажеше раната. Машинално се наведе, за да духне на пръстите си, докато в същото време той направи същото. Главите им леко се чукнаха. Със свободната си ръка Кейти потърка удареното място и рече през смях. — Не сме много в синхрон.

— Така изглежда — без да откъсва очи от нея, Трент задуха пръстите й. В тези удивителни зелени очи май нещо проблясва, забеляза той. Страх, изненада, удоволствие, не знаеше. Не беше сигурен. Ала беше готов да заложи половината от състоянието си, че Кейти Калхун бе в пълно неведение относно романтичните кроежи на леля си.

Вдигна ръката й към устните си, просто така, да пробва, и видя объркване в потъмнелите й очи. Ръката й омекна в неговата. Устните й се отвориха, но нито звук не излезе от тях.

— Мисля, че ако ги целуна, ще ти мине — отбеляза Трент и ги целуна. Знаеше, че го направи, за да не целуне устните й.

— Аз мисля… По-добре ще е, ако… — господи, тук е толкова тясно, помисли си объркано Кейти. И ставаше все по-тясно. — Сигурна съм, че всичко е наред.

— Трябва да се превържат.

— О, не…

— Иначе ще ги замърсиш — като се забавляваше на объркването й, взе бинт и започна да я превързва.

Смятайки, че ще увеличи разстоянието помежду им, Кейти се завъртя. Трент я последва, като че танцуваха, и сега стояха лице в лице, един до друг. Той леко помръдна, нямаше място за друго движение, и гърбът му опря в стената.

— Боли ли?

Тя поклати глава. Не я болеше. Беше луда, мина й през ума. Сигурно беше луда, щом сърцето й биеше като парен чук, защото някакъв мъж превързваше с бинт одрасканите й пръсти.

— Кейти, може ли да те питам нещо лично?

— Ами… — тя повдигна рамене и преглътна шумно.

— Какво точно ще правиш на колата ми?

Кейти видя смеха в очите му и също се усмихна.

— Ще ти струва четиридесет и седем и петдесет.

— А! — бяха така близо един до друг, както предната нощ, когато се караха. Ала сега беше много по-приятно. — А ще напълниш ли радиатора ми?

— Разбира се.

— Значи си ми простила?

— Не съм казала такова нещо — вдигна вежди тя.

— Бих искал да размислиш — като държеше ръката й между своите длани, Трент се притисна към нея. — Както виждаш, ако не ми простиш, ще ми бъде трудно да се противопоставя на изкушението и да съгреша отново.

Цялата почервеняла, тя се опря в стената.

— Не вярвам да съжаляваш и ей толкова за онова, което направи.

Той се замисли за миг, като я гледаше. Очите й бяха широко отворени, а устните й потръпваха.

— Боя се, че си права.

Кейти настръхна, разкъсвана между удоволствието и гнева и в този миг телефонът зазвъня.

— Трябва да се обадя.

Измъкна се като змия и изскочи от банята. Трентън я последва бавно, изненадан от самия себе си. Нямаше съмнение, че бе жертва на кроежите на леля си, както и той. Друга жена, някоя, която си бе намислила да го ожени за себе си, щеше да се усмихне или да се нацупи. Щеше да обвие с ръце раменете му. Но нямаше да стои с гръб, залепен за стената, сякаш срещу себе си има гърмяща змия. Нямаше да го гледа с тези големи, безпомощни очи и да заеква. И да бъде толкова невинно съблазнителна като нея.

Кейти грабна телефона, ала главата й бе абсолютно празна. Стоя и гледа, без да вижда нищо през стъклената стена, около десет секунди, докато гласът в слушалката я върна в действителността.

— Какво? Да, аз съм, Кейти. Извинявай. Ти ли си, Фини? — въздъхна тя, докато слушаше какво й говорят. — Отново ли си забравил фаровете? Сигурен ли си? Значи може би е стартера. — Прекара ръка през косата си и понечи да седне на бюрото, когато видя Трентън на вратата на офиса. Подскочи като ужилена. — Какво? Извинявай, би ли повторил? А-ха. Може да мина да я погледна на връщане към къщи. Около шест и половина. — Изкриви устни. — Добре. Знаеш, че си падам по раци. Обещаваш, нали? Чао!

— Виж ти, автомонтьор, който прави поправки по домовете. Нещо като обслужване по стаите.

— Грижим се за клиентите си — Кейти изпита леко облекчение. — Особено когато от отсрещната страна са ми отправили покана за вечеря с раци.

Прозвуча доста предизвикателно, но той се опита да не му обърне внимание.

— Как е ръката ти?

Тя размърда пръсти.

— Ще се оправи. Ти защо не оставиш ключовете си на таблото?

— А ти защо никога не ме наричаш по име?

— Не е вярно. Наричам те.

— Да, ала само по фамилия. Никога не си ми казала Трент — той вдигна ръка, за да спре възражението й. — Освен това, трябва да говоря с теб.

— Слушай, ако става дума за къщата, тук не е нито мястото, нито времето.

— Не е, съгласен съм.

— О! — Кейти го погледна изненадано и отново усети онова леко, неочаквано и нежелано бодване в сърцето. — Трябва да си свърша работата. Ще можеш ли да изчакаш, докато си вземеш колата?

Трент не беше свикнал да чака, за каквото и да е.

— Няма да ти отнеме много време. Искам да те предупредя относно плановете на леля ти, въпреки да вярвам, че не знаеш нищо за това.

— Леля Коко ли? Какви планове?

— Едни такива, свързани с букет от бели лилии и портокалови цветчета.

Лицето й смени изражението си от объркано на засрамено.

— Брак? Сватба? Това е абсурд! Леля Коко няма намерение да се жени.

— Нямам пред вид нея като кандидатка за булка — той приближи, като не откъсваше очи от нейните. — А теб.

Смехът й бе кратък, но изпълнен с искрено удивление. Тя седна на края на бюрото.

— Мен? Да се женя? Това се казва изненада! И за кого, ако не е тайна?

— За мен.

Смехът й се стопи. Кейти се намести на бюрото. Когато отново заговори, гласът й бе хладен, с леки нотки на гняв.

— За какво точно намекваш?

— За това, че леля ти, по свои собствени съображения, ме покани тук не за да разгледам къщата, а нейните четири, наистина много привлекателни племенници.

Лицето на Кейти пребледня, както когато много се ядосаше. Трентън вече знаеше това.

— Голи предположения! Гнусна обида!

— Обаче е факт.

— Вън! — тя гневно му посочи вратата. — Вън, махай се! Взимай си ключовете, колата и абсурдните обвинения и се махай!

— Млъкни и ме изслушай за минутка — той я хвана здраво за раменете. — Само една минута. И когато свърша, ако все още мислиш, че говоря смешни абсурди, ще си отида.

— Знам, че е така! Ти си арогантен и самомнителен. Ако си мислиш, че аз… Че имам някакви планове относно теб и…

— Не ти — поправи я Трентън, като я раздруса леко. — Твоята добра и загрижена леля. „Защо не покажеш на Трентън градината, Кейти? Цветята са така прелестни на лунна светлина.“ Не помниш ли?

— Тя просто се опитва да бъде учтива.

— В очите на слепите. Знаеш ли как прекарах сутринта?

— Хич не ме интересува.

— Напротив, интересува те. Разглеждах албуми — видя как гневът й премина в объркване и продължи. — Дузини и дузини снимки. Ти си била много чаровно бебе, Катрин.

— О, Боже!

— И умно, и интелигентно, ако се вярва на леля ти. Сричала си още на три години.

Кейти издаде нечленоразделен звук.

— Нямаш нито един кариес.

— Тя няма — едва прошепна Кейти. — Аз май че имам.

— Била си първа в класа по автомеханика. Използвала си по-голяма част от своя дял от наследството, за да купиш сервиза от работодателя си. Разказа ми, че си много разумна жена, която знае как да остане на крака. Освен това произхождаш от чудесно семейство и си добре възпитана. Чистокръвна.

— Като кобила! — промърмори Кейти, цялата червена.

— Ти го каза. Е, с твоя произход, ум и красота естествено би могла да си намериш най-подходящия съпруг. Когото си поискаш.

Тя вече не бе бледа, напротив цялата гореше.

— Само защото леля Коко се гордее с мен, не значи, че има намерение да те жени за мен!

— След като приключи с твоите добродетели, ми показа снимките ти. Някои от тях наистина са чудесни. Особено като бебе. Там все още не се заяждаш с никого.

— О, Боже!

Кейти затвори очи.

— Започна да ме разпитва за отношението ми към брака и децата. Направи някои доста явни намеци относно мъжете в моето положение, които се нуждаят от стабилна връзка със стабилна жена. Като теб.

— Добре, стига! Достатъчно! — тя отвори очи. — Леля Коко много често има планове за моето и на сестрите ми бъдеще. Обикновено неосъществими. Ала причината е, че ни обича и се чувства отговорна. Съжалявам, че те е поставила в неудобно положение.

— Не ти разказах всичко това, за да те упреквам или да те карам да се извиняваш — странно развълнуван, той пъхна ръце в джобовете си. Не знаеше къде да ги дене. — Мислех, че ще е най-добре, ако знаеш какво крои, преди… Е добре, де, преди нещо да излезе извън контрол.

— Как така да излезе извън контрол? — повтори Кейти.

— Или пък да остане неразбрано — по дяволите, ама че бъркотия. Щеше да е по-лесно, ако сложеше картите на масата. Никога друг път не беше се помайвал толкова дълго. — Е, след онази нощ осъзнах, че можеш да се защитаваш, в известна степен.

Кейти започна да потропва с пръст по коляното си.

Май че трябва да започна отначало, рече си Трентън.

— Аз вярвам в честността, Кейти, както в работата, така и в личните взаимоотношения. Миналата нощ, въпреки гнева и луната, ние… Бих казал, че загубихме контрол за момент — но защо обяснението на онова, което бе станало, изглеждаше така неадекватно, глупаво, бледо? — Не бих искал липсата на опит или кроежите на леля ти да доведат до неразбиране.

— Я чакай да видя дали съм те разбрала правилно. Ти смяташ, че понеже си ме целунал снощи и леля ми те е занимавала цяла сутрин с бебешките ми снимки, аз може би ще си навия на пръста налудничавата идея да стана госпожа Сейнт Джеймс!

Объркан, той прекара ръка през косите си.

— Повече или по-малко. Мислех, че ще е по-добре или поне по-честно, ако ти кажа направо, така че всичко да е ясно. По този начин ти не би могла…

— Да си въобразя каквото и да е или да се възгордея?

— Не ми приписвай думи, които не съм казал.

— Как ли пък бих могла? То човек може ли да вземе думата от теб!

— По дяволите! — беше права и това го ядосваше. — Просто се опитвам да бъда честен с теб, за да няма недоразумения, когато ти кажа, че много ми харесваш.

Тя вдигна вежди, ала беше толкова бясна, че дори не забеляза как Трент се изненада от думите си.

— Добре, разбрах. Вероятно трябва да се разтопя от удоволствие.

— Просто се опитвам да ти обясня фактите.

— И аз ще ти изложа някои факти — Кейти сложи ръка на кръста си. — Ти не ме харесваш. Ти харесваш образа на съвършения и неотразим Сейнт Джеймс Трети. Фантазиите на моята леля, както ги наричаш, са в резултат на прекрасното й, пълно с обич сърце. Нещо, което ти едва ли можеш да разбереш. И дотолкова, доколкото съм намесена и аз, ще ти кажа, че не мога да прекарам и пет минути с теб, камо ли целия си живот. Ти може да унищожиш дома ми, но не и мен. — Тя си пое дъх и се почувства по-добре. — А ако дойдеш, пълзейки на колене, с диаманти колкото юмрука ми, ще ти се изсмея в лицето. Това е положението. Сигурна съм, че ще намериш пътя обратно.

Кейти се обърна и тръгна към коридора. Той се намръщи, когато тя тръшна вратата.

— Ами, добре — промърмори Трент, като притисна ръце към очите си. — Сега поне уточнихме всичко.