Айрис Йохансен
Вихрената годеница (3)

Глава трета

— Хайде, остави вече рисуването. Ела тук да изиграем една игра фаро.

Жулиет нямаше време да погледне Жан Марк, защото тъкмо прибавяше малко жълто към зеленото на дърветата върху платното.

— Какво?

Чак сега се обърна към изтегнатия в леглото Жан Марк.

— Заета съм.

— Но това продължава вече с часове — протестира той сухо. — И ако не предявя правата си, вероятно ще стърчиш още четири часа пред статива.

— Какви права?

— Правата на един умиращ от скука, раздразнен болен, който е занемарен заради боите и лененото платно.

— Още малко.

Тя продължи да рисува, но през цялото време усещаше погледа му, вперен в гърба си.

— Кажи ми как е — настоя той неочаквано.

— Кое?

— Рисуването. Наблюдавах израза на лицето ти, докато рисуваше. Ти беше в истински унес.

Жулиет бе изтръгната от съсредоточеността си и изведнъж се притесни. Всеки ден той лежеше с часове, без да откъсва поглед от нея, но досега не беше й правил никаква забележка. Изкуството й си беше нейна лична страст. Когато сега поиска да разбере чувствата й, докато работеше, тя внезапно се усети някак разголена.

— Рисуването е… приятно.

Той се засмя тихо.

— Едва ли това е точната дума. Ти изглеждаше направо обсебена — като светица, която изкачва стъпалата към небето.

Жулиет въобще не го удостои с поглед.

— Що за кощунство и богохулство! Сигурна съм, че нямате и най-бегла представа как се чувства една светица.

— Ти обаче имаш, нали? — подразни я той. — Хайде, разкажи ми как се чувстваш.

В началото тя мълчеше. Никога досега не беше опитвала да изрази с думи чувствата си към своята работа, ала ненадейно откри, че й се иска той да ги знае.

— Това е сякаш се нося в потоци лунна и слънчева светлина… сякаш пия направо от дъгата и се опиянявам от всички багри и нюанси на света. Тогава усещането е толкова фантастично, че чак ме боли. — Тя впери очи в картината, да не би да погледне към него и да открие, че й се смее. — Но понякога нищо не ми се удава и тогава също изпитвам болка.

— Явно рисуването е доста болезнено занимание. Ала на теб ти харесва, нали?

Тя кимна усърдно.

— Да и още как.

— Хубаво ли е? — попита той тихо.

Накрая тя все пак го погледна и не откри и сянка от насмешка във внимателния израз на лицето му. За втори път кимна.

— По-скоро е борба, за да се сътвори нещо хубаво.

В този миг сияеща усмивка огря тесните му тъмни черти и тя го загледа очарована. Гъстата черна коса на Жан Марк беше разрошена, бялата му ленена риза бе разкопчана почти до средата и се виждаше гъстият триъгълник от косми на гърдите му… и все пак той излъчваше елегантност. Милостиви Боже, колко много й се искаше да нарисува този мъж! Откакто беше започнал да оздравява, тя много пъти го беше молела да й разреши, но той също толкова упорито й бе отказвал.

— Мои дълг е да те избавя от това болезнено развлечение — каза той. — Ела тук да поиграем фаро.

— Ей сега… само още мъничко…

— Хайде!

— Бъдете доволен, ако въобще играя с вас. През последните дни много се разглезихте. Но явно сте били такъв и преди.

— Разглезен ли? — Жан Марк се надигна в леглото. — Но аз не съм фаворит на кралицата. Как би могъл един клет жалък търговец с обикновен граждански произход да е разглезен?

— И аз не съм сред фаворитките на кралицата. Тя е много мила с мен, но нейната благосклонност е насочена на първо място към майка ми — каза Жулиет. — А мосю Гийом твърди, че малко благородници във Франция могат да се мерят по богатство с вас.

— Не трябва да се слуша какво дрънкат хората.

— Че защо не? Щом вие не желаете да ми разкажете нищо за себе си… Приличате на огледалата в галерията на Версай, отразявате, но не разкривате нищо от себе си.

— А пък твоето задължение като човек на изкуството е да разгадаеш потайната ми душа, нали така?

— Пак ми се присмивате. — Тя се обърна отново към статива си. — Ала донякъде имате право. Вече можах да науча нещичко за вас.

— Наистина ли? — Усмивката му изчезна. — Любопитен съм да разбера какво си открила.

— Вие сте разглезен.

— И по-точно?

— Срамувате се да изглеждате слаб и безпомощен.

— Това необичайно ли е?

— Не, и аз изпитвам същото. Освен това не сте толкова твърд, колкото изглеждате.

— Последното вече си го казвала. — По устните му трепна издайническа усмивка. — Но обясни ми защо мислиш така?

Тя поклати глава.

— Вчера разпитвахте мосю Гийом за непосилния живот на селяните в околността и му дадохте кесия с пари, които да раздаде на нуждаещите се.

Той сви рамене.

— Някои от клетите глупаци, които участваха в нападението на каретата, изглеждаха като живи мощи. Никак не е за чудене, че са се оставили да ги подтикнат към това безразсъдство.

Жулиет продължи:

— Освен това вие понасяте по-леко болката, отколкото скуката.

— Е, с това откритие съм напълно съгласен. Ела тук да играем карти.

Усмивката му беше пленителна и озари лицето му с рядка хубост. Жулиет едва успя да откъсне поглед от него и впи очи в платното.

— Защо трябва да играя с вас, когато бих могла да рисувам?

— Защото го искам и защото ти си мило и послушно момиче.

— Аз не съм пос… — Тя не довърши мисълта си, когато видя сърдитото смръщване на тъмните му вежди. — Лекарят каза, че утре можете да станете за малко. Скоро ще се оправяте и без помощта ми.

— И ти ще се върнеш обратно във Версай?

Тя кимна енергично.

— И ще се радвам, ако повече не ви видя. Вие ми се присмивате и не ме оставяте да работя. Искате да ви развличам, сякаш съм…

— Ти сама искаше на всяка цена да останеш. Не криех, че ще бъда труден пациент.

— Което се оказа самата истина.

— Съжалявам, че заради мен трябваше да изтърпиш толкова несгоди. Сигурно всяка минута край леглото ми е била за теб едно безкрайно усилие.

Този дявол знаеше добре, че за това и дума не можеше да става, помисли си Жулиет вбесена. Не беше честно Жан Марк да отгатва чувствата й с такава лекота, докато тя едва успяваше да разгадае нещичко зад твърдата, блестяща повърхност, която той показваше на света. Младият мъж знаеше, че тя харесва и остроумната престрелка с думи, и ведрото мълчание между тях. Общуването с него й се отразяваше особено благотворно и я вълнуваше. Никога не беше сигурна как щеше да се отнесе Жан Марк към нея. От време на време я дразнеше като малко дете, после отново, сякаш забравяше разликата във възрастта им, й говореше като на голяма и зряла жена. Радваше се на компанията му, така както се радваше на потапянето в живописта си — съсредоточаване и омая при нея вървяха ръка за ръка. Сега обаче открито й се присмиваше, затова й се прииска да го смае.

— Още не съм казала всичко, което научих за вас. — Тя спря за малко, за да изригне сетне като фонтан: — Струва ми се, че сте се отдавали на сладострастието с проститутката от кръчмата, която ни носи храната.

Усмивката му угасна.

— С Жермен ли?

— Така ли се казва? Онази с божествените гърди.

Жан Марк остана безмълвен, сякаш си беше глътнал езика.

— Дамите, които поне малко държат на себе си, не говорят за сладострастие, а още по-малко пред мъже.

— Знам. — Ръката й трепереше незабележимо, когато потопи четката си в бялата боя. — Но аз пък говоря. И така, истина ли е?

— Защо мислиш така?

— Тя ви зяпа, сякаш ще ви изяде с дрехите.

— Жулиет, погледни ме.

— Заета съм.

— Погледни ме.

Тя му хвърли кратък поглед през рамо и си пее дълбоко дъх, когато забеляза изражението му.

— Не — каза той сега вече тихо и прекалено отчетливо. — Ти няма да тръгнеш по този път. Не и преди да узнаеш във всички подробности какво вършех с Жермен.

Жулиет усети как червенина изби по бузите й.

— Само се учудих… не ми трябва никакво описание.

— Описание ли? Но аз не говорех за думи.

Жулиет извърна поглед.

— Пак ли ме занасяте?

— Ах, нима това правя?

— Да. — Тя прибави малко бяло към синьото небе на платното, като отчаяно се мъчеше да смени темата. — Ако присъствието ми ви додява, наистина бих могла да извикам Маргьорит, за да се грижи за вас.

— Не можеш да бъдеш толкова жестока. Как търпиш този мрачен дракон? Тя кръжи около странноприемницата като някоя гарга, която търси червеи. Нима тази жена никога не се усмихва?

Тонът му отново беше шеговит и Жулиет въздъхна облекчено.

— Маргьорит си пести усмивките за майка ми. Била е нейна бавачка от деня на раждането й и я обича повече от всичко на света. Аз я виждам твърде рядко, когато сме в двореца. — Жулиет избягваше да го погледне. — Маргьорит е тук с голямо неудоволствие, ала кралицата реши, че се нуждая от придружителка, докато се грижа за вас и затова я изпрати при мен.

— Твърде благопристойно, но напълно излишно. Та ти си още почти дете.

Жулиет реши да не влиза в словесна схватка с него, макар че не можеше да си спомни някога да е гледала на себе си като на дете — а когато той я наблюдаваше преди малко, в очите му тя въобще не беше невръстно момиченце.

— Кралицата държи много на благоприличието.

Жан Марк повдигна вежди от почуда.

— Да, така е — настояваше Жулиет. — Не бива да вярвате на глупостите, които разпространяват за нея съчинителите на ония грозни памфлети и останалите хулители. Тя е жизнерадостна по природа, добра майка и…

— И направо глупаво разточителна и честолюбива.

— Тя не умее да борави с парите.

— В такъв случай е трябвало да се научи. Страната е изправена пред банкрут, а пък тя все още играе на пастирка в приказната си градина във Версай.

— Тя направи дарение за бедните от личното си ковчеже. — Жулиет остави четката и се обърна към него. — Вие не я познавате. Тя ми даде бои и учителка по рисуване. Наистина е много добра, повярвайте ми!

— Нека не спорим. — Погледът на Жан Марк се беше спрял върху зачервеното й лице. — Не ме напуска чувството, че ще ми забиеш камата в другото рамо, ако обеля още една дума срещу Нейно възвишено величество.

— Вие сам ще се убедите с очите си, когато отидете във Версай — каза Жулиет сериозно. — Тя не е такава, за каквато я представят.

— Навярно не и в твоите очи. — Жан Марк вдигна ръка да се зашити, когато тя запротестира. — Както съвсем правилно каза, ще направя преценката си, когато благоволи да ме приеме.

Жулиет не се задоволи с примирие.

— Не ви достига разбиране за реалност. Кралицата е като пеперуда, която е прекарала живота си в градина с цветя. Човек не бива да очаква от една пеперуда да проумее как…

— Аз не бих очаквал нищо от една пеперуда, а най-малко да бъде кралица на най-голямата държава в Европа — отвърна Жан Марк.

— И все пак няма да се поколебаете да молите за услуга тази пеперуда — като целият останал свят? Какво ще искате от нея? Благородническа титла? Голямо имение?

— „Вихрения танцьор“.

Тя го погледна смаяно.

— Никога няма да ви го даде. Не и „Вихрения танцьор“.

— Ще видим. — Той смени темата. — А за твоята заплаха да ме оставиш на Маргьорит ще ми се размине. Тъкмо писах до Париж… моята братовчедка Катрин Вазаро ще пристигне утре тук. Навярно ще прояви повече разбиране към клетия ранен човечец.

Жулиет застина с четка в ръка.

— Вашата братовчедка ли?

Той кимна.

— Една далечна братовчедка, на която баща ми е настойник. Племенникът ми Филип я придружаваше от Марсилия до Париж. Вчера узнах, че са пристигнали. — В усмивката му се долавяше лека подигравка. — Катрин е самото въплъщение на нежност и добродетелност. Съвсем различна е от теб.

Пред Жулиет ненадейно се появи видението на една жена — огромна и пищна като кръчмарската проститутка, със сияещ ореол около прелестната глава. Тази представа отприщи у нея болка и завист. Какво я беше грижа, дали Катрин беше съвършена като светица? Без да дава и най-малък израз на чувствата си, тя каза с упорито вирната брадичка:

— Е, в такъв случай ви предоставям на сладката Катрин и веднага се връщам във Версай.

— Не вярвам на думите ти. Та ти беше казваш, че няма да ме оставиш на произвола на съдбата, преди да се вдигна на крака. А Катрин е толкова нежна и чувствителна, че едва ли ще ми бъде от голяма полза. — Той тихо добави: — Нали няма да ме оставиш тук сам, след като имам нужда от теб?

При това я погледна със своята особена сияеща усмивка, която Жулиет беше наблюдавала вече няколко пъти през последните дни и за която несъзнателно копнееше. Усети как съпротивата й се стопява и бързо сведе мигли, за да не види Жан Марк погледа й.

— Не, не бих ви оставила, ако действително имате нужда от мен.

— Имам нужда от теб. И ела най-сетне да играем фаро.

Тя се колебаеше, обзета от същата собственическа тъга, която беше изпитала след болестта на Луи Шарл, когато вече чувстваше, че ще трябва да се раздели с него. И Жан Марк й беше принадлежал напълно толкова дни, а сега трябваше да го пусне да си върви. Не беше честно, че… но що за мисли се въртяха в главата й? Не трябваше ли да почувства облекчение, задето няма повече да понася присъствието му. Беше свикнала да е сама, само така можеше спокойно да рисува.

Е, през последната им вечер можеше да поглези Жан Марк с малко повече внимание. Жулиет пристъпи енергично към леглото.

— Хайде да изиграем една-две игри преди вечеря. — Седна до леглото и посегна към картите на масата. — Не го правя заради вас, а защото днес ми омръзна рисуването и ми се ще да поиграя.

Тъмният му въпросителен поглед опипваше крадешком лицето й, преди върху него да заиграе особена усмивка.

— Да знам, ma petite. Бъди сигурна, че са ми ясни подбудите ти.

 

Света Дево, задушаваше се!

Катрин Вазаро се отпусна на меката облегалка на каретата, като отчаяно се мъчеше да си поеме въздух. Как можеше да бъде толкова глупава? Трябваше да се противопостави, но нали искаше да изглежда женствена и хубава като дамите, от които се възхищаваше Филип. И сега не можеше да…

— Катрин, защо си толкова потисната? — попита угрижено Филип Андреас. — Жан Марк ни писа, че вече е вън от опасност и скоро ще бъде напълно здрав.

Ах, Боже мой, срамота беше да се отдава на своята суетност, когато мислите й трябваше да бъдат насочени единствено към Жан Марк! Тя се опита да се усмихне.

— Знам, че ще оздравее, Жан Марк е толкова… толкова несломим. Не мога да си представя, че ще се предаде само заради едно раняване.

В очите на Филип проблеснаха дяволити пламъчета.

— Това ли е причината да ходиш край него на пръсти и да разтваряш ей такива очи?

— Той ме смущава — изплъзна се от устата й. Тя припряно продължи: — Не че не е изключително внимателен към мен. Няма по-любезен от него.

— Дори моята недостойна особа ли? Вие ме засегнахте до дъното на душата ми, мадмоазел Катрин.

— О, нямах предвид, че ти… — Тя прекъсна обърканите си обяснения, когато той прихна с цяло гърло с отметната назад глава. Надсмива ми се, а пък аз съм толкова загубена, че не схванах веднага, помисли си тя с отвращение. Нищо чудно, че се отнасяше снизходително към нея и я гледаше отвисоко, след като в негово присъствие се държеше като глупава гъска. Ала какво можеше да стори, когато Филип беше прекрасен като античните богове от книгите на братовчеда Денис? От друга страна, той не беше непристъпно божество. Класическите му черти често грейваха в закачлива усмивка, а в сините му очи проблясваха духовити пламъчета.

Днес той изглежда особено елегантен, помисли си Катрин, въпреки че нямаше ден, в който да не е облечен по модата. Морскосиният жакет и златната брокатена жилетка, проблясваща под него, подчертаваха чудесно неговата висока, мъжествена фигура. Черните сатенени панталони до коленете прилепваха плътно по бедрата му, а белите копринени чорапи блестяха по прекрасните му прасци.

— Да ти донеса ли ветрилото от пътната чанта? Нещо си пребледняла.

Тя изправи гръб.

— Просто се бях замислила… Тревожа се за Жан Марк. — Господ непременно ще ме накаже за тази неискреност, помисли си тя неспокойно.

Филип кимна.

— Не ти беше никак леко. Най-напред дългото пътуване от Марсилия до Париж и после вестта за нещастието с Жан Марк веднага след като пристигнахме…

— Да. — Катрин мълчеше и се взираше през прозореца с невиждащи очи. — При това никак не ми се искаше тъкмо сега да изоставям братовчеда Денис.

— Така ли?

— Той е на смъртен одър, Филип. Всички си мислят, че не разбирам какво става, но той бере душа. — Тя вдигна очи към него. — Истина е, нали?

— Глупости. Той има много… — Филип замълча и само кимна. — Да, Жан Марк каза, че не му оставало много да живее.

— Братовчедът Денис беше винаги така благ и мил с мен — прошепна тя със замъглен от сълзи поглед. — Щях да остана с него чак до края, но изглежда, той не искаше да съм до него. Ето защо се правех, че нищо не разбирам. Човек понякога се чуди как е най-добре да постъпи, нали, Филип?

Младежът взе ръката й.

— Ти постъпи добре, много добре, ma chou^[1]. Да се гледа смъртта в лицето не е лесна работа.

Катрин усети как в душата й се надига топлина. Успокояващият допир на ръката му й носеше чувството за сигурност и блаженство.

— Скоро ще пристигнем — каза Филип и се облегна назад. — Ще се почувстваш по-добре, като видиш с очите си, че раната на Жан Марк не е опасна.

Разбира се, тя обичаше много Жан Марк и искаше той да е добре. Грях бе да иска пътуването им никога да не свършва, само за да може по-дълго да се наслаждава на топлата усмивка на Филип.

 

— Те са тук! — Жулиет стоеше до прозореца и гледаше надолу към каретата, която току-що беше спряла пред портата на странноприемницата. Когато забеляза, че слугата помагаше на някакво крехко и великолепно облечено младо момиче да слезе от каретата, тя се намръщи. — Или може би не е тя.

Жан Марк пристъпи с неуверена пъпка към прозореца и погледна навън. Когато Филип пое ръката на Катрин и я въведе в къщата. Той каза:

— Да, това е Катрин — и побърза да се отпусне на най-близкия стол. — Изглеждаш учудена.

— Тя не е това, което очаквах. — Не беше някой пищен ангел, а хубаво, мило дете на нейните години. Жулиет, която с нищо не издаде облекчението си, обърна гръб на прозореца, за да разгледа Жан Марк. Когато го видя сутринта в стаята му напълно облечен, тя се беше стъписала малко. Строен, елегантен, силен, скрил превръзката под бялата си риза, той излъчваше самостоятелност и самочувствие като човек, който владее положението. Направи й обаче впечатление, колко е бледен и отпаднал още. Още не беше го загубила. Щеше да й принадлежи още малко. — Отдавна не сте ставали. Легнете и си почивайте.

— Веднага. Но не би ли искала да слезеш долу и да поздравиш нашите гости?

— Това са ваши гости, а не мои. — Тя пристъпи към статива и взе четката. — Мосю Гийом ще ги доведе горе.

— Жулиет… — Жан Марк поклати усмихнато глава. — Та ти не можеш вечно да се криеш зад картината и острия си език.

— Не разбирам какво имате предвид. Бих искала само…

— Жан Марк, в каква бъркотия си се заплел тук? — Филип Андреас разтвори със замах вратата, за да пусне напред Катрин. — Никак не ти прилича да участваш в ръкопашни битки. Мислех, че предпочиташ сраженията на разума.

— Беше грешка, която не смятам да повтарям — отвърна Жан Марк сухо. Той погледна Катрин с навъсено чело. — Не ти ли е добре, мила? Бледа си като восък.

— Ти си болният, Жан Марк. — Погледът на Катрин се премести от картината, която беше приковала вниманието й още при влизането, към лицето на нейния братовчед. — От сърце се надявам, че вече си по-добре.

— Да, оправям се лека-полека. Позволете да ви представя мадмоазел Жулиет дьо Клеман, моята спасителка и мъчит… Катрин! Хвани я, Филип!

Катрин се беше олюляла, но успя да се задържи на крака, като се вкопчи отчаяно в ръката на Филип.

— Ах, вече съм добре. Трябва да е от горещината. — Беше се задъхала. — Ако може да поседна за миг…

— Защо не каза веднага, че не се чувстваш добре? — попита Жан Марк.

Очите на Катрин се разтвориха широко от уплаха, когато погледна братовчед си.

— Не исках да те разсърдя. Извинявай…

— Въобще не се сърдя. — Жан Марк се постара да говори спокойно. — Стомахът ли те боли?

— Не… да… може би малко. — Думите на Катрин и питаха с усилие от бледните й устни. — Съжалявам, Жан Марк.

— Нямаш никаква вина. Ще наредя да повикат лекаря.

— Не… след няколко минути ще ми стане по-добре. — Очите на Катрин се напълниха със сълзи. — Жан Марк, струва ми се…

— Това е от корсета й.

Ясният и категоричен глас на Жулиет накара Жан Марк да се обърне.

— Моля?

Момичето не му обърна внимание, тъй като свирепият й поглед беше прикован върху Катрин.

— Защо не му кажеш, че не ти достига въздух?

Нежната кожа на Катрин силно поруменя.

— Моля ви, аз мога… — Тя млъкна, потънала в земята от смущение.

— Господи! — Жулиет се обърна към Филип. — Дайте ми камата си.

— Какво да направя?

— Камата — повтори тя, като протягаше изцапаната си с боя ръка. — Няма време да й развързваме корсета. Нали не искате да започне да се мята като риба на сухо в краката ви?

— Пази Боже! — каза Жан Марк, без да се замисля много. — Значи мислиш, че корсетът е стегнат прекалено силно?

Тя го изгледа нетърпеливо.

— Разбира се… Не виждате ли, че се задушава?

Усмивката на Филип накара бузите на Катрин да запламтят в яркочервено.

Жан Марк се обърна към нея:

— Това ли те… — Той спря, когато съзря сълзите й. — Господи! Защо не казваш нито дума?

Катрин го погледна жално.

— Щеше да е неприлично… Клер, моята гувернантка, твърди, че тези теми се избягват в доброто общество. Боях се, че ти щеше да…

Гласът и пресекна, тъй като едно хлипане й отне малкото въздух, който й беше останал.

— Ножът! — Пръстите на Жулиет се раздвижиха настоятелно и този път Филип извади украсената си със скъпоценни камъни кама и й я подаде.

Жулиет остави оръжието да падне на леглото. С един скок тя се намери зад Катрин и започна да разкопчава брокатената рокля с цвят на праскови.

— Не знаеш ли, че е глупаво да допускаш такова нещо? Защо си се съгласила да те облекат така?

— Уж беше само за малко — изохка Катрин. — Клер каза, че всяка жена трябва да страда заради красотата си.

— Тихо — смъмри я Жулиет. — Пести си дъха. — Тя хвърли поглед през рамо към Жан Марк. — Кажете на баща си, че тази Клер е глупава пуйка и трябва незабавно да я уволни. Момичето е прекалено кротко, за да й се противопоставя, това е ясно като бял ден.

Когато роклята на Катрин беше разкопчана. Жулиет се разрови и измъкна връзките на корсета.

Катрин се вцепени:

— Не!

Жулиет я и изгледа свирепо.

— Престани с тези детинщини. Нима искаш…

— Филип трябва да излезе. Не е редно да ме гледа разсъблечена.

Жулиет я изгледа удивено.

— Не е редно ли? Ако не се разхлабят връзките, ей сега ще се замяташ като петел с откъсната глава. Това редно ли ще бъде?

Лицето на Катрин издаваше непреклонна решимост.

— Не е редно.

— Филип, излез навън и се върни след четвърт час — каза Жан Марк нетърпеливо.

Филип кимна и отправи към Катрин съчувствена усмивка, преди да излезе.

Жулиет измърмори под носа си нещо, което приличаше на проклятие, взе камата от леглото и тръгна към Катрин, за да пререже връзките. Сряза ги за миг и корсетът се разпадна на съставните си части.

— Слава Богу, успяхме! — Катрин си пое дълбоко дъх. — Merci.

— Спести си благодарностите. Просто не е трябвало да се оставяш да те пристегнат толкова силно. Ако някой се опита да го стори отново, срежи сама корсета си. На колко си години?

— На тринадесет.

— Аз съм на четиринадесет и не нося корсет, откакто навърших седем години. Не стана лесно — минаха месеци, докато бавачката ми най-сетне се отказа да ме връзва, но смятам, че е идиотско да се задушаваш, само защото модата го предписва.

Тя се обърна към Жан Марк:

— Е, ще се застъпите ли за нея?

— Доколкото ми позволяват силите. Аз много пътувам, а пък баща ми е болен. — Жан Марк се усмихна загадъчно. — Макар че се убедих, че братовчедка ми се нуждае от човек, който да се грижи за нея. Ще измислим нещо.

— Гувернантката ми в действителност е много мила — разтревожи се изведнъж Катрин. — Не бих искала да пострада заради моята глупост. Трябваше да й кажа, че ме е стегнала прекалено много.

— Длъжна е била да знае какво прави. — Жулиет, която понечи отново да закопчае роклята на Катрин, внезапно замръзна. — Bon Dieu^[2]!

— Сега пък какво има? — Катрин хвърли боязлив поглед през рамо.

— Роклята не може да се затвори — изрече ядосано Жулиет.

— Клер направи последния шев, след като ми завърза корсета. — Катрин въздъхна унило. — Навярно ще трябва отново да го стегнеш.

Жулиет тръсна глава.

— Твоята стая е през няколко врати. Ще отидем там и ти ще си починеш, докато слугите донесат багажа ти от каретата. — Тя тласна момичето към вратата и каза на Жан Марк: — Не се напрягайте прекалено. Нямам никакво желание да се грижа за двама, които едва дишат.

— Както заповядаш — отвърна Жан Марк с ирония.

Жулиет се обърна отново към Катрин, без да обръща внимание на тона му.

— Все още си бледа. Дишай дълбоко.

И двете излязоха от стаята.

 

— Е, как е тя? — попита Филип, искрено разтревожен, когато малко по-късно влезе отново в стаята на Жан Марк. — Клетото малко създание! Впрочем, бихме могли да се досетим какво я измъчва. — Той намигна. — Един Господ знае колко корсета сме вързали досега.

— Ти имаш безспорно най-голям опит в тая дейност — заяви Жан Марк сухо. — При това никога не си бил особено придирчив. Всички женски бедра те очароват, стига само да се разтварят пред теб.

— Не си прав. — Филип се ухили чак до ушите. — Бедрата трябва да са добре оформени, дамата да е изкъпана и да ухае приятно. Други условия не поставям. — Той обясни простичко: — Всички ми харесват.

И жените харесват Филип, добави на ума си Жан Марк. Женските същества от всички възрасти, изглежда, усещаха, че Филип беше луд по техния пол и се отзоваваха щедро… с телата си и компанията си.

— Носиш ли договорите, които те помолих да вземеш от парижката ми кантора?

— В куфара ми са, който остана в каретата. — Филип изкриви лице в подигравателна усмивка. — Само ти си способен да мислиш за сделки, докато лежиш с прободено рамо. Нима искаш на всяка цена да станеш най-богатият човек във Франция?

— Не, най-богатият човек на Европа — поправи го Жан Марк с усмивка.

Филип се разсмя.

— И по всяка вероятност ще успееш. Що се отнася до мен, аз се задоволявам с ролята на бедния роднина. Така имам време да се наслаждавам на живота. — Погледът му се плъзна по картината на статива в ъгъла. — Необичайно, нали? Въпреки че не мога да кажа, че ми харесва. Предпочитам изкуство, което е красиво и приятно за гледане. Картини като тази претендират да подбуждат човек към размисъл. Твърде уморително.

Жан Марк хвърли развеселен поглед към племенника си.

— Да се мисли… ето едно занимание, което човек е по-добре да избягва.

Филип кимна невъзмутимо.

— Трябва да пестим енергията си за важните неща в живота.

Жан Марк се вгледа в платното на Жулиет. Не, картината не предлагаше особено приятна гледка. На нея се виждаха няколко великолепно облечени дами и господа, насядали на полянка сред гората, но въпреки идиличния фон в нея нямаше нищо от пресилената сантименталност, която се мъчеха да постигнат любимите на аристокрацията художници. Силна слънчева светлина проникваше през короните на дърветата и открояваше черния скелет на клоните през проблясващата в безброй оттенъци зеленина. Въздействието на светлината върху напудрените лица на придворните беше още по-драстично. Седящите в сянката бяха застинали в празни усмивки, но изложените на слънцето физиономии бяха останали без обичайните си маски и показваха цялата си дребнавост, скука, дори жестокост. Но въпреки това безмилостно разобличение картината излъчваше някаква проста красота. Четката на Жулиет беше превърнала слънчевата светлина в живо същество, което изглеждаше чисто й неподкупно като самата истина.

— Жената художник сама по себе си е вече рядкост, но когато рисува и подобни картини… — заяви Филип. — Тя е интересна, нали?

— Прекалено млада е за теб — побърза да каже Жан Марк.

— Не съм чак толкова покварен — възмути се Филип. — Тя дори още няма оформен бюст. Изчаквам, поне докато жената разцъфти.

Жан Марк се засмя.

— Е, това дете несъмнено ще покаже остри бодли, когато разцъфти.

— Толкова по-интересно ще бъде да се откъсне цвета. Но всъщност ти си човекът, който предпочита мъчни жени. Аз самият никога не бих се опитал да обуздая онзи малък змей, които ти толкова щедро издържаш в Марсилия. Прекалено изтощително е за мен.

Споменът накара Жан Марк да се усмихне.

— Едно предизвикателство не е никога изтощително. Леони е наистина необикновена. — Усмивката му помръкна при мисълта, че Филип много добре знае защо той предпочита тъкмо този тип жени.

— Една хубава вълчица също е необикновена, но въпреки това не бих я взел в леглото си. Нима никога не се спираш на жени с по-малко… — Той спря. — Предвкусвам удоволствието да се запозная с версайските дами.

— Те нямат слабост към обикновени граждани като теб. Ти си по-добре обслужен във Вазаро с тамошния maisonette des Fleurs^[3], отколкото в будоарите на тези аристократки. Те направо ще те изядат.

— Наистина ли? Каква очарователна перспектива — измърмори Филип. Обаче усмивката му в миг изчезна и той угрижено прехапа устни. — Нямах представа, че знаеш за онази къща, Жан Марк. Уверявам те, че става дума само за един съвсем невинен порок. Той не ми пречи да управлявам добре Вазаро.

— Знам това. Като управител на наследството на Катрин ти носиш на гърба си цялата работа. Ако беше иначе, щях вече да съм ти го казал открито.

— И защо отваряш дума за това едва сега?

— Не бих искал възмутени бащи да търсят помощта ми заради изнасилените им дъщери.

— Изнасилени ли? — Филип загуби самообладание. — Аз наистина съблазнявам, но не изнасилвам. Нито една от тях не е пристъпила прага ми против волята си.

— В такъв случай се погрижи така да продължи и занапред. Тогава няма да чуеш и дума от мен.

— Никога не бих ти създал неприятности. Жан Марк. — Филип посрещна сериозно погледа на вуйчо си. — Знам, че сегашното положение е голям късмет за мен. Наистина обичам живота си във Вазаро.

— И Вазаро обича теб — каза Жан Марк с усмивка. — Или поне женската половина от населението. Сметнах само, че е най-добре да изясним нещата.

Филип присви очи.

— Затова ли ме помоли да напусна Вазаро и да придружа Катрин?

— Помолих те, защото знаех, че ще се грижиш за Катрин и защото харесвам компанията ти.

— И защото искаше да ме предупредиш да не смесвам удоволствията със задълженията си. — Лека-полека Филип възвърна доброто си настроение. — Защо с един изстрел да не се улучат три заека?

— Точно така, защо не?

— Никога ли няма да ти омръзнат тези заплетени маневри, с които се опитваш да подреждаш света според собствените си представи?

— Понякога ми идва до гуша, но в повечето случаи крайният резултат си струва играта.

— Не и за мен. — За кой ли път Филип направи гримаса. — Ето защо при тебе идват богатствата на цяла Европа, докато аз смирено върша работата, която ти ми възлагаш.

— Катрин ти я възлага. Вазаро принадлежи на нея, а не на рода Андреас.

— Ах, наистина ли? Не бях сигурен, че осъзнаваш разликата.

— В нашия род е традиция да се оказват помощ и закрила на наследниците на Вазаро.

— Обикновено не те е грижа и за традицията — каза Филип тихо. — Питам се дали въобще държиш на нещо, Жан Марк.

— Наистина ли искаш да знаеш? — В гласа на Жан Марк се долавяше подигравка. — Държа на френски ливри, на британски фунтове, на италиански флорини. И страстта ми към руските рубли напоследък също расте.

— И нищо друго не те интересува?

Жан Марк се замисли.

— Може би семейството. Мисля, че повече от всичко държа на благоденствието на семейство Андреас.

— Не спомена баща си.

Лицето на Жан Марк издаваше напрегнатостта му.

— Баща ми е член на нашето семейство, нали? — Той хвърли хладен поглед на Филип. — Не очаквай от мен сълзливи излияния. Не съм сантиментален.

— Въпреки това си способен на приятелство. Надявам се, че ме смяташ за свой приятел.

Жан Марк сви рамене и изведнъж се сгърчи от непоносима болка. Беше забравил, че раната му още не е заздравяла.

— Между другото, използвай пелия си чар, за да завъртиш главата на Нейно величество и аз ще бъда много доволен от теб — каза след малко той.

— О, нямам намерение да се впускам в едно толкова рисковано начинание. Мъжете, които се осмеляват да направят краля рогоносец, често завършват с глави, набучени на копия. Кажи ми, вярно ли е, че кралицата предпочитала жените пред мъжете?

— Защо питаш точно мен?

— Защото добре те познавам. Ти несъмнено вече си разучил всичко за двореца, като се започне от клюките за най-последното конярче и се стигне до краля. Никога не се впускаш в една авантюра, без да познаваш отлично противника си.

— Противника си ли? Нейно величество е мой суверен, а аз съм верен поданик.

Филип презрително изпръхтя в отговор.

— Значи ми нямаш доверие? Аз все пак открих, че кралицата е написала няколко страстни писма до принцеса дьо Ламбел и я е отрупала със скъпи подаръци. Същото се отнася до Йоланд дьо Полиняк и Селест дьо Клеман.

— Дьо Клеман ли? — Очите на Филип се разтвориха широко, когато отново погледна картината. — В такъв случай това дете…

— То е дъщеря на Селест. Бащата на маркизата е богат испански търговец. Селест се е омъжила за обеднял благородник, чиито син и наследник от първия му брак е бил всичко друго, но не и благоразположен към съблазнителната Селест и нейната дъщеря. След смъртта на баща си той качил мащехата си на една карета с целия пищен гардероб и я отпратил заедно с Жулиет.

— Мислиш ли, че малката немирница прилича на майка си? — попита Филип просто от любопитство. — Дъщерите на Сафо Трябва да…

— Не! — отвърна Жан Марк несдържано и сам се стресна от порива си. Имаше чувството, че Филип оскърбява нещо, което му принадлежи. Той бързо се окопити. — Не твърдя, че Селест дьо Клеман има неестествени наклонности. Била е любовница на безброй щедри аристократи, откакто е придворна вече няколко години. Предполагам, че истинската й страст е по-скоро да натрупа състояние, отколкото да гони плътски наслади.

— Тоест нещо като Жан Марк Андреас?

— Маркиза дьо Клеман и аз имаме обща страст, само дето аз не проституирам, за да й се наслаждавам. Предпочитам да извличам облаги от обстоятелства, а не от чувства.

— Което не значи, че не използваш и двете, когато ти харесва.

— Договорите, Филип.

Младежът направи гримаса и се обърна да си върви.

— Ще отида да ги донеса. А, между другото, вече съзрях една прелестно закръглена слугиня. Предполагам нямаш нищо против, ако я поканя да се позабавляваме в леглото, за да мине времето по-бързо.

— Стига да се държиш дискретно и да не обидиш с нищо Катрин. Особата се нарича Жермен.

Филип отвори вратата.

— Ти вече си я опитал?

— Когато се нанесох тук. Приятна, усърдна, но скучна със своята покорност. — По устните му затрептя усмивка на съжаление. — Не е нужно да ти казвам, че не се изкушавам да повторя преживяването в сегашното си състояние.

— Нямам нищо против да е покорна. — Филип се ухили до ушите и прибави вече от коридора: — А усърдието ме довежда до възторг.

 

Жулиет затвори вратата на стаичката и се обърна към Катрин.

— Седни ей там. — Тя посочи един стол. — Вече имаш по-нормален цвят на лицето — установи тя, като оглеждаше поруменялата кожа на Катрин.

Момичето седна послушно.

— Имам чувството, че цялото ми лице гори, толкова ме е срам.

— Че защо? — Жулиет се тръшна на леглото. — Защото си била толкова глупава да се оставиш да те стегнат до задушаване?

— Да, и сега Жан Марк и Филип Бог знае какво ще си помислят за мен.

— Минало и заминало. — Жулиет кръстоса крака под себе си и наведе критично глава.

— Впрочем, ти не приличаш на нито един от двамата.

— Ние сме само далечни роднини.

— Изглежда, всички във вашето семейство сте хубави. А той е направо красив. Искам да го нарисувам.

— Филип ли? — Катрин кимна с разбиране. — Да, по-красив мъж не съм виждала през живота си. Когато косата му не е напудрена, блести като злато. Освен това има добър характер, не е нетърпелив и рязък, какъвто може да бъде понякога Жан Марк. Веднъж дори ми донесе в Ил дьо Лион парфюмирани кърпички от Вазаро.

Жулиет поклати глава.

— Нямах предвид Филип, а Жан Марк.

— Жан Марк ли? — Катрин я изгледа недоверчиво. — Но Филип е много по-красив! Защо предпочиташ да рисуваш Жан Марк?

Защо ли? Жан Марк в черните му кадифени одежди — той беше тайна, цинично познание, злорадо остроумие и понякога нежност, толкова рядка и затова още по-ценна. Но Жулиет си даде сметка, че почти не беше забелязала Филип и че сега с голямо усилие успяваше да си спомни как изглежда.

— Да, твоят Филип с доста представителен.

— Той е много по-хубав от Жан Марк.

— Къде се намира този Ил дьо Лион? — попита Жулиет, за да смени темата.

— Край бреговете на Марсилия.

— Там ли си родена?

— Не, във Вазаро, недалеч от Грас. — В гласа на Катрин се долавяше гордост. — Навярно вече си чувала за Вазаро. Ние отглеждаме цветя за производство на парфюми, Филип казва, че нашите есенции са много прочути.

— Не, никога не съм чувала за Вазаро. — Жулиет погледна Катрин и направи гримаса. — Но това да не ме учудва. В двора много рядко се говори за външния свят. Там обсъждат само себе си.

— Чух, че Версай бил най-красивото място на света — промълви Катрин замечтано. — Сигурно е истинско щастие да живееш сред такова великолепие.

— А ти защо живееш на Ил де Лион, след като Вазаро е родното ти място?

— Родителите ми умряха от едра шарка, когато бях на четири години и бащата на Жан Марк ме взе при себе си на Ил дьо Лион. Там ще живея, докато стана достатъчно голяма, за да управлявам сама Вазаро. Семейство Андреас имат замък, който е много по-величествен от господарската къща във Вазаро. Но, разбира се, те не могат да се сравняват с дома ти във Версай.

— Домът ми ли? — Жулиет усети неочаквана празнота, която я стъписа. Колко хубаво щеше да е, ако наистина имаше дом и не трябваше постоянно да се мести от Париж във Версай, после във Фонтенбло и в останалите кралски резиденции според настроението на Нейно величество. — Аз нямам дом във Версай. Разполагаме с малък апартамент в двореца. Но това не е важно. На мен ми стига моята живопис.

— Видях картината ти в стаята на Жан Марк. Чудесна е. Ти си много способна.

— Да, такава съм.

Катрин прихна.

— Не трябва да се съгласяваш с мен. Моята гувернантка все ми повтаря, че една млада дама трябва да бъде скромна и да възразява, когато я хвалят.

— Е, ние вече се убедихме, че твоята гувернантка е доста глупава. — В очите на Жулиет просветнаха дяволити пламъчета. — Ти си си научила урока и няма нужда повече да следваш наставленията й.

Катрин ококори очи ужасена.

— Смяташ, че не бива вече да й се подчинявам?

— Разбира се, че не бива… — Жулиет замлъкна, когато съзря погледа на Катрин. Нежността на момичето й напомняше за китайските вази в кабинета на кралицата, а пък ако тази Клер приличаше поне малко на Маргьорит… Жулиет реши да смекчи тона. — Най-добре да й се противопоставяш само за важните неща. — Тя се намръщи. — Във всеки случай не позволявай повече да те стягат.

— Не трябваше да съм толкова суетна. Сигурна съм, че тя не искаше да ми навреди.

— Нима? — Жулиет се постара да скрие недоверието в гласа си. Беше напълно възможно гази Клер да не е звяр като Маргьорит, но във всеки случай едва ли беше особено интелигентна. — Тогава поне й казвай, когато нещо те притеснява. Разбра ли?

— Не съм чак толкова глупава — заяви Катрин с достойнство. — Знам, че трябваше да кажа на Жан Марк за корсета.

— И защо не му каза?

Катрин отново пламна цялата.

— Филип…

Жулиет избухна в смях.

— Ти здравата си хлътнала по този наперен паун.

Катрин бурно възрази:

— Съвсем не е паун! Той е добър, мъжествен и…

Жулиет прекрати тирадата й с едно махване.

— Не мислех това, което се изплъзна от устата ми. Но аз съм си такава. Кажи ми, спала ли си с него?

Катрин смръщи чело.

— Не разбирам какво имаш предвид.

Жулиет реагира с нетърпелив жест.

— Опитвал ли се е да те заведе в леглото си?

Катрин се смрази от ужас.

— Имаш предвид… разврат?

Жулиет усети, че стъписването й беше истинско.

— Значи не се е опитвал?

— Не, разбира се, че не. Той никога не би… — Катрин се задъха. — Филип е кавалер и не прави такива неща. Дори да бях голяма, той нямаше…

— Шегуваш ли се?

Катрин поклати няколко пъти глава, преди да запита на свой ред с любопитство:

— А ти имала ли си някога… — Тя спря, изплашена от въпроса, който искаше да зададе. — Не, нали?

Жулиет кимна.

— Права си, още не съм се отдавала на разврат с нито един мъж. И никога няма да го сторя. — В усмивката й се четеше решителност. — Наистина дук дьо Грамон преди няколко месеца дойде в леглото ми и се опита да ме погали, но аз го ударих между краката и успях да се скрия в градината.

— А може би е искал да изрази нежност си?

Жулиет се втренчи в нея недоумяващо.

— Всички в двора знаят, че той задиря съвсем млади момичета.

— Виждаш ли! — възкликна Катрин. — Искал е само да бъде мил.

— Ти не разбираш… той има влечение към… — Жулиет се усмихна развеселено, въпреки че й беше жал за невежеството на момичето.

— Ако толкова си се уплашила, защо не извика бавачката си? Тя щеше да ти обясни, че страховете ти са напразни.

— Маргьорит нямаше да дойде.

— Но защо?

— Защото дукът е един от покровителите на майка ми и тя не би се осмелила да го разсърди.

— Един от покровителите на майка ти ли?

— Неин любовник — Жулиет вече загуби търпение. — Тя се отдава на разврат с него и получава в замяна накити и пари. От небето ли падаш?

Катрин се изправи в целия си ръст и вдигна гордо брадичка.

— Убедена съм, че се заблуждаваш. Хора с положение и авторитет не се държат така, а пък аристократите още по-малко. Ти трябва да си щастлива, че майка ти още е жива и не бива да говориш лошо за нея.

— Да не говоря лошо за нея ли? Че майка ми беше пратила негова светлост в леглото ми. Той самият ми го каза.

— В такъв случай значи съм права. Негова светлост просто е искал да бъде мил…

— Мил ли? — прекъсна я Жулиет, взряна недоумяващо в упоритото изражение на Катрин. После се закиска. — Ти ми харесваш.

Катрин изглеждаше съвсем слисана от този обрат.

— Наистина ли?

Жулиет кимна.

— Ти наистина си сляпа, но не си глупава и не отстъпваш ни на йота от мнението си.

— Благодаря — каза Катрин със съмнение в гласа. — И аз те намирам много интересна.

— Обаче не ме харесваш. — Жулиет изкриви лицето си. — Свикнала съм с това. Знам, че не съм достойна за обич. — Тя извърна поглед. — Сигурно имаш много приятелки на острова.

— Клер не ми разрешава да играя с децата на слугите, а освен тях там няма жива душа.

— И аз нямам никого във Версай. Но това ни най-малко не ме притеснява. Те всички без изключение са ужасно глупави. — Жулиет се обърна и погледна Катрин. — Ще останеш ли дълго във Версай?

Катрин поклати отрицателно глава.

— Веднага след аудиенцията при Нейно величество тръгваме за Париж.

Жулиет се опита да преодолее разочарованието, което я прониза болезнено. Докато имам своят живопис, не ми трябват никакви приятелки, каза си тя. И най-вече за какво й беше приятелка, която не можеше да различи грозната пелина под булото на чест и добродетелност. Ако тази малка гъска останеше тук, щяха без съмнение постоянно да се карат.

— Познаваш ли кралицата? — попита Катрин. — Толкова ли е хубава, колкото твърди целият свят?

— Не е грозна и има очарователна усмивка.

— Обичаш ли я?

Лицето на Жулиет омекна.

— Да, тя ми даде възможност да рисувам и ми осигури добра учителка. Дори окачи един от езерните ми пейзажи в билярдната на Пти Трианон.

Катрин беше впечатлена.

— Сигурно си била много щастлива. Такава чест…

— Всъщност не. Това не е много добра картина. Аз рисувах езерото при залез-слънце и то просто… си беше хубаво.

Катрин се закиска.

— Наистина ли не харесваш хубавите неща?

— Хубаво… това е… без дълбочина. Красотата има стойност, грозотата също, но хубостта… — Тя погледна свирепо Катрин. — Защо се смееш?

Катрин отново стана сериозна.

— Извинявай, това е само… ти си изключителна. Толкова си сериозна във всичко.

— А ти не си ли?

— Не като теб. Аз съм съвсем различна. Обичам хубавите неща и мразя грозните.

— Това е погрешно. Не бива да мразиш грозотата. Всъщност тя може да бъде много интересна. Веднъж например рисувах някакъв дебел стар граф, който имаше противно жабешко лице и все пак всяка негова бръчица сякаш разказваше цяла история. Аз се опитах да… — Тя не довърши мисълта си, тъй като се чуха стъпки в коридора. — Изглежда ти вдигат багажа. Ще отида да видя. — Тя се изправи и тръгна към вратата. — Сигурно искаш да си починеш?

Катрин поклати глава.

— Не съм уморена.

Лицето на Жулиет засия.

— В такъв случай можем да се разходим, преди да се здрачи и аз ще ти покажа какво точно имах предвид. На ливадата зад странноприемницата пасе една кранта, грозна като смъртен грях и все пак този кон е много по-интересен и от най-породистия жребец. — Тя отвори вратата. — Преоблечи се. Ще се срещнем в кръчмата, когато си готова. — После, ненадейно загубила увереността си, тя хвърли поглед през рамо. — Всъщност искаш ли да дойдеш с мен?

— О, да, моля те. Ще дойда на драго сърце — отвърна Катрин, сияеща от радост.